Анархия на три морета от Йордан Свеженов

| от |

ОТ АВТОРА НА ПОЖЪНАЛАТА ОВАЦИИ „РЕВОЛЮЦИЯ С АРИТМИЯ”!

Начинаещи арабски терористи набелязват за своя първа цел Варна. Проникват с лекота на българска територия и задействат диаболичен план, който ще изолира града от страната, като същевременно подготвят радикализиране на протестите пред парламента.
Швейцарски журналисти са убити при използване на химическо оръжие в Сирия, а САЩ и Русия затъват във взаимни обвинения. Уговорената мирна среща на руски военен кораб във Варненския залив съвпада с подготвените атентати, а отвличането на руския външен министър поставя света на ръба на Трета световна война.
Група колоритни старци стават жертва на телефонни измамници и се втурват да спасяват младо момиче от ареста. Това ще ги забърка не само в международни неприятности, но и в абсурдни приключения в циганското гето, в отвличането на украински дечица, в търговия с наркотици, извършвана от умопобъркан богослужител, и в подготовка на нов комунистически преврат.
Йордан Свеженов вече показа, че умее да пише социална сатира без аналог – под смеха прозира напрежение, а в абсурдите истината натежава. Само за една нощ властта в България рухва – а сред страниците на „Анархия на три морета” ще разберете колко плашещо лесно може да се случи това.

 

АНАРХИЯ НА ТРИ МОРЕТА

– Касичка, дръж! Лапай, Касичка! – лейтенант Търмъков обра със зъби последната жила от ребърцето и го метна на овчарката. – Яж, моето момче!
Кучето подуши костта и погледна граничаря с поглед, в който се четеше въпроса: „А защо не ми остави и малко мръвка?“
– Без да се глезиш! – навъси се военният. – Някои хора в близкото село не са подушвали кокал с месеци. А и да подушат, нямат с какво да го сдъвчат. А ти виж какви хубави зъбки имаш, а пък се дърпаш. Не знаеш какво губиш. Яж, моето момче! Добро куче-касичка, добро!
Всъщност по паспорт животното се казваше Сакар Седми. Беше отгледано по специални правила и обучено много старателно за граничарско куче, което да помага при охраната на югоизточната граница на Република България. Лейтенант Васил Търмъков обаче обичаше да го нарича Касичка, защото кучето му помагаше да си докарва солидни допълнителни доходи.
Обонянието на четирикракия звяр беше изключително. Сякаш усещаше нелегалните имигранти още докато пиеха кафето си край Босфора и крояха пъклени планове. Освен това Касичка надушваше и забранените неща, които подчинените на Търмъков се опитваха да внесат в поделението. А в поделението лейтенантът беше забранил всичко – от цигарите до преносимите компютри. Това особено много тормозеше новобранците-граничари, пратени от София, за да запушват дупки в системата.
– Искаш ли да хапнеш още? Чакай, сега ще ти обера още едно ребърце.
Васил извади ножа си, избърса го във влажния панталон, отряза дебело парче от свинските пушени гърди, които беше увил в смачкана найлонова торбичка, и започна да дъвче месото, мляскайки от удоволствие. Щеше да осмуче и това ребро и да запали една цигара за затегач.
Това, че беше забранил цигарите, не означаваше, че на територията на поделението и на заставата не се пушеше. Просто беше извън закона да използваш цигари, които Търмъков не бе лицензирал. Беше забранено да използваш порнографски материали, които Търмъков не бе лицензирал. Обхват за мобилните телефони нямаше. Нямаше и интернет. Нямаше и живи жени поне на три-четири часа път пеш. А беше извън закона да ходиш да ги търсиш по-надалеч. Законът се пишеше от лейтенант Търмъков. И в него се казваше, че нямаш право да се оплакваш.
Липсата на отдушници и на комуникация с външния свят изпълваше ежедневието на младите граничари с много напрежение. Васил Търмъков, разбира се, предлагаше отдушници за това напрежение срещу скромно заплащане, защото никой не искаше неулегнали момчета с автомати да се напрягат прекалено.
Кабинетът на лейтенанта бе своеобразна лавка на територията на забутаното поделение. И беше лавка-монополист. Вътре се продаваха некачествени цигари с поне двеста процента надценка, вафли, ароматизирана тоалетна хартия и бледорозово безалкохолно в пластмасови бутилки без етикет, което от допълнителното разреждане беше изгубило вкуса и газировката си. Имаше и „лицензирани“ порнографски материали, които Търмъков рисуваше собственоръчно и даваше под наем за левче на час. Поради насъбиращото се в младежите напрежение, никой не ги вземаше за повече от час. А тези, кoито нямаха пари, в един момент започваха да се възбуждат и от ароматизираната тоалетна хартия.
Васил много се гордееше с рисунките си на голата Памела Андерсън и на поп-фолк певицата Камелия, въпреки че в очите на безпристрастния критик и двете приличаха най-вече на нещо средно между повреден пясъчен часовник и Станка Златева.
– Нà, Касичка, лапай!
Търмъков метна оглозганото ребро към кучето. На офицера не му пукаше, че нарича мъжко животно с женско име. След толкова месеци на заставата човек започваше да нарича с гальовни женски имена дори дървената закачалка в коридора. Не му пукаше и че кучето стои на дъжда, докато той се беше сврял под жалка пародия на заслон, сглобен от криви клони, прогнили летви и съдран полиетилен, под който беше запалил малък огън като начинаещ скаут. Родината можеше да си позволи само толкова. Лявата кубинка на лейтенанта упорито се пълнеше с вода, а найлоновият плик, с който беше увил крака си вътре, започваше да пропуска. Васил извади пакета цигари, изхаби десетина клечки от овлажнелия кибрит, докато запали омачкания фас, и се загледа в подчиненото си животно.
Сакар Седми дори не беше погледнал кокала. Ушите му се бяха наострили, от гърлото му се чуваше съвсем тихо ръмжене, а очите му шареха по граничната бразда някъде отвъд завесата от мрак и ситен дъжд. Явно идваха.
– Тихо, Касичка, мирно! Не плаши стоката! – изкомандва лейтенантът и опъна здраво от цигарата. После провери дали носи още найлонови торбички в джоба си. Щяха да му трябват, за да прибере парите.
Видя колоната след няколко минути. Превити, дрипави, изнемощели хора, пъплещи по калната пътека по двама, по трима. Струваха му се едновременно смешни и жалки. Шарено стадо, облечено с разръфани дрипи, стари жилетки, ризи, за чиито цветове можеше само да гадаеш, фалшиви фланелки на „Барселона“, шити в някой турски гараж, пробити анцузи или пуловери, които не бяха по мярка. Напред вървяха няколко мъже, мъкнещи тежки сакове на рамене. После идваха група забрадени жени, носещи на ръце по едно-две деца. Някои от по-големите малчугани шляпаха по джапанки в калта, а две от децата дори нямаха обувки. А отзад…
Веждите на Васил се свъсиха. Отзад изникнаха двама души, които не пасваха на групата от бежанци. Вървяха с колоната, ала някак се отличаваха. Не много, но достатъчно за професионалното око на военния. Дали обувките им бяха по-нови? Или защото имаха якета с качулки?
Не. Когато наближиха съвсем, Търмъков схвана. Разликата беше в очите им. Очите на останалите бежанци бяха очи на стадо. А очите на тези двамата бяха очи на вълци. На външен вид двамата мъже бяха мургави колкото останалите и с подобни черти на лицето. Но в главите им се въртеше нещо различно.
– Стой!
Лейтенантът махна на групата. Първите сирийци спряха притеснено пред заслона. Задните в колоната се свиха близо до предните, за да се чувстват по-сигурни. Търмъков все още зяпаше двамата в края, когато от тъмнината изникна турският граничар.
– Мерхаба, аркадаш! – поздрави вяло Васил, без да излиза от заслона си. После продължи на български. И двамата униформени разбираха езика на колегата си, но всеки говореше на своя. – Имат ли документи?
– На кого му пука дали имат документи? – ухили се мустакатият комшия. – Имат нещо по-важно. Пари!
Турчинът махна на двамата мъже в края на колоната и единият от тях се приближи с пачка от различни по стойност банкноти евро. Лейтенант Търмъков погледна за миг купчината пари и мозъкът му веднага отчете тяхната стойност като машина за броене на банкноти. После назова цената.
Без да пророни и дума, бежанецът отдели нужните копюри и ги бутна в ръката на граничаря. Васил се ухили. Ето защо тези мъже му изглеждаха различни. Те бяха касиерите. Това умозаключение го успокои, макар че трябваше да стори точно обратното.
– Я дай още петдесет евро! – лейтенантът се пресегна и сграбчи още една банкнота. После се изкиска. – Нощна тарифа. Малко по-скъпо е! Хайде, бягайте нагоре! Там ви чака камион директно за София. Дано да са ви останали пари да платите и на шофьора!
Турският граничар преведе на групата, която продължи изморения си ход нататък и скоро се скри в тъмнината на север. След около километър щеше да ги чака стара газка, собственост на приятел на Търмъков. Щеше да им прибере останалите пари, да ги закара най-много до Хасково, да ги излъже, че това е София и да ги зареже там. Е, сигурно щеше да се наложи и малко да бутнат камиона през калта, за да може старата машина да запали. Лейтенантът сви рамене. Не беше мило посрещане, но беше по-добре, отколкото да валят бомби над главите им, нали?
Васил разгъна пачката, отброи половината и я подаде на турчина, който продължаваше да се мокри пред заслона.
– А, не! – вдигна ръце комшията. – Аз моето съм си го взел.
– Ти си знаеш, аркадаш, не знаеш какво губиш! – усмихна се българинът и прибра парите в найлонов плик.
После извади едно пушено ребро и го предложи на колегата си:
– Ял ли си?
– Пуешко ли е? – ококори се турчинът.
– Не. Свинско.
– А, не! – онзи пак вдигна ръце. – Не мога!
– Ти си знаеш, аркадаш, не знаеш какво губиш! – повтори Търмъков, захапа месото и проследи с поглед как турският униформен се отдалечава тихо към своята страна.
После пазителят на границите на Република България пак погледна към парите в найлоновата торбичка. Още година с този темп на търговия и щеше да довърши триетажната си къща с басейн в двора и широк гараж за двата джипа.
– Не се кахъри, Касичка! – подвикна той на кучето, което седеше мрачно встрани и гледаше шефа си с обвинителен поглед. – И на теб ще вдигна хубава къщичка с кучешко басейнче отпред, в което да гризеш гумени кокали на стари години.
Лейтенантът се разсмя на собствената си шега, бутна плика с парите в панталона и потупа влажния джоб, все едно в него държеше ключовете за Райските порти. Чувстваше се като един регионален Свети Петър, който се разпорежда с вратата на Европа. Нямаше ни най-малка представа, че току-що пусна през тази врата част от хората, които планираха да ударят лошо страната му.
Около три месеца по-късно.

Коджа Юсуф Кръчмаря беше попритворил кепенците на хоремага, надничаше между тях с присвити очи, въртящи се любопитно изпод рунтави вежди, провиснали като клоните на изоставеното щъркелово гнездо в центъра на мегдана, и стискаше стара кремъклийка, която сигурно помнеше боевете на Шипка. На масата зад него бай Кольо Кмета скубеше побелелите си коси и ронеше тежки сълзи в стъкленото бурканче от майонеза, което играеше роля на чаша.
– Недей бе, бай Кольо! – въздъхна срещу него Осман Тракториста и пъхна палците си в сeзала, който заместваше колана на пробитите дочени панталони. – Недей да плачеш, че сълзите ти разреждат ракията! Ще стане на нищо.
– Аз съм станал на нищо! – изхлипа кметът и нова струйка сълзи и сополи се стекоха в бурканчето с гроздовата. – Откъде ще намеря десет хиляди лева, а?
– Абе, бай Кольо, някаква измама е това, казвам ти! – изръмжа Коджа Юсуф и продължи да оглежда двора. – Някой те лъже и сигурно дебне да ни нападне.
– Не е измама бе, Юско! – беловласият старец се тресеше от мъка. – Нали чух Марийка по телефона – същата беше! Каза ми – дядо, така и така, помагай! Блъснах едно момче! Събери парите и ела да ме освободиш от ареста!
– Тя чия дъщеря беше? – изсумтя Бомбаджи Ганчо и се поглади по голото теме.
– Че помня ли? – подсмръкна Бой Кольо. – Не е на Станка, дето замина за Германия, защото тя се ожени за някакъв черен араб и ги народи едни кафеви, не ти е работа. Не е на синовете ми от Пловдивско, защото техните са си по оня край. Не е и дете на чехкините, дето ги бях заплодил навремето, когато работех по курортите. Нямаше време да я питам, Ганчо, толкова се уплаших!
И кметът зарида наново.
Бай Кольо беше ранима душа, но беше и много справедлив човек. Затова го обичаха и българите в селото, и турците. И затова си го бяха избрали за пожизнен кмет. Случеше ли се например селянин да се оплаче, че магданозът му е изкълван от кокошките на комшията, бай Кольо отсичаше мъдро: „Ти сега ще си береш от магданоза на комшията, а той ще даде една кокошка да я гилотинираме за наказание и да я изядем всички в кръчмата със солчица и червен пипер!“ Ако някой пък искаше да си открадне пет щайги круши от градината на кметството, бай Кольо казваше: „Открадни си десет щайги, ама после занеси по един компот от круши във всяка къща в селото!“ И всички бяха доволни.
Но прекалената доброта на кмета му играеше лоши шеги още от едно време, когато работеше като гинеколог в града. Колкото нежна душа имаше младият Кольо Гинеколога, толкова нежно пипаха и ръцете му. И много булки оставаха доволни-предоволни от прегледите, та чак ходеха да повторят и да потретят, даже без да е необходимо. А докторът, нали беше благ човек, на никоя не можеше да откаже. Така си остана стар ерген с поне стотина знайни и незнайни дечурлига по цялата земя.
– Значи, бай Кольо, ти не я помниш коя е, ама искаш да събереш десет хиляди лева, за да я измъкнеш от ареста, щото убила човек?
– Ама без да иска го е бутнала момчето! – ревна още по-силно старецът. – Така каза полицаят, дето ми се обади по телефона. Пък и как да я оставя Марийка да гние в зандана? Аз винаги съм помагал на внучетата си, нищо че им изгубих броя!
Наистина беше така. През годините се появяваха какви ли не жени. Идваха за малко, припомняха на Бай Кольо някоя стара случка, казваха му „това дете е твое“ и той помагаше с каквото може. На едно ще даде двайсет лева за джобни, на друго – буркан туршия за зимата. На един момък даже подари старото си жигули, защото вече нямаше сили да го поддържа. После взе да помага и на внучетата. Тук прати десетина лева за Коледа, там чувал с лук. Те пък му пращаха картички. Като започнеш от Сливенските минерални бани и стигнеш до Нова Зеландия. Как да ги остави?
– Някаква измама е това – продължаваше да настоява Коджа Юсуф Кръчмаря. – Нещо искат да те прецакат, щото не се пишеш към никоя партия!
– Не е измама бе, Юско! – повтаряше кметът. – Чух я съвсем ясно – дядо, така и така. Помня тоя глас. Обясни ми момичето на кой светофар е блъснала човека във Варна. Ама откъде да взема аз десет хиляди лева?
В забутаното из Делиормана село сигурно бяха чували по новините за телефонни измами, но им бяха обърнали толкова внимание, колкото и на ревютата за висша мода. Вярваха, че може да им се случи на тях, колкото и че може да кацнат извънземни на мегдана и да опънат сергия за захарен памук. Вероятно съществуваха и такива неща, но никой от старците не можеше да си ги представи наистина. Както не можеха да си представят и десет хиляди лева накуп.
– В касата на кметството не остана ли нещо? – изпъшка Осман Тракториста.
– Един паяк и две паяжини – изхленчи бай Кольо. – Нали поправяхме водопровода на селото миналото лято? Оттогава е празна. Вътре подслоних славейчето със счупеното крило, дето падна от прасковата на Айхан Шушляка.
– Ами звънни на Местан да се запишеш в неговата партия, може да даде някой лев. Той ги има на бали.
– Не му пука на Местана за нас, Османе – изпъшка Коджа Юсуф, – нито на бате ти Бойко, нито на бай ти Тошо му пукаше за нас. Тука са ни зарязали и Исуса, и Аллаха. От сиромаси като нас и Буда ще избяга даже. Никой пръста си няма да помръдне за бедняка.
– А ти, Юско, нямаш ли някой лев в чекмеджето?
– Искаш ли да видиш какво има там? – кръчмарят прекоси салона на хоремага с тежки крачки, измъкна с един замах чекмеджето и го тръшна на плота. – Една вехта тетрадка с вашите вересии. Това имам.
– Лошо!
Бомбаджи Ганчо наду замислен смачкана найлонова торбичка и я пукна с един замах. Всички подскочиха от гърмежа, а кръчмарят избоботи ядосано:
– Стига бе, Ганчо! Да не искаш, без да искам, да стрелна с пушката в джигера ти и после и за тебе да събираме десет хиляди лева за операция!
Коджа Юсуф плю в пазвата си и натисна някакъв кръгъл бутон до плота. Изпод тезгяха се чу задавено пърпорене, вдигна се облак дим и малък двигател взе да бръмчи измъчено. Този двигател беше вързан към помпа, която засмука ракия от бъчвата в мазето и започна да я изсипва през тънък маркуч в голям буркан за туршия. Щом бурканът се напълни до ръба, кръчмарят спря помпата и смело надигна ракията, за да се успокои.
Понякога хората питаха:
– Коджа Юсуф, ти нали си турчин, бе?
– Да ви приличам на китаец? – отговаряше кръчмарят.
– Е, като си турчин, защо пиеш ракия?
Тогава Юсуф разказваше следната история:
„Когато бях млад, отидох да работя по кръчмите на морето. И се върнах много объркан. Веднага отидох при ходжата и го попитах: „Ходжа, абе по това море пълно с жени – българки, рускини, чехкини – аз… мога ли да гледам?“ Ходжата отвърна: „Всевишният дал ли ти е очи? Дал ти е. Значи може да гледаш!“ „Ама тези жени… те едни млади и едни разголени, само по бански. Аз мога ли да гледам?“ „Всевишният дал ли ти е очи? Значи може да гледаш!“ Аз обаче все се притеснявах: „Ама те, тези жени… някои от тях са без горнища бе, ходжа! Тях мога ли да гледам?“ „Може бе, Юсуф, Всевишният щом ти е дал очи, може да гледаш.“ Накрая го питах: „Добре бе, ходжа, а какво не може да гледам?“ А той ми вика: „Там, дето заваряват с електрожен, ей там не може да гледаш!“ Та затова, понеже Всевишният ми е дал очи да гледам, аз виждам много неща, които ме тревожат. Затова Всевишният ми е дал и тая уста, и тая ракия, за да се успокоявам от това, което виждам. А това шкембе ми го е дал, че да събирам повечко пиене и да ми е по-спокойно на душата! Друг въпрос е, както съм ви казвал неведнъж, че лично за нас тука, забравени на село, не му пука нито на Всевишния, нито на Христос, нито на Кришна. Ние сме боклукът, дето обществото го изритва тихо зад вратата, за да не мърси гледката!“
Дебелият кръчмар отново надигна буркана.
– И какво се разбрахте последно? – осмели се да попита Осман Тракториста насред мълчанието.
– Ще се обадят утре по същото време – изциври кметът.
– Ще се обадят значи – изпухтя Коджа Юсуф и тръшна на плота преполовения буркан. – Хрумна ми нещо!
На едно много по-горещо място Карим отпи с доволно сърбане от кафето, избърса мустака си и отново впери поглед в отсрещната будка, скрита зад въжета с шарени боксерки за пет евро, тънки шалове, кутии с локум и гравирани чинии. Откакто пуснаха западните туристи в тази част на града, улиците се бяха превърнали в хаотичен битак. Още по-добре!
Към масата се приближи друг млад мъж с гъста брада, поздрави и седна. Карим махна на сервитьора да донесе още едно кафе, отпи от лимонадата, оригна се, прогони пет-шест мухи, които искаха да споделят напитката му, и продължи да наблюдава сергията. Започваше да напича здраво и скоро нямаше да може да се диша от жега.
Не бяха изминали и петнадесет минути, когато от фургона на граничната полиция се измъкна униформен служител с лека черна чанта, протегна се, без да бърза, опипа джобовете си, извади цигари, но не намери запалка. Затова килна фуражката си на една страна и се упъти към близката лавка. Шмугна се вътре и щом излезе обратно на улицата, в ръката му вече димеше папирос. Дори и най-опитното око трудно щеше да забележи, че чантата му е малко поизпразнена.
Карим изчака още пет минути. После се надигна, взе шарената си торбичка и подметна на спътника си:
– Анас, чакай ме тука! Ще ида да си взема кибрит!
Прекоси улицата с небрежна крачка и се шмугна в същото павилионче. Не се забави повече от половин минута. Когато се върна на масата, очите му светеха доволни.
– Взе ли ги?
– Взех ги – говореха на турски, за да не се различават от околните. – Всичко върви по план.
Карим надигна доволен чашката си и пак сръбна звучно от кафето:
– Среща с останалите точно на обяд!
На около стотина километра на югоизток от масата на Карим руският кораб „Приазовье“ пореше вяло водите на Средиземно море, обикаляйки на разумно разстояние от американския флот. Съдът приличаше на риболовен кораб, върху който бяха издути няколко странни балона. Беше старо корито, строено в края на осемдесетте години в полска корабостроителница в Гданск, нямаше страховити оръдия и – въобще – не изглеждаше като нещо, от което янките трябваше да се страхуват.
На предната част на палубата му се беше излегнал мичман Степан Чичерин и показваше мускулестото си тяло на досадните чайки, които следваха кораба. Слънчевите бани бяха любимото занимание на мичмана в свободното му време, защото в родния Перм можеше само да си мечтае за такива температури. Не се притесняваше, че ще изгори. Имаше достатъчно растителност по тялото, която го пазеше, подобно на крем с висок защѝтен фактор.
Чичерин беше затворил очи и си представяше, че до него лежат всички момичета от списанията в каютата, чиито страници вече лепнеха от многократното използване, когато над главата му се спусна сянка.
„Облаци в средата на август?“ – изпъшка учудено наум мичманът и недоволно отвори пълните си с гурели очи.
– Стьопа, спиш ли?
Над Чичерин не бяха надвиснали облаци, а пъпчивото лице на корабния помощник-готвач Иванушка.
– Не спя, глупчо!
– Стьопа, не сме ли много близо до американците?
Още по-пъпчивата ръка на хилавия като скелет руснак се стрелна на запад, където на хоризонта се виждаше силует на разрушител. Чичерин надигна глава, примижа и избуча:
– И к’во?
– Стьопа, американците могат ли да ни надупчат задниците?
На мичмана много му се искаше да изгони досадника и да продължи да се припича тихичко на слънце, но сърце не му даваше. Двамата седяха на един чин в училище и имаха едни и същи мечти да плават по целия свят. Но генетично наследената простоватост на Иванушка не му позволи да стане нещо повече от белач на картофи и мияч на чинии.
Чичерин се прозя, седна малко по-удобно и поясни:
– Ако поискат, ще ни ги надупчат. Имат нови и модерни кораби, пълни с ракети.
– А, Стьопа, тогава ние какво правим тука?
– Слушаме.
– Какво слушаме?
– Слушаме какво правят американците. Виждаш ли всичките тези антени?
Ръката на Степан очерта окръжност над постройките на кораба. Главата на Иванушка опита да проследи окръжността, като заплашваше да се откъсне всеки момент от тялото заради сложните движения.
– Балоните ли?
– Да. Вътре в балоните и тези, дето стърчат навсякъде наколо.
– Аха.
– Този кораб, Иванушка – заговори с по-тих и загадъчен глас мичманът, – е натъпкан с най-модерната разузнавателна апаратура. Изглеждаме абсолютно безопасни, обаче можем да разберем всичко, което правят американците. Още преди да са пръднали, ние ще чуем газовете, които къркорят в коремите им! Разбираш ли? Можем дори да чуем всичко, което си мислят американците. Или не. Да разберем какво ще си помислят американците половин час преди да им е хрумнало да си го помислят.
– Наистина ли, Стьопа? – ахна Иванушка и още две пъпки се появиха на лицето му от възхищение.
– Е, преувеличавам малко – призна си Чичерин. – Обаче принципът, общо взето, е този. Американците са домъкнали тука много ракети „Томахоук“. Обаче още като започнат да ги подготвят за изстрелване, ние ще разберем трийсет минути преди изстрелването. Ще кажем на сирийците и те ще ги свалят. Ясно ли ти е?
– Ехаа! – Иванушка плясна с ръце. – А ние защо сме приятели на сирийците?
– Защото – намигна Степан – си купуват оръжие от нас. Иначе не ни пука за тях. Обаче не трябва да позволяваме да станат приятели на американците, защото ще си купуват оръжие от тях и ние ще загубим. Всичко е търговия, Иванушка, на никого не му дреме за хората, важно е да се въртят парите.
– А американците защо не ни надупчат задниците, за да не ги слушаме кога ще пръднат?
– Защото ако ни надупчат, ще започне война, глупчо. Директна война между американци и руснаци. Война, която никоя от страните не може да спечели. И война, от която никой няма да спечели пари. А американците не обичат да губят пари. Затова нямат интерес да се сбият с нас директно. Затова го правят в Египет, Либия, Сирия.
– Колко си умен, Стьопа! – прегърна го приятелят му. – Затова ти стана мичман, а аз – готвач. Благодаря ти! Сега ще беля картофи, без да ми треперят ръцете.
Иванушка изприпка обратно нагоре към корабната кухня, а Степан се загледа към силуета на хоризонта. Надяваше се колегите му никога да не чуят това, за което бяха дошли да слухтят – а именно – зареждането на ракетите „Томахоук“. Не можеше и да предположи колко скоро щяха да се променят нещата.
Иподякон Онуфрий шерна снимката, на която позираше само по жезъл и трънен венец, и под нея веднага се появи надпис „Баба Гуси харесва това“. Божият човек се отпусна назад в стола си, лапна още едно от розовите хапчета и го прокара с Фанта-портокал, за да не залепне някъде по хранопровода. Не можа да разбере колко време бе минало, когато музиката от касетофона на параклиса започна да му се струва четириизмерна и да се излива на розово-жълти вълни наоколо. Онуфрий погледна часовника си, но стрелките му се въртяха с бясна скорост, въпреки че беше с електронен циферблат. Отказа се и върна поглед към лаптопа. Замахна и за около половин час преплува в стил бътерфлай разстоянието до бюрото, отдалечено на не повече от половин метър. После успя да напипа мишката и да пусне последния изтеглен епизод на „Скуби Ду“. Ужасно анимационно! Тъпото куче не спираше да мърда по екрана и иподяконът не успяваше да му нарисува с перманентен маркер маска като на Зоро.
Съмнение загложди Негово Боголюбие. Беше сигурен, че е пуснал касетка на фолк-певицата Глория от най-ранния ѝ период, а виждаше песента „Тих Бял Дунав“. Точно така, виждаше я. Ето, Христо Ботев слезе от кораба „Радецки“, пое пеш по розово-жълтите вълни като същински Ной… не, Аврам… не, Исус ли вървеше по водата? Трябваше да си припомни тази част. А зад Ботев, вместо група четници, се задаваше една баба с две торби зарзават. Не, бабата май беше истинска.
Онуфрий се сепна, разтърси глава, за да прогни наркотичните видения, и с мъка успя да превключи касетофона на втората касета. Из храма тъкмо навреме зазвучаха тихи църковни псалми. Възрастната женица остави зеленчуците отвън, влезе боязливо, целуна ръката на духовника, купи си една свещичка за десет стотинки и се шмугна навътре, за да я запали.
Според законите на църквата иподяконът нямаше право да служи самостоятелно в Божи храм. Никой от хората, които идваха тук обаче, не знаеше това. А на човека, който вдигна малкия параклис, не му пукаше. Той го бе създал с друга цел и низшият служител, който не беше съвсем с всичкия си, му вършеше идеална работа. Дори някой ден Онуфрий да се разприказваше за нещата, които се случваха наоколо, никой нямаше да му повярва. Пък и кой щеше да тършува из храм? И то работещ храм!
Параклисът се намираше на северния склон на град Варна, съвсем близо до село Каменар. Не го посещаваха много хора. Няколко баби, които бяха твърде болни, за да слизат на църква до града, както и някой друг циганин, който държеше да осветят огромния кръст на гърдите му, позлатен с материала от зъбите на починалия му прадядо.
Иподяконът усети зверски глад. Приближи се до бабата, прекъсна я насред молитвата ѝ и изсумтя:
– Мръдни малко!
Под сащисания поглед на женицата той избута олтара и отвори хладилника, който се показа отзад. Измъкна чиния със спагети, поля ги обилно с кетчуп и започна да ги нагъва с ръце. Бабата се прекръсти уплашено.
– „Каквото и да вършите, работете от сърце като Господа, а не като човеци“ – изфъфли грешния цитат Онуфрий между две преглъщания и вдигна рамене. – Тъй е казал нашият Отец, а него да си го виждала някога изобразен с вилица?
После се завъртя към вратата и се вцепени. Ефектът на розовото хапче се изпари напълно. В рамката се бе очертал мускулестият силует на шефа. Не онзи горе, а онзи – по-страшният, който издигна параклиса.
– Чревоугодничеството е грях, Ваше Боголюбие! – избоботи гласът на силуета.
– Да, да, грях е! – Онуфрий захвърли чинията на бюрото и се избърса в една покривка, избродирана с църковен гоблен. – Наказвам се. Десет пъти „Отче наш“, десет пъти „Аве, Мария“ и десет пъти „ЦСКА – свине, свине“.
Иподяконът се приведе нервно, хвана бабата за раменете и ѝ прошепна:
– Време е да си вървиш!
– Ама аз тъкмо…
– Леността е смъртен грях, мързелът е зло! Хайде, върви и свърши някоя работа, бабче! Стига си се мотала! Господ да е с тебе!
Онуфрий избута смутената жена покрай туловището на силуета и се обърна към шефа си:
– На Ваше разположение…
– Утре ще дойде нова пратка. Искам да я прибереш. Аз ще дойда да си я взема по някое време. И внимавай колко хапчета оставяш за себе си. Ако видя, че си отмъкнал повече от десет, ще ти строша ръчичките и ще те разпъна на крушата отвън като този, дето те гледа отгоре. Ясно ли е? – мускулестият тип изчака иподякона да кимне утвърдително и продължи по-благо. – А сега ми запали една свещ за два лева!
– Веднага! Веднага! – Онуфрий се затича и измъкна най-дебелата свещ. – Ей тук, отпред, на лично място ще я сложим.
Ръката му се стрелна към свещника, махна тънката и неизгоряла и наполовина свещичка на бабата и забучи дебелата восъчна пръчка на шефа си.
Навън вече не се дишаше. Сякаш каменистата земя на острова се беше нагряла допълнително и се опитваше да изпържи това, което слънцето бе пропуснало.

 
 

Личностите, които вдъхновиха Дойл за Шерлок Хоумс

| от chronicle.bg |

През 1887, Дойл публикува романа „Етюд в червено“ – е първият от серия произведения за Шерлок Холмс и доктор Уотсън. В книгата също така за първи път се споменава за лупата като инструмент на детективите. „Етюд в червено“ не се радва на много внимание (както и следващата книга „Знакът на четиримата“), но в юлското издание на The Strand Magazine през 1891 Артър публикува първия къс разказ с участието на Шерлок. От там тръгва и славата на находчивия детектив.

Още тогава читателите искат да научат седи ли зад образа на главния герой реален човек. Дойл не може просто така да измисли такъв ексцентричен, брилянтен, логичен персонаж, нали? Повече от век след дебюта на Шерлок Хоумс, имаме доказателства, че той е базиран на двама човека, както вероятно и на самия Артър.

Joseph_Bell

Доктор Джоузеф Бел

През 1877 година, когато Дойл е на крехката 18-годишна възраст, той учи за лекар в Университета в Единбург. Един от професорите там, Джоузеф Бел, веднага му прави впечатление. Лекциите на д-р Бел са забавни и увличащи. Чрез дедуктивните си методи и способности докторът прави заключения за пациентите си, които винаги се оказват точни и верни.

Според самия Дойл, както пише в автобиографията му, „силата на Бел беше не само в диагностицирането на болестта на пациента, но и в определяне професията и характера му“. В един по-известен пример, също описан в биографията, мъж се изправя пред Бел и без да му казва нищо или да са се срещали преди докторът успява да заключи: „Добре, мой човек, ти си служил в армията… Напуснал си неотдавна… Хайландски полк… Бил си зачислен в Барбадос… “

И след това обяснява мисловния си процес на студентите: „Видите ли, господа, мъжът беше възпитан, но не си свали шапката, когато влезе. В армията правят така, а ако беше напуснал отдавна, щеше вече да се е научил да я сваля. Относно Барбадос, той дойде с оплаквания от елефантиазис, което се свързва със западна Индия, а шотландските полкове бяха пратени именно на този остров.“

За тези изпълнения на Бел Дойл казва: „За неговата публика от Уотсъновци всичко това изглеждаше почти вълшебно. Докато не даде обяснение – тогава всичко вече беше съвсем просто.“

По време на втората година на Дойл в университета, Бел го наема за асистент като задълженията му са да снема бележки за пациентите, които идват, и после да ги представя на доктора. В известна степен той става Уотсънът на Бел.

Артър съвсем спокойно си признава, че е вдъхновен от преподавателя си. В интервю, цитирано в една от биографичните книги за него, „Teller of Tales: The Life of Arthur Conan Doyle“, той казва: „Шерлок Хоумс е литературната репрезентация, ако мога така да се изразя, на спомена ми за един професор по медицина в Университета в Единбург“. И още – в писмо до Бел Дойл пише: „Със сигурност на вас дължа образа на Шерлок Хоумс.“

V0028735 Sir Henry Duncan Littlejohn. Photograph.

Сър Хенри Дънкан Литълджон

Въпреки че имат много общо, доктор Джоузеф Бел не е единственото вдъхновение за прочутия детектив. Известният криминалист, здравен инспектор и специалист по дисекция на човешки тела Хенри Литълджон също дава на Хоумс малко от себе си. Сър Литълджон участва в разследването на всеки инцидент, трагична смърт или убийство в Единбург по онова време. Той помага пръстовите отпечатъци и фотографиите да се приемат като доказателства в съда и така участва в малка революция в областта на криминалните разследвания точно по времето, когато Дойл пише Шерлок в края на 19 век.

Когато Артър пише „Последният случай“ през 1893, Алфред Джон Менсън е обвинен в убийството на своят 20-годишен студент Сесил Хамброу, докато са на лов. Защитата твърди, че Хамброу случайно се застрелва сам в главата. Според Edinburgh News Лилътджон свидетелства и казва, че според позицията на раната, изгарянията от куршума, уврежданията по черепа на жертвата и дори нейния мирис сочат именно обратното – че това е убийство.

Доктор Бел също е привикан като експерт по делото заради дедуктивните си способности и в крайна сметка се съгласява с Литълджон. Съдът все пак отсъжда в полза на Алфред Менсън, но Дойл използва делото и криминалистичните подходи на Хенри Литълджон за част от характера на Шерлок.

Arthur_Conan_Doyle_by_Walter_Benington,_1914

Сър Артър Конан Дойл

И накрая имаме самия Артър. Веднъж Бел пише до Дойл: „Ти самият си Шерлок Хоумс и много добре го знаеш“.

За да илюстрираме какво е имал предвид Бел: през декември 1908, Марион Гилкрайст е пребита до смърт по време на въоръжен грабеж. Обвинен и осъден за убийството е еврейски германец. През 1910 шотландският адвокат Уилям Рогхед пише „Любопитният случай на Оскар Слейтър“, където излага ситуацията и заключава, че Слейтър е невинен.

През 1912, в опит делото на Слейтър отново да бъде отворено и той да бъде оневинен, Артър пише свой „Любопитният случай на Оскар Слейтър“. В над 100 страници старателно разказва за детайли и обстоятелства, които доказват невинността на Слейтър, като едно от тях е, че чукът, намерен в багажника му и смятан за оръжие на убийството, е „много лек и чуплив инструмент и през очите на здравия разум, е абсолютно неспособен да нанесе страховитите наранява по черепа на възрастната дама.“

Разбира се, не е много ясно дали Шерлок Холмс вдъхновява детективската страна на Дойл или авторът пренася вече развитите си дедуктивни способности върху Шерлок. Важното е, че в крайна сметка, от части благодарение и на Дойл, през 1928 Оскар Слейтър е оправдан и освободен.

Относно името „Шерлок Хоумс“ – то най-вероятно е комбинация от изявения доктор и приятел на Артър, Оливър Вендел Хоумс, и любимия му музикант, Алфред Шерлок. 

 
 

Великите военни изцепки: Византийската кампания при Траянови врата

| от Александър Стоянов |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Подобно на битката във Върбишкия проход, ние сме свикнали да възприемаме победата на Самуил при Траянови врата като забележителен триумф на българското оръжие над Византия. Съществува обаче и обратната перспектива. От гледна точка на ромеите, походът на Василий II в България през 986 г. се класира в челните места на най-великите военни изцепки в историята на Източната римска империя.

През 976 г., младият Василий II, тогава едва осемнадесет годишен, заема византийския престол след дворцов преврат, който отстранява Йоан Цимисхий от трона. Скоро след това е въвлечен в кървава гражданска война срещу генералите от източните провинции, която поглъща вниманието му през първото десетилетие от царуването му. За да затвърди позициите си, младият василевс има нужда от решителна победа, която ако не да засенчи постиженията на предшественика му, то поне да изравни славата им. Победите на Цимисхий срещу арабите в Сирия и Ливан трудно могат да бъдат повторени, но Василий правилно преценява, че има един враг, който предшественика му не е успял да сломи напълно – България.

След падането на Преслав през 971 г., Йоан Цимисхий подценява възможността на българската държава да надживее загубата на своята столица. През следващите пет години, центърът на властта се премества в Средец (София), където управителят на софийският комитат – Никола, организира около себе си и своите синове остатъците от българската аристокрация и войска. Никола не е случаен човек. Има голяма вероятност той да е братовчед на цар Петър, с което може да се обясни както ключовата позиция, която заема, така и факта че съпругата му Рипсимия е най-вероятно арменска принцеса. С такова потекло е повече от логично Самуил и братята му да разполагат с нужното самочувствие и престиж за да се превърнат в двигатели на анти-византийската съпротива. Макар през първите няколко години действията им срещу Византия да са ограничени, през 983 г., Самуил успява да превземе Лариса и да окупира Тесалия – сериозен удар срещу ромейските позиции на Балканите.

4b0e2f54904a1fe45b40e2a582f325d3
Василий II

Василий II, роден стратег и политик, правилно набелязва своята цел. Окончателният разгром на България ще помогне на Византия по няколко начина. От една страна, ще се ликвидира заплахата за ромейските владения в Тракия и Елада. На второ място, българските земи ще се превърнат в доходоносна добавка към владенията на империята – както чрез собствения си стопански потенциал, така и чрез предоставяне контрола върху ключовите търговски пътища, свързващи Византия със Западна Европа. Третият фактор, който също не е без значение, е възможността за разширяване на византийското духовно влияние в Западните Балкани – територии, в които римският папа е здраво стъпил благодарение на съюза си с Хърватия. За Византия е от изключителна важност да възстанови контрола си над Далмация и Адриатическо море и пътят за това минава през Средец и останалите свободни български крепости.

Тъй като няма доверие на военачалниците от Мала Азия, които подкрепят активно Варда Склир при борбата му за трона, Василий II избира за свои подчинени по време на похода редица верни, но неопитни велможи.

За самата кампания са мобилизирани преди всичко войници от балканските теми, както и редовни части от столичната тагма. Ромеите разполагат с около 20 000 души – една наистина значителна за онова време армия, която на теория би следвало да е достатъчна за нанасяне на сериозен и дори фатален удар на България. Основният пропуск при организацията е, че Василий не предвижда военните действия да се проточат твърде дълго. Това се дължи на тайните преговори, които води с брата на Самуил – Арон. Василевсът се надява, че Арон ще сложи оръжие, предавайки Сердика във византийски ръце, след което армията ще може да напредне към Македония, снабдявайки се на място. Преговорите обаче пропадат в последния момент, тъй като Василий II се опитва да измами Арон, но е разкрит.

За да не загубят инициативата, ромеите решават да действат незабавно, без да имат достатъчно време да се погрижат за логистиката си.
Византийските войски преминават Тракия безпрепятствено, минават през прохода Траянови врата, където е оставен гарнизон, начело с Лъв Мелисин, след което основните сили достигат Средец. Византийците следват правилата на военното дело като по учебник – крепостта е обградена, армията е разположена в добре укрепен лагер, започва изграждане на обсадни машини. Българите обаче също са били прилежни в часовете по тактика и стратегия. Арон разпраща части извън крепостта, които заемат по-малките укрепления около Средец и започват да нападат византийските снабдителни части, които се опитват да събират продоволствия в Софийското поле. Междувременно, силният софийски гарнизон извършва няколко успешни излаза и успява да подпали бойните машини на врага, с което прави директния щурм на крепостта трудно постижим.

Горещниците в края на юли, липсата на провизии и достатъчно възможности за изхранване на армията карат Василий да преосмисли стратегията си.

images_Images_Samuil
Цар Самуил

Междувременно, става ясно че Самуил е задвижил основните си сили от Македония и напредва на север. Василий II може да не твърде опитен, но е достатъчно предвидлив за да знае, че българите биха могли да прекъснат пътя му за комуникация през Средна гора и да обкръжат армията му. За да избегне капана, василевсът заповядва обсадата да се вдигне и армията да потегли обратно към Тракия. На 14 август, ромеите потеглят наобратно.

Походът им е ускорен и от вестта, че Лъв Мелисин е изоставил позициите си при Траянови врата и се изтегля към Филипопол (Пловдив). Част от съветниците на Василий го предупреждават, че Мелисин може би се опитва да стигне до Константинопол пръв и да заеме престола.

На 16 срещу 17 август, византийските войски лагеруват край крепостта Щипон (Ихтиман) и се готвят да се спуснат в Тракийското поле на следния ден. Самуил е следил движенията им и с хирургическа прецизност нарежда своите сили по околните височини, залагайки на пълно обкръжаване на противника. Българската армия е несъмнено по-малочислена – вероятно не повече от 10 000 души, но теренът е на тяхна страна, а и ромеите са деморализирани от липсата на успехи и от ширещите се слухове че българите са заели околните планини. Макар от Върбишкия проход да са минали над 170 години, споменът за гибелта на Никифор I в планините на българите е твърде жив.

Подобно на Крум, Самуил и Арон атакуват ромейския стан призори, когато се сменят стражите, а войниците са все още дълбоко заспали или изморени от нощната стража. Хаосът е повсеместен. Утрото на 17 август е кърваво червено, каквато е и земята в прохода Траянови врата. Българите не показват никаква милост. Хиляди са избити или пленени. Единствено авангардът, съставен най-вече от кавалерия, успява да избяга. На косъм се спасява и Василий II. Животът му е откупен с кръвта на неговите арменски гвардейци, които, трябва да признаем, се бият на висота и продават скъпо живота си, давайки достатъчно време на владетеля си да се измъкне от обкръжението. По-голямата част от армията няма този късмет.

Разгромът на полевата армия бързо се превръща от тактическа в стратегическа катастрофа. Българите безпрепятствено завладяват цяла Мизия, а рейдовете им в Тракия, Тесалия, Елада и Епир се превръщат в ежегоден проблем за византийците.

Политическата позиция на Василий II в империята му отново е компрометирана и едва десетилетие по-късно той ще се почувства достатъчно силен и уверен за да започне нов поход срещу България в опит веднъж за винаги да се разправи със своя противник.

 
 

Първото гадже на Джон Ленън

| от chronicle.bg |

Най-ранният спомен на Барбара Бейкър за Джон Ленън e как малкият Джон е кацнал на едно дърво и хвърля стрелички по нея и другите момичета. По-късно тя ще си спомни и първия си досег с младежкия „чар“ на Ленън. Един ден, когато носи косата си на опашка, той й казва: „Охо, ето го и конското лице! Конската опашка и конското лице!“ Ленън е умел с жените още като млад…

И да е имала някога конско лице, в крайна сметка Барбара става доста красива, поне според полусестрата на Джон, Джулия. „Тя беше като филмова звезда – с дълга, гъста, руса коса и много блясък.“ И наистина – на снимки Барбара изглежда руса и с фигура на пясъчен часовник.

barbara baker

Барбара Бейкър

След като пубертета си казва думата, тя хваща окото на Джон, тогава типичен 16-годишен сладострастник, чийто идеал за жена е Бриджит Бардо.

Въпреки грубо си поведение по-рано, вече в тийнейджърските си години, Джон се отнася много по-цивилизовано и я кани на разходка. Барбара се съгласява и така излизат на първата си среща – без нито един от тях да осъзнава, че това ще е повратен момент в младия и все още сравнително зелен период от животите им.

Един ден, докато се разхожда с приятелка в местния парк след неделно училище, Барбара си спомня, че двама подозрителни младежи ги следват. Оказват се Джон и неговият другар Лен Гари. Двете момчета заговарят девойките и след кратък флирт, Барбара казва, че са я попитали с кого от двамата иска да излезе.

За шок на Джон, тя избира Лен. Ужас.

Въпреки че двамата с Лен излизат известно време, Джон и Барбара продължават да си хвърлят погледи и в крайна сметка тя къса с Гари и тръгва с Ленън. Така Барбара Бейкър става първото гадже на Джон Ленън (Лен не се сърди и с двамата с Джон си остават приятели).

The_Quarrymen_St_Peters_fete

Джон Ленън свири в двора на църквата Свети Петър заедно с The Quarrymen

Както можете да си представите, Джон не е грижливото гадже, за което всяка девойка си мечтае. Той постоянно е зает, бърза, тича нагоре-надолу и репетира с новата си група The Quarrymen – първата му банда и първообраза на  The Beatles.

Освен че е първата приятелка на Ленън, Бейкър става свидетел и на специален момент в музикалната историята. Тя присъства на участието на групата в църквата Свети Варнава, където Джон пее за първи път пред публика.

Връзката им в много аспекти е класическа за 50-те години на 20 век. Двамата карат колела заедно, пързалят се с кънки на ледената пързалка „Silver Blades“ в Ливърпул. Но животът с Джон Ленън никога не е много иделичен.

Джулия, полусестрата на Джон, си спомня как Барбара често го търсила, но леля му Мими или майка му й казвали, че не е у тях, докато понякога е бил именно у тях. Той е отгледан предимно от леля си, а майка му живее в друга къща – Джулия разказва как Барбара първо го търсила на едното място и след като й казвали, че го няма, минавала дългия път до другото пеша, за да не дава пари за транспорт.

Барбара след това ще чака, и чака, и чака пред къщата с надежда да хване Джон, когато се прибере. „Горкото момиче“, Джулия помни майка  й да казва за ситуацията.

Според Лен Гари, Барбара не е само първото гадже на Джон, но и „първата“ на Джон. Гари си спомня как музикантът му разказва за завоеванието си и го „Описа не особено ласкателно“.

По това време Джон е на 16 – не особено мъдра, зряла, а и често жестока възраст. По-късно Барбара разказва как с Джон правили секс в същата стая, която Лен ползва за същото по същото време със своята приятелка. Понякога двете момчета и прилежащите им гаджета вилнеят дори в едно и също легло.

Но Барбара не изглежда да има лоши чувства към времето, докато е с Джон. „Той беше много романтично момче, изключително романтично. Пишеше ми страници и страници поезия… Казваше ми: „Ето, написах ти писмо, поема. Прочети го!“ Джон също так рисува картини за Барбара.

След около година, както можете да очаквате от отношението му, интересът на Барбара спада и тя започва да се вижда тайно с неговия приятел Бил Търнър. „[Когато разбра] Джон се побърка. За малко да счупи оградата от ритане тази вечер. Сърцето му беше абсолютно разбито.“

Двамата обаче отново се събират. Разбира се, Джон също напуска Барбара за малко и излиза с момиче на име Маргарет Джоунс. Но скоро след това двамата пак се събират.

Според Барбара, родителите й и леля Мими са отговорни за финалната им раздяла. „Те някак си ни накараха да се предадем. Накараха ни да се разделим.“ Това става в средата на 1957. Двамата все пак продължават да се срещат тайно закратко. Тогава обаче Джон, вече малко „пораснал“, посещава Колежа по изкуства в Ливърпул. Там се прехласва по своя състудентка, красивата брюнетка Синтия Пауъл, която ще стане и първата му съпруга.

За Барбара Бейкър Джулия казва също: „Тя беше неговият първи пълноправен фен.“

Според Лен Гари: „За Джон Барбара беше целия свят.“

Както знаем, Джон Ленън ще постигне невъобразима слава, богатство и успех. Той живя, както сам той го поставя: „хиляда живота в един“.

Но Джон е и човек и като всеки мъж (или жена), той никога няма да забрави първата си любов. През 1978, над 20 години след като тийнейджърската му връзка приключва, Джон казва (в странно, но нетипично откровено интервю): „Барбара, къде си? Дебела и грозна? С 15 деца? Години мъки с мен трябва да са те подготвили за всичко! Тъжното на миналото е, че е минало. Чудя се кой ли я целува сега?“

 
 

Девет години промяна в дизайна през десет различни модела смартфони

| от Васил Шушков |

 

2019 е годината на Samsung. Една от най-влиятелните технологични компании в света празнува излизането на десетия модел от смартфона, донесъл десетки иновации, които днес смятаме за неизбежна част от ежедневието си – Galaxy S.

За десет години светът се промени много. Да вземем например космическия кораб Dragon на SpaceX, който през 2010 година беше само мечта. Днес, благодарение на усилията на екипа на компанията, той прави редовни полети до Международната космическа станция, носейки храна, оборудване, проби и всичко необходимо.

За това време и смартфоните от успешната Samsung Galaxy S серия се промениха много и усиленият труд на хората от южнокорейската компания не остана незабелязан.

Вече ви разходихме из историята на дисплеитекамерите и процесорите на първокласната серия смартфони, а днес ще погледнем към най-видимата част от моделите на производител номер едно в последните години – дизайна.

Безспорно, Samsung извървя дълъг път в работата по външния вид и използваните материали на флагманската си серия. Няма какво да се лъжем – в първите си модели компанията се концентрира върху другите аспекти на устройствата и изглеждаше така, сякаш оставя дизайна на заден план. Днес обаче, промяната е видима и последните няколко модела с лекота се подреждат сред най-красивите и добре изработени устройства на пазара.

Ако се върнем назад във времето, ще си спомним, че Samsung Galaxy S беше изцяло пластмасов – както и почти всички останали модели на пазара в този период. Дисплеят не заемаше много място, но това си беше нормално за моделите от началото на десетилетието.

Тогава основните критики бяха насочени не към „лицето“, а към гърба на телефона и сините точки, които привличаха внимание, но не бяха по вкуса на всеки. Извивката в долната част обаче спечели точки – така телефонът с огромния за времето си 4-инчов екран бе много по-удобен за ползване.

Наследникът на Samsung Galaxy S – Samsung Galaxy SII се появи на пазара с достоен отговор към критиките. Със своите едва 8,5 мм той стана един от най-тънките и привлекателни модели на пазара, а грапавият гръб гарантираше, че няма да го изпуснем лесно. Моделът се сдоби с екран от 4,3 инча, а под него мястото си запазиха три бутона – два капацитивни и един хардуерен.

618x345

С емблематичния Galaxy SIII Samsung пое в нова посока, като омекоти допълнително формите на телефона, залагайки на по-заоблените краища, но запазвайки познатите бутони под дисплея. Дизайнът му е вдъхновен от речните камъни, заоблени от водата, казват тогава от компанията. Смартфонът беше наличен в два цвята – бял и тъмносин, наречен Pebble Blue – синьо, като речно камъче.

618x521

Добрите продажби на SIII явно са причината Samsung да запазят основата на дизайна и при следващия модел. Galaxy S4 обаче дава началото на една много приятна нова тенденция, на която се радваме и до днес: свиването на рамките около екрана. Новият флагман беше също толкова висок, колкото предшественика си, но това не значи, че екранът остана същият – той порасна с 0,2 инча. За сметка на това устройството стана по-тясно, по-тънко и по-леко.

Galaxy S4 получи обновен син цвят, с който доби по-изискана визия. Гърбът му пък сякаш сменяше цвета си в зависимост от ъгъла на светлината – ефект, вдъхновен от звездите в небето, казват от Samsung. Новият модел успешно повтори полираната рамка на предшественика си.

Година по-късно Galaxy S5 се появи със стилен гръб, напомнящ перфорирана кожа – ефект, който не само му спечели точки в очите на потребителите, но добави характер към флагманския модел. Въпреки че на пръв поглед промените в предната част не бяха много, централният бутон получи важна функция – той се превърна и в сензор за пръстов отпечатък.

618x479

Истинска революция обаче настъпи с идването на Galaxy S6 и най-вече S6 Edge. Заобленият от двете страни екран превърна модела в най-впечатляващия телефон за времето си и със сигурност накара всички да говорят за него.

S6 Edge е тънък – едва 7 мм, но дисплеят успява да създаде впечатление дори за още по-елегантно тяло. Гърбът му вече е стъклен – нещо, което виждаме в телефоните и днес. Между него и екрана се появява истинска метална рамка в комбинация с алуминий, което допринася за премиум усещането, когато хванете модела в ръка. Извитият екран идва и с нови софтуерни опции, които улесняват работата с телефона.

С други думи, S6 Edge беше такъв успех, че Samsung реши да не налага особени промени в дизайна на наследника. Все пак S7 и S7 Edge не са идентични – те получиха Gorilla Glass 4 и устойчивост при потапяне във вода. Допълнително се свиха и рамките около екрана.

618x411

Стигаме до Samsung Galaxy S8 и S8+ – категоричен претендент за най-красивия смартфон в историята въобще. Дисплеят му е 5,8 и съответно 6,2 инча (спомнете си „огромния“ 4-инчов екран), а съотношението се промени до 18,5:9 – екранът стана по-висок, без телефонът да става неудобен за ползване. Характерният бутон под дисплея, който беше неотменна част от всеки един Galaxy S до този момент, изчезна. С него почти напълно изчезнаха и рамките, благодарение на заобления „безкраен“ екран – Инфинити дисплей. Всичко това превърна Galaxy S8 в стилен премиум модел. До камерата се появи и сензор за пръстови отпечатъци, а това донесе и единствената критика към модела. Можем само да предполагаме, че вероятно южнокорейската компания се е готвела до последния момент да го постави под дисплея, но в крайна сметка технологията явно не е била готова за това. Все още.

Година по-късно Samsung Galaxy S9 реши и този проблем, като сензорът мина под камерата. И двата модела зарадваха потребителите, като отказаха да се подадат на две скорошни тенденции – „ноча“ и премахването на 3,5-милиметровия жак за слушалки. Със сигурност Samsung спечелиха много от това.

Най-новата серия – Galaxy S10, събра опита и най-доброто от технологията на Samsung през годините. Така ни предложи телефони, за които дори и най-смелите не са си мечтали през 2010 година.

618x412

Яркият дисплей вече заема почти 90 процента от предната страна на телефона, след като рамките станаха практически незабележими. Samsung успя да усъвършенства технологията и вгради предната камера в самия дисплей – решение, далеч по-добро от „ноча“, и пръстовия отпечатък – под екрана. Така гърбът на телефона стана по-изчистен и още по-привлекателен.

Сега бъдещето вече е в сгъваемите телефони като Galaxy Fold и до дни очакваме датата за пускането му на пазара. Дотогава, на фокус остава Galaxy S10, който със сигурност заслужено държи мястото си в авангарда на индустрията.