Анархия на три морета от Йордан Свеженов

| от |

ОТ АВТОРА НА ПОЖЪНАЛАТА ОВАЦИИ „РЕВОЛЮЦИЯ С АРИТМИЯ”!

Начинаещи арабски терористи набелязват за своя първа цел Варна. Проникват с лекота на българска територия и задействат диаболичен план, който ще изолира града от страната, като същевременно подготвят радикализиране на протестите пред парламента.
Швейцарски журналисти са убити при използване на химическо оръжие в Сирия, а САЩ и Русия затъват във взаимни обвинения. Уговорената мирна среща на руски военен кораб във Варненския залив съвпада с подготвените атентати, а отвличането на руския външен министър поставя света на ръба на Трета световна война.
Група колоритни старци стават жертва на телефонни измамници и се втурват да спасяват младо момиче от ареста. Това ще ги забърка не само в международни неприятности, но и в абсурдни приключения в циганското гето, в отвличането на украински дечица, в търговия с наркотици, извършвана от умопобъркан богослужител, и в подготовка на нов комунистически преврат.
Йордан Свеженов вече показа, че умее да пише социална сатира без аналог – под смеха прозира напрежение, а в абсурдите истината натежава. Само за една нощ властта в България рухва – а сред страниците на „Анархия на три морета” ще разберете колко плашещо лесно може да се случи това.

 

АНАРХИЯ НА ТРИ МОРЕТА

– Касичка, дръж! Лапай, Касичка! – лейтенант Търмъков обра със зъби последната жила от ребърцето и го метна на овчарката. – Яж, моето момче!
Кучето подуши костта и погледна граничаря с поглед, в който се четеше въпроса: „А защо не ми остави и малко мръвка?“
– Без да се глезиш! – навъси се военният. – Някои хора в близкото село не са подушвали кокал с месеци. А и да подушат, нямат с какво да го сдъвчат. А ти виж какви хубави зъбки имаш, а пък се дърпаш. Не знаеш какво губиш. Яж, моето момче! Добро куче-касичка, добро!
Всъщност по паспорт животното се казваше Сакар Седми. Беше отгледано по специални правила и обучено много старателно за граничарско куче, което да помага при охраната на югоизточната граница на Република България. Лейтенант Васил Търмъков обаче обичаше да го нарича Касичка, защото кучето му помагаше да си докарва солидни допълнителни доходи.
Обонянието на четирикракия звяр беше изключително. Сякаш усещаше нелегалните имигранти още докато пиеха кафето си край Босфора и крояха пъклени планове. Освен това Касичка надушваше и забранените неща, които подчинените на Търмъков се опитваха да внесат в поделението. А в поделението лейтенантът беше забранил всичко – от цигарите до преносимите компютри. Това особено много тормозеше новобранците-граничари, пратени от София, за да запушват дупки в системата.
– Искаш ли да хапнеш още? Чакай, сега ще ти обера още едно ребърце.
Васил извади ножа си, избърса го във влажния панталон, отряза дебело парче от свинските пушени гърди, които беше увил в смачкана найлонова торбичка, и започна да дъвче месото, мляскайки от удоволствие. Щеше да осмуче и това ребро и да запали една цигара за затегач.
Това, че беше забранил цигарите, не означаваше, че на територията на поделението и на заставата не се пушеше. Просто беше извън закона да използваш цигари, които Търмъков не бе лицензирал. Беше забранено да използваш порнографски материали, които Търмъков не бе лицензирал. Обхват за мобилните телефони нямаше. Нямаше и интернет. Нямаше и живи жени поне на три-четири часа път пеш. А беше извън закона да ходиш да ги търсиш по-надалеч. Законът се пишеше от лейтенант Търмъков. И в него се казваше, че нямаш право да се оплакваш.
Липсата на отдушници и на комуникация с външния свят изпълваше ежедневието на младите граничари с много напрежение. Васил Търмъков, разбира се, предлагаше отдушници за това напрежение срещу скромно заплащане, защото никой не искаше неулегнали момчета с автомати да се напрягат прекалено.
Кабинетът на лейтенанта бе своеобразна лавка на територията на забутаното поделение. И беше лавка-монополист. Вътре се продаваха некачествени цигари с поне двеста процента надценка, вафли, ароматизирана тоалетна хартия и бледорозово безалкохолно в пластмасови бутилки без етикет, което от допълнителното разреждане беше изгубило вкуса и газировката си. Имаше и „лицензирани“ порнографски материали, които Търмъков рисуваше собственоръчно и даваше под наем за левче на час. Поради насъбиращото се в младежите напрежение, никой не ги вземаше за повече от час. А тези, кoито нямаха пари, в един момент започваха да се възбуждат и от ароматизираната тоалетна хартия.
Васил много се гордееше с рисунките си на голата Памела Андерсън и на поп-фолк певицата Камелия, въпреки че в очите на безпристрастния критик и двете приличаха най-вече на нещо средно между повреден пясъчен часовник и Станка Златева.
– Нà, Касичка, лапай!
Търмъков метна оглозганото ребро към кучето. На офицера не му пукаше, че нарича мъжко животно с женско име. След толкова месеци на заставата човек започваше да нарича с гальовни женски имена дори дървената закачалка в коридора. Не му пукаше и че кучето стои на дъжда, докато той се беше сврял под жалка пародия на заслон, сглобен от криви клони, прогнили летви и съдран полиетилен, под който беше запалил малък огън като начинаещ скаут. Родината можеше да си позволи само толкова. Лявата кубинка на лейтенанта упорито се пълнеше с вода, а найлоновият плик, с който беше увил крака си вътре, започваше да пропуска. Васил извади пакета цигари, изхаби десетина клечки от овлажнелия кибрит, докато запали омачкания фас, и се загледа в подчиненото си животно.
Сакар Седми дори не беше погледнал кокала. Ушите му се бяха наострили, от гърлото му се чуваше съвсем тихо ръмжене, а очите му шареха по граничната бразда някъде отвъд завесата от мрак и ситен дъжд. Явно идваха.
– Тихо, Касичка, мирно! Не плаши стоката! – изкомандва лейтенантът и опъна здраво от цигарата. После провери дали носи още найлонови торбички в джоба си. Щяха да му трябват, за да прибере парите.
Видя колоната след няколко минути. Превити, дрипави, изнемощели хора, пъплещи по калната пътека по двама, по трима. Струваха му се едновременно смешни и жалки. Шарено стадо, облечено с разръфани дрипи, стари жилетки, ризи, за чиито цветове можеше само да гадаеш, фалшиви фланелки на „Барселона“, шити в някой турски гараж, пробити анцузи или пуловери, които не бяха по мярка. Напред вървяха няколко мъже, мъкнещи тежки сакове на рамене. После идваха група забрадени жени, носещи на ръце по едно-две деца. Някои от по-големите малчугани шляпаха по джапанки в калта, а две от децата дори нямаха обувки. А отзад…
Веждите на Васил се свъсиха. Отзад изникнаха двама души, които не пасваха на групата от бежанци. Вървяха с колоната, ала някак се отличаваха. Не много, но достатъчно за професионалното око на военния. Дали обувките им бяха по-нови? Или защото имаха якета с качулки?
Не. Когато наближиха съвсем, Търмъков схвана. Разликата беше в очите им. Очите на останалите бежанци бяха очи на стадо. А очите на тези двамата бяха очи на вълци. На външен вид двамата мъже бяха мургави колкото останалите и с подобни черти на лицето. Но в главите им се въртеше нещо различно.
– Стой!
Лейтенантът махна на групата. Първите сирийци спряха притеснено пред заслона. Задните в колоната се свиха близо до предните, за да се чувстват по-сигурни. Търмъков все още зяпаше двамата в края, когато от тъмнината изникна турският граничар.
– Мерхаба, аркадаш! – поздрави вяло Васил, без да излиза от заслона си. После продължи на български. И двамата униформени разбираха езика на колегата си, но всеки говореше на своя. – Имат ли документи?
– На кого му пука дали имат документи? – ухили се мустакатият комшия. – Имат нещо по-важно. Пари!
Турчинът махна на двамата мъже в края на колоната и единият от тях се приближи с пачка от различни по стойност банкноти евро. Лейтенант Търмъков погледна за миг купчината пари и мозъкът му веднага отчете тяхната стойност като машина за броене на банкноти. После назова цената.
Без да пророни и дума, бежанецът отдели нужните копюри и ги бутна в ръката на граничаря. Васил се ухили. Ето защо тези мъже му изглеждаха различни. Те бяха касиерите. Това умозаключение го успокои, макар че трябваше да стори точно обратното.
– Я дай още петдесет евро! – лейтенантът се пресегна и сграбчи още една банкнота. После се изкиска. – Нощна тарифа. Малко по-скъпо е! Хайде, бягайте нагоре! Там ви чака камион директно за София. Дано да са ви останали пари да платите и на шофьора!
Турският граничар преведе на групата, която продължи изморения си ход нататък и скоро се скри в тъмнината на север. След около километър щеше да ги чака стара газка, собственост на приятел на Търмъков. Щеше да им прибере останалите пари, да ги закара най-много до Хасково, да ги излъже, че това е София и да ги зареже там. Е, сигурно щеше да се наложи и малко да бутнат камиона през калта, за да може старата машина да запали. Лейтенантът сви рамене. Не беше мило посрещане, но беше по-добре, отколкото да валят бомби над главите им, нали?
Васил разгъна пачката, отброи половината и я подаде на турчина, който продължаваше да се мокри пред заслона.
– А, не! – вдигна ръце комшията. – Аз моето съм си го взел.
– Ти си знаеш, аркадаш, не знаеш какво губиш! – усмихна се българинът и прибра парите в найлонов плик.
После извади едно пушено ребро и го предложи на колегата си:
– Ял ли си?
– Пуешко ли е? – ококори се турчинът.
– Не. Свинско.
– А, не! – онзи пак вдигна ръце. – Не мога!
– Ти си знаеш, аркадаш, не знаеш какво губиш! – повтори Търмъков, захапа месото и проследи с поглед как турският униформен се отдалечава тихо към своята страна.
После пазителят на границите на Република България пак погледна към парите в найлоновата торбичка. Още година с този темп на търговия и щеше да довърши триетажната си къща с басейн в двора и широк гараж за двата джипа.
– Не се кахъри, Касичка! – подвикна той на кучето, което седеше мрачно встрани и гледаше шефа си с обвинителен поглед. – И на теб ще вдигна хубава къщичка с кучешко басейнче отпред, в което да гризеш гумени кокали на стари години.
Лейтенантът се разсмя на собствената си шега, бутна плика с парите в панталона и потупа влажния джоб, все едно в него държеше ключовете за Райските порти. Чувстваше се като един регионален Свети Петър, който се разпорежда с вратата на Европа. Нямаше ни най-малка представа, че току-що пусна през тази врата част от хората, които планираха да ударят лошо страната му.
Около три месеца по-късно.

Коджа Юсуф Кръчмаря беше попритворил кепенците на хоремага, надничаше между тях с присвити очи, въртящи се любопитно изпод рунтави вежди, провиснали като клоните на изоставеното щъркелово гнездо в центъра на мегдана, и стискаше стара кремъклийка, която сигурно помнеше боевете на Шипка. На масата зад него бай Кольо Кмета скубеше побелелите си коси и ронеше тежки сълзи в стъкленото бурканче от майонеза, което играеше роля на чаша.
– Недей бе, бай Кольо! – въздъхна срещу него Осман Тракториста и пъхна палците си в сeзала, който заместваше колана на пробитите дочени панталони. – Недей да плачеш, че сълзите ти разреждат ракията! Ще стане на нищо.
– Аз съм станал на нищо! – изхлипа кметът и нова струйка сълзи и сополи се стекоха в бурканчето с гроздовата. – Откъде ще намеря десет хиляди лева, а?
– Абе, бай Кольо, някаква измама е това, казвам ти! – изръмжа Коджа Юсуф и продължи да оглежда двора. – Някой те лъже и сигурно дебне да ни нападне.
– Не е измама бе, Юско! – беловласият старец се тресеше от мъка. – Нали чух Марийка по телефона – същата беше! Каза ми – дядо, така и така, помагай! Блъснах едно момче! Събери парите и ела да ме освободиш от ареста!
– Тя чия дъщеря беше? – изсумтя Бомбаджи Ганчо и се поглади по голото теме.
– Че помня ли? – подсмръкна Бой Кольо. – Не е на Станка, дето замина за Германия, защото тя се ожени за някакъв черен араб и ги народи едни кафеви, не ти е работа. Не е на синовете ми от Пловдивско, защото техните са си по оня край. Не е и дете на чехкините, дето ги бях заплодил навремето, когато работех по курортите. Нямаше време да я питам, Ганчо, толкова се уплаших!
И кметът зарида наново.
Бай Кольо беше ранима душа, но беше и много справедлив човек. Затова го обичаха и българите в селото, и турците. И затова си го бяха избрали за пожизнен кмет. Случеше ли се например селянин да се оплаче, че магданозът му е изкълван от кокошките на комшията, бай Кольо отсичаше мъдро: „Ти сега ще си береш от магданоза на комшията, а той ще даде една кокошка да я гилотинираме за наказание и да я изядем всички в кръчмата със солчица и червен пипер!“ Ако някой пък искаше да си открадне пет щайги круши от градината на кметството, бай Кольо казваше: „Открадни си десет щайги, ама после занеси по един компот от круши във всяка къща в селото!“ И всички бяха доволни.
Но прекалената доброта на кмета му играеше лоши шеги още от едно време, когато работеше като гинеколог в града. Колкото нежна душа имаше младият Кольо Гинеколога, толкова нежно пипаха и ръцете му. И много булки оставаха доволни-предоволни от прегледите, та чак ходеха да повторят и да потретят, даже без да е необходимо. А докторът, нали беше благ човек, на никоя не можеше да откаже. Така си остана стар ерген с поне стотина знайни и незнайни дечурлига по цялата земя.
– Значи, бай Кольо, ти не я помниш коя е, ама искаш да събереш десет хиляди лева, за да я измъкнеш от ареста, щото убила човек?
– Ама без да иска го е бутнала момчето! – ревна още по-силно старецът. – Така каза полицаят, дето ми се обади по телефона. Пък и как да я оставя Марийка да гние в зандана? Аз винаги съм помагал на внучетата си, нищо че им изгубих броя!
Наистина беше така. През годините се появяваха какви ли не жени. Идваха за малко, припомняха на Бай Кольо някоя стара случка, казваха му „това дете е твое“ и той помагаше с каквото може. На едно ще даде двайсет лева за джобни, на друго – буркан туршия за зимата. На един момък даже подари старото си жигули, защото вече нямаше сили да го поддържа. После взе да помага и на внучетата. Тук прати десетина лева за Коледа, там чувал с лук. Те пък му пращаха картички. Като започнеш от Сливенските минерални бани и стигнеш до Нова Зеландия. Как да ги остави?
– Някаква измама е това – продължаваше да настоява Коджа Юсуф Кръчмаря. – Нещо искат да те прецакат, щото не се пишеш към никоя партия!
– Не е измама бе, Юско! – повтаряше кметът. – Чух я съвсем ясно – дядо, така и така. Помня тоя глас. Обясни ми момичето на кой светофар е блъснала човека във Варна. Ама откъде да взема аз десет хиляди лева?
В забутаното из Делиормана село сигурно бяха чували по новините за телефонни измами, но им бяха обърнали толкова внимание, колкото и на ревютата за висша мода. Вярваха, че може да им се случи на тях, колкото и че може да кацнат извънземни на мегдана и да опънат сергия за захарен памук. Вероятно съществуваха и такива неща, но никой от старците не можеше да си ги представи наистина. Както не можеха да си представят и десет хиляди лева накуп.
– В касата на кметството не остана ли нещо? – изпъшка Осман Тракториста.
– Един паяк и две паяжини – изхленчи бай Кольо. – Нали поправяхме водопровода на селото миналото лято? Оттогава е празна. Вътре подслоних славейчето със счупеното крило, дето падна от прасковата на Айхан Шушляка.
– Ами звънни на Местан да се запишеш в неговата партия, може да даде някой лев. Той ги има на бали.
– Не му пука на Местана за нас, Османе – изпъшка Коджа Юсуф, – нито на бате ти Бойко, нито на бай ти Тошо му пукаше за нас. Тука са ни зарязали и Исуса, и Аллаха. От сиромаси като нас и Буда ще избяга даже. Никой пръста си няма да помръдне за бедняка.
– А ти, Юско, нямаш ли някой лев в чекмеджето?
– Искаш ли да видиш какво има там? – кръчмарят прекоси салона на хоремага с тежки крачки, измъкна с един замах чекмеджето и го тръшна на плота. – Една вехта тетрадка с вашите вересии. Това имам.
– Лошо!
Бомбаджи Ганчо наду замислен смачкана найлонова торбичка и я пукна с един замах. Всички подскочиха от гърмежа, а кръчмарят избоботи ядосано:
– Стига бе, Ганчо! Да не искаш, без да искам, да стрелна с пушката в джигера ти и после и за тебе да събираме десет хиляди лева за операция!
Коджа Юсуф плю в пазвата си и натисна някакъв кръгъл бутон до плота. Изпод тезгяха се чу задавено пърпорене, вдигна се облак дим и малък двигател взе да бръмчи измъчено. Този двигател беше вързан към помпа, която засмука ракия от бъчвата в мазето и започна да я изсипва през тънък маркуч в голям буркан за туршия. Щом бурканът се напълни до ръба, кръчмарят спря помпата и смело надигна ракията, за да се успокои.
Понякога хората питаха:
– Коджа Юсуф, ти нали си турчин, бе?
– Да ви приличам на китаец? – отговаряше кръчмарят.
– Е, като си турчин, защо пиеш ракия?
Тогава Юсуф разказваше следната история:
„Когато бях млад, отидох да работя по кръчмите на морето. И се върнах много объркан. Веднага отидох при ходжата и го попитах: „Ходжа, абе по това море пълно с жени – българки, рускини, чехкини – аз… мога ли да гледам?“ Ходжата отвърна: „Всевишният дал ли ти е очи? Дал ти е. Значи може да гледаш!“ „Ама тези жени… те едни млади и едни разголени, само по бански. Аз мога ли да гледам?“ „Всевишният дал ли ти е очи? Значи може да гледаш!“ Аз обаче все се притеснявах: „Ама те, тези жени… някои от тях са без горнища бе, ходжа! Тях мога ли да гледам?“ „Може бе, Юсуф, Всевишният щом ти е дал очи, може да гледаш.“ Накрая го питах: „Добре бе, ходжа, а какво не може да гледам?“ А той ми вика: „Там, дето заваряват с електрожен, ей там не може да гледаш!“ Та затова, понеже Всевишният ми е дал очи да гледам, аз виждам много неща, които ме тревожат. Затова Всевишният ми е дал и тая уста, и тая ракия, за да се успокоявам от това, което виждам. А това шкембе ми го е дал, че да събирам повечко пиене и да ми е по-спокойно на душата! Друг въпрос е, както съм ви казвал неведнъж, че лично за нас тука, забравени на село, не му пука нито на Всевишния, нито на Христос, нито на Кришна. Ние сме боклукът, дето обществото го изритва тихо зад вратата, за да не мърси гледката!“
Дебелият кръчмар отново надигна буркана.
– И какво се разбрахте последно? – осмели се да попита Осман Тракториста насред мълчанието.
– Ще се обадят утре по същото време – изциври кметът.
– Ще се обадят значи – изпухтя Коджа Юсуф и тръшна на плота преполовения буркан. – Хрумна ми нещо!
На едно много по-горещо място Карим отпи с доволно сърбане от кафето, избърса мустака си и отново впери поглед в отсрещната будка, скрита зад въжета с шарени боксерки за пет евро, тънки шалове, кутии с локум и гравирани чинии. Откакто пуснаха западните туристи в тази част на града, улиците се бяха превърнали в хаотичен битак. Още по-добре!
Към масата се приближи друг млад мъж с гъста брада, поздрави и седна. Карим махна на сервитьора да донесе още едно кафе, отпи от лимонадата, оригна се, прогони пет-шест мухи, които искаха да споделят напитката му, и продължи да наблюдава сергията. Започваше да напича здраво и скоро нямаше да може да се диша от жега.
Не бяха изминали и петнадесет минути, когато от фургона на граничната полиция се измъкна униформен служител с лека черна чанта, протегна се, без да бърза, опипа джобовете си, извади цигари, но не намери запалка. Затова килна фуражката си на една страна и се упъти към близката лавка. Шмугна се вътре и щом излезе обратно на улицата, в ръката му вече димеше папирос. Дори и най-опитното око трудно щеше да забележи, че чантата му е малко поизпразнена.
Карим изчака още пет минути. После се надигна, взе шарената си торбичка и подметна на спътника си:
– Анас, чакай ме тука! Ще ида да си взема кибрит!
Прекоси улицата с небрежна крачка и се шмугна в същото павилионче. Не се забави повече от половин минута. Когато се върна на масата, очите му светеха доволни.
– Взе ли ги?
– Взех ги – говореха на турски, за да не се различават от околните. – Всичко върви по план.
Карим надигна доволен чашката си и пак сръбна звучно от кафето:
– Среща с останалите точно на обяд!
На около стотина километра на югоизток от масата на Карим руският кораб „Приазовье“ пореше вяло водите на Средиземно море, обикаляйки на разумно разстояние от американския флот. Съдът приличаше на риболовен кораб, върху който бяха издути няколко странни балона. Беше старо корито, строено в края на осемдесетте години в полска корабостроителница в Гданск, нямаше страховити оръдия и – въобще – не изглеждаше като нещо, от което янките трябваше да се страхуват.
На предната част на палубата му се беше излегнал мичман Степан Чичерин и показваше мускулестото си тяло на досадните чайки, които следваха кораба. Слънчевите бани бяха любимото занимание на мичмана в свободното му време, защото в родния Перм можеше само да си мечтае за такива температури. Не се притесняваше, че ще изгори. Имаше достатъчно растителност по тялото, която го пазеше, подобно на крем с висок защѝтен фактор.
Чичерин беше затворил очи и си представяше, че до него лежат всички момичета от списанията в каютата, чиито страници вече лепнеха от многократното използване, когато над главата му се спусна сянка.
„Облаци в средата на август?“ – изпъшка учудено наум мичманът и недоволно отвори пълните си с гурели очи.
– Стьопа, спиш ли?
Над Чичерин не бяха надвиснали облаци, а пъпчивото лице на корабния помощник-готвач Иванушка.
– Не спя, глупчо!
– Стьопа, не сме ли много близо до американците?
Още по-пъпчивата ръка на хилавия като скелет руснак се стрелна на запад, където на хоризонта се виждаше силует на разрушител. Чичерин надигна глава, примижа и избуча:
– И к’во?
– Стьопа, американците могат ли да ни надупчат задниците?
На мичмана много му се искаше да изгони досадника и да продължи да се припича тихичко на слънце, но сърце не му даваше. Двамата седяха на един чин в училище и имаха едни и същи мечти да плават по целия свят. Но генетично наследената простоватост на Иванушка не му позволи да стане нещо повече от белач на картофи и мияч на чинии.
Чичерин се прозя, седна малко по-удобно и поясни:
– Ако поискат, ще ни ги надупчат. Имат нови и модерни кораби, пълни с ракети.
– А, Стьопа, тогава ние какво правим тука?
– Слушаме.
– Какво слушаме?
– Слушаме какво правят американците. Виждаш ли всичките тези антени?
Ръката на Степан очерта окръжност над постройките на кораба. Главата на Иванушка опита да проследи окръжността, като заплашваше да се откъсне всеки момент от тялото заради сложните движения.
– Балоните ли?
– Да. Вътре в балоните и тези, дето стърчат навсякъде наколо.
– Аха.
– Този кораб, Иванушка – заговори с по-тих и загадъчен глас мичманът, – е натъпкан с най-модерната разузнавателна апаратура. Изглеждаме абсолютно безопасни, обаче можем да разберем всичко, което правят американците. Още преди да са пръднали, ние ще чуем газовете, които къркорят в коремите им! Разбираш ли? Можем дори да чуем всичко, което си мислят американците. Или не. Да разберем какво ще си помислят американците половин час преди да им е хрумнало да си го помислят.
– Наистина ли, Стьопа? – ахна Иванушка и още две пъпки се появиха на лицето му от възхищение.
– Е, преувеличавам малко – призна си Чичерин. – Обаче принципът, общо взето, е този. Американците са домъкнали тука много ракети „Томахоук“. Обаче още като започнат да ги подготвят за изстрелване, ние ще разберем трийсет минути преди изстрелването. Ще кажем на сирийците и те ще ги свалят. Ясно ли ти е?
– Ехаа! – Иванушка плясна с ръце. – А ние защо сме приятели на сирийците?
– Защото – намигна Степан – си купуват оръжие от нас. Иначе не ни пука за тях. Обаче не трябва да позволяваме да станат приятели на американците, защото ще си купуват оръжие от тях и ние ще загубим. Всичко е търговия, Иванушка, на никого не му дреме за хората, важно е да се въртят парите.
– А американците защо не ни надупчат задниците, за да не ги слушаме кога ще пръднат?
– Защото ако ни надупчат, ще започне война, глупчо. Директна война между американци и руснаци. Война, която никоя от страните не може да спечели. И война, от която никой няма да спечели пари. А американците не обичат да губят пари. Затова нямат интерес да се сбият с нас директно. Затова го правят в Египет, Либия, Сирия.
– Колко си умен, Стьопа! – прегърна го приятелят му. – Затова ти стана мичман, а аз – готвач. Благодаря ти! Сега ще беля картофи, без да ми треперят ръцете.
Иванушка изприпка обратно нагоре към корабната кухня, а Степан се загледа към силуета на хоризонта. Надяваше се колегите му никога да не чуят това, за което бяха дошли да слухтят – а именно – зареждането на ракетите „Томахоук“. Не можеше и да предположи колко скоро щяха да се променят нещата.
Иподякон Онуфрий шерна снимката, на която позираше само по жезъл и трънен венец, и под нея веднага се появи надпис „Баба Гуси харесва това“. Божият човек се отпусна назад в стола си, лапна още едно от розовите хапчета и го прокара с Фанта-портокал, за да не залепне някъде по хранопровода. Не можа да разбере колко време бе минало, когато музиката от касетофона на параклиса започна да му се струва четириизмерна и да се излива на розово-жълти вълни наоколо. Онуфрий погледна часовника си, но стрелките му се въртяха с бясна скорост, въпреки че беше с електронен циферблат. Отказа се и върна поглед към лаптопа. Замахна и за около половин час преплува в стил бътерфлай разстоянието до бюрото, отдалечено на не повече от половин метър. После успя да напипа мишката и да пусне последния изтеглен епизод на „Скуби Ду“. Ужасно анимационно! Тъпото куче не спираше да мърда по екрана и иподяконът не успяваше да му нарисува с перманентен маркер маска като на Зоро.
Съмнение загложди Негово Боголюбие. Беше сигурен, че е пуснал касетка на фолк-певицата Глория от най-ранния ѝ период, а виждаше песента „Тих Бял Дунав“. Точно така, виждаше я. Ето, Христо Ботев слезе от кораба „Радецки“, пое пеш по розово-жълтите вълни като същински Ной… не, Аврам… не, Исус ли вървеше по водата? Трябваше да си припомни тази част. А зад Ботев, вместо група четници, се задаваше една баба с две торби зарзават. Не, бабата май беше истинска.
Онуфрий се сепна, разтърси глава, за да прогни наркотичните видения, и с мъка успя да превключи касетофона на втората касета. Из храма тъкмо навреме зазвучаха тихи църковни псалми. Възрастната женица остави зеленчуците отвън, влезе боязливо, целуна ръката на духовника, купи си една свещичка за десет стотинки и се шмугна навътре, за да я запали.
Според законите на църквата иподяконът нямаше право да служи самостоятелно в Божи храм. Никой от хората, които идваха тук обаче, не знаеше това. А на човека, който вдигна малкия параклис, не му пукаше. Той го бе създал с друга цел и низшият служител, който не беше съвсем с всичкия си, му вършеше идеална работа. Дори някой ден Онуфрий да се разприказваше за нещата, които се случваха наоколо, никой нямаше да му повярва. Пък и кой щеше да тършува из храм? И то работещ храм!
Параклисът се намираше на северния склон на град Варна, съвсем близо до село Каменар. Не го посещаваха много хора. Няколко баби, които бяха твърде болни, за да слизат на църква до града, както и някой друг циганин, който държеше да осветят огромния кръст на гърдите му, позлатен с материала от зъбите на починалия му прадядо.
Иподяконът усети зверски глад. Приближи се до бабата, прекъсна я насред молитвата ѝ и изсумтя:
– Мръдни малко!
Под сащисания поглед на женицата той избута олтара и отвори хладилника, който се показа отзад. Измъкна чиния със спагети, поля ги обилно с кетчуп и започна да ги нагъва с ръце. Бабата се прекръсти уплашено.
– „Каквото и да вършите, работете от сърце като Господа, а не като човеци“ – изфъфли грешния цитат Онуфрий между две преглъщания и вдигна рамене. – Тъй е казал нашият Отец, а него да си го виждала някога изобразен с вилица?
После се завъртя към вратата и се вцепени. Ефектът на розовото хапче се изпари напълно. В рамката се бе очертал мускулестият силует на шефа. Не онзи горе, а онзи – по-страшният, който издигна параклиса.
– Чревоугодничеството е грях, Ваше Боголюбие! – избоботи гласът на силуета.
– Да, да, грях е! – Онуфрий захвърли чинията на бюрото и се избърса в една покривка, избродирана с църковен гоблен. – Наказвам се. Десет пъти „Отче наш“, десет пъти „Аве, Мария“ и десет пъти „ЦСКА – свине, свине“.
Иподяконът се приведе нервно, хвана бабата за раменете и ѝ прошепна:
– Време е да си вървиш!
– Ама аз тъкмо…
– Леността е смъртен грях, мързелът е зло! Хайде, върви и свърши някоя работа, бабче! Стига си се мотала! Господ да е с тебе!
Онуфрий избута смутената жена покрай туловището на силуета и се обърна към шефа си:
– На Ваше разположение…
– Утре ще дойде нова пратка. Искам да я прибереш. Аз ще дойда да си я взема по някое време. И внимавай колко хапчета оставяш за себе си. Ако видя, че си отмъкнал повече от десет, ще ти строша ръчичките и ще те разпъна на крушата отвън като този, дето те гледа отгоре. Ясно ли е? – мускулестият тип изчака иподякона да кимне утвърдително и продължи по-благо. – А сега ми запали една свещ за два лева!
– Веднага! Веднага! – Онуфрий се затича и измъкна най-дебелата свещ. – Ей тук, отпред, на лично място ще я сложим.
Ръката му се стрелна към свещника, махна тънката и неизгоряла и наполовина свещичка на бабата и забучи дебелата восъчна пръчка на шефа си.
Навън вече не се дишаше. Сякаш каменистата земя на острова се беше нагряла допълнително и се опитваше да изпържи това, което слънцето бе пропуснало.

 
 

Отидете в САЩ, може да спечелите 1,6 милиарда долара

| от chr.bg |

Ако искате да станете милиардери, бягайте към САЩ, защото Мега милиони става Мега милиарди! Рекорден джакпот се натрупа в американската лотария.

Джакпотът от 1 милиард долара не падна в тиража в петък, а след натрупването му достигна до рекордните 1,6 млрд., за който ще се борят надяващите се на късмет във вторник.

Досега рекордът за най-голяма индивидуална печалба от лотария се държи от Мейвис Уонцик, 53-годишна домакиня от щата Масачузетс, която през миналата година през август спечели 758,7 милиона долара от друга голяма американска лотария – Пауърбол.

През януари 2016 г. джакпотът в Пауърбол достигна 1,58 милиарда долара, но го спечелиха трима души и си поделиха сумата, като в крайна сметка всеки един от тях получи по 528,8 милиона долара.

Лотарията Мегамилиони е създадена през 2002 г. Играчите трябва да отгатнат шест правилни числа. Победителят може да избира между това да получи цялата сума с удържани данъци или да я получи под формата на 30 вноски, които да се изплащат в продължение на 30 години.

 
 

IQOS 3 и IQOS 3 MULTI: новото поколение устройства за бездимно пушене

| от chronicle.bg |

Верни на своята кауза и амбиция за осигуряване на по-добър избор на пушачите по целия свят, компанията лидер в бездимните иновации и научни изследвания – Филип Морис Интернешънъл Инк. (ФМИ) – представи следващото поколение IQOS устройство (I Quit Original Smoking). Сред редицата подобрения в новите модели е възможността за последователно пушене на 10 тютюневи стика с едно зареждане. 

Новите версии IQOS 3 и IQOS 3 MULTI са с подобрен дизайн и функционалност. Разработени са на базата на обратната връзка и мненията, получени от потребителите до сега, като същевременно запазват облика на устройството и ритуала при употребата. Целта на новите версии е да бъдат насърчени пушачите да се преориентират към бездимните алтернативи, което ще донесе ползи за тяхното собствено и за общественото здраве.

IQOS 3 _ (6)

Новите версии бяха представени в Токио, Япония – мястото, което се смята за родина на IQOS и откъдето той тръгна по света.

Според статистиките, които „Филип Морис“ дават, почти 6 милиона пълнолетни пушачи вече се отказали от пушенето на цигари и повече от половината от тях са в Япония.

„Нашата мечта бе да създадем по-добра алтернатива за пушачите и IQOS превърна тази мечта в реалност; IQOS представлява революция за онези 1.1 милиарда души, които пушат“ – каза Андре Каланцопулос, Главен изпълнителен директор на ФМИ. „IQOS 3 и IQOS 3 MULTI предлагат съществени нововъведения и подобрения, с което се превръщат в още един убедителен аргумент за мъжете и жените, които в противен случай биха продължили да пушат, да преминат на бездимни алтернативи. Потребителите на IQOS знаят, че преминаването на този продукт носи много промени в техния живот – ние им благодарим и благодарим на Япония за лидерската роля в този процес на положителна промяна.“

IQOS 3 _ (2)

При употребата на IQOS се образува аерозол, който съдържа средно с 90% по-ниски концентрации на вредни вещества в сравнение с цигарения дим. Съвкупността от данните, получени от предклинични и клинични изследвания на ФМИ, показва, че пълното преминаване на IQOS представлява по-малък риск от вредно въздействие в сравнение с продължителното пушене. Данните също така показват, че ползването на IQOS няма негативно въздействие върху качеството на въздуха в затворени помещения. Средно 70 до 80 % от потребителите на IQOS са спрели напълно цигарите, което превръща IQOS в една от най-убедителните бездимни алтернативи в момента.

Какво казва още Андре Калацопулос за новите продукти, можете да прочетете тук

 
 

Какво е FOMOMG и как ни съсипва?

| от chronicle.bg |

Всеки иска да успее. За да успееш обаче трябва да се насочиш нанякъде. За това служат мечтите. Американците го наричат „американска мечта“, но мечтаенето в тази посока въобще не е тяхно; те просто му дават име. Правим го всички и всички знаем стандартния списък с цели:

  • Да стана милионер
  • Да съм женен/омъжена с 2 деца, преди да стана на 30
  • Да си купя собствено жилище
  • Да имам куче

На писане е лесно, но когато дойде време за изпълнение, напрежението може да стигне страхотни величини.

Американците имат „дума“ и за това: FOMOMG – Fear Of Missing Out [on] My Goals (СНЦ – Страхът от Непостигане на Целите).

Моделът Леоми Андерсън използва съкращението в текст за сайта LAPP.


Вижте тази публикация в Instagram.

Dark skin is beautiful word to buffie the body ‍♀️

Публикация, споделена от Leomie Anderson (@leomieanderson) на

Въпреки успешната си кариера на модел, огромна фен база и собствена модна линия, 25-годишната Леоми все още се улавя, че поставя под критика постиженията си.

„Защо имам усещането, че крайният срок да постигна целите си изтича?“

„На 18 исках къща преди да стана на 23, на 23 исках да изкарвам по около милион на година преди да стана на 25. На 26 искам майка ми да може да се пенсионира.“

„Нито едно от тези неща не ми се случи и всеки ден се притеснявам кога ли ще дойде големият ми моден пробив, кога ли голямата модна компания ще повярва в мен.“

_103904922_emiliethomas

Емили Томас на 25 от Манчестър знае за какво говори Леоми.

Тя се омъжи през юли, със съпругът й имат къща и работи в PR сферата, но въпреки това е под влияние на FOMOMG.

„Месец след сватбата си взех почивка заради стреса. Дори си изтрих  акаунтите си във Facebook, Instagram and Twitter“

„Чувствах се отвратително и не можех да видя какво ме очаква в бъдеще.“

Емили смята, че би трябвало да е щастлива, но не е, защото не постигнала мечтата си да пътува.

„На 25 все още карам колата, която майка ми ми купи, а на работа върша все същото без да непредвам. Мислех си, че вече ще изкарвам повече.“

_103904928_fionafomopic

Фиона Ара на 29 от Оксфордшър се запознава с FOMOMG след като 7-годишната й връзка приключва.

Целта й – на 29 вече на е омъжена – не е постигната.

„Лежа будна нощем и си мисля как не съм в крак. Това ме тревожи и фрустрира. Нямам идея къде сбърках.“

„Щастлива съм, но това, че не срещнах подходящия човек, не се оженихме, не си взехме дом и куче, ме натъжава адски много“

Фиона казва, че иска да оправи нещата и това не влияе на самочувствието.

***

Психотерапевтът Хилда Бюрк казва, че да следим постиженията си и да се сравняваме с другите не е нищо ново. Тя вярва, че социалните медии играят голяма роля в целия FOMOMG процес, защото ни предоставят повече хора, с които да се сравняваме.

„Преди имахме за сравнение съучениците, приятелите, а сега – всички на света.“

Тя казва още, че това сравнение може сериозно да навреди на потенциала ни като ни накара да си мислим, че „не можем да започнем нищо ново“.

„Важно е да погледнем цялата картинка отгоре и да си кажем „Добре, не съм наясно с всичко, но има някой места, в който съм добре и щастлив“ и да започнем да надграждаме от там“.

Емили, която изтри акаунтите си в социалните мрежи, твърди, че това й е помогнало, защото „направих стъпка назад и преосмислих с какво разполагам и какво правя“.

Не трябва да забравяме, че някои хора имат предимство (в което няма нищо лошо). Понякога просто са на правилното място в правилния момент. Но всеки си има собствен път, който трябва да измине.

 
 

Какво се случи по време на „Моята вечеря с Ерве“: разказ от първо лице

| от chronicle.bg |

Вдъхновен от действителни събития от живота на режисьора и сценарист Саша Джерваси, филмът „Моята вечеря с Ерве“ разказва за необичайно приятелство, което се заражда по време на една дива нощ в Лос Анджелис. Начинаещият журналист и най-известният актьор джудже в света се запознават и срещата им има съществена роля за съдбата и на двамата.

Питър Динклидж влиза в образа на актьора Вилшез, познат от сериала от 70-те години на миналия век „Островът на фантазиите“ и от „Джеймс Бонд: Мъжът със златния пистолет“. Джейми Дорнан се въплъщава в журналиста Дани Тейт, който е първообраз на Саша Джерваси.

Актьорът от френски произход Ерве Вилшез се самоубива през 1993 година. Въпреки, че е останал в киноиндустрията с ключовата за сериала „Островът на фантазиите“ фраза за кацащия самолет, филмът на Джерваси и HBO има амбицията да нарисува истински, живописен портрет на човека Ерве.

В „Моята вечеря с Ерве“ ще видим и Мирейл Енос като дългогодишната приятелка на Ерве – Кати Селф, Хариет Уолтър като редактора на Дани – Фиона Баскин, Уна Чаплин като приятелката на Дани – Кейти Нийлсън, също така Дейвид Стратърн, като агента на Вилшез – Марти Ротстайн и Анди Гарсия като Рикардо Монталбан – екранният партньор на Вилшез в „Островът на фантазиите“.

Саша Джерваси (носител на Еми за документалния филм „Анвил! Историята на Анвил“) е режисьор на филма и съсценарист заедно с Шон Маколи. Българската премиера беше тази неделя от 21:00 часа по HBO, като филмът е достъпен и в онлайн стрийминг платформата HBO GO. Ето какво споделя с публиката Джерваси за своята вечеря с Ерве…

За кого работеше, когато срещна Ерве?

Пишех за много хора, но тази история беше за списание „Mail on Sunday“. Живеех в Лондон и пътувах по работа до Лос Анджелис. Преместих се в ЛА в края на 90-те, за да се запиша във филмово училище, но в средата на десетилетието пътувах постоянно по работа между двата града. Винаги съм искал да бъда сценарист, но това беше възможност да се срещна с някакви хора и все пак да пиша. Беше начин за изкарване на прехраната с писане. Бяха ми дали задача да напиша текст от 500 думи в стил „къде са те сега?“ за Ерве. Същия ден имах по-важно интервю, но не с Гор Видал, както е във филма, а с децата от „Beverly Hills 90210″ – най-голямото телевизионно шоу по онова време.

Ерве не беше нещо сериозно. Затова отидох в кафето и зададох най-очакваните въпроси – за филма за Бонд, „Островът на фантазиите“. След това започнах да си прибирам нещата и с края на окото виждам Ерве, който стои на сантиметри от мен, опира нож в гърлото ми и казва: „Добре, казах ти всички тъпи истории. Искаш ли сега да чуеш истинската?

Не знаех дали да се смея или да плача. Естествено, че бях поразен. „Ти си написал тази история още преди да дойдеш.“ Прав беше. Бях го направил.

Но когато той разказа колко хитър, опасен, пленяващ, начетен и прям характер има, напълно изчезна представата ми, че този мъж не е нищо особено. Прекарахме заедно три дена за една седмица и във филма тези три срещи са представени като една бурна нощ. За това време той изля сърцето си пред мен. Разказа ми за трудното си детство, експерименталните лечения, целящи да го направят голям… Беше разтърсващо.

Кое от това, което Ерве ти каза, беше най-болезнено?

Той и майка му са имали невероятно трудни взаимоотношения. Каза ми: „Тя ме обичаше, но не понеже да понесе факта, че тялото й беше създало тази откачалка.“ Била е толкова засрамена, дефектна и това някак се е отразило върху него. Чувствата й се променяли между любов и срам – било е много трудно за него да се справи с това.

Баща му от своя страна го завежда в клиника в Германия, само и само да се опита да излекува състоянието му. Но не успява. А във Франция през 50-те е имало голяма нетолерантност към малките хора. Брат му, Патрик, ми е разказвал как Ерве е вървял по улицата и хората просто го ритали в главата. Защото не е като другите.

Затова баща му му дава няколкостотин долара. „Замини за Америка: там ще те приемат – там има много повече свобода.“ Той пристига в Ню Йорк и научава английски от филмите на Джон Уейн по телевизията.  Тогава се зарича: „Ще стана дива рок енд рол звезда. Просто ще го направя.“ Започва да се появява в театрални постановки в театър „Вилидж“  и работи с Норман Мейлър в „Mad Storm“. Става част от една много интересна театрална обстановка през 60-те.

My Dinner With Herve
© 2018 Home Box Office, Inc. All rights reserved

Значи вратите му се отварят в САЩ?

Да, постепенно от независимите филми е открит от продуцентите на Джеймс Бонд, които го вземат за ролята на Ник Нак в „Мъжът със златния пистолет“. Това е иконична роля. Но заради характеристиката му, не може да си намери работа дори след ролята във филма за Бонд. Мести се в Лос Анджелис и в продължение на 4 години за някакви периоди живее в колата си. Тогава продуцентите на „Островът на фантазиите“ се сещат за „пича от филма с Бонд“ и го наемат. Ерве е страхотен в ролята на Tattoo, но след година и половина се превръща от благодарен за дадената възможност актьор в поредния невъзможен за изтърпяване човек. Иска по-голямо заплащане, по-голяма гримьорна.

Така че този филм е и размишление над славата – нейната токсичност и тесногръдие. Затова мисля, че е актуален днес, в ерата на децата, обсебени от идеята да бъдат известни. Каква е тази амбиция? Искаш да си YouTube звезда? Искаш много харесвания в Instagram? Децата растат с мисълта, че това ще реши проблемите им и ще ги избави от реалностите в живота. И се заблуждават. И когато го виждаш всеки ден, като мен, разбираш, че хората, които разчитат на славата да запълни празнотите вътре в тях, в общи линии са прецакани.

Искаме да изведем този акцент, да дадем за пример как някой – независимо малък или не – се отдава на славата и тя го поглъща.

Разбрах, че Питър (Динклидж) се е включил в проекта още на много ранен етап.

Да, и знам, че заглавията гласят: „Най-известното джудже в света, от най-големия сериал в света сега ще играе най-известното джудже в света, от най-големия сериал. Ето я тази мета връзка. Но Питър искаше да изиграе тази роля не само защото разбираше Ерве и се вдъхновяваше от него, а защото животът му прилича на подобна приказка.

При Питър е важна ролята. Няма значение размерът, и затова той не е заинтересован от  ролите за джуджета. Той е заинтересован от персонажа. И ако може да го изиграе по малко по-различен начин – прекрасно. Това е фундаменталната разлика, но не знам дали културата я е осъзнавала в онези по-скоро „средновековни“ дни.

Променила ли се е културата толкова много?

Мисля, че в момента се променя. Намираме се в повратен момент в много отношения.

My Dinner With Herve
© 2018 Home Box Office, Inc. All rights reserved

Според теб Ерве велик актьор ли е?

Не. Ерве е велика личност. Велик артист. Велик художник. И до днес той е най-младият художник, окачен в Парижкия музей. На 18 години печели редица награди за изобразително изкуство. Внезапно идва в Америка, вижда Джон Уейн и Стив Маккуин по телевизора и си казва: „Знаете ли, ще стана известен.“ Мисля, че в известен смисъл (въпреки че не това е замисълът) това е история за един наистина талантлив артист, който заради несигурностите вътре в него, заради произхода, заради отхвърлянето, търси славата, за да се успокои, за да се почувства по-добре.

Историята на Ерве – ако хората го усетят – е историята на всички нас. Защото всички правим така.

Как разбра, как се почувства, когато разбра, че той е починал скоро след интервюто ви?

Кати, която е играна от Мирейл Енос във филма ми се обади и ми каза, че Ерве се е самоубил преди 4 часа. И внезапно всичко доби смисъл. Знаех, че този човек просто е притиснал, който е бил на линия тогава, за да си излее сърцето. И си казах: „Обещавам ти, че ще успееш да разкажеш историята си един ден.“ Отне ми четвърт век. Трябваше и Питър Динклидж, и „Игра на тронове“, но накрая го направихме. Чувствам се добре, защото изпълних кармичния си дълг един вид – към човек, когото не познавах добре, но бях с него в последната седмица от живота му. Той ми беше приятел.

Кое направи Джейми Дорнан подходящ за ролята да Дани Тейт?

Главната причина, поради която го взех, беше защото той е от тези известни актьори, които не се притесняват да минат на прослушване. Летя от България до Лондон и се представи брилянтно на кастинга. Но освен това, участието му е интересно, защото една от темите на филма е осъждането. Хората гледат на Ерве сякаш не е човешко същество. А в известен смисъл Джейми също е човек, преценяван главно през това как изглежда. И двамата искахме тази възможност, да надминем очакванията към това какво може да си мисли или чувства определен човек. Виждаш например Джейми и на пръв поглед той е невероятно красив, победител, мислиш си, че може да направи каквото си поиска. Но Дани Тейт е човек в криза, а когато си в криза, няма значение как изглеждаш.

Интересно е как той е предубеден дори към Ерве, докато не изпада в собствената си криза.

Именно! Публиката всъщност пътува с героя на Дани Тейт. Защото Ерве не се променя. Той е на края на играта и има една последна цел. Иска историята му да бъде разказана от журналист. Но Дани тръгва от цинизъм и предразсъдъци, а накрая тези усещания за напълно заличени от реалността. Накрая той вижда Ерве като човешко същество. И този филм  е затова. Това е, което се случи с мен.