„Алекс“ от Пиер Льометр (анотация и откъс)

| от |

Една млада жена е брутално отвлечена, затворена в дървена клетка и оставена на милостта на настървени плъхове. Тя обаче успява да се освободи сама и открива, че похитителят й се е самоубил. За да изяснят случая, неколцина вещи полицаи особняци начело с комисар Камий Верховен тръгват по следите на нейното минало и се натъкват на зловеща загадка, зад която зейва бездна от злина, низост, извратеност и чудовищно равнодушие, увенчани с непредвидим край. Нищо в заплетения криминален сюжет не е черно-бяло. Ролите на героите неочаквано се сменят. Фактите не се поддават на еднозначна интерпретация. Алекс – съблазнителка, непораснало момиче, обречено на омраза, палач или жертва… Психологическо разследване, което поражда мощното въздействие на романа. Развръзката на интригата, от която секва дъхът, е потресаваща дори за обръгналите полицаи.

aleks

ЗА АВТОРА

Пиер Льометр (род. 1951 г.) е френски писател и сценарист, известен с криминалните си бестселъри и социални трилъри, които се радват на впечатляващ читателски интерес. Произведенията му са преведени на 30 езика. За свои учители смята писатели като Брет Ийстън Елис и Джеймс Елрой. През 2013 г. е удостоен с най-престижното френско литературно отличие „Гонкур” за „Ще се видим там горе” (ИК „Колибри”, 2015) и заема първото място в категорията „френски роман” от класацията на сп. „Лир”.

Трилърът „Алекс”, част от „трилогията Верховен”, получава наградата на Британската асоциация на криминалните автори.

ОТКЪС

Алекс обожава да го прави. Близо час вече пробва, чуди се, тръгва, връща се, пак пробва. Перуки и дегизировка. Може да откара така цели следобеди.

Преди три или четири години съвсем случайно попадна на магазинчето на булевард „Страсбур“. Не че го загледа сериозно, влезе от чисто любопитство. Ала щом се видя червенокоса, така се слиса и толкова преобразена изглеждаше, че купи перуката на мига.

Алекс може да носи почти всичко, защото е същинска красавица. Невинаги е била, случи се в юношеството й. Преди това беше грозновато и ужасно мършаво момиченце. Но щом нещата се отприщиха, се получи своеобразна приливна вълна, тялото й се измени отведнъж, човек би рекъл, че гледа извайване на бърз каданс, и няколко месеца по-късно Алекс вече беше самата прелест. И понеже никой не очакваше подобно ненадейно изящество, като се почне от самата нея, тя така и не успя да повярва напълно в метаморфозата. До ден днешен.

Например не бе и помисляла, че една рижа перука би могла да й стои толкова добре. Истинско откритие. Не беше подозирала колко мащабна и дълбока може да бъде промяната. Перуката е нещо твърде повърхностно, но необяснимо защо, тя имаше усещането, че животът й вече действително не е същият.

Макар че така и никога не сложи тази перука. Още щом се прибра, осъзна, че е от най-ниско качество. Изглеждаше фалшива и грозна, направо мизерна. Хвърли я. Не, не в кофата, а в едно чекмедже на скрина. Понякога я вадеше и се гледаше с нея. Колкото и противна и крещяща да бе перуката в стил: „аз съм от най-долнопробна синтетика“, това беше без значение; в огледалото Алекс съзираше възможности, в които й се искаше да вярва. Върна се на булевард „Страсбур“ и дълго оглежда качествените перуки, някои доста скъпички за нейната заплата на медицинска сестра по заместване, но пък ставаха за носене. И се започна.

В началото не беше лесно – на човек трябва да му стиска. Ако сте като Алекс, с куп комплекси, може и половин ден да мине, докато се престрашите. Да натъкмите точния грим, да подберете дрехите, обувките, чантата (всъщност да изнамерите онова, което подхожда, сред нещата, дето вече имате – няма как да купувате всичко наново всеки път щом смените главата си…). След това обаче излизате на улицата и мигом се превръщате в някой друг. Не наистина, но почти. Не може да промени живота ви, ала помага времето да минава, особено когато вече нямате кой знае какви очаквания.

Алекс обича характерните перуки, които изпращат ясни послания като: „Знам за какво си мислите“. Или: „По математика също съм много добра“. Онази, която носи днес, казва нещо от рода на: „Мен няма да ме откриете във фейсбук“.

Взема един модел, наречен „Ърбан Шок“, и в този миг зърва мъжа през витрината. Той е на отсрещния тротоар и сякаш чака някого или нещо. Трети път за два часа. Следи я. Сега вече е сигурна. Ама защо мен? Това е първият въпрос, който си задава. Като че всички други момичета може да бъдат следени от мъже, а тя не. Като че не усеща погледите им върху себе си непрестанно и навсякъде, в транспорта, по улиците. В магазините. Алекс се харесва на мъжете от всички възрасти, предимство си е да си на трийсет. И въпреки това винаги се изненадва. „Има толкова по-хубави от мен.“ Горката Алекс, все не вярва в себе си, вечно е в плен на съмненията. Още от дете. Заекваше чак до юношеството. Случва се и сега, когато е стъписана.

Не познава този мъж, подобна физика би я впечатлила, не, не, никога не го е виждала. Пък и тип на петдесет да следи момиче на трийсет… Не че се е вкопчила в някакви принципи, но й е чудно, това е. Алекс се заглежда в други модели и се прави, че се колебае, а после прекосява магазина и застава в един ъгъл, откъдето може да наблюдава тротоара. Сигурно е бил спортист, човек би рекъл, че в дрехите му е някак тясно, тежък мъж. Докато гали една руса, почти бяла перука, тя се мъчи да се сети в кой точно момент бе забелязала присъствието му за пръв път. В метрото. Зърна го в дъното на вагона. Погледите им се срещнаха и бе успяла да мерне предназначената за нея усмивка, която той се мъчеше да направи приветлива и сърдечна. Онова, което не харесва в лицето му, е, че сякаш погледът издава някаква идея фикс. Но най-вече почти пълната липса на устни. Инстинктивно изпита недоверие, все едно хората без устни затаяват разни неща, злобни мисли, скверни тайни. Пък и изпъкналото му чело. Жалко, че не бе имала време да разгледа очите му. Те според нея не подвеждат и винаги преценява хората така, по очите. Естествено, там, в метрото, не искаше да се занимава с подобен тип. Без да го прави показно, се обърна на другата страна, с гръб към него, и затършува из чантата си за МР3 плейъра. Пусна си Nobody’s Child и внезапно се запита дали не го бе виждала вече предния или по-предния ден долу, пред дома си. Образът е смътен и не е съвсем убедена. Трябва да го погледне отново, да се опита да накара неясният спомен да се превърти назад, ама пък не желае да го насърчава. Сигурно е обаче, че половин час след срещата в метрото го зърна на булевард „Страсбур“, докато се връщаше. Беше променила решението си и искаше да види пак тъмната, средно дълга перука с кичурите, затова се врътна ненадейно и съзря как малко по-нататък по тротоара той внезапно спря и се престори, че разглежда някаква витрина. Дамска мода. Безуспешно се помъчи да изглежда вглъбен…

Алекс оставя перуката. Без никаква причина ръцете й започват да треперят. Глупаво е.

Той я харесва, проследява я и си пробва късмета, няма да я нападне на улицата, я. Алекс тръсва глава, сякаш да внесе ред в мислите си, и когато пак поглежда към тротоара, мъжът е изчезнал. Тя се навежда встрани, надясно, след това наляво, но не, няма никой, изчезнал е. Облекчението, което изпитва, е леко пресилено. Повтаря си: „Та това е глупаво“, и все пак диша по-нормално. На прага на магазина не успява да се сдържи, спира и проверява отново. Сега пък за малко да й се види притеснително точно това, че го няма.

Алекс поглежда часовника си, а после небето. Времето е меко и остава почти час до края на деня. Не й се прибира. Трябва да мине през някоя бакалия. Опитва се да си спомни какво ли е останало в хладилника. По отношение на покупките е напълно нехайна. Вниманието й е насочено към работата, към комфорта (Алекс си пада малко нещо маниачка) и макар да не си признава, към дрехите и обувките. И чантите. И перуките. Би й се искало да е отправено повече към любовта, ала любовта остава встрани, това е злокобният килер на нейния живот. Беше се надявала, бе желала, а сетне се отказа. Днес вече не разсъждава на тази тема и мисли за нея колкото може по-малко. Само се стреми да не превръща съжаляването в ядене пред телевизора, да не дебелее и да не става размъкната. Всъщност, дори и необвързана, тя рядко се чувства сама. Има планове, които са й по сърце и структурират времето й. Любовта е пълен провал, но това е положението. А и не е толкова трудно, откакто започна да се готви да завърши живота си сама. Въпреки самотата Алекс се стреми да живее нормално и да открива различни удоволствия. Тази мисъл често помага, мисълта, че си доставя дребни удоволствия и че и тя има право на тях, като всички други. Тази вечер например се кани да отиде да вечеря в „Мон Тонер“ на улица „Вожирар“.

Малко подранява. Идва за втори път. Първият път беше миналата седмица и тук, естествено, си спомнят за червенокосата красавица, която вечеря съвсем сама. Казват й „добър вечер“ като на редовна посетителка, сервитьорите се ръчкат с лакти и флиртуват леко недодялано с хубавата клиентка, а тя се усмихва и те я намират за наистина прелестна. Иска същата маса с гръб към терасата и с лице към салона и поръчва същата половин бутилка леденостудено елзаско. Следва въздишка – Алекс обича да яде, но трябва да внимава и честичко да си го повтаря. Теглото й е като йо-йо.

Е, все още владее положението доста добре. Може да сложи десет, петнайсет килограма, да стане неузнаваема, а два месеца по-късно ето я отново с първоначалното й тегло. Ала след няколко години няма да успява да играе тази игра.

Изважда книгата си и моли за още една вилица, за да я държи отворена, докато вечеря. Както и предната седмица, срещу нея, малко вдясно, седи същият светлокестеняв мъж. Вечеря с приятели. Засега са само двама, но според дочутия разговор другите скоро ще се появят. Той я видя веднага, още с влизането й, а тя се прави, че не забелязва много-много настойчивите му погледи. И така ще бъде цяла вечер. Дори когато дойдат останалите приятели, дори когато се впуснат в онези вечни приказки за работа, за момичета, за жени и си заразказват всички истории, в които са герои, няма да спре да я гледа. На Алекс й се нрави това положение, ала не иска да го насърчава открито. Не е зле, около четирийсет-четирийсет и пет, сигурно е бил красавец, май пие повечко и лицето му изглежда трагично. Това лице предизвиква у Алекс вълнение.

Тя си пие кафето. Едно-единствено, ловко пресметнато отстъпление: поглед към мъжа на тръгване. Просто един поглед. Алекс го прави съвършено. Много е бегло, но действително изпитва болезнено вълнение, щом го зърне да спира върху нея изпълнен с желание поглед, и стомахът й се свива като някакво предизвестие, обещание за скръб. Алекс никога не си казва думите, истинските думи, когато се отнася за нейния живот, както тази вечер. Наясно е, че умът й се фиксира върху отделни образи, все едно филмът на живота й се е разпокъсал и не й е възможно да се върне назад и да си разкаже наново историята, да открие думите. Следващия път, ако остане до по-късно, той сигурно ще стои отвън и ще я чака. Кой да знае? Всъщност знае. Алекс добре знае как се случват тези неща. Неизменно по почти един и същи начин. Запознанствата й с мъже никога не са водили до красиви истории, тази част от филма поне е гледала и я помни. Ами това е положението.

Нощта се е спуснала напълно и времето е наистина меко. Един автобус пристига. Алекс ускорява крачка, шофьорът я забелязва в огледалото за обратно виждане, изчаква я, тя бърза, но в мига на качването, не, променя решението си, ще повърви малко и ще хване следващия, прави знак на шофьора, който й отвръща с лек жест на съжаление, сякаш казва, че предопределението е важно нещо. И все пак отваря вратата.

– Зад мен няма друг автобус, това е последният за тази вечер…

Алекс се усмихва и му благодари с махване с ръка. Здраве да е, ще стигне пеша. Ще тръгне по „Фалгиер“ и по продължението, улица „Лабруст“.

От три месеца живее в този квартал, недалеч от Порт дьо Ванв. Често се мести. Преди беше до Порт дьо Клинянкур, а още по-преди на улица „Комерс“. Има хора, които ненавиждат подобни промени, а пък тя чувства необходимост да се мести. Обожава дори. Сигурно е като с перуките – усещане, че сменя живота си. Това е лайтмотивът. Един ден ще смени живота си. На няколко метра пред нея бяла камионетка се качва с двете гуми на тротоара, за да паркира. Алекс се прилепя до сградата, за да мине, усеща присъствие, мъж е, няма време да се обърне и получава такъв юмрук между раменете, че й секва дъхът. Губи равновесие, залита напред, челото й глухо се хласва в каросерията и тя изпуска всичко, което държи, за да се вкопчи в нещо, не намира нищо, той я хваща за косите, но не знае, че това е перука, и тя му остава в ръцете. Изръмжава ругатня, която Алекс не разбира, и вбесен сграбчва сноп истинска коса с едната си ръка, докато с другата забива в корема й юмрук, с който би могъл да убие вол. Алекс не успява да изпищи от болка, превива се одве и повръща. А мъжът е действително силен, защото я обръща към себе си като лист хартия. Обвива кръста й с ръка, стисва я здраво и натиква топка плат дълбоко в устата й, чак до гърлото. Той е, мъжът от улицата, от метрото, мъжът от магазинчето, той е. За част от секундата се поглеждат в очите. Опитва се да го рита, но сега държи ръцете й като в менгеме и тя не може нищо да направи, за да се опълчи на тази сила, той я тегли надолу, коленете й поддават и пада на пода на фургона. Тогава й отправя як ритник в бъбреците, Алекс се изстрелва във фургона, а бузата й се остъргва о пода. Той се качва, обръща я грубо, забива коляно в корема й и я тресва с юмрук в лицето. Толкова силно удря… Иска наистина да я нарани, наистина иска да я убие, ето какво минава през ума на Алекс в мига на удара, главата й се блъсва в пода и отскача, ужасен шок, там, отзад, тилът, това е, казва си Алекс, тилът. Освен тази дума всичко, което успява да помисли, е: не искам да умирам, не така, не сега. Цялата е сгърчена, с уста, пълна с повръщано, в поза на зародиш, главата й готова да избухне, усеща, че свирепо дърпа ръцете й на гърба и ги връзва, както и глезените. Не искам да умра сега, повтаря си Алекс. Вратата на фургона се затваря със сила, моторът пали, колата се отлепя рязко от тротоара, не искам да умра сега.

Алекс е зашеметена, но осъзнава какво й се случва. Плаче и се дави в сълзите си. Защо аз? Защо мен?

Не искам да умра. Не сега.

 

 
 

Общуването с Google Assistant се доближава до човешки разговор

| от chronicle.bg |

Google Assistant е много удобна домашна джаджа, на която може да поръчвате разни неща с гласови команди, без да натискаме копчета.

От домашния асистент може да разберете прогнозата за времето, трафика в момента, да си пуснете някоя песен или да поръчате в къщата да кънти вой на вълци, за да стреснете кучето.

Досега обаче имаше една досадна част, която отнемаше от усещането, че не говориш с робот, а именно повтарянето на „Hey, Google“ преди всяка команда.

Сега от Google са направили опцията Continued Conversation на своя асистент достъпна за всички английскоговорещи потребители чрез високоговорителя Home. Активирайте я в настройките и вече няма да е нужно да използвате Hey Google или OK Google, за да продължите разговора, дори и да ви е необходимо да дадете няколко последователни команди.

Попитайте дали утре в София пак ще има потоп, след което подсетете роботчето, че трябва да ви събуди в 16ч. Без да повтаряте името му всеки път.

Трябва да оставите Google Assistant активен за не повече от осем секунди, ако не чуе думи. Той ще остане активен, докато си мисли, че говорите, а LED лампите на вашия Home високоговорител ще са включени, докато чака да чуе гласа ви.

Все още не се знае дали други езици ще работят с Continued Conversation.

 
 

Къде можете да гледате „Възвишение“ онлайн?

| от chronicle.bg |

„Възвишение“ вече обиколи родните кина, хареса се на публиката, стана най-популярният български филм за последните 7 години и тръпнем в очакване на телевизионната му премиера. За щастие обаче преди нея, се случва нещо още по-удобно – съвсем скоро „Възвишение“ вече ще може да бъде гледан онлайн.

Филмът на Виктор Божинов влиза в селекцията с български заглавия на HBO. Премиерата в HBO GO е на 1-ви юли, а по HBO – седмица по-късно.

Екранизацията по едноименния роман на Милен Русков, е едно от най-силните заглавия, които стават част от съдържанието на онлайн услугата за филми и сериали. За традиционалистите „Възвишение“ се включва в програмата на телевизионния канал от 8-ми юли.

Заедно с филма на Виктор Божинов, съвременните български заглавия в HBO GO са общо 19 – игралните „Възвишение“, „Източни пиеси“, „Маймуна“, „Никой“, „Докато Ая спеше“, „Подслон“, „Дзифт“, „Love.net”, “TILT”, „Граница“, „Събирач на трупове“, „Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син“, „Прелюбодеяние“, „Отчуждение“, „Обърнатата елха“, „Писмо до Америка“ и документалните „Чия е тази песен?“, „Хотел „Рай“ и „Пощальонът“.

Желанието на българското представителство е този подбор от заглавия е платформата да се адаптира към променящите се навици за гледане на видео съдържание у нас и в чужбина.

Онлайн стрийминг платформата дава лесен и напълно легален достъп до хитови български заглавия, за феновете, които искат да ги видят и извън кино салоните. Възможността да се гледа навсякъде и по всяко време улеснява и увеличава любителите на българското кино и позволява съвременните филми да стигнат до още по-широка аудитория.

От май месец абонатите на HBO GO от България имат достъп до съдържанието на онлайн стрийминг платформата на територията на страните в ЕС. Това позволява гледането на български и чужди филми и сериали с приложението и по време на летните ваканции в чужбина. Възпитаването на интерес към родните заглавия е дългосрочна кауза на HBO у нас, както и осигуряването на възможност успешните ни продукции да имат легален живот онлайн.

 
 

Днес е Еньовден, рождение на св. Йоан Кръстител

| от chr.bg |

Църквата почита днес църковния празник Рождение на св. Йоан Кръстител, наричан от народа Еньовден.

Заченат с Божията намеса, св. Йоан, наречен Кръстител или Предтеча, се ражда няколко години преди Исус Христос, за да прокара пътя на неговото учение сред юдейския народ. Той първи започва покръстването на юдеите във водите на река Йордан. Рождението на св. Йоан е подсказано „свише“ – родителите му – Захарий – юдейски свещеник, и Елисавета, вече на преклонна възраст – получават вест, че ще имат син.

Българите наричат празника Еньовден още Среди лето или Ден на слънцето, защото съвпада с лятното слънцестоене. Според народните вярвания на този ден „слънцето играе или трепти“, когато изгрява. Народните лечители твърдят, че събраните в ранно утро на Еньовден треви са най-лековити. Хората се изкачват по високите хълмове, гледат своите слънчеви сенки и по тях гадаят за здраве.

В българския празничен календар Еньовден стои по значение редом с Коледа, Великден и Гергьовден. Празникът има различни названия – Яневден – в Софийско, Иванден – в Западна България, Иван Бильобер – в Североизточна България. С него са свързани множество вярвания за слънцето, водата и лечебните растения.

На този ден всички трябва да станат рано и да посрещнат изгрева на еньовденското слънце, за да усетят лековитата роса, която то отърсва от себе си, миейки се преди път. Започне ли да се показва слънчевият диск, всеки трябва да се обърне с лице към него и през рамо да наблюдава сянката си. Отразява ли се тя цяла, човекът ще бъде здрав през годината, а очертае ли се наполовина – ще боледува.

В нощта срещу празника особена магическа сила придобива и водата. За лечение и гадаене при залез слънце се взима от чист сладък извор „мълчана вода“, налята при пълна тишина, за да не се погуби от човешки глас магическата й сила.

В нощта на умиращото и възраждащото се слънце е апогеят на лечебната сила на растенията. Събраните в потайна доба преди изгрев чер трън, еньовче, вратичка и комунига, иглика и маточина се използват за лек през цялата година. Билките се вият на венци и се разпределят на св. Врач, отбелязван на 1 юли.

Днес имен ден празнуват: Биляна, Ивет, Ивета, Денислав, Деница, Деян, Деяна, Диана, Диян, Дияна, Енчо, Еньо, Яна, Янаки, Яне, Янета, Яни, Янизар, Янизара, Янимир, Янимира, Янин, Янина, Янис, Яниса, Янислав, Янислава, Янита, Яница, Янка, Янко, Янчо.

 
 

Том Круз ще снима нови филми от поредицата „Мисията невъзможна“

| от chr.bg |

Том Круз планира да бъдат заснети още най-малко два-три филма от поредицата „Мисията невъзможна“, но режисьорът Кристофър Маккуори не знае дали ще работи над тях, съобщи Контактмюзик.

55-годишният актьор отново е в образа на Итън Хънт в шестия филм от поредицата, озаглавен „Мисията невъзможна: Разпад“. Круз смята, че неговият персонаж има още какво да покаже пред зрителите. Актьорът обаче отказа да разкрие плановете си.

„Имам много идеи за следващия етап, за следващите два-три филма, но сега не съм готов да ги обсъждам“, каза той. „Все пак ще видите част от тях в новия филм. Той е по-епичен в сравнение с останалите филми от поредицата“, споделя актьорът.

Независимо, че отдавна е ангажиран с въпросната поредица, Круз признава, че не е лесно да бъде заснет нов филм от нея. „Смяташ, че знаеш как се заснемат подобни екшъни, докато не започнат снимките на новия филм“, довери той. „Тогава си казвам „Господи, какво правя, та това е „Мисията невъзможна“, каза още Круз.

Кристофър Маккуори е първият режисьор, заел се със заснемането на два филма от поредицата. Той възнамерявал „Мисията невъзможна: Разпад“ да е много по-различен от първия заснет от него филм от поредицата – „Мисията невъзможна: Престъпна нация“, който излезе по екраните през 2014 г. „Причината да се заловя отново с филм от поредицата бе свързана с предизвикателството да направя нещо съвсем различно“, поясни Маккуори пред сп. „Тотал филм“. „Всеки нов филм от поредицата „Мисията невъзможна“ се заснема от различен режисьор“, допълни той.

Маккуори сега ангажирал различен актьорски състав в сравнение с този на „Мисията невъзможна: Престъпна нация“. „За новия филм реших да не вървя по отъпканите пътеки“, отбеляза режисьорът. Той обаче не е сигурен дали ще може да направи това още веднъж, за да заснеме трети филм от същата поредица.