„Алекс“ от Пиер Льометр (анотация и откъс)

| от |

Една млада жена е брутално отвлечена, затворена в дървена клетка и оставена на милостта на настървени плъхове. Тя обаче успява да се освободи сама и открива, че похитителят й се е самоубил. За да изяснят случая, неколцина вещи полицаи особняци начело с комисар Камий Верховен тръгват по следите на нейното минало и се натъкват на зловеща загадка, зад която зейва бездна от злина, низост, извратеност и чудовищно равнодушие, увенчани с непредвидим край. Нищо в заплетения криминален сюжет не е черно-бяло. Ролите на героите неочаквано се сменят. Фактите не се поддават на еднозначна интерпретация. Алекс – съблазнителка, непораснало момиче, обречено на омраза, палач или жертва… Психологическо разследване, което поражда мощното въздействие на романа. Развръзката на интригата, от която секва дъхът, е потресаваща дори за обръгналите полицаи.

aleks

ЗА АВТОРА

Пиер Льометр (род. 1951 г.) е френски писател и сценарист, известен с криминалните си бестселъри и социални трилъри, които се радват на впечатляващ читателски интерес. Произведенията му са преведени на 30 езика. За свои учители смята писатели като Брет Ийстън Елис и Джеймс Елрой. През 2013 г. е удостоен с най-престижното френско литературно отличие „Гонкур” за „Ще се видим там горе” (ИК „Колибри”, 2015) и заема първото място в категорията „френски роман” от класацията на сп. „Лир”.

Трилърът „Алекс”, част от „трилогията Верховен”, получава наградата на Британската асоциация на криминалните автори.

ОТКЪС

Алекс обожава да го прави. Близо час вече пробва, чуди се, тръгва, връща се, пак пробва. Перуки и дегизировка. Може да откара така цели следобеди.

Преди три или четири години съвсем случайно попадна на магазинчето на булевард „Страсбур“. Не че го загледа сериозно, влезе от чисто любопитство. Ала щом се видя червенокоса, така се слиса и толкова преобразена изглеждаше, че купи перуката на мига.

Алекс може да носи почти всичко, защото е същинска красавица. Невинаги е била, случи се в юношеството й. Преди това беше грозновато и ужасно мършаво момиченце. Но щом нещата се отприщиха, се получи своеобразна приливна вълна, тялото й се измени отведнъж, човек би рекъл, че гледа извайване на бърз каданс, и няколко месеца по-късно Алекс вече беше самата прелест. И понеже никой не очакваше подобно ненадейно изящество, като се почне от самата нея, тя така и не успя да повярва напълно в метаморфозата. До ден днешен.

Например не бе и помисляла, че една рижа перука би могла да й стои толкова добре. Истинско откритие. Не беше подозирала колко мащабна и дълбока може да бъде промяната. Перуката е нещо твърде повърхностно, но необяснимо защо, тя имаше усещането, че животът й вече действително не е същият.

Макар че така и никога не сложи тази перука. Още щом се прибра, осъзна, че е от най-ниско качество. Изглеждаше фалшива и грозна, направо мизерна. Хвърли я. Не, не в кофата, а в едно чекмедже на скрина. Понякога я вадеше и се гледаше с нея. Колкото и противна и крещяща да бе перуката в стил: „аз съм от най-долнопробна синтетика“, това беше без значение; в огледалото Алекс съзираше възможности, в които й се искаше да вярва. Върна се на булевард „Страсбур“ и дълго оглежда качествените перуки, някои доста скъпички за нейната заплата на медицинска сестра по заместване, но пък ставаха за носене. И се започна.

В началото не беше лесно – на човек трябва да му стиска. Ако сте като Алекс, с куп комплекси, може и половин ден да мине, докато се престрашите. Да натъкмите точния грим, да подберете дрехите, обувките, чантата (всъщност да изнамерите онова, което подхожда, сред нещата, дето вече имате – няма как да купувате всичко наново всеки път щом смените главата си…). След това обаче излизате на улицата и мигом се превръщате в някой друг. Не наистина, но почти. Не може да промени живота ви, ала помага времето да минава, особено когато вече нямате кой знае какви очаквания.

Алекс обича характерните перуки, които изпращат ясни послания като: „Знам за какво си мислите“. Или: „По математика също съм много добра“. Онази, която носи днес, казва нещо от рода на: „Мен няма да ме откриете във фейсбук“.

Взема един модел, наречен „Ърбан Шок“, и в този миг зърва мъжа през витрината. Той е на отсрещния тротоар и сякаш чака някого или нещо. Трети път за два часа. Следи я. Сега вече е сигурна. Ама защо мен? Това е първият въпрос, който си задава. Като че всички други момичета може да бъдат следени от мъже, а тя не. Като че не усеща погледите им върху себе си непрестанно и навсякъде, в транспорта, по улиците. В магазините. Алекс се харесва на мъжете от всички възрасти, предимство си е да си на трийсет. И въпреки това винаги се изненадва. „Има толкова по-хубави от мен.“ Горката Алекс, все не вярва в себе си, вечно е в плен на съмненията. Още от дете. Заекваше чак до юношеството. Случва се и сега, когато е стъписана.

Не познава този мъж, подобна физика би я впечатлила, не, не, никога не го е виждала. Пък и тип на петдесет да следи момиче на трийсет… Не че се е вкопчила в някакви принципи, но й е чудно, това е. Алекс се заглежда в други модели и се прави, че се колебае, а после прекосява магазина и застава в един ъгъл, откъдето може да наблюдава тротоара. Сигурно е бил спортист, човек би рекъл, че в дрехите му е някак тясно, тежък мъж. Докато гали една руса, почти бяла перука, тя се мъчи да се сети в кой точно момент бе забелязала присъствието му за пръв път. В метрото. Зърна го в дъното на вагона. Погледите им се срещнаха и бе успяла да мерне предназначената за нея усмивка, която той се мъчеше да направи приветлива и сърдечна. Онова, което не харесва в лицето му, е, че сякаш погледът издава някаква идея фикс. Но най-вече почти пълната липса на устни. Инстинктивно изпита недоверие, все едно хората без устни затаяват разни неща, злобни мисли, скверни тайни. Пък и изпъкналото му чело. Жалко, че не бе имала време да разгледа очите му. Те според нея не подвеждат и винаги преценява хората така, по очите. Естествено, там, в метрото, не искаше да се занимава с подобен тип. Без да го прави показно, се обърна на другата страна, с гръб към него, и затършува из чантата си за МР3 плейъра. Пусна си Nobody’s Child и внезапно се запита дали не го бе виждала вече предния или по-предния ден долу, пред дома си. Образът е смътен и не е съвсем убедена. Трябва да го погледне отново, да се опита да накара неясният спомен да се превърти назад, ама пък не желае да го насърчава. Сигурно е обаче, че половин час след срещата в метрото го зърна на булевард „Страсбур“, докато се връщаше. Беше променила решението си и искаше да види пак тъмната, средно дълга перука с кичурите, затова се врътна ненадейно и съзря как малко по-нататък по тротоара той внезапно спря и се престори, че разглежда някаква витрина. Дамска мода. Безуспешно се помъчи да изглежда вглъбен…

Алекс оставя перуката. Без никаква причина ръцете й започват да треперят. Глупаво е.

Той я харесва, проследява я и си пробва късмета, няма да я нападне на улицата, я. Алекс тръсва глава, сякаш да внесе ред в мислите си, и когато пак поглежда към тротоара, мъжът е изчезнал. Тя се навежда встрани, надясно, след това наляво, но не, няма никой, изчезнал е. Облекчението, което изпитва, е леко пресилено. Повтаря си: „Та това е глупаво“, и все пак диша по-нормално. На прага на магазина не успява да се сдържи, спира и проверява отново. Сега пък за малко да й се види притеснително точно това, че го няма.

Алекс поглежда часовника си, а после небето. Времето е меко и остава почти час до края на деня. Не й се прибира. Трябва да мине през някоя бакалия. Опитва се да си спомни какво ли е останало в хладилника. По отношение на покупките е напълно нехайна. Вниманието й е насочено към работата, към комфорта (Алекс си пада малко нещо маниачка) и макар да не си признава, към дрехите и обувките. И чантите. И перуките. Би й се искало да е отправено повече към любовта, ала любовта остава встрани, това е злокобният килер на нейния живот. Беше се надявала, бе желала, а сетне се отказа. Днес вече не разсъждава на тази тема и мисли за нея колкото може по-малко. Само се стреми да не превръща съжаляването в ядене пред телевизора, да не дебелее и да не става размъкната. Всъщност, дори и необвързана, тя рядко се чувства сама. Има планове, които са й по сърце и структурират времето й. Любовта е пълен провал, но това е положението. А и не е толкова трудно, откакто започна да се готви да завърши живота си сама. Въпреки самотата Алекс се стреми да живее нормално и да открива различни удоволствия. Тази мисъл често помага, мисълта, че си доставя дребни удоволствия и че и тя има право на тях, като всички други. Тази вечер например се кани да отиде да вечеря в „Мон Тонер“ на улица „Вожирар“.

Малко подранява. Идва за втори път. Първият път беше миналата седмица и тук, естествено, си спомнят за червенокосата красавица, която вечеря съвсем сама. Казват й „добър вечер“ като на редовна посетителка, сервитьорите се ръчкат с лакти и флиртуват леко недодялано с хубавата клиентка, а тя се усмихва и те я намират за наистина прелестна. Иска същата маса с гръб към терасата и с лице към салона и поръчва същата половин бутилка леденостудено елзаско. Следва въздишка – Алекс обича да яде, но трябва да внимава и честичко да си го повтаря. Теглото й е като йо-йо.

Е, все още владее положението доста добре. Може да сложи десет, петнайсет килограма, да стане неузнаваема, а два месеца по-късно ето я отново с първоначалното й тегло. Ала след няколко години няма да успява да играе тази игра.

Изважда книгата си и моли за още една вилица, за да я държи отворена, докато вечеря. Както и предната седмица, срещу нея, малко вдясно, седи същият светлокестеняв мъж. Вечеря с приятели. Засега са само двама, но според дочутия разговор другите скоро ще се появят. Той я видя веднага, още с влизането й, а тя се прави, че не забелязва много-много настойчивите му погледи. И така ще бъде цяла вечер. Дори когато дойдат останалите приятели, дори когато се впуснат в онези вечни приказки за работа, за момичета, за жени и си заразказват всички истории, в които са герои, няма да спре да я гледа. На Алекс й се нрави това положение, ала не иска да го насърчава открито. Не е зле, около четирийсет-четирийсет и пет, сигурно е бил красавец, май пие повечко и лицето му изглежда трагично. Това лице предизвиква у Алекс вълнение.

Тя си пие кафето. Едно-единствено, ловко пресметнато отстъпление: поглед към мъжа на тръгване. Просто един поглед. Алекс го прави съвършено. Много е бегло, но действително изпитва болезнено вълнение, щом го зърне да спира върху нея изпълнен с желание поглед, и стомахът й се свива като някакво предизвестие, обещание за скръб. Алекс никога не си казва думите, истинските думи, когато се отнася за нейния живот, както тази вечер. Наясно е, че умът й се фиксира върху отделни образи, все едно филмът на живота й се е разпокъсал и не й е възможно да се върне назад и да си разкаже наново историята, да открие думите. Следващия път, ако остане до по-късно, той сигурно ще стои отвън и ще я чака. Кой да знае? Всъщност знае. Алекс добре знае как се случват тези неща. Неизменно по почти един и същи начин. Запознанствата й с мъже никога не са водили до красиви истории, тази част от филма поне е гледала и я помни. Ами това е положението.

Нощта се е спуснала напълно и времето е наистина меко. Един автобус пристига. Алекс ускорява крачка, шофьорът я забелязва в огледалото за обратно виждане, изчаква я, тя бърза, но в мига на качването, не, променя решението си, ще повърви малко и ще хване следващия, прави знак на шофьора, който й отвръща с лек жест на съжаление, сякаш казва, че предопределението е важно нещо. И все пак отваря вратата.

– Зад мен няма друг автобус, това е последният за тази вечер…

Алекс се усмихва и му благодари с махване с ръка. Здраве да е, ще стигне пеша. Ще тръгне по „Фалгиер“ и по продължението, улица „Лабруст“.

От три месеца живее в този квартал, недалеч от Порт дьо Ванв. Често се мести. Преди беше до Порт дьо Клинянкур, а още по-преди на улица „Комерс“. Има хора, които ненавиждат подобни промени, а пък тя чувства необходимост да се мести. Обожава дори. Сигурно е като с перуките – усещане, че сменя живота си. Това е лайтмотивът. Един ден ще смени живота си. На няколко метра пред нея бяла камионетка се качва с двете гуми на тротоара, за да паркира. Алекс се прилепя до сградата, за да мине, усеща присъствие, мъж е, няма време да се обърне и получава такъв юмрук между раменете, че й секва дъхът. Губи равновесие, залита напред, челото й глухо се хласва в каросерията и тя изпуска всичко, което държи, за да се вкопчи в нещо, не намира нищо, той я хваща за косите, но не знае, че това е перука, и тя му остава в ръцете. Изръмжава ругатня, която Алекс не разбира, и вбесен сграбчва сноп истинска коса с едната си ръка, докато с другата забива в корема й юмрук, с който би могъл да убие вол. Алекс не успява да изпищи от болка, превива се одве и повръща. А мъжът е действително силен, защото я обръща към себе си като лист хартия. Обвива кръста й с ръка, стисва я здраво и натиква топка плат дълбоко в устата й, чак до гърлото. Той е, мъжът от улицата, от метрото, мъжът от магазинчето, той е. За част от секундата се поглеждат в очите. Опитва се да го рита, но сега държи ръцете й като в менгеме и тя не може нищо да направи, за да се опълчи на тази сила, той я тегли надолу, коленете й поддават и пада на пода на фургона. Тогава й отправя як ритник в бъбреците, Алекс се изстрелва във фургона, а бузата й се остъргва о пода. Той се качва, обръща я грубо, забива коляно в корема й и я тресва с юмрук в лицето. Толкова силно удря… Иска наистина да я нарани, наистина иска да я убие, ето какво минава през ума на Алекс в мига на удара, главата й се блъсва в пода и отскача, ужасен шок, там, отзад, тилът, това е, казва си Алекс, тилът. Освен тази дума всичко, което успява да помисли, е: не искам да умирам, не така, не сега. Цялата е сгърчена, с уста, пълна с повръщано, в поза на зародиш, главата й готова да избухне, усеща, че свирепо дърпа ръцете й на гърба и ги връзва, както и глезените. Не искам да умра сега, повтаря си Алекс. Вратата на фургона се затваря със сила, моторът пали, колата се отлепя рязко от тротоара, не искам да умра сега.

Алекс е зашеметена, но осъзнава какво й се случва. Плаче и се дави в сълзите си. Защо аз? Защо мен?

Не искам да умра. Не сега.

 

 
 

Жирафите са застрашени от изчезване

| от chronicle.bg |

Най-високият бозайник в света е заплашен от изчезване.

Два подвида жирафи – от общо девете, който съществуват в момента – бяха добавени към списъка със силно застрашени от изчезване за първи път от Международния съюз за защита на природата (International Union for Conservation of Nature – ICUN).

Кордофанския и нубийския подвид жирафи, които се срещат из цяла Африка, бяха определени като „силно застрашени“, а мрежестият жираф, местен за източната част на Африка – като „застрашен.“ 

Доктор Джулиан Фенеси, кодиректор на Комисията за оцеляване на жирафите към ICUN, каза в изявление, че „жирафите са под значителен натиск в основните си населени зони в северна, централна и южна Африка… Ние сигнализираме за това вече от няколко години.“

Ситуацията се дължи до известна степен на незаконния лов и на сложната военна обстановка в тези места. Допринасят за случая и увеличаващата се аграрна дейност и минно дело. 

За кордофанските и нубийските жирафи нещата може и да не изглеждат добре, но два други подвида – източноафриканския и ротшилдовия – се справят по-добре. Артър Муенза, координатор за Източна Африка към Фондацията за опазване на жирафите, казва: „Това е успех за нас и подчертава колко важни са усилията за опазване и следене на популацията на животните из целия континент.“

Той също така умолява усилията в тази посока да се увеличат, особено по отношение на новите силно застрашени видове.

 
 

Вижте кратко филмче от „LEGO Movie 2″

| от chronicle.bg |

В „Emmet’s Holiday Party: A LEGO Movie Short“, ново кратко филмче от „LEGO Movie 2″, Емет (Крис Прат) празнува коледните празници.

Първият „The LEGO Movie“ излезе преди 4 години и опроверга очакванията като разби боксофис класацията, давайки начало на франчайза. Втори филм от поредицата беше започнат скоро след успеха на първи, но се отложи няколко пъти заради пренаписвания на сценария и смяна на режисьора. Това обаче вече е в миналото и „The LEGO Movie 2: The Second Part „, както е цялото му име, вече е кажи-речи готов и излиза през февруари. Сценарият е на Фил Лорд и Крис Милър, които написаха и първия, а режисьор е Майк Мичел от „Sky High“ и „Trolls“.

Действието се развива в реално време, тоест 5 години след събитията от първия филм. В Бриксбърг обаче нещата никак не са розови. Малките граждани все още се справят с последствията от Taco Tuesday, които кулминираха с инвазията на извънземните от Дупло. Разбира се, това няма да спре Емет да внесе малко зимна празнична идилия.

Warner Bros. пуска клипчето само в интернет и то няма да се показва по кината. То по чудесен начин налива масло в огънените ни очаквания за „The LEGO Movie 2″.

„Emmet’s Holiday Party“ не изглежда да включва кадри от филма. Филмчето е много невинно и добродушно. Маркетинга на „The LEGO Movie“ не залагаше толкова на историята – което го направи и таква изненада като го гледахме по кината. Да се надяваме, че и „The LEGO Movie 2″ ще ни изненада.

 
 

Как се прави коледен хит?

| от chronicle. bg |

От сензационни класики като „Do They Know It’s Christmas“ от 1989 година до малко необичайните песни като „Killing In The Name“ от 2009 състезанието за коледен хит винаги е било разнообразно. Но как точно се прави коледен хит?

Екип експерти от британски музикален лейбъл смятат, че са открили печелившата формула. Те я създават след като анализират коледни хитове от последните 50 години и определят характеристиките им.

Според получената информация, песента трябва да бъде 3 минути и 57 секунди, в тоналността сол, темпото трябва да е 114 bpm, а самата песен да се изпълнява от 27-годишен солов изпълнител. Също така голяма част от коледните песни са били балади, а половината са кавъри.

И нещо забележително – почти всички песни са били за нещо друго, а не за Коледа. 

„Мисля, че сме далече от алгоритмичното създаване на коледен хит“, казва Хауърд Мърфи, основателят на лейбъла. „Но определени характеристики наистина правят песента по-лесна за приемане.“ Той също така сподели, че „Always On My Mind“ Pet Shop Boys (която е на върха на празничните чартове през 1987) е най-близо до иконичния коледен хит.

Това е така, защото е идеалната дължина и тоналност – също така е и кавър. Темпото обаче е 125 bpm, а не 114, и е записано от дует, чиято средна възраст е 31,5 година. „Mary’s Boy Child“ на Boney M идва на второ място.

„Можеш да направиш хит по всяко време на годината. Като сложиш звънчета в началото на една песен, няма да я направиш по-добра, ако вече не е добра“, казва Мърфи.

 
 

Истанбул: там, където Европа и Ориентът живеят в нещо като хармония

| от Дилян Ценов |

Селям алейкум! Where are you from? Jeans, jeans! Only 20 lira? Bags! Turkish lokum! Russia? Bulgaria? Hey, my friend, komshu! You work in the fashion businnes? Perfume? Best price! This shawl – 40 lira. But for you – 30! Welcome!

Улицата прилича на кошер, в който са се събрали всякакви образи. Някои бързат, други се разхождат лежерно, трети са яхнали скутерите и свирят – направи им път, за да минат по тротоара! Оглеждаш се на всяка крачка за приятелите ти, защото една секунда невнимание и цял живот ще ги търсиш в разнородната тълпа. Някъде по обяд е. Градът е огласян от протяжните звуци, идващи от всяка джамия. Никой не обръща внимание на молитвата, животът продължава, сменя се само фонът. Призивите от първия абзац продължават да те заливат от всички страни, докато се опитваш да си проправиш път в тълпата. В далечината проблясва Синята Джамия, гларусите пеят, а от наклонената улица надолу се вижда малък процеп от Босфора.

Добре дошли в Истанбул. Мястото, където Европа и Ориентът са си построили общ дом, в който живеят в своя собствена хармония. По свои правила. Ако можеш да ги спазваш, ще ти хареса. Ако ти хареса, и на Истанбул ще му харесаш. Ако ли не – това не е твоят град.

Така е при повечето мегаполиси. Или ги обичаш, въпреки очевидните им недостатъци, или ги мразиш заради очевидните им недостатъци.

Image from iOS (17)

Но Истанбул наистина е разнолик мегаполис. Това е мястото, където религиозният храм сякаш стои наравно с търговията. Едва ли някой е правил подобна статистика, но ако се съберат обемите на всички търговски магазини, сигурно той ще достигне общия обем на също неясния брой джамии в града (според някои са 4000, други твърдят че са 5000). Във всеки случай, и двете са еднакво свети за хората. 

Истанбул е мястото, където красивата архитектура се смесва с търгашеството. Пазарлъкът понякога върви ръка за ръка с доброто качество. Тук да се пазариш в въпрос на чест. Хората са еднакви в многообразието си. На някои жени ще видите само очите, други по нищо не се различават от жените в редица европейски столици. И двете си имат своето очарование. Същото важи и за мъжете (те са по-еднообразни) с изключението, че ако не си падате по бради, бронзов тен и корпулентни тела, Истанбул не е вашето място.

IMG_3422

Тук противоположностите не просто се привличат. Те се преплитат и живеят заедно. Навсякъде са. От пищните салони и стълбището с кристални балюстри на двореца Долмабахче, до улицата на 300 метра от него, където мръсотията е пословична. За 68329592-ри път избягваш да бъдеш прегазен от моторист, който кара бясно, а в същото време три котки се препичат на слънце на перваза на прозореца. Сякаш те и той живеят в различни вселени. Минаваш покрай постройки и улици, които изглеждат силно подозрително, а по нататък, след площад Таксим, се намира богаташкият квартал, който отдавна е изгорил бурките и повечето Ориенталски привички. Тълпите са навсякъде и вариантите, както казахме, са два – или ще те заредят, или ще те задушат – зависи какво търсиш в този град.

Пристигаме в Истанбул рано сутринта. Ще прекараме малко време в града, затова решаваме да ограничим посещенията по туристическите обекти и в замяна на това, да обикаляме улиците, докато имаме сили. Ще направим изключение само с Долмабахче, който задължително трябва да видите преди да напуснете този град. Като цяло най-добрият вариант, ако сте за малко време тук, е да си изберете малък брой туристически обекти, и да обърнете повече внимание на самия град.

IMG_3553

Компанията ни е също толкова разнородна, колкото Истанбул. Гледам как приятелите ми се радват на града и това го прави една идея по-поносим. В началото комуникацията между нас е невъзможна. Прекалено сме различни, аз и той. Той иска да впечатлява с всевъзможни стоки и после да мине на следващия клиент, аз искам да ми обърне внимание преди това. Истанбул обаче няма време да съблазнява никого, така както го правят други европейски градове. Той не е град на церемониалностите.

Искаш? Взимай. Искаш по евтино? Добре, айде. Малко само. Така ти харесва. Добре, чао, жив и здрав. Не искаш така? Изчезвай. (тук следва неясен за теб текст на турски)

Image from iOS (16)

И все пак се поддаваш на очарованието след известно време. Нямаш много избор, ако искаш да не скапеш настроението на компанията, и ако дадеш шанс на мястото да те впечатли. Откриваш, че това все пак е възможно, дори тук, сред безкрайния градски хаос. За щастие търговският нюх на града е свързан и с културата на храненето и едно от нещата, които тук умеят да правят, е да те нахранят. Тук клиентът наистина е специален и обгрижван. И пак… ако ти харесва кухнята. На някои от компанията храната не им понася, други я намираме за божествена.

Престоят ни е достатъчен, за да усетим енергията на града. Минаваме през няколко от големите джамии, площади, Капалъ Чарши, корабчето по Босфора и султанския дворец, синонимът на изобилието, турският блясък с привкус на Франция – Долмабахче. Няма да се спирам на забележителностите, защото за тях можете да прочетете достатъчно и в интернет. Други неща са по-важни.

Image from iOS (15)

Времето ни тук минава срамно бързо. На тръгване се радвам, че се разделям с града, но и се радвам, че сме се запознали. Като токсичен приятел, който е готин, но говори много и една среща за два часа на три месеца ти е напълно достатъчна. Това, което ме кара да погледна с него на други очи, са останалите от групата. Наблюдавам ги, слушам ги и за пореден път се убеждавам, че не можеш да сложиш знак на този град. Независимо дали той е „твой“ или не, трябва да признаеш величието му. Защото всеки ще намери нещо „свое“, което да го накара да се върне в него, дори за малко. Дори само заради една котка, която се излежава на припек на перваза на прозореца, а после влиза в близкия ресторант.

Това е Истанбул. И си е добре, въпреки „хармонията“, в която ние си мислим, че съществува.