shareit

Алек Попов: Книгите умеят да чакат, за разлика от хората

| от |

655-402-alek-popov

Алек Попов е първият носител на наградата „Хеликон” за книгата си „Ниво за напреднали” през 2002 г. Тази година  номинация за приза получи романът му „Сестри Палавееви в бурята на историята”.  

Представете се с 5 изречения.
–    Когато съм започвал да пиша, никога не съм мислил, че ще бъда български писател. Тогава просто си дращех мръсни разказчета по училищните тетрадки, без да се грижа особено на какъв език го правя. Когато разбрах, че съм станал български писател, уви, беше твърде късно… Оттогава написах десетина книги, част от които са преведени на около15 езика. Все още не съм си купил мотоциклет.

Какво означава за Вас номинацията Ви за наградата „Хеликон”?
–    Както се казва, една номинация си е половин награда, но две номинации не правят една награда, ха-ха! Харесвам тази награда, заради връзката с читателите, която по един или друг начин тя символизира. Може би защото е учредена от книжарниците „Хеликон” – една частна институция с огромен принос за нормализирането на книжния пазар у нас и за възраждането на интереса към съвременната българска литература.

Как оценявате конкуренцията, в която се състезавате? Чели ли сте някоя от книгите на другите номинирани?
–    Би следвало да се състезават по-скоро книгите, а не авторите, макар че почти никога не става така. Книгите следват свой собствен път и в някакъв смисъл са по-мъдри от тези, които ги създават. Умеят да чакат, искам да кажа, за разлика от хората. Творчеството на част от номинираните автори ми е познато, но честно казано, нямах време да прочета почти никое от номинираните заглавия и не мога да кажа нищо по-конкретно. Но това е поправимо… Особено ако някоя книга спечели наградата!

Как бихте характеризирали литературното поколение, към което принадлежите?
–    Доста кораво, защото се разви при възможно най-трудни условия. Като се сетя, в началото на 90-те бяха изчезнали книжарниците! Никой не даваше пет пари за българска литература. Трябва да си доста изобретателен, за да оцелееш в такава среда. Може би затова сме толкова разнообразни като стил и начин на мислене. Сродява ни опита и епохата, но всеки от нас е намерил някакъв свой уникален път към читателя и така би следвало да бъде. Най-голямата заслуга на това поколение, формирано в условия на относителна свобода, беше, че не пожали усилия да привлече отново вниманието на публиката към българската литература.

На кои писатели, наши и чужди, сте благодарен и за какво?
–    На професионалните писатели: от тях винаги може да се научи нещо. Те образуват една невидима задруга на майсторите, отвъд границите на езика и времето. Понякога се случва да се зачета в текст от напълно непознат автор и някъде след втората страница си поемам дъх и си казвам, да, този знае какво прави и продължавам да обръщам страниците. Това може да се случи с текст, написан на всякакъв език, идващ от най-затънтеното място на света. Аз не съм сноб, модите слабо ме вълнуват – особено литературните. Давам си сметка, че са неизбежни. И все пак винаги е имало и ще има неща, които не отшумяват толкова бързо и умението да разказваш интересно е едно от тях.

Познавате ли профила на читателите си?
–    Критично мислещи, професионалисти, не непременно литератори. Сред тях и доста корпоративни хора, каквото и да означава това. Непредубедени читатели, които са достатъчно умни, за да не търсят в книгите нещо, което литературата не може да им даде…

 
 
Коментарите са изключени

Пруският крал с армията от гиганти

| от |

Армията на всяка държава е от особена важност. тя е гарант за предстоящите мирни времена, дори и никога да не влезе в употреба. Войникът често се представя като левиатан с безгранична сила, а в средновоковието, когато рицарите и тежката пехота са били в основата на полесражението, размерите имали значение. Едва след посещението на Чингис Хан става ясно, че 10 добре дисциплинирани армейци могат да неутрализрат всяка заплаха, а след като тази военна единица е представяна много често като благородна, но историческите архиви не показват нищо по-различно от средностатистически бабаит със сериозно количество персонал, който да помага.

Фредерик Уилям 1-и от Прусия е известен като „войнишкия крал“. Неговото внимание към войската е било огромно, а военната дисциплина го е мотивирала да загърби охолния живот и да бъде много близо до войската. Повечето му пари отивали за училища и болници, но голямата му страст била насочена в една друга територия. Легендарната 6-та пруска дивизия имала само едно изискване към кандидатети си – височината. Минималната за членуване била 188 сантиметра, но според тях, колкото по-висок е човек, толкова по-добре. Хиляди мъже били потърсени из цяла Европа, за да може да се включат във въпросната дивизия. Демонстрацията на тази дивизия била кръстена логично „Гигантите от Постдам“.

Langer_Kerl_James_Kirkland

Снимка: By Johann Christof Merck – Own work, Wuselig (talk · contribs), 2007-09-08, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3082974

И докато застрашителните левиатани изглеждали впечатляващо под строй, историците не са много убедени, че размерите са от особено значение. Дългите ръце биха помогнали за по-лесното зареждане на пушката, ала не трябва да забравяме, че така стават и още по-лесна мишена за околните. Един от най-високите членове бил Джеймс Киркланд с височина от 216 сантиметра. Фредерик бил готов да приветства всеки гигант, а в замяна предлагал дипломатически услуги. Повечето вербувани високи другари нямали никаква военна подготовка и те самите не се интересували от армейската кариера, но когато говорим за сформиране на армия, свободата на избора все още не била толкова достъпна, колкото бихме желали да бъде. Лудостта на пруския крал достигнала нови измерения с постяването на червени шалове на всяко дете, което се е родило във високо семейство. Шалът бил индикация, че детето е подходящ избор за въпросната дивизия.

Следващата стъпка била и развъждането на високи хора. Персоналът на Фредирик трябвало да гарантира, че високите мъже ще срещнат адекватно високи жени, за да се продължи рода и съответно да се попълняти дупките в армията. И най-интересното в цялата работа, че армейците никога не са влизали в бой. Кралят бил изключително миролюбив. Армейците пък получили още по-високи шапки, за да изглеждат достатъчно заплашително. Кралят дори имал интерактивна система на заплащана – колкото по-висок е войникът, толкова повече пари получава. Фредерик 2-и също получил живота на баща си. Живеел като спартанец, имал серия от младежи, които да отбира за приятели и да тренират различни военни маневри. Очевидно това не е било най-мечтаното детство и Фредирик младши решил да избяга.

За жалост високите момчета го заловили и върнали при баща му. Младежите, които помогнали за бягството, бързо били осъдени на смърт. А самият царски син се озовал в затвора. Дори в последните си дни, кралят наредил на неговата дивизия от високи мъже да марширува в стаята му и да го пази. Фредерик 2-и все пак използвал войниците, но не ги запазил в един батальон, а ги разделил в различни дивизии и разширил кралството. Днес може да срещнете възстановка на тази армия в Постдам, местните жители (без значение от височината, слагат одеждите и маршируват през града).

 
 
Коментарите са изключени

Салвадор Дали и Гала: Когато любовта се превръща в сюрреалистично изкуство

| от Вучето |

“Forever is you and me”. Вечността сме аз и ти. С това изречение най-прочутият и най-ексцентричен художник-сюрреалист Салвадор Дали успява да въплъти в малко думи любовта, която го държи в плен на една-единствена жена цели 53 години. Неговата съпруга, муза и вдъхновителка Гала.

Истинското й име е Елена Делувина Дяконова. Ражда се през 1894 г. в Казан, университетски град на брега на Волга. Тя е второто от общо четирите деца на интелектуалците Иван и Антонин Дяконови. Когато Елена е десетгодишна, бащата изчезва безследно по време на златотърсаческа експедиция някъде в Сибир, което поставя семейството в доста неизгодно икономическо положение. Майката обаче се омъжва повторно, напук на тогавашните строги канонически закони на Руската православна църква. Бракът с богатия адвокат Коля връща изгубения социален статус на изпадналото семейство и децата получават възможност да се учат в Москва и да пътуват из Европа.

И ето ти я хубавата Елена в Швейцария. Годината е 1913-а. Фактът, че е в санаториум близо до Давос, където се лекува от туберкулоза, не пречи на момичето да палува. Едва 17-годишна е, когато се влюбва се в друг пациент, когото майка му е изпратила в санаториума да се лекува от вируса на поезията. По онова време той все още е мосю Никой, но няколко десетилетия по-късно целият свят вече ще знае името му и ще чете неговите стихове – Пол Елюар. Двамата се женят, а през 1918 г. им се ражда дъщеричка – Сесил. На Гала обаче майчинството не й понася добра. Тя постоянно пренебрегва грижите за детето и го игнорира с дни.

Galarina

Снимка: By Source, Fair use, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=648601

Покрай съпруга си Гала, или Галина, както Елюар е започнал да я нарича още в самото начало на познанството им, навлиза дръзко и със самочувствие в средите на творците-сюрреалисти. А те хем я обожават, хем я ненавиждат заради деструктивното влияние, което упражнява върху тях. На Гала обаче не й пука кой какво мисли и говори за нея. Тя е във вихъра си. И как не! Все пак живее в бохемския Париж, спи с когото й падне и дори принуждава съпруга си да правят тройка с новия й любовник, художника Макс Ернст. Играта обаче коренно се променя, когато през август 1929 г. тя и Елюар гостуват на млад, никому неизвестен художник в Коста Брава, Испания. Името му е Салвадор Дали.

И бам! – чувствата връхлитат Гала и десет години по-младия творец като ураган, изпращайки в небитието спомените им за всичко, което е било досега. Бъдещето се разкрива като едно бяло платно, което на двамата тепърва им предстои да изрисуват с цветовете и демоничните образи на любовта си. В автобиографичната си книга “Тайният живот на Салвадор Дали” художникът пише: “Съдбата беше предопределила тя да бъде моята Градива (“Ходещата жена”, митологическа фигура от 20-и век, героиня от новелата “Градива” на немския писател Вилхелм Йенсен – бел. ав.). Тази, която се движи напред, моята победа, моята съпруга.”

Дали и Гала се женят на 30 януари 1934 г. Заради пословичната си, направо патологична фобия от женски гениталии, Дали е все още девствен, когато двамата започват връзка през 1929-та. Не е сигурно дали Гала  успява  да го “излекува” от страха му, но скоро се превръща в постоянен извор за вдъхновението му. Всъщност Дали е толкова вманиачен по любимата си, че в началото на 30-те започва да подписва картините си не само със своето, но и с нейното име, понеже, както обича да казва, “аз рисувам най-вече с кръвта ти, Гала.”

В ролята си на негова официална муза, Гала се появява в творбите на Дали най-вече като религиозна фигура, като това в повечето случаи е Дева Мария. Един от най-красноречивите примери е платното “Мадоната от Порт Лигат”, което Дали рисува по време на т. нар. си период на “ядрен мистицизъм”.

Гала е далеч по-рационалната от двамата и затова неслучайно се изявява като агент на съпруга си – бори се неумолимо и понякога дори агресивно за правата и хонорарите му с галеристи, купувачи и колекционери на съвременно изкуство. Често се допитва до картите Таро, за да предвиди как ще се развие в бъдещето кариерата на съпруга й, а също и за да търси начини за оптимизиране на печалбите от продажбите на творбите му.  Всъщност Гала се справя толкова добре с ангажиментите си на агент, че скоро и други художници, като например италианският гений на необароковата живопис Джорджо де Кирико, започват да търсят професионалните й услуги. Колкото повече творчеството на Дали “възмъжава” и печели дивиденти, толкова повече той и Гала еволюират като двойка. Превръщат  се в епитом на власт, стил и влияние. В един момент семейство Дали вече са толкова модни, че всеки, който иска да бъде някого в общественото пространство, се домогва до тяхното приятелство и внимание. Общо взето, двамата са нещо като семейство Бекъм или Кардашиян на европейския елит през 40-те и 50-те години на века.

И докато Дали е изцяло подвластен на всепоглъщаща каризма на жена си, тя самата не може да се похвали като най-вярната съпруга на света. Според близки до семейството източници сексуалният нагон на Гала е толкова силен, че по нейните стандарти сексът никога не е достатъчно много и достатъчно добър. Дали е напълно наясно с това и не само, че няма нищо против забежките на жена си, но и ги окуражава. Фактът, че е последовател на кандалулизма (вид екхибиционизъм, при който сексуалната възбуда се постига при вида на голата сексуална партньорка), е като удар в десетката за Гала, понеже й дава картбланш да си разиграва коня когато и с когото пожелае. Не че не обича Дали безумно, просто така е устроена. Трябва й секс, много секс. При това с различни партньори. Гала предпочита компанията на младички художници и често, за да си я осигури, ги обсипва с щедри подаръци. Купени с парите на мъжа й.

И до ден днешен биографите на Дали не са сигурни дали изобщо той и Гала са правили секс предвид вродената фобия на художника. Със или без секс обаче, отстрани погледната, връзката им изглежда много хармонична, направо перфектна. Дали признава, че “ако можех, щях да полирам Гала като диамант, за да я накарам да блести, да бъде колкото се може по-щастлива. Бих се грижил за нея повече, отколкото за себе си , защото без нея съм загубен.” Нищо обаче не трае вечно. Изтъркано клише, което, за съжаление, се оказва вярно дори в случая на Дали и Гала.

В края на 60-те връзката им започва да губи лустрото си. Въпреки това двамата не престават да опитват да запазят семейството си. Именно с такава цел през 1968 г. Дали купува на жена си замък в Пубол, Каталуния. Когато й връчва ключовете за разкошното имение, й обещава, че няма да я посещава там без изричното й разрешение. Просто идеално! Гала се развихря и редовно започва да си устройва срещи с млади творци в замъка. Разбира се, не с цел да разговарят за изкуство. Дали обаче не се седи у дома да рони крокодилски сълзи. Организира грандиозни оргии в дома си, на които постоянно  присъстват страхотни красавици. Художникът обаче не участва, просто гледа. Той обича да гледа!

През 1980 г., когато е на 76, Дали е принуден да се пенсионира заради прогресираща парализа. Вече не е в състояние да държи четката в ръка и колкото повече състоянието му се влошава, толкова е по-малко склонен да търпи разюзденото поведение на Гала. Тя не се свени да използва приходите от продажбите на картините му, за да спонсорира прищевките на младите си любовници. В един момент обаче на Дали му писва и пребива жена си толкова лошо, че й счупва две ребра. За да го успокои, Гала го насилва да погълне голямо количество амфетамини и седативи, които не само го карат да изпадне в летаргично състояние, но и довеждат до необратими неврологични увреждания.

Гала Дали умира в Порт Лигат на 10 юни 1982 г. след усложнения от грип. Погребана е на територията на замъка си в Пубол. Когато смъртта я застига, тя има връзка с 22-годишния актьор от мюзикъла “Исус Христос суперзвезда” Джеф Фенхолд. Въпреки че знае за любовната й афера с Фенхолд, Дали е неутешим в скръбта си от смъртта на единствената жена, която някога е обичал. Той престава да се храни, зловещо издрасква лицето си с нокти и денонощно плаче и крещи името й. Въпреки влошеното си физическо и душевно състояние надживява Гала със седем години.

Салвадор Дали умира в родния си град Фигерас на 23 януари 1989 г. от сърдечна недостатъчност.

И така завършва вечността. За него, Дали, и за нея, Гала.

 
 
Коментарите са изключени

Райските градини на Адам Пърпъл

През 1975 един артист от Манхатан на мястото на отломки от разрушена сграда решава да създаде градина. Вдъхновението му идва, когато вижда деца да си играят сред тези отломки. Адам Пърпъл започва да изработва зелено пространство (наречено по-късно Райската градина) без да знае, че то в крайна сметка ще нарасне до 15 000 квадратни метра.

Той превръща срутените тухли в тротоари, създава горен слой почва от изгорена дървесина и оборски тор от Сентръл парк и оформя идиличното си зелено пространство в разширяващ се кръг. Отначало градинката изглежда смазвана от заобикалящите я полуразрушени стени, но с времето съседни сгради започнаха да се събарят една след друга и градината се разширява с все повече пръстени.


Вижте тази публикация в Instagram.

Публикация, споделена от Jackfruit Research & Design (@jackfruitlive) на

Тя не е само парк за отдих, но и истинска градина – с краставици, аспержи, чери домати, черни малини и десетки плодоносни дървета. Адам я разглежда като произведение на изкуството и израз на основни човешки права и потребности, отглеждани от и за обществото, черпейки своите материали от останките на града. Адам и неговата партньорка Ева, вдъхновени от писатели като Хенри Дейвид Торо и Ралф Уолдо Емерсън (все любители на природата), са възприемани от някои като странни аутсайдери, но от много от местните жители – и като зелени граждани с визия.


Вижте тази публикация в Instagram.

Публикация, споделена от Eli Morgan Gesner (@ocularge) на

Роден под името Дейвид Лойд Уилки, прозвището на Пърпъл идва заради цвета, с който винаги се облича (Пърпъл – purple – лилаво). Той също така е студент по журналистика и ветеран от армията, и почива през септември 2015 г. Личният му живот (и смърт) е оцветен и от обвинения в домашно насилие.

Самата Райска градина в много отношения е авангардна критика към градоустройственото планиране. Проектът отразява много ориентирани към гражданите идеи за проява на здрав разум, подкрепяни във въздействащата книга на Джейн Джейкъб „The Death and Life of Great American Cities“, публикувана през 1961. Въпреки че в крайна сметка е унищожена, градината все пак остава в идеята за ърбън градинарство.

 
 
Коментарите са изключени

Димитър Балев – един от най-успешните кметове на Видин

| от |

Димитър Балев е дребен, слаб, болнав, но изключително работлив, улегнал и интелигентен мъж, което ще го направи един от най-успешните кметове на Видин. Но нека да започнем с хобито му.

Роден е на 10 септември 1863 година в Охрид, тогава в Османската империя. През 1875 година, докато учи във второкласното видинско училище, с помощ от негов учител е изпратен в Букурещ при Любен Каравелов. След Освобождението на България през 1878 първоначално е занимава изключително с пчеларство. Започва в „Образцов чифлик“ при Карл Бец, през 1896 година участва в учреждението на Видинското пчеларско дружество, а 3 години по-късно, през 1899, година помага за организирането на първата пчеларска изложба. Той също така работи със списание „Пчела“ и посещава пчеларски конгреси и международни изложби. Дори през 1903 година спечелва няколко награди – от Международния пчеларски конгрес и на пчеларска изложба във Виена. В хода на пчеларската си кариера разработва нов вид кошер, носещ неговото име – Балев кошер – който също е отличен с няколко награди. През 1912 година участва и на Всеславянския пчеларски събор в Москва.

На 45 години, на 17 юли 1908,  той става кмет на Видин като ще изпълнява длъжността до смъртта си на 15 януари 1915. Противоположно на общоприетото дори за онова време правило по-заможните да получават кметски кресла, той достигна до длъжността като беден човек.

Той построява сградите, където и до днес се помещават училищата „Любен Каравелов“ и „Св. св. Кирил и Методий“, както и парка „Владикина бахча“. За просветната политика на Димитър Балев пише учителката Мария Кръстева във в. „Видински общински вестник“, бр. 145 от 20 януари 1935 година.

„Балев винаги поставяше на първо място учебно-възпитателното дело, защото образованието, освен че въздига човека на висотата, на която трябва да се намира като духовно същество, но в същото време то е най-силният лост за повдигане материалното състояние както на отделните хора, така и на целия народ. Любовта и вярата в децата и младите хора бе за него необходимост. С встъпване в общинския дом той изтръгна децата от прашните и пусти мегдани и ги отправи за пръв път към уредените игрища, паралелки и топки, доставени от Швеция. Той предвиди суми от общинския бюджет за ученически екскурзии и създаде при всяко квартално училище училищна градина, а предвидената сума за ученическата колония и трапезария ежегодно се увеличаваше, за да задоволи 225 бедни ученици с безплатен обяд и 250 – с топли дрехи и обувки.“

Успехът на кметуването на Димитър Балев се крие в културно-просветната му политика. Той настоява за задължително първоначално образование, като общината дава безплатно нужните учебници и ученически потреби на всички деца. В това начинание получава доста противници, но той все пак следва текста на конституцията. А за изпълнението й са нужни не само училищни сгради, учители, отопление, но и учебници и ученически помагала.

Белев е изключително взискателен и към учителите. Те се подбират с конкурс, но и им предоставя всички възможни улеснения и средства, на които общината е способна, за да работят по-лесно, като едно от тези средства е често подценяваното внимание. На учителите от крайните видински квартали е на разположение кметският файтон, който да ги вози до училищата и обратно, „за да имат повече сили за децата“.

По негово време за пръв път се назначава училищен лекар за основните училища – служба, която за жалост след неговата смърт ще се закрие.

Но друга също любопитна, смела негова идея (макар и неосъществено) е мостът Видин – Калафат. Видинският общински съвет свиква събрание, на което се правят обсъждания във връзка с тази идея и се избира комисия, която да отправи прошение до министър-председателя и министъра на обществените сгради. Посещава се Калафат, а след като по-късно Калафатски общински съветници посещават Видин, се взима решение за съвместни действия.

Умира на 15 януари 1915 година. След смъртта му Видинското пчеларско дружество е кръстено на негово име. Димитър Балев е герой в българския сериал „Дървото на живота“.

За него и службата му Д-р Бърни Бончев Денев пише:

„Тъжен е споменът за него при мисълта, че и сега, двайсет години от земното му изчезване, колко сме далеч от него, далеч по-ниско, не по-високо. Животът му бе скромен, изгубен от декоративната повърхност, ала спечелил в дълбочина, във вътрешно значение и духовна мощ. С кротостта на човека, който се надява, той мъжествено се отдаде за благото на децата и на съгражданите си с цялото си естество, подчинено на мисълта и със съзнанието колко борбата е победоносна, колко страданието е божествено, колко взаимната любов е сладка. Делото му е недостигнато, неосъществено. С упорита надежда ще трябва да го поемем и завършим, като не преставаме да го благославяме.“

 
 
Коментарите са изключени