shareit

Акунин: Докато в Русия има политически затворници, не мога да бъда с Путин в една стая

| от |

325633

Няколко руски писатели обявиха, че няма да участват в организиран днес форум на руски литератори, в който ще се включи и президентът Владимир Путин, съобщи segabg.com, позовавайки се на лента.ру. Форумът ще се състои в Университета „Дружба между народите“ и се нарича Руско литературно събрание, в което се очаква да участват над 500 писатели, поети и журналисти, преводачи и преподаватели по литература.

Борис Акунин, известен с историческите си трилъри, превеждани по света и близък до руската опозиция, заяви в блога си, че заради Путин няма да участва в срещата.

„Докато в Русия има политически затворници, не мога да седя близо до руския лидер, дори не мога да бъда в една стая с него“, написа Акунин.
„С удоволствие ще водя дискусия с Путин за литература, но след като политическите затворници бъдат освободени. Путин обещаваше скорошна амнистия. Да видим дали тя ще важи и за политическите затворници, задържани, след като участваха на 6 май миналата година в демонстрация срещу режима“, продължава писателят. Да видим дали няма да започне трети процес срещу Михаил Ходорковски. Да видим дали Надежда Толоконникова и Мария Альохина от „Пуси райът“ ще бъдат освободени“, заяви Акунин.

Дмитрий Биков, друг известен писател, близък до опозицията, също обяви, че няма да участва в срещата.

„Не вярвам, че днес може да има диалога с властта“, заяви той пред радиото „Ехото на Москва“.

Срещата се организира по инициатива на администрацията на Путин, и по-специално на съветника му по въпросите на културата Владимир Толстой.

 
 
Коментарите са изключени

Хеликоприонът – когато акулите не са достатъчно страшни

| от |

През 2011 г. в местността Фосфория в Айдахо, САЩ, е открита кръгла челюст със зъби (зъбна въртележка) от съществото хеликоприон. Тя е с дължина 45 см.

Сравненията с други подобни екземпляри показват, че животното, което е носило тази челюст, би било с дължина около 10 метра. Друга, още по-голяма такава челюст, която е открита през 1980 г. (но откритието й не е оповестено до 2013 г.), всъщност е открита на същото място. Тя е непълна, но може да се прецени, че би била около 60 см и би принадлежала на животно, което вероятно е надвишило 12 м дължина

До 2013 г. единствените известни вкаменелости от тази риба са били зъбите й, които са държани от зъбна кост и силно напомнят на циркуляр. Тъй като скелетите им са направени от хрущял, те се разлагат, след като умрат. Освен ако някаква случайност не ги запази – за челюстта не се знае, че е долна чак до откриването на череп на един подобен вид, Ornithoprion.

Разбира се, правени са модели на челюстта на Helicoprion. В книгата от 1994 г. „Planet Ocean: A Story of Life, the Sea, and Dancing to the Fossil Record“ авторът Брад Матсен и художникът Рей Трол описват и изобразяват пример за такъв модел. Техният модел предполага, че звярът няма зъби на горната челюст, освен тези, срещу които долните режат. Двамата предполагат също, че животното има дълъг и много тесен череп с дълъг нос, близък до този на съвременната акулата гоблин.

Helicoprion ferreri1DB

Повече от век не е ясно дали кръглата челюст е долна или горна (или странична…). По-старите реконструкции я поставят в предната част от долната страна. Реконструкция от 2008 г., създадена от Мери Периш под ръководството на Робърт Пърди, Виктор Спрингер и Мат Карано за Smithsonian, я поставя по-дълбоко в гърлото, въпреки че други проучвания не приемат тази версия. Проучване от 2013 г., основано на нови данни, поставя зъбното колело в задната част на устата, където то заема цялата долна челюст.

 
 
Коментарите са изключени

Улици на историята: Сидер Грънчаров – скромният търговец, който продаде всичко за свободата

Ако се движите по булевард „Захари Стоянов“ в Люлин 4-и посока центъра и подминете улица „419-та“, следващата ѝ пресечка в ляво ще бъде улица „Поручик Георги Кюмкюрджиев“. Същата завършва в улица „Сидер Грънчаров“. Въпросната улица е в съседство на ул. „Таньо Стоянов“ и най-близкият и интересен обект е детска градина „Иглика“. Днешният герой е именно Сидер Грънчаров. Макар и информацията за него да е оскъдна, кратка справка в Wikipedia показва, че това е един от революционерите, които някога са се борили за свобода.

Сидер Грънчаров е имал честта да бъде поканен в освободителното движение от самия Васил Левски. Историята на дякона е известна на всеки българин, а неговото обкръжение е специално подбрано. Кой точно е Сидер Грънчаров. Местните жители на Горна Оряховица го познават като заможен търговец на кожи и спиртни напитки, негови партньори са братята му Моско и Вичо. Сидер се ражда през 1839 г. и е един от видните революционери на града. Можете да откриете негов паметник в Горна Оряховица.

Сидер се ражда във време, в което родната история има нужда от герои. И щом трябват дела, Сидер решил да заслужи своето име (не само на улица) именно с такива. На 1 май 1876 г. в Търново пристига Стефан Стамболов, чийто бойни задачи се насочват в ръководството на Първи революционен окръг. Мъдрото решение на Стамболов и неговите добри помощници е да се фокусират в по-малък град, където няма да се набиват на очи.

В Горна Оряховица са посрещнати като свидни гости и бързо намират подслон именно в чорбаджийската къща. След споделяне на плана и разговори около нестихващата и толкова желана свобода, Сидер получава много сериозен пост в комитета – касиер. Позицията е получена, след като самият той впечатлява гостите си с невероятна честност и скромност.

След като получил задачите си, Грънчаров започва да ръководи революционната каса и при всяко търговска визита се закупува и крупно количество оръжие. Всеки път, когато се прибира, Сидер казва на турските власти, че пренася търговски стоки. Понеже е познат, никой не прави проверки и не подозира, че горнооряховският търговец има скромно снаряжение за партизанска война.

По ирония на съдбата и най-честа историческа практика е предаден от свои. Грешката на доносниците е, че не знаят кога се правят оръжейните курсове, за да бъде задържан с оръжие. Когато е заловен, прекарва само една вечер в тъмницата и след това е освободен. След като Стамболов разбира случката, изпраща заповед на Грънчаров да се премести в Русе и да потъне в забрава, имайки предвид, че в родния с град ще бъде под постоянно наблюдения. Сидер прекарва известно време Русе и след това се прехвърля във Влашко.

Поредната смяна на локацията позволява за пореден път и спасение. Неговите добри приятели са заловени. Дори и тази подробност не позволява да се откаже от действия. Последните му пари отиват за оръжие и издръжка на бежанците-революционери, които трябва да оцеляват по някакъв начен. Последната радост за Сидер е възможността да се включи в Ботевата чета.

Парите му отиват за оръжие от Русия. За беда последната бойна пратка е спряна на митницата и Грънчаров трябва да я освободи. При завръщането си в Гюргево, където е установен, революционерът с тъга осъзнава, че Ботев вече е тръгнал. Последният вариант да влезе в битка за свободата е през Сърбия, където Филил Тотю се подготвя за включване към Ботев. Влиза в България през Врачанския Балкан.

Още в първите сражения става ясно, че горнооряховецът е решен да умре като свободен мъж. Този боен плам обаче не разпалва останалите бойци, до които стига новината, че Ботев е мъртав. Повечето четници вече мислят за отстъпление и завръщане. С още 54 човека, бившият търговец продължава своя боен поход. Последното му желание е просто някой да разкаже на семейството му какво е правил и как е умрял.

Целта на формираната чета е да се срещне с останалите въстаници от Южна България. Първата среща с врага е някъде в региона на село Елисейна. Там претърпяват тежки загуби и оцеляват едва 12 души. Спират за почивка в манастира „Света Богородица“. Никой не е подозирал, че турците са направили засада и скромната съпротива от 12 души е твърде слаба. Гаврата с убитите не приключва до тук, противника обезглавява безжизнените тела, набучва главите на кол и ги носи в София, символизирайки бъдещата съдба на всеки, който дори помисли за свобода.

 
 
Коментарите са изключени

Най-дълго бедстващият корабокрушенец през Втората Световна война

| от |

Оцеляването в дивото е специално предизвикателство, в което човекът и природата влизат в жесток двубой. Истината е, че нито едно човешко същество някога ще успее да победи в тази битка, но има възможност да се опознае достатъчно и да осъзнае колко малък може да бъде. Следващата история споделя преживяванията на именно такъв човек. Запознайте се с Пун Лим. Пун е китайски моряк, който работил на британски търговски кораб. В края на 1942 г. се качва на поредния океански рейс, но за жалост не осъзнава, че SS Benlomond е маркиран като цел за немската подводница U-172. На 23 ноември някъде в Атлантика се предава сигнал за SOS, но никой не може да се отзове толкова бързо до пътуващия кораб. Няма данни за оцелели. Мотивът за торпилирането е въоръжаването на кораба, който пътувал от Кейптаун до Парамарибо към Ню Йорк.

Никой не знае каква брилянтна идея е имал капитана, но когато немската подводница забелязала самотен кораб, който не се движи в конвой, решила да го отстреля. Немската бойна маневра успяла не само да осакати кораба, но след няколко минути последвал мощен взрив в двигателното отделение. Пун успял само да стигне до спасителната жилетка и да скочи през борда. Според неговите разкази от целия екипаж успели да напуснат кораба едва 6 души и мнозина не оцелели по време на детонацията. След два часа във водата, бедният моряк успява да открие спасителен сал с размери от 2.4 квадратни метра. Корабът е потопен на около 1210 километра от река Амазонка, но оцелелият не знает тази подробност.

Добрата новина е, че в спасителната лодка има няколко кутии с бисквити, които ще стигнат за следващите дни и около 40 литра вода. Сред другите ценни материали присъствали няколко сигнални ракети и фенерче. Много скоро китаецът щял да бъде единственият оцелял от екипажа. Първите няколко седмици с много строга диета, корабокрушенецът успява да преживява с храната от лодката. В следващите обаче се налагало да помисли за оцеляването си и започнал да лови риба. Питейната вода се събира с помощта на няколко спасителни жилетки и в случаите, когато започне да вали дъжд, през останалото време дори този лукс е ограничен.

Poon-Lim

Снимка: By Source, Fair use, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=12372728

Куриозът е, че Пун не може да плува, макар и да работи като моряк. Ловенето на риба започвало след завързване на сала. За кукичка използва една от жиците във фенерчето и с това се отказва от шанса за някаква светлина в тъмните часове на нощта. За по-големите риби, които няма как да бъдат ловени на кука, Пун вади един от пироните в сала с нокти. Усилието можело да коства много сериозно инфектиране, ала рискът си заслужава пред гладуването. Уловените риби имат нужда от почистване, но морякът помислил и за този сценарий – от една празна тенекиена кутия успява да си направи нож. И за известно време се живеело добре, докато не се разразила буря. Яростните вълни успели да подплашат рибата и настъпвали нови гладни дни.

Съдбата се усмихнала отново. Морякът успял да улови гларус и да изпие кръвта му. Това дало допълнителни сили, за да може поне няколко пъти да се размине с други кораби, които решили да не се намесват и отказвали да спасят отчаяния човек. Години по-късно Пун споделя, че повечето моряци явно смятали, че е японски моряк и предпочитали да го уставят да умре, отколкото да помогнат. Друга версия е, че немските подводничари често оставяли един моряк да се рее спокойно в океана, за да привличе към себе си спасителни кораби. Практически никой не искал да помогне на бедстващия. От време на време се появявал някой друг американски самолет, който пускал маркировка във водата за евентуална спасителна мисия след полета. С тези маркери идва и нова буря, която автоматично затрила всички ориентири. В първите няколко седмици Пун започнал да маркира дните като прави възели на едно от въжетата, но след това преценил, че просто няма смисъл и започнал да брои пълнолунията.

На 5 април 1943 г. след близо 133 дена на сала, Пун Лим успява да се доближи до брегове. Ориентира се няколко дни по-рано, осъзнавайки, че цвета на водата е малко по-различен – вече не била дълбоко океанско синьо. Точно в този интервал трима бразилски рибари успяват да намерят бедстващия и да го приберат в Белем. Прекарва около 4 седмици в Бразилия, докато британското консулство урежда завръщането му в страната през Маями и Ню Йорк. При завръщането си разбира, че е единственият човек, който е оцелял за толкова дълго време в открито море. Коментарът на бедния човечец е:

„Надявам се никой да не успее да счупи този рекорд!“.

За съжаление рекордът е счупен от група мексикански моряци, които остават близо 10 месеца в океана, след като риболовната им лодка е потопена. Завръщайки се във Великобритания, героят получава медал за храброст, придружен с още един медал на кралската флота за употреба на иновативни техники за оцеляване. След войната Лим се опитва да емигрира в САЩ, но квотата за китайски емигранти е вече запълнена. Неговата смяна на адресната регистрация идва с помощта на сенатор Уорън Магнусон. Лим умира през 1991 г. в Бруклин. Неговата история вдъхновява писателя Алфред Бестер за написването на романа „Звездите, моята посока“.

 
 
Коментарите са изключени

Бялата смърт на Финландия – един дребен фермер и жесток снайперист

| от |

В зората на Втората Световна война, когато Хитлер започва да прави редица военни маневри, покорявайки бойно поле след бойно поле, използвайки армия на амфетамини, Йосиф Сталин решава да разшири сериозно своите владения около Ленинград. За целта се опитва да предложи на Финландия подмяна на територии, но след като получава отказ, решава да поведе мащабна военна операция срещу страната. За жалост точно този конфликт ще доведе до хиляди жертви и свалянето на морала сред съветската аудиторията. Ясно е, че предимството на руската армия е употребата на много по-модерна техника и достатъчна издържливост, която се закалява допълнително във финландската зима.

Единственият пропуснат сценарий от Сталин, Мерецков, Ворошилов и Тимошенко (главнокомандващите на червената армия) е воденето на партизанска война. Статистиката разкрива една невероятна подробност в проведените военни маневри. Червената армия разполага със страховит човешки капитал и близо 6000 танка и още 3880 самолета.

Финландската армия може да се похвали с едва 32 танка и около 114 самолета. На хартия всичко това изглежда повече от трагично и във всеки друг сезон е ясно, че финландците нямат никакъв шанс. Съдбата обаче е на тяхна страна и щом зимата започва да разгръща своята пелерина, домакините имат значително предимство. Директният конфликт вече не е за предпочитане. Партизанската война, която финландците водят е демонстрация на невероятен дух.

Aamiainen Kannaksella.

Полева кухня на финландски войници

Снимка: By Unknown – https://finna.fi/Record/sa-kuva.sa-kuva-111734, Finnish Wartime Photograph Archive (SA-Kuva), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=65509885

Господарите на севера просто не можели да се предадат толкова лесно и използвали всички възможни стратегии за свалянето на морала на противника. Може би това е единствената война, в която  труповете на жертвите стоят изправени и се използват за щит срещу вражеските куршуми.

Някои от телата били минирани, други често замръзвали с ужасяващите си лица и бавно и сигурно в рамките на следващите три месеца, зимният ад на войната успял да накара всеки войник на Червената армия да се съмнява сериозно в командите на своя велик лидер. И ако това не е достатъчно, всеки финландец бил готов да вземе сериозно количество жертви, преди да изгуби живота си. Можете да чуете много героични истории, но наградата за най-отличен финландски войник и герой се пада на г-н Симо Хаюха.

Simo_hayha_honorary_rifle

Симо Хаюха

Снимка: By Simo_hayha_honorary_rifle.png: Finnish Military Archivesderivative work: Materialscientist – This file was derived from: Simo hayha honorary rifle.png:, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=18849139

Симо е местен финландски фермер с много невинна усмивка, нисичък на ръст и доста скромен човек, който рядко говори и предпочита действията. Когато войната избухва, Симо е в разцвета на силите си – 33 години. За разлика от тренираните професионални войници, финландската армия разполага само с доброволци и предимно фермери, които по един или друг начин трябвало да защитават своите животни. Основно хоби на местните жители много често било именно ловуването през зимата, а отстрелването на вълк е била особена чест за всеки ловец.

Това е доста обещаваща статистка за хората, които са свикнали с лютия климат и през по-голямата част от времето се предвижват на ски и ловуват. Нападението през зимата е практически самоубийство, както всички гости ще разберат след 3 месеца. Според последната направена статистика във Финландия има около 300 000 регистрирани ловни оръжия, а както се досещате, всеки ловец може спокойно да промени целта си от хищници към хора. Точно така направил и Симо. За много кратко време успял да отстреля прилично количество от врага и да спечели своя прякор „Бялата смърт“.

Iivanan jälkiä' Kiantajärvellä takaa-ajonaikana. Kuvassa Timo Murama

Финландски войник маркира стъпките на противника
Снимка: By Unknown – https://www.finna.fi/Record/sa-kuva.sa-kuva-108548?lng=en-gb, Finnish Wartime Photograph Archive (SA-Kuva), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=64835142

Използвайки добрата ловна стратегия, г-н Смърт предпочитал да заема своята стрелкова позиция през нощта. В повечето случаи успява да поразява мишената си на разстояние от 250 метра. Боецът очевидно успял да внесе достатъчно смут в редиците, след като неговият куршум винаги бил придружаван с мощни артилерийски обстрели в периметъра. В повечето случаи руснаците се надявали, че ще го поразят, докато се опитва да се евакуира, но и това не помагало, никой не можел да забележи къде се крие вражеския мерник.

Mosin-Nagant_karbin_m1938_Ryssland_-_AM.032891

Мосин – Наган от Втората Световна война

Снимка: By Armémuseum (The Swedish Army Museum) – Armémuseum (The Swedish Army Museum) through the Digital Museum (http://www.digitaltmuseum.se), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=18374042

По някаква причина точно този човек не се страхувал особено и запазвал хладнокръвие, което отговаря на външните температури –  от минус 20 градуса по Целзий. Когато не бил в стрелкови заслон, Хаюха се занимавал с щателно почистване на пушката си. По ирония на съдбата, предпочитаното оръжие е Мосин-Наган именно от Русия. Снайперът демонстрирал още много бойни качества, с които ще пренапише историята на снайперистите. Любима практика била да покрива устата си със сняг, за да не може никой да забележи топлия му дъх.

Друга практика била да замрази снега около позицията си, за да не може при стрелба да се повдигне и да го издаде. Освен пушка, дребният финландец с поразяващ мерник използвал и малка лопатка, с която да изкопае своето укритие, да се заледи и да чака поредния офицер, който ще се изпречи на пътя му. За една вечер успявал да потъне в снежната покривка и дори дулото на пушката не можело да бъде забелязано.

Друг интересен факт е, че боецът никога не пожелал да използва оптика и всяка премерена стрелба ставала единствено с мерника на пушката и бистрия поглед. Дори и без оптически мерник, за когото казвал, че най-вероятно ще отрази светлина и ще го издаде, Симо успял да повали повече от 500 човека. Освен леден страх за противника, г-н Бяла Смърт е използван стабилно в пропагандата на своя народ.

Военни и цивилни знаели, че някъде там един дребен фермер не прощава със своя Наган. Когато правителството разбрало за неговия героичен подвиг, побързало да го награди с чисто нова специално разработена снайперска пушка. Педантът отказал, неговото оръжие служило вярно и нямало смисъл да се променя. Все пак никой не е безсмъртен в тези сражения и веднъж Симо е забелязан от противника.

При обстрел на неговата позиция е ударен в челюстта и лежи в кома около 11 дена. Събужда се едва, когато е подписан мир между двете страни. Героят на Зимната война успява да се възстанови и до края на живота си се занимава с лов и развъждане на ловни кучета. Често разказва за войната, че просто е свършил това, което е било поискано от него, както са направили и много други сънародници. Умира през 2002 г. на 96-годишна възраст в дом за ветерани.

 
 
Коментарите са изключени