Акценти от So Independent

| от |

Акценти от So Independent.

„ИСТИНСКИЯТ ЛЮИН ДЕЙВИС” на Итън и Джоел Коен. В една единствена ексклузивна прожекция, преди официалната премиера в САЩ, ще видите носителя на голямата награда на журито от Кан 2013 – най-новия филм на Братя Коен. Според Скот Фаундас от Variety филмът „е безкрайно оригинално и емоционално пътешествие из нощните клубове на Гринуич Вилидж, суровата зима на Ню Йорк и отчаяните опити на един човек да съвмести изкуството с живота си.”. Критиката е единодушна, че това е един от най-вълнуващите филми на култовите Братя Коен и заради изключителния образ на Люин Дейвис, пресъздаден от Оскар Айзък. Във филма участват: Оскар Айзък, Кери Мълиган, Джъстин Тимбърлейк, Джон Гудман и други. 

Филмът „ПРЕДИ ПОЛУНОЩ” е третата част от трилогията на Ричард Линклейтър, която започна с „Преди залез” и „Преди изгрев”. За филма, в който ролите на главните герои са изпълнени перфектно от Итън Хоук и Джули Делпи  (които заедно с Ричард Линклейтър са и сценаристи на филма), сред филмовата критика се носят сериозни слухове, че ще е един от претендентите за Оскар 2014. Филмът е номиниран за Златна палма в Кан 2013 и спечелва Голямата награда на журито.


„БИГ СУР”  на Майкъл Полиш по автобиографичния романа на Джак Керуак проследява „знаменателните последни три седмици на август 1960” и истинския Керуак в малко позната от феновете му светлина. Филмът представя някогашния красив бунтар на литературата и идол на битническото поколение, който поставя под въпрос таланта, вярата и тленността си. През 1960 г. Керуак напуска за няколко месеца Ню Йорк и се отправя към Калифорния в търсене на изкупление и отговор на въпросите, които го измъчват. Изключително красивия филм е заснет сред девствения пейзаж на горите на БИГ СУР – култово място за поколението на Керуак и парк с изумителните червени секвои на Америка.

„НЕБРАСКА” е най-новия филм на носителя на Оскар и любимец на публиката Александър Пейн. Филмът бе номиниран за „Златна палма“ и получи награда за „Най-добър актьор“ на Брус Дърн. Световната критика е единодушна, че това е една от най-добрите ленти на 2013-та.

„ПРЕЛЪСТЕНИ И ИЗОСТАВЕНИ” – един от акцентите на четвъртото издание на So Independent в документлната програма, е вълнуващо кино-пътешествие на Алек Болдуин и Джеймс Тобак из светс на филмовата индустрия. Заснет в пленителни цветове по време на 65-тата годишнина на фестивала в Кан (2012), филмът включва забележителни портрети на Бертолучи, Копола, Полански, Скорсезе, Райън Гослинг, Джесика Частейн, Беренис Бежо, Даян Крюгер и Джеймс Кан.

 
 

Не просто круиз, а най-пищният природен спектакъл в света

| от Вучето |

“Бързата линия” или Hurtigruten е круизен маршрут, който покрива разстояние от 2000 км по крайбрежието на Западна Норвегия.

Тези, които вече са го преживели, се кълнaт, че на света няма по-вълнуващо пътешествие с круизен кораб. Тези, които не са, но мечтаят да им се случи, събират пари в куче-касичка и сричат прости фрази на норвежки. “Тюсен так” (Много благодаря), “Ха де бра” (Довиждане), “Яй вил мер…” (Искам още).

Всъщност човек не може да иска повече, защото по време на двуседмичното пътешествие има от всичко по много. Много фиорди, много вода и много сьомгова пъстърва. Пътуването е близко до сюрреалистично изживяване, при това без да са намесени психотропни вещества. Въпреки че круизната линия функционира целогодишно, най-подходящото време да се предприеме пътуването са летните месеци. Тогава няма да видите как северното сияние обагря тъмното арктическо небе, но затова пък през лятото нощите се превръщат в дни. Буквално. Разбира се, цените през летния сезон са най-солени. Например, ако пътувате през ноември в нелуксозна каюта за двама (с илюминатор, но без право на тристепенно меню в ресторанта), ще ви струва малко над 1, 900 лева на човек. През юли цената скача на 4, 300.

Пътешествието започва от град Берген на юг и продължава чак до Киркенес, на 368 км отвъд Северния полярен кръг. На борда няма казина, нито вариатетни шоута в бродуейски стил, с каквито 90 процента от скъпите круизни кораби по света се опитват да привлекат клиенти. Единствената атракция, на която Хюртирюта разчита, е постоянно променящият се пейзаж. И напълно заслужено този пейзаж е главното действащо лице в спектакъла, който продължава 288 часа.

Kirkenes1
Киркенес; Снимка: www.visitkirkenes.no

Невинаги обаче пътуването е отнемало толкова дълго време. При откриването си през 1893 г. и в последвалите няколко десетилетия линията е функционирала като редовен превоз за хора и стоки. Инициативата зад това начинание била на правителството, а идеята – да се подобри комуникацията между труднодостижимите населени места по накъсаното западно крайбрежие. Първите рейсове започвали от Трондхайм и стигали крайната си дестинация Хамерфест, един от най-северните градове в света, само за 67 часа. Така пощата, която преди това пътувала по този маршрут три седмици през лятото и пет месеца през зимата, вече била доставяна само за няколко дни. Ура за Хюртирюта! С години броят на корабите, плаващи по маршрута, постепенно се увеличавал, а още и още портове влизали в плавателния план.

След края на Втората световна война започнали да се печатат брошури на различни езици, рекламиращи Хюртирюта като възможност за туристите да се запознаят с дивата и красива норвежка брегова линия. В началото туристическите агенции с известна доза сцептицизъм промотирали круиза. Но с течение на времето славата на Хюртирюта нараствала, за да се стигне до настоящия момент, когато е известна по целия свят като “The world’s most beautiful voyage”.

И така, в случай, че един ден решите да предприемете това пътуване, ето какво трябва да очаквате.

Sans titre
Маршрутът на Хюртирюта от Берген до Киркенес

Пътешествието покрай набраздения с фиорди западен норвежки бряг преминава покрай 34 населени места, някои от които са миниатюрни селца само с по няколко къщи и магазинчета като от конструктор Лего, скупчени около доковете.

Храната, която се сервира на борда, както може да се очаква, не включва бургери и паста. Концепцията, залегнала в менюто, е то да отразява хранителната култура, характерната за всеки един район, през който минава корабът. Храната е прясна и се купува от пристанищата по пътя. Много често рибарите собственоръчно доставят част от дневния си улов на борда. По този начин пътниците могат да вкусят местни деликатеси, сред които особено се откроява рибният… сладолед.

Забавления на борда не липсват, но те пак са в типично норвежки стил, така че не очаквайте полуголи танцьорки и караоке с награди. Традиция е, когато корабът пресече Северния полярен кръг, капитанът да събере на палубата “новобранците”, т.е. тези, на които това се случва за първи път, и да извърши специална “церемония” по инициацията им. Няма да развалям изненадата в случай, че и вие сте сред щастливците, но ще кажа само, че трябва да се подготвите за кофа ледени кубчета и топла супа. Когато екипажът не е много зает, сменя униформата с народни костюми и под формата на импровизирани пиеси представя местни фолклорни приказки и легенди. Ако корабът успее да стигне до култовия Trollfjord (Фиорда на троловете), част от персонала изнася цяло представление на носа на кораба на фона на зловещо осветените от зелени светлини скали на фиорда.

download (1)
Берген; Снимка: en.visitbergen.com

И като стана въпрос за персонала и артистичните му заложби, нека ви запозная и с него. Като всичко друго, свързано с Хюртирюта, и екипажът е почти изцяло норвежки. Много от членовете, бидейки родом от местата, през които корабът минава, са неизчерпаем извор на информация за местните обичаи и нрави, както и на полезни съвети кои са най-добрите кръчми и ресторанти на сушата, които пасажерите могат да посетят.

Освен великолепна туристическа атракция обаче, Хюртирюта си остава приятен и удобен начин за предвижване на норвежците. Вместо влак или автобус, те “хващат лодката”, за да стигнат от Мольой до Молде, или от Олесунд до Харща. А пътуването в компанията на местните е още един елемент, който прави от Хюртирюта перфектното автентично преживяване.

 
 

Интересната история на изчезналата порода кучета търнспит

| от chronicle.bg |

Предвид днешното отношение към кучетата в модерния западен свят – като към член на семейството – сигурно ще ни е трудно да разберем как предците ни са ползвали животинките като добитък. Те дори са били развъждани специално за конкретни дейности. Като например вече изчезналият вид търнспит.

Търнспитът е кръстен така, защото цялата му работа се свеждала единствено до това да тича с часове и така да завърта готварски шиш (от англ. turn – въртя и spit – шиш).

Преди сто години предпочитаният метод за приготвяне на голямо парче месо, бил то да се забучи на шиш над огъня и да се върти, докато не се изпече равномерно. Това отнемало между 40 и 80 минути на килограм в зависимост от това коя част на животното се готви. Затова и на домакините била нужна помощ.

turnspit-dog_dogwheel-at-st.-briarvel-s-castle_wide-dd427ff1208e53a40d237cf72e2a569695a4a94d-s1200-c85

Преди породата да бъде създадена, шишовете са се въртели предимно от по-нископоставени членове на семейството – обикновено малки момчета, но в по-големите домакинства размерите на прибора изисквали силите на възрастен човек. Работата не била лека и често човек получавал мазоли, изгаряния и преумора. По време на Тюдорите, на служителите, които управлявали шиша в двореца Хамптън Корт, било забранено да работят голи и да уринират в огъня.

Развитието на технологиите обаче отнема работни места много преди компютрите и роботите – така през 16 век хората на шиша били заменени от кучета, защото те били по-издръжливи и евтини. 

download

Търнспитите обаче не били третирани по-добре от хората, които сменили. На тях се гледало повече като на кухненски прибори, отколкото на малки душички. Освен дългите часове и лоши условия, когато кучетата не спазвали необходимото темпо, готвачите им хвърляли въглени, за да се забързат.

В крайна сметка те били заменени от парни машини и до края на 19 век породата официално била обявена за изчезнала. И хората са знаели, че съдбата й ще бъде именно такава – в книгата „Memoirs of British Quadrupeds“, публикувана през 1809 година, авторът пише за търнспита: „В момента породата залязва и до един век най-вероятно ще изчезне“, което отразява почти перфектно съдбата й.

Въпреки че за времето си тя била изключително популярна, никой не описва с какъв точно размножителен процес е била постигната. Днес разполагаме само с две неща: външно описание, от което разбираме, че кучетата са имали „дълго тяло“, „криви крака“ и били „грозни“. И един препариран екземпляр на име Уиски.

94aacb84b9e7ddf3c058076bb4bfc1f9c23c23c8

Съществуването на търнспитите обаче не дало единствено топли вечери. Именно заради безсърдечното отношение към тях Хенри Берг се вдъхновява да създаде Американското общество за предотвратяване на жестокостта към животните (ASPCA), което в резултат спасява безброй други животни от насилие.

 
 

Да наследиш милиони от човек, когото не познаваш

| от chronicle.bg |

Всички сме получавали от онези развлекателни имейли, в които с радост ни се съобщава, че сме получили баснословна сума от напълно непознат човек. Единствено трябва да изпратим разни лични данни и банковата си сметка, за да ни ги преведат…

Това, разбира се, е безмерна глупост и дръзка обида на интелигентността ни. Но случвало ли се е някога такова нещо наистина?

Оказва се, че да! Има много описани случаи, в които хора получават крупни суми от човек, когото никога не са виждали. Ще започнем с историята на доктор Месзарос, който оставя в завещанието си $50 000 на актрисата Корин Уард. Сумата може да не изглежда голяма, но историята се развива през 1930 година. Това означава, че в днешни пари завещанието се равнява на $770 000. Госпожица Уард остава изненадана, защото никога не е чувала за доктора преди да получи наследството, а причната за него е, че Месзарос всъщност е влюбен в красивата актриса.

1930 годината явно е била добра за актрисите, защото Лилиян Малръп също се радва на непредвидени финансови постъпления. Преди 5 години тя наследява $60 000 (около $870 000) от своя чичо Джордж Ла’Ламонтиер. Той постига богатството си по време на Златната треска в Аляска заедно със своя бизнес партньор Хенри де ла Сал. 5 години по-късно де ла Сал, за когото дамата само е чувала съвсем бегло в писмата на чичо си, също почива и й оставя – внимание – $700 000. Тогавашни пари. Днес това прави към $10,7 милиона. Хенри й оставя парите с едно условие – Лилиян трябва да задели $100 000 от тях ($ 1,5 м.) в специална сметка и да използва лихвата за стипендии на студенти.

Историята на Арчибалд Макартър е забележителна сама по себе си и без края. Той пристига в Доджвил, Уисконсин, като младеж с нищо друго освен дрехите на гърба си и диплома от колежа Лорънс. Първия си ден в града той трябва да сече дървета, за да получи легло за през нощта и храна. Младият Арчибалд прекарва следващите няколко десетилетия от живота си правейки състояние. Впоследствие обаче той зарязва всичко, става вегетарианец, пуска си брада и се заклева, че ще живее в бедност. Мести се да живее в малка колибка и прекарва времето си в близкото гробище, четейки философия и поезия. Според статия от 31 януари 1926 година, публикувана в „Milwaukee Journal“, като причина за поведението си Арчи изтъквал, че предпочита компанията на мъртвите хора, отколкото на живите. След още няколко десетилетия подобен живот, когато е на 78-годишна възраст, той си купува кола и заминава във Флорида. Там продава колата и няколко години по-късно умира. Освен едни $15 000 ($216 000), които оставя на сина на госпожа Джейн Джойс, с която е приятел на младини, както и други малки дарения, Макартър оставя парите си, около $300 000 ($4 м.), на млад чиновник, който среща случайно на пейка в парк в Джаксънвил, Флорида.

Продължаваме с още дръзки и екстравагантни истории. Тази е за Уелингтън Бърт, който взима решението да не оставя капитала на живите си роднини, а да го завещае на бъдешите поколения. В завещанието си той пише собствеността му да се раздаде на наследниците му чак 21 години, след като почива и последния негов внук. Бърт умира през 1919, а последният от внуците му – през 1989. Когато през 2010 завещанието се изпълнява, парите на Уелингтън вече са $110 милиона. Те се разделят между 12-те му потомци. 

За най-голямата сума, която човек получава от непознат, трябва да разкажем в историята на Злот и Геза Пелади. Те буквално живеят в пещера близо до Будапеща преди да бъдат издирени (неимоверно трудно) и да научат, че баба им, която никога не са срещали, им оставя $6 милиарда. Да, милиарда, с „Р“. Геза вкарва малко яснота за ситуцията: „Знаехме, че майка ни идва от заможно семейство, но тя имаше доста чепат характер и беше прекъснала връзки с родителите си, а по-късно остави и нас. Затова изгубихме контакт с нея и с баща ни, докато тя не почина.“ Според него, баба им дори не е знаела, че те съществуват и всъщност адвокатите й разбират, че тя има наследници.

САЩ и Великобритания имат специални системи, които пазят имуществото на хора с неизвестни наследници. На Острова това продължава 30 години, след което вещите и средствата на покойника стават собственост на държавата. Между 2013 и 2014 в държавната хазна на битанците по този начин са постъпили £14 милиона. В САЩ този срок обаче е различен в различните щати. В Тексас, например, той е едва 4 години.

В България такава система няма. Но ако ваш роднина почине и искате да проверите какво наследство ви е оставил, трябва да  удостоверение за наследници от общината, към която покойникът има адресна регистрация. С него ще можете да проверите какво движимо и недвижимо имущество има, а също така и банкови сметки.

За край на текста искаме да ви разкажем за отвратително романтичния жест на комика Джак Бени. Няколко дни след като умира, на врата на къщата му се звъни. Отваря съпругата му, Мери Ливингстонг, с която са били женени от 47 години, и на прага вижда доставчик на цветя, който й дава роза. Същото се повтаря ден след ден, след ден и Мери научава, че покойният й съпруг в завещанието си изрично отделя пари за цветар, който да й донася една по една червена роза на ден всеки ден до края на живота й. Общо госпожа Ливингстонг получава над 3000 цветя за 9 години.

 
 

Има ли други същества освен хората, които се самоубиват

| от chronicle.bg |

Въпросът със самоубийствата сред животните е доста спорен в научните среди, защото въпреки множеството записани случаи, в които животни привидно предизвикват собствената си смърт, никой не е сигурен дали тези случаи могат да се определят като самоубийства.

Първо да изясним нещо – „White Wilderness“ на Disney направи популярен мита, че лемингите се самоубиват като се хвърлят от отвесни скали, когато мигрират. Причините за това поведение все още не са известни, но малките животинки не се самоубиват.

41558_2018_333_Figa_HTML

Леминг

Има още случаи, в които у фауната се наблюдава подозрително самоубийствено поведение. От 60-те години насам са забелязани десетки (стотици според някои източници) кучета, които скачат от моста Овъртън без видима причина. За случая се пише от години преди специалистът по поведение на животните, Дейвид Сандс, да открие причината. Той забелязва, че под моста живеят норки и че повечето от кучетата, които скачат, са от породи с по-развито обоняние. Парапетът е достатъчно висок, за да могат да видят къде ще се озоват, когато го прескочат, и така мистерията е разнищена.

Overtoun--2

Мостът Овъртън в Шотландия

За друг случай, отново с куче, ни разказва репортаж във вестник Illustrated London News от 1845 година. В него пише за нюфаундленд, който се опитва да се удави като се хвърля във водата и отказва да се движи. То е спасено няколко пъти, но всеки път се връща при водата…

Ако това куче действително се е опитало да се самоубие, човек би си помислил, че от 1845 досега това поведение все ще се повтори. Най-близкото, което наблюдаваме обаче, е че някои кучета отказват да се хранят след като загубят стопанина си, което понякога води до смърт. Но и тогава не е ясно дали животинката иска да умре от мъка или причината е друга.

В статия по темата Катрин Гамон от LiveScence поставя нещата много добре: „За да се счете един акт за самоубийство, самоубиецът трябва да е наясно, че това което прави ще отнеме живота му.“ Именно затова е трудно да преценим дали други животни отнемат живота си. 

Има обаче няколко вида насекоми, които се оставят да бъдат убити и дори, в някои случаи, сами прекъсват живота си. Някои видове мравки се самовзривяват при настъпила опасност, обикновено разпръсквайки миризлива или лепкава течност. Това обаче не е точно самоубийство по начина, по който ние го разбираме, защото видът просто се е развил така, че да цени благосъстоянието на популацията си пред своето собствено. Подобна самоотверженост се наблюдава и при мравките от вида forelius pusillus, които през нощта изпращат старите или болните членове извън мравуняка с мисията да го запечатат и така той да остане скрит за хищници. Японските (!) медоносни пчели, когато се отбраняват срещу гигантския азиатски стършел, се нахвърлят върху него и започват да пърхат с крила, което значително покачва температурата. Пчелите могат да издържат на до 48 градуса топлина, докато стършела – до 46. За жалост обаче тези, които са в центъра, също умират.

Всичко това обаче е пример единствено за неосъзнато, инстинктивно поставяне на обществото пред индивида и в крайна сметка не можем да го определим като самоубийства – такова, каквото извършват хората.