7 личности на скамейката на Народния съд

| от chronicle.bg |

2730 издадени смърти присъди. 1921 доживотни тъмнични присъди. 19 присъди от 20 години. 962 от 15 години. 727 от 10 години. 3241 по-кратки присъди. Това е равносметката в числа от най-мащабната политическа чистка на миналия век – Народният съд от 1945 година. И това са само записаните.

За да бъде установен новият политически строй, е необходимо „изчистването“ на политическия, икономическия, военния и интелектуалния елит на Царство България, който би могъл да го саботира. 13 съдебни състава от цялата страна поставят под съда и хора, които вече са убити. 101 писатели, художници, журналисти стават жертви на съдебния процес.

Народният съд трае 4 месеца. На 1 февруари 1945 г. първи и втори върховен състав осъждат 147 души, които са оковани и закарани в Орландовци (близо до днешните Централни гробища) – при яма, изкопана от бомбардировките през войната. Разстрелвани са един по един, а доктор Александър Станишев констатира смъртта на всеки разстрелян. При последното си навеждане, за да провери дали разстреляният е загинал, е застрелян в тила. Във времето след екзекуцията, близките на убитите идват на мястото и оставят цветя. За да се спре това, на мястото е изградено бунище.

След изпълнение на смъртните присъди, цялото имущество на убитите е конфискувано, а близките им са лишавани от наследство.

През 2011 г. днешната дата е обявена като ден за почит на жертвите на Народния съд. Днес се спираме едва на 7 негови жертви. Без да претендираме, просто ги изброяваме, като едни от многото, чиято последна спирка е била ямата в Орландовци преди 73 години.

Богдан Филов

U1_bogdan-filov-naroden-sud

Археолог и историк, учил в Лайпциг, Вюрцбург и Фрайбург. Министър-председател на България в периода 1940 – 1943 година, специализирал археология в Париж и Рим. Световно признат учен с принос към археологията, дългогодишен преподавател в Софийския университет и член на редица чуждестранни научни институти (Виена, Берлин, Мюнхен, Прага, Будапеща). Противоречива личност в политиката, но с безспорен принос към науката. След убийството му, жена му е изгонена от семейното жилище и пратена в Дулово, Русе, Ловеч, а накрая се установява в Самоков, където остава до края на живота си. Въпреки молбите й, властта не позволява тя да се върне в София. Умира през 1973 година, малко след като й разрешават да се върне в столицата.

Иван Вазов

kvazov-ivkvazov-web
Капитан Иван Вазов с баща си, доктор Кирил Вазов през Първата световна война

Син на Кирил Вазов и племенник на писателя Иван Вазов, той е ключова фигура във военния живот на страната по време на Балканската и Първата световна война. Носител е на два ордена „За храброст“ и два немски „Железни кръста“, учи в Лиеж (Белгия) и Лайпциг, защитава докторантура по право на Лайпцигския университет. Министър на търговията, промишлеността и труда в правителството на Добри Божилов. Той е сред 147-те убити в нощта срещу 2 февруари.

Александър Станишев

250px-Alexandar_Stanishev

Станишев (родом от Македония) е водещ хирург в България във времето между двете световни войни. Докато е ректор на Софийския университет, учебното заведение е преименувано на Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Член на редица международни институти и университети (хирургическата академия в Женева, университета в Хамбург). Преподавател в Медицинския факултет на СУ, който специализира в Мюнхен и Хайделберг. Министър на вътрешните работи и народното здраве в правителството на Иван Багрянов. Негова е задачата да констатира смъртта на всеки разстрелян в нощта срещу 2 февруари 1945 г. Убит е, докато се навежда да провери пулса на последния убит.

Иван Горанов

Министър на железниците, пощите и телеграфите в правителството на Богдан Филов, а по-късно и директор на кабинета на Регентството, което трябва да управлява, докато непълнолетният Цар Симеон II навърши пълнолетие. Адвокат по образование, учил в Мюнхен и Женева, дипломирал се в Берлинския университет. Награден с офицерски кръст за храброст и немския „Железен кръст“ за битките в Добруджа през Първата световна война.

Борис Йоцов

BASA-202K-1-138-2-Boris_Yotsov

Министър на народното просвещение в кабинетите на Богдан Филов и Добри Божилов. Борис Йоцов завършва славянска филология в СУ и после продължава обучението си в Прага. Специализира във Варшава и Виена. Работи като критик, политик и член на БАН. Автор е на многобройни научни трудове върху българската история и литература. Неговата, както и на повечето осъдени, присъда не подлежи на обжалване.

Тодор Кожухаров

T_ Kozhuharov

Журналист и директор на вестник „Слово“ в продължение на две десетилетия. През 1935 година е назначен за министър на търговията, пощите и телеграфите. Обявява се против делото на ОФ. Осъден е на смърт, но е убит, докато заедно с останалите го ескортират към камионите, които да ги отведат до мястото на екзекуцията. Викането за помощ е абсолютно забранено и той умира от удар с пистолет в главата.

Райко Алексиев

7654768765876876_731x768
Райко Алексиев със съпругата си, актрисата Весела Грънчарова

Видният журналист и карикатурист дори не е осъден лично, а посмъртно. Умира на 18 ноември 1944 година, след като е пребит до смърт. До последно отказва да емигрира, въпреки че приближеният му Никола Мушанов успява да му издейства паспорт. Работил за вестниците „Македония“, „Барабан“, Смях„“, „Людокос“, „Българан“, „Маска“, „Зора“; и основател на хумористичния вестник „Щурец“. Журналист, художник, писател хуморист, Райко Алексиев остава еталон в историята на българската журналистика.

 
 

Как се прави коледен хит?

| от chronicle. bg |

От сензационни класики като „Do They Know It’s Christmas“ от 1989 година до малко необичайните песни като „Killing In The Name“ от 2009 състезанието за коледен хит винаги е било разнообразно. Но как точно се прави коледен хит?

Екип експерти от британски музикален лейбъл смятат, че са открили печелившата формула. Те я създават след като анализират коледни хитове от последните 50 години и определят характеристиките им.

Според получената информация, песента трябва да бъде 3 минути и 57 секунди, в тоналността сол, темпото трябва да е 114 bpm, а самата песен да се изпълнява от 27-годишен солов изпълнител. Също така голяма част от коледните песни са били балади, а половината са кавъри.

И нещо забележително – почти всички песни са били за нещо друго, а не за Коледа. 

„Мисля, че сме далече от алгоритмичното създаване на коледен хит“, казва Хауърд Мърфи, основателят на лейбъла. „Но определени характеристики наистина правят песента по-лесна за приемане.“ Той също така сподели, че „Always On My Mind“ Pet Shop Boys (която е на върха на празничните чартове през 1987) е най-близо до иконичния коледен хит.

Това е така, защото е идеалната дължина и тоналност – също така е и кавър. Темпото обаче е 125 bpm, а не 114, и е записано от дует, чиято средна възраст е 31,5 година. „Mary’s Boy Child“ на Boney M идва на второ място.

„Можеш да направиш хит по всяко време на годината. Като сложиш звънчета в началото на една песен, няма да я направиш по-добра, ако вече не е добра“, казва Мърфи.

 
 

Секси щерките на рокендрол звездите

| от chr.bg |

 Рокендрол звездите ни подариха не само великолепната си музика, лудостта по всички концерти и незабравими години, но и много, много красивото си поколение.

Освен стотиците часове златна музика, динозаврите на рок културата дариха света и със секси дъщерите си, някои от които са почти толкова талантливи, колкото звездните си татковци.

Ще споменем само Лив Тайлър – една божествена актриса, с която баща й Стивън няма как да не бъде повече от горд.

Кои още се нареждат до Лив в този списък – вижте в галерията горе.

 
 

Снимките свършиха – вижте новия Жокер

| от chronicle.bg |

Снимките на новия „Joker“ с Хоакин Финикс приключиха и феновете могат да видят великия персонаж в най-актуалния му вид. Преди малко повече от година Warner Bros. обявиха началото на новия си прокет, който ще разказва за произхода на Жокера. Режисьор е Тод Филипс.

Въпреки, че супергеройските филми традиционно не споделят почти никаква информация за нищо около тях, докато се снимат, публиката беше редовно информирана за развитието на проекта. Освен Хоакин Феникс, разбрахме, че Зази Бийтз ще играе Софи Дюмон, а Робърт Де Ниро ше е Мъри Франклин. Също така получихме и снимки от снимачната площадка, включително на Жокера в пълния му вид. С известно вдъхновение от серийния убиец Джон Уейн Грейси и персонажа на Хийт Леджър, този Жокер също има уникален вид като всички досега.

Вече имаме и още нови снимки, които можете да видите в галерията ни.

На тях виждаме Хоакин в пълния си костюм да позира за стилове (официални фотографии от снимачната площадка). Виждаме и Бийтз, която слиза по стълбите заедно с малко дете.

Това не е единственият филм с участието на Клоуна принц. Warner Bros. Pictures в момента подготвя общо 6 филма с Жокера – този и още 5, които се развиват около персонажа на Джаред Лето. Лето може и да не е приключил все още с ролята, но Хоакин е много по-харесван от феновете.

 
 

Нискотарифен опит за летене

| от Мария Касимова |

Събота вечерта, летище София, Терминал 1. Противно на обичайното, четирите близки по час полети с нискотарифни компании не са произвели библейско стълпотворение пред проверката за сигурност и с огромна изненада преминавам през лабиринтната пътека с бодра крачка.

Безсловесна дама проверява бордната ми карта и личната такава и с поглед ми указва да мина навътре. Там, разбира се, уцелвам поредната тунингована хубавица, която не е чувала, че не може да лети, прегърнала любимия си дезодорант с размерите на лак са коса и която държи да си изясни правилата за безопасност на борда лично от “който ви и шефа на вас тук, сичкити”. Леко приповдигнатият й децибел набира скорост още повече, когато девойката обяснява, че със същия “тоз дизидорант” е летяла насам от Валенсия точно преди един месец. Тогава никой нищо не й бил казал на летището. Тъкмо я въдворяват с професионално отработен вежлив и хладен тон, когато току до мен на съседната лента един чичо се е запънал, че каквото и да става, той без домашната си ракия няма да излети!

Служителката зад скенер машината му сочи табелата, на които пише, че с течности над 100 мл не можеш да минеш, а той настоява, че това тука не е точно течност – то е ракия, а и го няма нарисувано! Следва емоционален разяснителен монолог на тема колко трудно се прави домашна ракия. После полунасълзен майсторът на домашняка гушва пластмасовото шише от кока-кола и драматично отстрелва коравосърдечните униформени от терминала с въпроса “Как сега, заради вас дъщеря ми в Германия няма да посрещне Коледа с ракията на татко си?!”. Видимо лека човешка тъга преминава през челата на отговорните за бордната сигурност, но дългът, както знаем, е по-силен. Така че ракията, заедно с гигантския дезодорант на момичето от съседната лента, преминават във владение на летищните власти.

После идва салонът…

За салона на Терминал 1 на Софийското летище могат да се напишат книги от всякакъв жанр. Претъпкано е като в селска автогара след събор. До полета за Валенсия има още час, но пред гишето, въпреки проветрението и студа, се е образувала опашка. Когато накрая и стюардеса застава до вратата, опашката набъбва двойно, а подстъпът към т.нар. редица за хората с прайорити бординг е блокиран. Плахо питам къде се редят те, тъй като съм платила подобна услуга, а двойка здравеняци ме измерва от глава до пети и ми изтърсва, че тука всички сме с предимство.

Докато със свито сърце очаквам да премина през зоркото око на стюардесата, забелязвам как една трета от непривилегированите пътници тъпчат по чанти и в пазви разни неща, за да могат да минат през контрола на вратата изрядни и с по една чанта. Леля навлича всичките си пуловери и жилетки и в освободеното място в сакчето си натъпква найлонов плик с някакви неща. Младеж набутва лаптопа си под ризата си на гърба, а приятелката му уж небрежно го придържа за кръста, докато стигнат до въртящата се врата преди автобуса. Била съм свидетел на всякакви етюди на тема “Как да прецакаме нискотарифна компания с багажа”. Но този път пък присъствах на това как една леля разпределя сред пътниците цяла кутия тунквани вафли, които после, някъде на десет хиляди метра над земята, лично си прибира, преминавайки като цветарка през всеки ред в самолета.

Не знам каква ще да е психологията на пътуващите с този вид по-евтини полети, но със сигурност те не са разбрали, че местата са запазени, има достатъчно за всички и правостоящи или тичащи след самолета не се допускат. Затова и юрушът, с който се изсипва тълпата от автобусчетата, не ми е понятен. Още по-непонятно ми е тоталното спокойствие, което гражданите имат, когато се настаняват по местата си.

Намери си бай Пешо номерчето на седалката, застане на пътеката и отдели едни пет минути от общия ни предполетен живот да си свали якенцето, да помисли дали да го сложи в багажа или да си го държи за всеки случай, а накрая вземе да се разтъпче, да се подготви за дългото седене. През това време опашката недоволства и дава съвети, но минута по-късно най-сърдитите от бавния бай Пешо правят точно като него. В крайна сметка стюардите, обучени да могат да се справят и с хора с поведение на деца в детска ясла, наместват нещата. Като се има предвид горното, може би е излишно да се възмущавам, че думи като извинете, моля и благодаря в тази среда не съществуват.

Когато идва моментът с храната обаче пътниците истински се оживяват. За моя огромна изненада на борда явно има хора, които пътуват само, за да опитат нудъл супата и сандвичите с шунка, които очевидно се предлагат единствено в този вид полети. Така започва едно смятане на валути, прехвърляне от евро в лева и обратно, вадене на кредитни карти, ядене и пиене и шумно коментиране на “безбожните цени”, които така или иначе съвсем доброволно току що са платили.

След насищането на стомаха идва ред и на насищането на нуждата от социални контакти. Мисля, че само в български самолет се качват съвършено непознати хора, които в края на първия час във въздуха се тупат по рамената дружески и емоционално си слушат биографиите. В средата на трите часа до Валенсия една трета от самолета вече е в изправено положение и с леко зачервени бузи и енергично лашкане между седалките циркулира по тесния коридор. Заедно с тях, разбира се, има и две-три току що проходили дечица, които лазят или едва пристъпят в краката им по същата тази пътека. По традиция и тоалетната е заета от първия миг, в който изгаснат светлините за коланите и остава такава до края на полета, като пред нея опашката почти константно е не по-малка от трима-четирима човека.

Дали заради този толкова народняшки дух в самолета или поради някакво тайно състезание за най-неразбираемо говорещ стюард, нашият казва някакви неща на английски и български език, които абсолютно никой не разбира. Толкова е бърз, че думите му ме зашлевяват като неочаквани плестници и ми звучат като диалект на ескимоско племе. Същият този суперскоростен лингвистичен феномен обаче проявява завидна способност да дава ясни, отчетливи и напълно разбираеми команди, когато по стара българска автобусна традиция самолетът се приземява и след задължителните аплаузи, част от пътниците скачат да си вадят багажа и да се приготвя за слизане.

Веднага седнете на мястото си, докато не сте наранили хората около вас!” се процепва тежкият тембър на стюарда и непослушковците тутакси си сядат на столчетата. Това трае, разбира се няколко минутки – толкова, колкото пилотът да изгаси двигателите. Тогава се става целокупно в името на това всички да се надръндим един в друг на пътеката и да си стоим така полузадушени, докато предната врата се отвори и ни закачат с ръкав за летището. Имам късмета да съм на един от последните редове и на място до пътеката, така че моите двама спътника отстрани вече са изправени и с накривени глави под багажното ме гледат с омраза.

Когато им казвам, че просто няма къде да застанем, защото пътеката е за по един човек, а сега на неговото място са шест, с неохота си сядат и започват разпалено да обясняват по телефона с чакащите ги отвън, че се бавят, заради “една тука”…

Логично, напускам борда последна. Минавам покрай бързоговорящия стюард и се изкушавам да го попитам защо му е така важно да говори толкова неразбираемо и бързо. Тъкмо да си отворя устата обаче, и зад мен се материализира възпълна госпожа в рокля с леопардова шарка.

Ай мърдай, кво си се запречила тука, за обратно ли искаш да го хващаш?ми изкрещява в упор. Дишам дълбоко, подхващам си куфарчето и тутакси прощавам скороговорката на стюарда. Все пак, каквото и да каза, някак звучеше интелигентно…