shareit

20 емблематични фотографии на Робърт Мейпълторп

| от |

По случай рождения ден на легендарния американски фотограф Робърт Мейпълторп представяме няколко от значимите му творби.Робърт Мейпълторп е един от най-популярните и талантливи фотографи от втората половина на ХХ век . В известен смисъл той е последовател на Едуард Уестън и Имоджен Кънингам.  От тях той възприема еротичните снимки на цветя и мъжкото голо тяло.


Мейпълторп е роден на 4 ноември 1946 г. в  Ню Йорк. Той е израснал в семейство на католици, които имат шест деца. Очевидно дори и по това време Робърт е бунтовник.


Той си спомня ранните си години без много ентусиазъм: „Прекарах детството си в американските предградия. Това е едно спокойно място: добре е да прекарате детството си там „. На 16 години той се премества в Бруклин и се връща в родния си Queens и се връща в него, за да бъде погребан 27 години по-късно …

Ричард Гиър

1976 г. Арнолд Шварценегер

1978 Deborah Ann „Debbie“ Harry (Blondie) и Patty Smyth 1986

Isabella Rossellini 1986 

Peter Gabriel 1986

Iggy Pop 1981

Andy Warhol 1986

 
 
Коментарите са изключени

Чудните военни машини: Най-голямото оръдие, използвано в битка – Тежкият Густав

| от |

Тежкият Густав (на немски: Schwerer Gustav) е гигантско немско оръдие, разработено в края на 30-те години от компанията Krupp в Рюгенвалде като изричната му цел е да унищожи основните укрепления на френската линия Мажино (За историята как германците „пробиват“ линия Мажино прочетете Непробиваемата защита на Франция) – най-силното укрепление по това време. Снарядите на оръдието трябва да пробият седем метра стоманобетон или метър броня и то от разстояние отвъд обхвата на френската артилерия. Инженер на Krupp Ерих Мюлер изчислява, че е нужно оръжие с калибър около 80 см, което да изстрелва снаряд с тегло 7 тона от цев с дължина 30 метра. Такова оръжие би тежало над 1000 тона. Размерът и теглото означаваха, че за да може да се движи, ще трябва да ползва няколко железопътни коловоза. Krupp подготви планове за калибри от 70 см, 80 см, 85 см и 1 м.

Нищо повече не се случва до март 1936 г., когато по време на посещение в Есен Адолф Хитлер пита за възможностите на гигантските оръжия. Хитлер не поема ангажимент за ползването на такова оръжие, но се започва работата по създаването на 80-сантиметровия модел. Плановете му са завършени в началото на 1937 г. и след одобрение изработката на първия топ започва в средата на 1937г. Технически усложнения при работата с такива масивни парчета стомана стават причина първоначалният краен срок – в началото на 1940 г. – да не може да бъде изпълнен.

Krupp обаче създава тестов модел в края на 1939 г. и го праща на тестовата площадка в Хилерслебен. Там се тестват пробивните му възможности – изстреляния 7,1-тонен снаряд успява да пробие желаните 7 метра бетон и еднометровата броня. Когато тестовете са завършени в средата на 1940 г., започва да се разработва превозът. Алфрид Круп, на чийто баща е кръстено оръдието, лично приема Хитлер на тестовата площадката в Рюгенвалде по време на официалния процес за приемане на Густав в началото на 1941 г.

Поръчани са две оръдия. Първият снаряд е изстрелян от първото готово оръдие на 10 септември 1941 г. в Хилерслебен. През ноември 1941 г. то е откарано в Полша, където са извършени осем допълнителни изпитателни стрелби с бронепробивен снаряд от 7 100 килограма на разстояние от 37 210 метра.

Оръдието е било монтирано на специално проектирано шаси с 80 колела на два паралелни железопътни коловоза. Krupp кръщава творението си Шверир Густав (Тежкият Густав) на старшия директор на фирмата Густав Круп фон Болен унд Халбах.

Schwerer Gustav shell by Daniel Perez Sutil

Един от снарядите на Густав

Финалното оръдие тежи близо 1350 тона и изстрелва снаряди с тегло 7 тона на около 47 км разстояние. Въпреки че Густав е създаден като част от приготовленията за битката с Франция, не е готов за действие, когато битката започва. В крайна сметка, както знаем, немците принуждават французите да се предадат и без да ги взривяват с гигантския топ.

По-късно Густав е разположен в Съветския съюз по време на битката при Севастопол, част от операция „Барбароса“, където, наред с други неща, унищожава депо за боеприпаси, разположено приблизително на 30 м под нивото на земята. След това оръдието (което се движи по влакови релси) е преместено в Ленинград и може би щеше да е се използва във Варшавското въстание като и други тежки германски обсадни машини, но (отново) бунтът е потушен преди да има нужда от него. Густав е унищожен от германците в края на войната през 1945 г., за да не го вземе Червена армия.

Mallet's mortar

Mallet’s Mortar

Тежкият Густав е най-голямото калибрено оръжие, използвано някога в битката и що се отнася до общото тегло, най-тежкото мобилно артилерийско оръжие създавано някога. Съответно то и изстрелва най-тежките снаряди от всяка артилерийска част. По калибър е надминат само от британският топ Mallet’s Mortar и американският Little David – и двата с 91,5 см дула – но те никога не се използват в битка.

Little-david an US siege mortar world war II

Little David

Дора е второто от двете поръчани оръдия. Някъде в средата на август 1942 г. то бе закарано за кратко при Сталинград, където пристига на 15 км. западно от града. Готово бе да стреля на 13 септември, но се оттегля, когато съветските сили надделяват и когато немците започнали дългото си отстъпление, взимат Дора със себе си.

GeschützDora2

Макет на Дора

Langer Gustav е още по-голяма версия на Тежкия – дълго оръдие с калибър 52-сантиметра и 43-метрова цев. То е било предназначено да изстрелва ракетни снаряди с тегло от 680 килограма на много далечно разстояние – до 190 километра. Това му дава възможност да удари Лондон от Кале, Франция. Високият Густав обаче никога не е довършен, защото е бил повреден, докато го строят, по време на една от многото бомбардировки на Кралските ВВС на Великобритания над Есен.

 
 
Коментарите са изключени

Спортни хроники: Карлос Кайзер – най-големият измамник във футбола

| от Любомир Найденов |

Той е Карлос Енрике, но всички по света го знаят като Кайзера. Историята му е истинска, но сякаш е излязла от холивудска боксофис продукция.

Кайзера е футболист в продължение на цели 24 години. Играе за бразилските грандове Ботфого и Флуминензе, както и за отбори от Мексико, САЩ и Франция.

Желае да бъде сред звездите от онова време. Да води техния живот, да ходи по купони, да пръска пари и да бъде заобиколен от красиви жени. Единственото, което не иска, е да играе футбол.

В момента Кайзера работи като фитнес треньор в Рио. Усмихва се зад черните си очила и разказва историите си. „Не исках да играя. Буквално, не исках да играя. Защото не ми се играеше. Исках просто да се забавлявам, никога не съм искал да бъда професионалист.“

Карлос Енрике е осиновено дете, отгледано в Рио от майка си – готвачка, и баща си – работник в асансьорна фирма. Казва, че е роден на 2 юли 1963 година, но всичко, което излиза от устата му, трябва да се приема с въпросителна. Като например историята му, че прякорът му идва заради прилики в стила му на игра с този на Франц Бекенбауер.

77

Един от бившите му сътборници дори го нарича „171“ – номерът, който използват за измамниците в бразилските затвори. „Това е номерът, на който той отговаря! Той знаеше как да убеждава хората. Ограбваше ги, докато говореше с тях“, споделя Мейра, смеейки се.

Както повечето си връстници, и той е скитал и играл босоног по улиците. „Никога не съм искал да бъда професионалист. Исках да се забавлявам. Обичах да уча, да чета“, споделя Кайзер, който, както баща си, е фен на Ботафого.

Когато е на 10, е забелязан от скаут именно на Ботафого. Родителите му го причисляват към агент и Карлос заминава да живее в младежкия лагер на Ботафого. „Семейството ми започна да ме притиска да играя. Това породи проблеми. Майка ми просто видя спасение в мен.“

Родителите му умират, когато е на 13, а на 16 е привлечен от мексиканския Пеубла като централен нападател. „Видяха качества у мен. Стрелях добре и бях мощен.“

Но в Мексико не му харесва. „Веднага щом пристигнах, исках да се прибера обратно.“ Храната не му понася. И не обича да играе футбол. „Не исках да играя.“ Участва в няколко контроли и дори мисли, че е вкарал от пряк свободен удар. Но още преди да се превърне в Кайзера, вече измисля начин за спасение.

Схемата е следната – иска топката по време на тренировка, шутира, след което се строполява на земята от болка, държейки се за бедрото. „Правеха всичко възможно, за да играя. А аз казвах: „Имам болки в мускула.“ Как щяха да докажат, че лъжа?“

Същата мускулна „контузия“ ще го преследва до края на кариерата му. След като го привлекат, треньорите ще се самоубеждават, че Кайзера ще се възстанови, че ще се отблагодари за трансфера. Никой не иска да си признае, че е взел измамник. „Винаги очакването го имаше – че ще се оправя и ще играя. Но в деня на мача отново се случваше нещо и се контузвах, докато загрявахме.“

В дните преди магнитния резонанс няма кой да го хване. Но веднъж схемата се дъни. Кайзера е на пейката, докато отборът му – Бангу, пада с 0:2 осем минути преди края. Предишната нощ в 4 сутринта по време на запиване в някакъв бар треньорът му е обещал, че няма да играе. Но, изведнъж, се чува глас от уоки-токи-то – Карлос де Андраде, собственикът на Бангу, иска да види Кайзер на терена. Подготвеният за влизане в игра Карлос трябва да измисли нов план, и то бързо.

7

„Започнах да загрявам, а феновете зад мен на оградата започнаха да крещят по мен. Скочих на мрежата да се бия с тях, за да не вляза в игра.“ И това проработва. Кайзера е изгонен, още преди да стъпи на терена.

В съблекалнята Де Андраде е бесен. Но Кайзера се измъква и от тази ситуация. Обяснява на президента, че го смята за втори баща, след като е загубил първия си на 13, и че е скочил на феновете, защото са наричали Де Андраде „крадец“. Трябвало да защити своята чест, тази на президента и на клуба. Гневът на Де Андраде изчезва. „Прегърна ме и ме целуна, след което ми изготви нов договор. Още една година!“

Кастор де Андраде е мъртъв от 15 години, но репутацията на Кайзер е жива в Бангу и до днес. Кайзера преминава през бразилските Ботафого, Флуминензе и Вашко да Гама, въпреки че и за тях не играе никога. Нито Ботафого, нито Вашко потвърждават или отричат, че е бил при тях, но от Бангу и Америка си признават, че е бил част от отбора им. Всички футболисти знаят, че е измамник. Носителят на световната титла от 1994 г. с Бразилия Рикардо Роча казва за Кайзер: „Смятахме го за забавен. Винаги успяваше да не играе. Обичаше света на футбола, обичаше да е сред нас.“

Един от най-добрите приятели на Кайзера е Ренато Гаучо, който впоследствие става известен треньор в Бразилия. Двамата много си приличат и Карлос понякога го имитира по барове. Една вечер, Гаучо се опитва да влезе в заведение и казва името си на вратата само за ра разбере, че вече е вътре. Гаучо веднага „вързва“ какво се случва. Но на никой от футболистите това не му е неприятно, дори се забавляват с Кайзер. „Той е приятел. И то много добър на всеки един от нас – казва бившият му съотборник в Амрика – Маурисио. – Никога не направил лошо на някого, просто искаше да бъде щастлив. И имаше огромна коса!“

В началото на 90-те, по времето си в Ботафого, Кайзера обогатява арсенала си с измами. „Говори“ по телефон, голям почти колкото тухла, в ъгъла на съблекалнята. Понякога на английски, правейки се, че обсъжда оферти от различни отбори. Докато един ден Роналдо Торес, един от треньорите, се скрил зад него и разбрал, че телефонът е детска играчка. „Преструвах се, че говоря със собственици на други отбори. Исках да ми се ядосат и да ме изгонят. Но не сработи“, спомня си Кайзер.

Въпреки че не стъпва на терена, Кайзера живее живота на истинска футболна звезда. „Партита, жени. Излизахме много. Бяхме ергени. Видяхме всичко – споделя Маурисио. – Карлос беше от Рио, умен, дете на плажа. Жените го харесваха, защото говореше като истински голмайстор, носеше се с футболистите, но не беше футболист.“

 

 
 
Коментарите са изключени

Коледните чудеса: 14 000 спасени бежанци без нито една жертва

| от |

В края на Втората световна война Съветският съюз изтласква японците от Корейския полуостров и окупира северната му част, а американците окупират южната. Войната е неизбежна… И съответно започва. Първия ход идва „изненадващо“ от Севера – с него Ким Ир Сен се надява чрез инструментите на войната да обедини Корея в една държава, управлявана в смъртоносния и престъпен дух на комунистическата диктатура. В отговор на нападението Съветът за сигурност на ООН решава да подпомогне Южна Корея, което разбунтува СССР. ООН обаче, с решаващото участие на САЩ, разбира се, контраатакува и отблъсква войските на Северна Корея до границата с Китай.

Така започва Корейската война – конфликт между Северна Корея и Южна Корея, който протича от 25 юни 1950 до 27 юли 1953. Тя е и първият голям военен конфликт в рамките на Студената война – между САЩ и съюзниците им от Организация на обединените нации срещу комунистите Китай и СССР.

В крайна сметка нито една от страните не успява да надделее категорично над противника и след като не излъчват победител, формират две корейски държави с установени граници и буферна 5-километрова демилитаризирана зона между тях. Преди обаче да стане ясен този резултат, войната изглежда страшно в очите на местните жители севернокорейци – комунизъм, атомни бомби…

Затова в началото на конфликта, през декември 1950 г., хиляди севернокорейци се събират на доковете на Хунгнам, надявайки се някой от съюзническите кораби там да ги изведе някъде, където се случват по-малко кланета. За съжаление по времето, когато някои от тях стигат до брега, от корабите не са останали много и не изглежда реалистично възможно всички те да се спасят от ударите на чука и размаха на сърпа, да не говорим за войната.

Koreanwarmontage

Колаж от снимки от Корейската война

За щастие, Мередит Виктори (SS Meredith Victory), малък кораб, разположен в Хунгнам, все още е на пристанището. Той е търговски кораб от САЩ, построен за транспортиране на доставки и оборудване в чужбина по време на Втората световна война. Съдът често е наричат „Кораб на чудеса“, тъй като е бил проектиран да превозва само 12 пътници с екипаж от 47 души, пък както ще видим, е превозил малко повечко. SS Meredith Victory е кръстен на Мередит Колидж, малък женски колеж в Северна Каролина. По време на Втората световна война е опериран от американския президент Лайнс. След това обаче, през 1950 г. отива в Олимпия, Вашингтон, където се включва в Националния резерв за отбрана. От там е изпратен да служи в Корейската война.

Сега корабът е под вещото ръководство на своя капитан Леонард ЛаРю – твърд мъж, които явно вярва, че човек трябва да се занимава с глупави неща като това да бъде, където човешкият живот е силно застрашен.

През декември 1950 г. част от войските на Организацията на обединените нации се бият отбой от североизточна Корея след масирано нападение от китайски и севернокорейски сили. Над 100 000 военнослужещи на ООН трябва да се евакуират от град Хунгнам заедно с населението на целия град и това трябва да стане с 193 кораба, пътуващи към южното пристанище Бусан. Новината за евакуацията се разпространява и почти равен брой цивилни също се събират на пристанището, надявайки се да се качат и на някой от тези кораби.

На 21 декември почти всички спасителни кораби вече са отплавали. На пристанището обаче има още 14 000 севернокорейци, които ламтят за спасение, което изглежда са изтървали.

В този ден капитан Леонард ЛаРю решава да разтовари почти всички оръжия и провизии от своя Мередит Виктори, за да може да вземе и евакуира възможно най-много от бежанците. Хората са толкова много, че качването на борда продължава от следобеда на 22 декември чак до следващата сутрин. Използвайки стрелки и изимпровизирани асансьори, екипажът запълва петте багажника и цялата основна палуба с бежанци. Въпреки че корабът е построен да побира само 12 пътника, освен екипажа и персонала, над 14 000 цивилни граждани на Корея успяват да се качат на борда на Мередит.

Мередит Виктори отплава малко след 11:00 часа на 23 декември за Пусан, на около 450 морски мили (833 километра). Заради голямото разтоварване и освобождаване на място, корабът не разполага както с ескорт, така и със средства за самозащита.

Години по-късно ЛаРю ще размишлява върху това пътуване:

Мисля често за това пътешествие. Мисля как един толкова малък съд успя да удържи толкова много хора и да преодолее безкрайни опасности, без да навреди на нито един човек. И както си мисля, идва ми ясното, безпогрешно послание, че на онзи Коледен празник, в мрачните и горчиви води край бреговете на Корея, именно ръката на Бог държеше руля на моя кораб.

Въпреки факта, че бежанците са били „натъпкани като сардини в консервна кутия“ и повечето трябваше да седят прави, рамо до рамо, в изключително лоши и студени метеорологични условия по време на цялото плаване, на борда на кораба не само няма жертви, но няма и пострадали. Пътниците разполагат с много малко храна или вода и хората на практика не могат и да се движат. Дж. Робърт Луни, служител на кораба и ветеран от ВМС от Втората световна война, казва:

Няма обяснение за това защо и как корейския народ успява да прояви такава упоритост и воля, че да стои почти неподвижен и в мълчание през целия път. Бяхме впечатлени от поведението на бежанците, въпреки отчаяното им тежко положение. Бяхме докоснати емоционално от тях.

Началник палубата на „търговския“ кораб Д. С. Савашио, който е обучен да дава само първа помощ, успява да изроди пет бебета по време на тридневното плаване към мирни земи.

Корабът пристигна в Пусан на Бъдни вечер, но никой не е пуснат да слиза, освен няколко болни и тези, който се самоопределят като симпатизанти на комунистите. Мередит Виктори трябва да измине още 80 километра до остров Геодже, преди вече да може да пусне пътниците си на твърда земя на 26 декември.

KOREA US CheongWaDae Summit 13

Доналд Тръмп и Мун Дже-Ин, президентът на Южна Корея

Сред пътниците на борда на кораба са и бъдещите родители на Мун Дже-Ин – 19-ият президент на Южна Корея. Той е роден на остров Геодже две години след евакуацията.

Капитан ЛаРю остава в командването, докато корабът не е изведен от експлоатация през 1952 г. След като загърбва морето Леонард ЛаРю става бенедиктински монах от абатството в Нютаун, Ню Джърси. На 25 март 2019 г. епископ Артур Сератели, епископ на Римокатолическата епархия Патерсън, иска да канонизира капитан ЛеРю като му дава името брат Маринус.

Що се отнася до кораба – след Корейската война корабът седи в пристанището на Бремертън, щата Вашингтон, като част от резервния флот, докато не е върнат в експлоатация през 1966 г. за няколко мисии по време на войната във Виетнам. В тази войната корабът служи като пренася пехотинци. През 1973 г. е акостира в залива Суисун, а през 1993 г. е изтеглен до Китай, където отива за брак.

 
 
Коментарите са изключени

Джеймс С. Джеймисън, който си купи малко момиченце и го даде на канибалите

| от |

Джон Джеймисън (1740 – 1823), първоначално е бил адвокат в Алоа, Шотландия, преди да основе своята популярна дестилерия, наречена на негово име, в Дъблин през 1780 г. Той се жени за Маргарет Хайг (1753–1815) през 1768 г., която е най-голямата дъщеря на Джон Хейг, известният дестилатор на уиски в Шотландия. Портрети на двойката от сър Хенри Райбърн са изложени в Националната галерия на Ирландия, а тя се радва на осем дъщери и осем сина, четирима от които ще продължат семейния бизнес, а един от тях ще стане баща на бащата на Джеймс С. Джеймисън.

Освен, че наследява бизнеса, Джеймс също така ще стане известен и с един малко труден за понасяне случай. Един ден той ще закупил 10-годишно робско момиче за цената на шест носни кърпички, за да може да гледа и да скицира как тя бива изядена от племе на канибали в Африка.

Schnitzler, Edward, Emin Pacha, par Carletti, BNF Gallica

Емин паша

Мехмед Емин паша (роден с името Исаак Едуард Шницер, но по-късно се покръства с името Едуард Карл Оскар Теодор Шницер) е лекар от Османската империя от немски и еврейски произход, натуралист и управител на египетската провинция Екватория в горната част на река Нил. Османската империя му дава титлата „паша“ през 1886 г. и следователно към него се обръщат с Емин паша.

През 1883 г. след въстанието на Мохамед Ахмад, с което е завзет Хартум, администрацията на Емин паша в Египет се оказва изолирана от външния свят. Провежда се експедицията за помощ на Емин от 1886 до 1889 г. Тя на практика е една от последните големи европейски експедиции във вътрешността на Африка през 19 век и е ръководена от Хенри Мортън Стенли. Става известна както заради амбицията си да пресече „най-мрачната част от Африка“, така и със смъртта на много от членовете си и гнездото от болести, която оставя след себе си.

Tippu Tip 1889

Типу Тип

Истинско име на Типу Тип (или Типу Тиб) е Хамад бин Мохамед бин Джума бин Раджаб ел Муржеби. Той е търговец на роби, търговец на слонова кост, изследовател, собственик на плантация и управител от арабско-занзибарски произход. Работил е за наследниците на султаните на Занзибар и продава роби за плантациите от карамфил на острова. Участва в голямата и доходоносна търговия със слонова кост като ръководи много търговски експедиции в Централна Африка и изгражда печеливши търговски постове дълбоко в този регион. Типу купува слонова кост от местни доставчици и я препродава в крайбрежните пристанища.

Advance Column of the Emin Pasha Relief Expedition 1890

Хенри М Стенли с офицери, Кайро, 1890 г. Отляво: д-р Томас Хейзъл Парк, Робърт Х. Нелсън, Хенри М. Стенли, Уилям Г. Стълби и Артур Дж. М. Джефсън

И така, Джеймисън и приятелите му, включително Типу Тип, се озовават на известната експедиция за помощ на Емин паша в сърцето на Африка през 1888 г. Тя, както казахме, е известна с това, че много хора губят живота си по време на пътуването и това включва Джеймисън , който ще умре от треска.

Емин паша в момента този момент се намира в Рибаруба (още известен и като Рибакиба) – важна спирка по маршрута на река Луалаба и маршрута на търговия със слонова кост и роби, която днес носи името Локанду и е град в Демократична република Конго.

Асад Фаран, сирийски преводач, които участва в експедицията, описва в писмена клетвена декларация случилото се, която по-късно Джеймисън ще оспори като клевета.

Фаран, който е преводач на Типу Тип, твърди, че Джеймисън му е споделил любопитство към практиката на канибализъм по тези земи. Фаран казва това на Типпу, който от своя страна разговаря с местните началници – заедно мъжете решават, че Джеймисън трябва да плати еквивалента на шест носни кърпички и с тези пари да се закупи роб. Дете-роб, момиченце. Предполага се, че Джеймисън плаща малко над цената на шест носни кърпички (но колко да са повече…) и няколко минути по-късно няколко мъже довеждат 10-годишно момиче. Тогава началниците завеждат Джеймисън, заедно с антуража му и момичето, до една колиба, където мъжът, който докарал момичето, казал на местните:

Това е подарък от бял мъж, който иска да види как ще я изядете.

След това момиченцето е завързано за дърво, докато канибали наточат ножове си. Детето се оглежда за помощ, докато канибалите я наобикалят, но през цялото време не изрича и гък. Тя е намушкана два пъти в корема и изкървява до смърт. Когато губи съзнание (или умира), канибалите започват да режат месо от нея и да разчленяват тялото й, приготвяйки го за консумация.

Асад твърди, че Джеймисън е гледал този процес и е направил шест скици на „угощението“ – на това как момичето е отведено, как е намушквано и няколко рисунки на това как от нея се разкъсват меса. Асад каза още, че след това в палатката си Джеймисън довършва скиците с акварелни бои, а после „Джеймисън показа тези и много други скици на всички местни началници“.

През 1890 г. Джеймисън оспорва тази история с писмо, което пише на 3 август 1888 г., докато умира в Африка. Той го изпраща до сър Уилям Макмакинън, който по-късно го препраща на съпругата си, която да го даде за публикуване в New York Times (което се случва на 15 ноември 1890 г.) Странно съвпадение е обаче, че в писмото си той изтъква малки подробности за инцидента, приблизително по същото време, когато Фаран пише своите показания (които също са били публикувани в New York Times, на 14 ноември 1890 г.)

Джеймисън твърди, че Типу му казал, че след като гледа един племенен танц, ще стане свидетел и на канибализъм, но Джеймисън „категорично заявих, че това е невъзможно да се случи“. Тогава Типу го помолил за шест носни кърпи от плат, за да купи момичето и да докаже, че Джеймисън не е прав. След това Джеймс твърди, че инцидентът се случва твърде бързо, за да има време да го нарисува, и че е бил прекалено шокиран, въобще за да скицира дори и да е искал. Нито пък е имал нещо, на което да рисува така или иначе. Той обаче действително прави няколко скици, ала в палатката си по-късно същата вечер след инцидента. В обяснението му след това той включва повече подробности, „подписани от свидетели, както обещах“, а също и от своя страна прави някои разобличения за Асан – за измами при търговия с камили и корупция с белгийски офицери.

Дали Джеймисън наистина е искал да гледа как канибали как ядат малки момичета? Това, което можем да кажем, е, че като има уиски в ситуацията, всичко е възможно.

 
 
Коментарите са изключени