17 знакови снимки на Терънс Донован

| от |

Терънс Донован (Терънс Донован 1936-1996) е легендарна фигура сред фотографите. Той е един от технологичните новатори, който през 1960 година на радикално промяна подхода към модни снимки.

Докато колегите на Донаван се опитват да покажат как различните елементи на дрехите правят човека елегантен, изтънчен и т.н., то  Донован се интересува предимно от сексуалността.

3

Днес сексуалността е трудно да изненада някого, за разлика от 60-те години, когато концепцията за сексуалността в света на модата е съвсем в начален стадий.

6

Революцията на Донаван го прави по-популярен от моделите, които снима- особено след като Микеланджело Антониони прави филма „Blow-up“- 1966

7

Той е един от първите фотографи, които нарушава традицията и изважда моделите от студиото на улицата. По този начин той подчерта разликата между  „Прет-а-порте“ и висшата мода.

Най-голяма слава на Донован носят знаменитости, като Джими Хендрикс, Маргарет Тачър, принцеса Даяна и др.

 

 
 

Актьорът Езра Милър знае как да привлече вниманието

| от chronicle.bg |

„Фантастични животни: Престъпленията на Гринделвалд“ имаше своята световна премиера преди дни и критиците не останаха въодушевени от втората част от поредицата. Не така обаче стоят нещата с тоалета, с който актьорът Езра Милър се появи на червения килим по време на премиерата в Париж.

Той се е появил на червения килим в дълга до земята черна рокля, наподобяваща шушляково яке и в този му тоалет, единственото, по което можеше да бъде разпознат, са изпъкналите му скули. Роклята е дело на творческия директор на Valentino, Пиерпаоло Пичоли, предава IndieWire.

Милър, който се определя като открит queer,  се е превърнал  в един от най-шармантните актьори, заради своята провокативност. Визията на актьора получи повече от добри отзиви в социалните мрежи.

„Голям актьор се появи на премиерата на голям блокбъстър, облечен така. Това е ГОЛЯМА работа“, казва Найджъл Смит от списание People. И докато Милър спечели сърцата на феновете, това не може да се каже за самия филм. Въпреки че първият филм беше абсолютен хит, вторият получи негативни отзиви.  

 

 
 

Трейлърът на „Cam“, новият хорър от Netflix

| от chronicle.bg |

Ако хорър жанрът отразява най-дълбоките страхове на обществото, „Cam“ задълбава в един от ужасите на 21 век – да не можеш да влезеш в акаунта си.

Продуцент е Джейсън Блум и Blumhouse Entertainment, а в главната роля ще видим Маделин Брюър („The Handmaid’s Tale“). Тя играе е момиче, което снима видеа гола в интернет през уеб камера. В един момент обаче акаунтът й е хакнат от нейна злокобна двойничка. Видеата й са предназначени предимно за воайори като границите остават на заден план само и само ранкът й да се покачва. Тя дори стига до там, че прерязва гърлото си за удоволствие на публиката и феновете. След тази случка открива, че акаунтът й е със сменена парола, а на нейно място има друго момиче, което изглежда точно като нея.

„Cam“ получава страхотни ревюта след представянето си по фестивалите тази година. Някои го определят като „хорър от ръцете на Линч“.

Като Алис и Лола, Брюър сваля червените си одежди, които носи в хитовият сериал на Hulu, но чарът, който направи Джанин един от най-готините персонажи в „The Handmaid’s Tale“, е все още там. С „Cam“ тя показва, че може да играе главна роля.

Пач Дара от мимолетния „Everything Sucks!“ сещо играе в сериала, както и Мелора Уолтърс от „Big Love“. Режисьор е Даниел Голдхабер, а сценарист Иса Мазей.

Премиерата е на 16 ноември. Ето и трейлъра:

 
 

Сори, ама децата ви са “гадни копилета”

| от Вучето |

Оня ден, докато чаках пред кварталния мини-маркет, наблюдавах две момчета на около десет, които тъкмо си бяха напазарували разни снаксове  и газирани енергийни напитки.

Едното махна опаковаката на шоколадовото си десертче и я остави да падне в краката му, въпреки че импровизираното кошче за боклук, направено от наполовина срязан кашон, беше само на крачка от него.

–     Няма ли да си вдигнеш хартийката? – питам аз с възможно най-незаядливия тон, на който съм способна.

–     Тц.

–     Защо?

–     Ми така.

Явно ситуацията изисква да използвам един от класическите риторични въпроси за самосугестия.

Вкъщи така ли хвърляш боклуците на пода?

–     Да – отвръща семпло хлапето.

Чувствам как кръвта нахлува в главата ми и буквално закипява в хипоталамуса.

–     Вeднага я вдигни!

Дотук беше с педагогическо-възпитателната аргументация.

–     Не мога.

–     А да си направиш модерна прическа можеш!

Момчето отхапва от шоколадчето.

После го удрям на умоляване.

–     Много те моля да вдигнеш опаковката!

Детето ме гледа безизразно изпод дългия си бретон. Едва се сдържам да не се наведа и да я вдигна аз.

–     Моля те!

Ето така звучи самоунижението.

В този почти театрален в своята абсурдна драматичност момент се намесва другото дете, чиято роля, сега разбирам, е  била на чеховата пушка на стената.  То се навежда, взима хартийката и безмълвно я хвърля в кашона.

–     Благодаря – казвам смирено като едва сдържам сълзите си от яд. Момчето обаче не отговаря, не ме поглежда дори. Приятелката ми излиза от магазина, децата подкарват тротинетките си надолу по улицата, и… край на сцената.

Не знам кога стана модерно да си простак. И кога престана да е срамно, ако някой (по-възрастен) ти направи забележка, задето си се държал невъзпитано. Сигурно съм проспала прехода от времето,когато ушите ни пламваха в червено само като трябваше да поздравим класната на улицата, до времето, когато съседското хлапе от горния етаж заявява, че му е през (6-сантиметровия) к*р, че е изплюло дъвката в саксията с риган на перваза ми.

Аз не съм от онези възрастни, които миришат на ликьор, стари дантели и гроб, дето все повтарят като издраскан винил, че, виждате ли, по наше време беше така, пък сега младите иначе. Винаги е имало напрежение между поколенията.  Още Платон се е възмущавал, че “днешните младежи” говорят и се държат непочитително, а “нашата мъдрост за тях е просто глупост.” 2 400 години по-късно нещата не са мръднали. Все същата песен, само че на нов глас – този на Ники Минаж илиДжъстин Бийбър. Шарл Азнавур и Монсерат Кабайе са мъртви. Затова и колкото и да не ми се иска, сравнението просто се налага от само себе си.

Ние срещу тях.

Моралът на старите мърморковци срещу наглостта на малките психaрчета. 

Веднъж станах свидетел как едно петгодишно хлапе заряза катерушките в парка, понеже вниманието му беше привлечено от жена, която возеха в инвалидна количка по алеята. Изтича до нея и започна да се плези насреща й, да размахва ръце и да криви лицето си в отвратителни гримаси. Жената не можеше да се движи, нито да говори, но си личеше по изражението й колко е ужасена.  Друг път видях няколко деца да увисват на клоните на неотдавна засадено дръвче и с яростни движения да се опитват да ги скършат. Личеше, че много се кефят. Явно рампата за скейтборд вече не им беше fun?

А кои всъщност са те – модерните гадни копилета, на които не им се налага да се бият с нацистите като в едноименния филм с Брад Пит? Те тичат като обезумели и злодействат. Малки агресивни маймуни на ролери, скейтове, тротинетки. Въоръжени с таблети и смартфони – техните широко отворени прозорци към необятния свят. Всъщност техните малки затвори.  Невръстни ангелчета с маймунски души, облечени с роклички Zara и тениски с логото на Lauren Sport. Имената им са Стефани, Брайън, Антонио и Даяна. „Като принцеса Даяна“, пояснява гордата майка.

Единственият авторитет, който признават, са празноглавите влогъри, които нагледно им показват как да се вкарат в интензивното като смъркат канела  или ръсят сол и лед по ръцете си, докато изпълняват “мисии”. Гонят кучета, но не за да ги погалят, а за да ги сритат. Размахват средни пръсти и се обръщат едни към други с “п*дераст” и “помийо”. Бият шамари на учителите си по химия и физическо, а после се оплакват вкъщи, че самите те са били жертва на учителските юмруци. После им издават медицинско за епилепсия.

Това, че грухтят, пищят и изтезават родителите си постоянно да им купуват разни неща, никой вече не отдава на липсата на първите седем години. Родителите мълчат и купуват. И не защото не искат да се конфронтират, или защото не искат другите да гледат публичните им скандали. Мълчат, защото са убедени, че децата им не са виновни, че са такива.  Грубиянските им обноски и агресивно поведение са модерно етикетирани със сложни абревиатури на абстрактни патологични състояния: СДВ (Синдром на дефицит на вниманието) и ХАДВ (Хиперактивност с дефицит на внимание). Макар че и двете биха могли да бъдат обобщени с далеч по-простичката диагноза ЗЗ. Заразно зло. И пак нищо общо с филма със същото заглавие.

Така че, сори, скъпи майки, татковци, баби и дядовци, но истината е следната: Вашите деца не са такива, каквито са, защото са “цветни”, “пеперудени” или не знам още какви. Следващият път, когато някое от тях ми се озъби, че нямам право да му казвам да си изхвърли бутилката от фанта в контейнера вместо в градинката с чемшира, не знам дали ще прибягна пак до средствата на миролюбивата педагогика.

Макар че, честно казано, много ме е страх. От ТЯХ!

 
 

Какво ни причинява скуката

| от chronicle.bg |

Защо въобще имаме такава привидно негативна и негативна емоция като скуката? Тя е втората най-потискана емоция след гнева.

Но скуката всъщност е много интересна.

Тя кара хората да да се занимават с неща, които наистина имат значение за тях, вместо с това, което е пред тях. Ако никога не изпитвахме скука, щяхме да сме постоянно изненадани – от дъжда, от вкуса на закуската ни, от всичко.

Санди Ман, авторка на книгата „The Upside of Downtime: Why Boredom Is Good“, прави експеримент като дава на група хора най-скучната задача, за която може да се сети – да преписват телефонни номера. След това ги кара да измислят възможно повече приложения на две хартиени чаши. Те се справят не особено оригинално – саксии и играчки. След това обаче тя ги кара не да преписват телефоните, а да ги прочитат на глас – задача, която е много по-трудно да вършиш механично. След това отново поставя хартиените чаши пред тях и този път резултатите им са изключително креативни – обеци, телефон, всякакви видове музикални инструменти…

Хората, на които им е скучно, мислят по-креативно.

Когато ни е скучно, търсим по-стимулиращи занимания. Затова умът ни започва да блуждае, което стимулира креативността. Когато оставим умът ни да се лута, излизаме от съзнателното и навлизаме в несъзнателното. Това позволява мозъкът ни да прави различни невронни връзки.

Скуката е великият начин, по който мозъкът кара сам себе си да създава нови връзки, с които да си помага в сложните моменти. 

В момента все повече и повече експерименти и изследвания се водят около скуката и бляновете, които предизвиква. С модерните технологии ще имаме изчерпателна картинка съвсем скоро.

За сега знаем, че когато мислим за нещо конкретно и когато сме в блян, използваме две различни части на мозъка ни и различни невронни мрежи. Когато сме в блян използваме т. нар. „мрежа по подразбиране“ – тогава мозъкът ни е „в почивка“, това съвсем не означава, че не работи.

Остава още много за изучаване, но едно е сигурно – когато ни е скучно, мозъкът ни съвсем не спира да работи.

Default_Mode_Network_Connectivity