shareit

„12 години в робство“ е с най-много номинации „Независим дух“

| от |

Историческата драма „12 години в робство“ води по номинации със седем на брой за наградите „Независим дух“ – едно от най-големите чествания на независимото кино.
12 Years a Slave (2013)

Лентата ще се бори за отличията в категориите за най-добър филм, режисьор (Стив Маккуин), актьор (Чиуетел Еджиофор), актриса в поддържаща роля (Люпита Нионго), актьор в поддържаща роля (Майкъл Фасбендер), сценарий (Джони Ридли) и операторско майсторство (Шон Бобит).
С шест номинации е черно-бялата комедия „Небраска“ – за най-добър филм, режисьор (Александър Пейн), актьор (Брус Дърн), актриса в поддържаща роля (Джун Скуиб), актьор в поддържаща роля

 (Уил Форте) и сценарий (Боб Нелсън).

Призът за най-добър филм освен „12 години в робство“ и „Небраска“ ще си оспорват почти безмълвната корабокрушенска драма „Всичко е загубено“ на Джей Си Чандър, режисираната от Ноа Баумбах нюйоркска история „Франсис Ха“ и комедията „В съзнанието на Луин Дейвис“ на братя Коен.

Джей Си Чандър е номиниран в категорията за най-добър режисьор заедно със Стив Маккуин за „12 години в робство“ и Александър Пейн за „Небраска“. Останалите претенденти за режисьорската награда са Джеф Никълс за „Мъд“ и Шейн Карут за „Цвят по течението“.

С номинации за най-добър актьор освен Чиуетел Еджиофор за „12 години в робство“ и Брус Дърн за „Небраска“ са още Оскар Айзък за „В съзнанието на Луин Дейвис“, Матю Макконъхи за „Клубът на купувачите от Далас“, Робърт Редфорд за „Всичко е загубено“ и Майкъл Б. Джордан за „Инцидентът на станция „Фрутвейл“.

Жюли Делпи е с две номинации за наградите „Независим дух“ – за най-добра актриса и за сценарий за „Преди полунощ“. В актьорската категория Делпи е номинирана заедно с Кейт Бланшет за „Син жасмин“, Габи Хофман за „Crystal Fairy“, Бри Ларсън за „Кратък срок 12″ и Шейлийн Удли за „The Spectacular Now“.

Въпреки че отличават нискобюджетни продукции извън основното холивудско течение, наградите „Независим дух“ често „сезастъпват“ с „Оскар“-ите. Най-свежият пример са филмите „Наръчник на оптимиста“ и „Артистът“, които в предходните две години обраха основните призове „Независим дух“, след което триумфираха и на церемонията по връчването на най-престижните отличия в света на киното.

Много от тазгодишните претенденти за независимите отличия се  очаква да попаднат и в надпреварата за „Оскар“ заедно с високобюджетни продукции като „Гравитация“ и „Капитан Филипс“.
Наградите „Независим дух“ се присъждат от организацията „Независимо кино“. Те се връчват на оригинални и провокативни нискобюджетни филми. Продукциите могат да участват в надпреварата, ако бюджетът им е под 20 милиона долара със значителна подкрепа от независими източници извън холивудската студийна система. Наградите са смятани за едни от ключовите по пътя към „Оскар“-ите.
Церемонията по връчването на отличията „Независим дух“ ще се  състои на 1 март 2014 г. в Санта Моника, Калифорния – ден преди  най-бляскавото събитие в света на киното – наградите „Оскар“.

 

Всички номинирани

BEST FEATURE
12 Years A Slave
All Is Lost
Frances Ha
Inside Llewyn Davis
Nebraska

BEST DIRECTOR
Shane Carruth, Upstream Color
J.C. Chandor, All Is Lost
Steve McQueen, 12 Years A Slave
Jeff Nichols, Mud
Alexander Payne, Nebraska

BEST FEMALE LEAD
Cate Blanchett, Blue Jasmine
Julie Delpy, Before Midnight
Gaby Hoffmann, Crystal Fairy
Brie Larson, Short Term 12
Shailene Woodley, The Spectacular Now

BEST MALE LEAD
Bruce Dern, Nebraska
Chiwetel Ejiofor, 12 Years A Slave
Oscar Isaac, Inside Llewyn Davis
Michael B Jordan, Fruitvale Station
Matthew McConaughey, Dallas Buyers Club
Robert Redford, All Is Lost

BEST SCREENPLAY
Woody Allen, Blue Jasmine
Julie Delpy, Ethan Hawke & Richard Linklater, Before Midnight
Nicole Holofcener, Enough Said
Scott Neustadter & Michael H. Weber, The Spectacular Now
John Ridley, 12 Years A Slave

BEST SUPPORTING FEMALE
Melonie Diaz, Fruitvale Station
Sally Hawkins, Blue Jasmine
Lupita Nyong’o, 12 Years a Slave
Yolonda Ross, Go For Sisters
June Squibb, Nebraska

BEST SUPPORTING MALE
Michael Fassbender, 12 Years a Slave
Will Forte, Nebraska
James Gandolfini, Enough Said
Jared Leto, Dallas Buyers Club
Keith Stanfield, Short Term 12

BEST FIRST SCREENPLAY
Lake Bell, In A World
Joseph Gordon-Levitt, Don Jon
Bob Nelson, Nebraska
Jill Soloway, Afternoon Delight
Mike Starrbury, The Inevitable Defeat of Mister and Pete

BEST CINEMATOGRAPHY
Sean Bobbitt, 12 Years A Slave
Benoit Debie, Spring Breakers
Bruno Delbonnel, Inside Llewyn Davis
Frank G. Demarco, All Is Lost
Matthias Grunsky, Computer Chess

BEST EDITING
Shane Carruth & David Lowery, Upstream Color
Jem Cohen & Marc Vives, Museum Hours
Frank G. Demarco, All Is Lost
Matthias Grunsky, Computer Chess
Nat Sanders, Short Term 12

BEST DOCUMENTARY 
20 Feet From Stardom, Director/Producer: Morgan Neville, Producers: Gil Friesen & Caitrin Rogers
After Tiller, Directors/Producers: Martha Shane & Lana Wilson
Gideon’s Army, Director/Producer: Dawn Porter, Producer: Julie Goldman
The Act of Killing, Director/Producer: Joshua Oppenheimer, Producers: Joram Ten Brink, Christine Cynn, Anne Köhncke, Signe Byrge Sørensen, Michael Uwemedimo
The Square, Director: Jehane Noujaim, Producer: Karim Amer

BEST INT’L FILM
A Touch of Sin (China)
Blue is the Warmest Color (France)
Gloria (Chile)
The Great Beauty (Italy)
The Hunt (Denmark)

BEST FIRST FEATURE
Blue Caprice, Director/Producer: Alexandre Moors; Producers: Kim Jackson, Brian O’Carroll, Isen Robbins, Will Rowbotham, Ron Simons, Aimee Schoof, Stephen Tedeschi;
Concussion, Director: Stacie Passon, Producer: Rose Troche
Fruitvale Station, Director: Ryan Coogler; Producers: Nina Yang Bongiovi, Forest Whitaker
Una Noche, Director/Producer: Lucy Mulloy, Producers: Sandy Pérez Aguila, Maite Artieda, Daniel Mulloy, Yunior Santiago
Wadjda, Director: Haifaa Al Mansour, Producers: Gerhard Meixner, Roman Paul

JOHN CASSAVETES AWARD (best feature made for under $500,000)
Computer Chess, Writer/Director: Andrew Bujalski, Producers: Houston King & Alex Lipschultz
Crystal Fairy, Writer/Director: Sebastiàn Silva, Producers: Juan de Dios Larraín & Pablo Larraín
Museum Hours, Writer/Director: Jem Cohen, Producers: Paolo Calamita & Gabriele Kranzelbinder
Pit Stop, Writer/Director: Yen Tan, Writer: David Lowery, Producers: Jonathan Duffy, James M. Johnston, Eric Steele, Kelly Williams
This is Martin Bonner, Writer/Director: Chad Hartigan, Producer: Cherie Saulter

17th ANNUAL PIAGET PRODUCERS AWARD 
Toby Halbrooks & James M. Johnston, Jacob Jaffke, Andrea Roa, Frederick Thornton

20th ANNUAL SOMEONE TO WATCH AWARD 
My Sister’s Quinceañera, Director: Aaron Douglas Johnston
Newlyweeds, Director: Shaka King
The Foxy Merkins, Director: Madeline Olnek

19th ANNUAL STELLA ARTOIS TRUER THAN FICTION AWARD 
Kalyanee Mam, A River Changes Course
Jason Osder, Let the Fire Burn
Stephanie Spray & Pacho Velez, Manakamana

ROBERT ALTMAN AWARD
Mud, Director: Jeff Nichols, Casting Director: Francine Maisler, Ensemble Cast: Joe Don Baker, Jacob Lofland, Matthew McConaughey, Ray McKinnon, Sarah Paulson, Michael Shannon, Sam Shepard, Tye Sheridan, Paul Sparks, Bonnie Sturdivant, Reese Witherspoon

 
 

Непокорната Ема Голдман, която не остави света на мира

| от |

Ема Голдман е родена през 1869 г. в Ковно, Руската империя (днешен Каунас, Литва) и е първото дете от втория брак на майка й с мъж, който отчаяно иска син. Баща й е насилник и често бие Ема, която смята, че е „най-непокорната“ от децата, а майка й не го спира. Момичето намира утеха в по-голямата си полусестра вкъщи, но навън тя не беше защитена от съдбата на едно момиче-мъжкарана в края на 19 век. В училище също беше редовно бита заради непокорството си.

Семейството й се мести в Санкт Петербург, Русия, където баща й се опитва с бизнес, но се проваля. Това ги докарва до бедност и Ема е принудена да се откаже от обучението си, за да работи. След като поисква от баща си отново да се върне обратно в училище, той хвърля учебника й по френски в горящата камина и казва:

Момичетата не трябва да учат много! Всичко, което една дъщеря еврейка трябва да знае, е как да приготвя риба Gefile, да реже фино юфка и да дава на мъжа много деца.

Emma Goldman's family

Ема и семейството й в Русия, 1882

Тъй като Голдман очевидно нямаше да получи много помощ у дома по отношение на образованието, заема се да учи сама. Тя е особено заинтригувана от политически катаклизми и е привлечена от други силни жени, за които чете. Затова и застава срещу баща си, когато той се опитва да й уреди брак, когато е едва на 15 години.

През 1885 г. Голдман решава да се присъедини към полусестра си Елена на пътуване до Съединените щати, където ще се видят с другата им сестра, Лена, и нейния съпруг. Баща й отказва, разбира се, но в крайна сметка Голдман отива. Тя се установява в Ню Йорк и започва работа като шивачка в различни фабрики. Там тя намира свои съмишленици, които също се застъпват за равенство между жените и мъжете и социални промени.

Докато е в Ню Йорк, тя се запознава и с Александър Беркман, който през 1892 г. е осъден за опит за убийство и получава 22 години затвор за участието си в заговора Хаумстед (стачка в металургичния комбинат на Андрю Карнеги, в която загиват хора). Той се беше опитал да убие Хенри Клей Фрик, човек, който силно се противопостави на създаването на синдикат в стоманодобивната си фабрика. Самата Голдман всъщност също имаше роля в това нападение. Освен че помага да се планира всичко, Голдман се опита да събере пари чрез проституция, но в крайна сметка се отказва от най-старият занаят, защото по нейни думи никак не я бивало.

Berkman with Frick (1892)

Опитът на Беркман да убие Фрик

Планирането на убийство вероятно е достатъчно доказателство, че Голдман е малко радикална. След заключването на Беркман, техният стар наставник Йохан Мост си изпуска нервите по негов адрес, обиждайки го тежко. Мост изглежда е за използването на насилие, за да постигнат целите си, но Голдман смята, че атаките му са лицемерни. В крайна сметка го удря с камшика от играчка-конче, след което го счупи и хвърля парчетата в лицето му.

Johannmost

Йохан Мост

Самата Голдман също е арестувана малко по-късно за „подбуждане към бунт“. Докато говореше пред тълпа от над 3000 души, докато държавата е в икономическа депресия, тя ги насърчава да направят всичко необходимо, за да оцелеят. След ареста, докато я водят с влак от Филаделфия към Ню Йорк, където да бъде разпитана, тя хвърля чаша вода в лицето на един офицер. В крайна сметка е осъдена на 10 месеца затвор.

Emma Goldman surrounded by crowd

Ема пред въпросната тълпа

Голдман е арестувана много пъти. Тя е вкарана в затвора за няколко седмици за отказ да плати глоба за нарушение на Закона за стоките, който забранява статии по „развратни“ теми като противозачатъчните. Тя бе арестувана отново, когато Съединените щати започват участието си в Първата световна война, след като е хваната с пропагандни материали против военната повинност и е осъдена на 2 години затвор.

За нейно съжаление, когато е освободена, Америка е обвита в страх да не би комунизмът да стане прекалено силен (Червения страх), а както си спомняте, тя е прекарала по-голямата част от детството си в Русия. Затова през 1919 г. е депортирана, въпреки че е прекарала по-голямата част от живота си в Съединените щати.

Emma Goldman and Alexander Berkman

Ема и Александър имат връзка, продължила десетилетия 

Следващото десетилетие тя прекарва в Европа, намирайки кусури в управлението на различни правителства. Голдман беше изключително критична към комунизма, което шокира много от нейните последователи и, разбира се, не се приема добре от Русия. Тя се връща в Съединените щати през 1933 г., за да публикува автобиографията си „Living my Life“, която беше започнала да пише преди няколко години. Тя беше пусната в страната при условие, че няма да говори за никакви актуални събития.

През 1939 г. твърдо се противопоставя на Втората световна война, заявявайки: „Колкото и да ненавиждам Хитлер, Мусолини, Сталин и Франко, не бих подкрепила война анти тях и за демокрациите, които по моя анализ са пак фашистки, но под прикритие“.

Тя обаче няма да доживее края на войната. През 1940 г. претърпява инсулт, заради който вече не може да говори. След втори инсулт само няколко месеца по-късно, здравето й бързо се влошава още повече и в рамките на седмицата почива, на 14 май. Погребана е в Чикаго след като правителството на Съединените щати разрешава тялото й да бъде върнато обратно в страната. Тя остави след себе си наследство от анархистични и феминистки убеждения.

Много от политическите и социални идеи на Ема Голдман все още получават внимание. В допълнение към „радикалното“ й мнение, че жените трябва да имат достъп до противозачатъчни, тя освен всичко друго е била и еманципацията в правото на глас, образованието и въобще всички области на социалния живот.

Относно допускането на жени да се кандидатират за политически позиции, тя пише:

Не виждам нито физически, психологически, нито психически причини, поради които жената да не трябва да има еднакво право с мъжа да гласува. Но това не може да ме заслепи до абсурдната представа, че жената ще постигне това, в което мъжът се е провалил … Да предположим ли, че отровата, която вече е присъща на политиката, ще бъде намалена, ако жените излязат на политическата арена?

Що се отнася до религиозните й възгледи, макар че следният цитат определено е атеистичен, смята се, че много от нейните социални идеали вероятно са възникнали заради еврейско й потекло, което я учи от ранна възраст, че справедливостта и равенството са от първостепенно значение.

Религия! Как доминира над ума на човека, как унижава и потушава душата му. Бог е всичко, човекът е нищо, казва религията. Но от това нищо Бог е създал царство толкова деспотично, толкова тиранично, толкова жестоко, толкова ужасно взискателно, че нищо освен мрак и сълзи, и кръв са се изливали над света, откакто са започнали боговете.

След смъртта си Ема Голдман се споменава в редица книги и филми и дори има кафене, кръстено на нея, в Мериленд: Книжарница и кафене на Red Emma (Червената Ема). Тя със сигурност е водила колоритен живот, макар да е много по-малко позната от други изтъкнати феминистки от епохата си.

 
 
Коментарите са изключени

Къде се намира най-голямото бунище за горене на отпадъци в света

| от |

Къде отиват всички стари потребителски електроники, след като бъдат изхвърлени? Обикновено се разкрива версията, че ненужните вещи се рециклира и намира приложение в създаването на нова технология, но статистически погледнато и неофициално се смята, че повече от 540 000 тона се обработват в Африка. А столицата на електронните отпадъци е Акра, Гана. В долината Корле се крие бунището „Старата Фадама“, където местните жители разполагат с огромното количество стара електронна техника. И след като бедността в този район минава границите на разумното и се радва на високи нива на престъпност, зоната става известна като „Содом и Гомор“.

Около 40 000 души обитават тази локация и се препитават с рециклиране на отпадъците, които най-често идват от заможните западни страни, включително и САЩ. Базелската конвенция се опитва да защити жителите като забранява превозването на техника съдържаща опасни материали, но съществува една вратичка, която позволява превозването на такава техника, ако се използва за поправяне и употреба. Проблемът в този случай, не е че се изпраща такова количество, а в обработката на въпросната техника. Как изобщо се ражда тази локация? Историята има отговор.

Когато столицата Акра започва да се урбанизира, гетото ѝ също се разраства. През 80-те години там се приютяват бежанци от Конкомбо-Нанумбската война и бедстващите жители стават все повече. В края на 90-те години столицата се електрифицира бързо и с това започва търсенето на електроника и достъпна техника.

1280px-Agbogbloshie,_Ghana_-_September_2019

Снимка: By Muntaka Chasant – Own work, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=81933169

Проблемът е, че жителите не са толкова богати, следователно залагат на вече употребяваните продукти. Междувременно потребителското общество на запад трябва постоянно да инвестира в иновации, следователно старите вещи трябва да освободят място за нови. Гана търси точно такава стока и много скоро реката от употребявани телевизори и компютри потича към нуждаещите се. И всички са щастливи за известно време, особено след като могат да закупят компютър на цена 10 пъти по-ниска от пазарната. До тук добре, но в един момент се оказва, че повече от 75% от изпратената техника не може да функционира и е повредена. Това е потвърдено едва през 2008 година и по-тъжната новина е, че каналът продължава да е отворен и Акра получава нови и нови счупени продукти, които трябва да „рециклира“.

И докато САЩ се опитва да се оправдае относно експорта на подобна техника (използвайки източници като Wikipedia), Великобритания се оказва като един от износителите на електронен отпадък, следвана от Китай и редица други консуматори. Според данни на издания като The Guardian, Европа изнася около 352 474 метрични тона електронен отпадък в страни като Гана, Нигерия, Пакистан, Украйна и отново Китай (там количеството е толкова голямо, че се налага износ). Част от старите компютри и лаптопи пристигат в страната под формата на дарения, никой не може да обясни как точно трябва да се използва автомобилната електроника. Очевидно се очаква от младите ганийци да използват комфорт модулите, имобилайзерите и всички останали електронни модули, които намират пътя си до бунищата. Не е ясно коя конвенция е преценила, че в страна, където електрониката се изгаря, някой ще използва системите на автомобил, за да отваря прозорците в дома си например.

Въпросното бунище се намира до гетото на столицата. Съответно всеки, който иска да изкара някакво препитание е обречен да се рови в отпадъците и да търси техника, от която да се извличат ценни метали. Методиката също е вълнуваща и напреднала – правят се огнища и купища пластмаса започва да се изгаря. От останките се обират по-ценните метали (обикновено няколко грама) и продължава издирването на следващите ценни метали. Ресурс за рециклиране пристига почти всеки ден и по същата линия се освобождават във въздуха редица замърсители. Основната цел на операцията е да се извлече медта от всички платки. В замяна на това във въздуха се освобождават вредни метали като олово, меркурий, арсен и сложни съединения на бром, които по-късно отиват в почвата. Понякога се използват и киселини, които да помогнат за по-бързото разграждане на пластмасата.

1920px-Agbogbloshie,_Ghana_2019

Снимка: By Muntaka Chasant – Own work, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=81939788

Рециклирането по този начин продължава и до днес, а при направени изследвания на Greenpeace се оказва, че съдържанието на тези вещества във водата и почвата е стотици пъти над нормата. Изгарянето на пластмаси освобождава около 3000 микрограма олово – важна съставка за допълнително втърдяване на корпусите на някои уреди. При направено изследване на The Guardian от миналата година става ясно, че такива химикали се откриват и в съдържанието на яйцата. Обгазяването засяга най-често репродуктивната система, нервната система и мозъкът – практически цялото човешко тяло е изложено на опасност.

Смъртната статистика в страни като Гана показва, че 23% от починалите са жертва именно на рециклиране. Порочната практика се движи като течението Гълстрийм. Една пратка може да замине за Гана, друга за Нигерия, понякога корабите плават до Китай, а най-интересното е, че в Хонгконг също е започнал да извлича благородни метали от платки. По данни на BBC около 200 милиона души служат отдадено при създаването на . Гана все пак остават рекордьори в „рециклирането“ и до днес. Още по-страшните прогнози показват, че страната ще удвои вноса на боклуци тази година. Според същото проучване се смята, че именно това бунище е успяло да измести Чернобил по замърсяване, но за разлика от евакуирането на жителите на Припят, обитателите на долината (около 250 000 души) продължават да живеят там. И всичко това се постига благодарение на старата техника, която официално трябва да се „рециклира“.

Korle_Lagoon

Снимка: By finnish eye – korle lagoon, CC BY-SA 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=15233960

 
 
Коментарите са изключени

Спортни хроники: Русокосият ангел на Рим, застрелян заради шега

На 18 януари 1977 г. млад мъж със светещи под шапката му руси коси влязъл в бижутерски магазин в Рим и извикал смразяващото: „Никой да не мърда, това е обир!“Той бил с вдигната яка на палтото и с ръце в джобовете, внушаващи, че държи оръжие. Собственикът на магазина Бруно Табочини действал мигновено, нямал време да се замисля. В последната година бил обиран вече два пъти и нямало да позволи отново да изпадне в ролята на жертва.

Табочини извадил пистолета си и стрелял няколко пъти по заплашителния посетител. Куршумите покосили русия мъж пред ужасените погледи на двама негови приятели, които станали свидетели на най-абсурдната смърт в историята футболната игра. Талантливият, млад и обичан от феновете полузащитник на Лацио Лучано Ре Чекони паднал на земята, а на гърдите му зеели дупки. С последните си глътки въздух той успял да промълви: “Това е шега, това е само една шега…”.

“Ставай, Чеко, стига толкова”, разтърсил го невярващо неговият съотборник Пиетро Гедин, до последно надявал се, че цялата сцена е просто поредната майтапчийска приумица на Лучано. Но раните били истински и дошлите след няколко минути карабинери нямало как да помогнат, а лекарите просто констатирали смъртта на 28-годишната футболна звезда.

Такъв бил стилът на трагично загиналия Лучано Ре Чекони, такова било чувството му за хумор и не пропускал да го проявява. Малко преди фаталния ден той искал да пробва шегата с обира в друг магазин, но тогава не успял да си намери съучастници. Ре Чекони, известен като Русокосия ангел сред привържениците, израснал в градчето Нервиано в близост до Милано. И по-късно, когато стигнал чак до националния отбор на Италия, си останал простодушен, водел обикновен живот и в него нямало никакво високомерие.

Шегите му не се променили и във всички отбори, в които е бил, те останали негова запазена марка. Случвало се да намаже обувките на съотборник с кравешки лайна, да се приземи на тренировъчния терен с парашут, да скрие ключа от съблекалнята. През военната служба обогатил още повече арсенала си от майтапи, повлиян от грубия войнишки хумор. В таланта му обаче нямало и капка съмнение, макар че самият той се чудел колко далеч е стигнал в кариерата си. Първо играел в Про Патрия в трета дивизия и се налагало да работи допълнително в местен автосервиз, за да изхранва себе си и близките си.

  Стилът на игра на Ре Чекони не се отличавал с грациозност, той трудно обработвал топката, рядко вкарвал голове и получавал доста червени картони – но качествата му спечелили интереса на Томазо Маестрели, тогавашния треньор на Фоджа. Маестрели искал да въведе в отбора тоталния футбол на Аякс и му трябвал всеотдаен футболист, който не се пести, не жали и съперниците. Лучано Ре Чекони бил точно такъв и ангелският му вид бил подвеждащ, защото на терена ставал същински дявол, не спирал да тича през всичките 90 минути и всяко единоборство за него било на живот и смърт. Извън терена обаче си оставал все същият безгрижен веселяк. С Фоджа Ре Чекони успял да спечели промоция от Серия Б в Серия А под ръководството на Маестрели.

Година по-късно наставникът бил назначен в Лацио, където бил посрещнат враждебно заради миналото си като играч на Рома. На всичкото отгоре, с Маестрели Лацио изпаднал в Серия Б, но треньорът запазил поста си и успял да върне „орлите“ в елита още следващия сезон. Разбира се, амбициите му не приключили дотам и той се заел да оформи състав, който да се бори за титлата на Италия. Звъннал и на добре познатия си непримирим халф Ре Чекони. „Аз в Лацио? Оценявам шегата, тренер“, засмял се футболистът. Но Томазо не се шегувал. С Лучано Ре Чекони в отбора, тимът на Лацио достигнал второто място, а през 1974 г. за пръв път в историята си станал шампион. Наградата за Ре Чекони била повиквателна за националния отбор. На върха на славата си обаче Томазо Маестрели получил тежка диагноза: рак на черния дроб.

Не успял да завърши следващия сезон като треньор на пейката на Лацио, а футболистите му били сринати емоционално. Ре Чекони също сякаш не бил същият на терена, бил апатичен и незаинтересован. Маестрели се завърнал за още един кратък период като треньор и спасил Лацио от изпадане, но в края на 1976 г. починал. По същото време Лучано Ре Чекони бил контузен и изпаднал в депресия. Шегите му секнали, а единствената радост било семейството му – съпругата Чезарина и двете им деца. Във фаталния 18 януари 1977 г. докторът на Лацио зарадвал футболиста с новината, че вече е здрав и от следващия ден може да се включи в тренировките. Най-после Ре Чекони можел да се усмихне. Вечерта излязъл със съотборника си Пиетро Гедина и бизнесмена Джорджо Фратичоли да отпразнуват новината. Фратичоли помолил приятелите си да минат през бижутерския магазин, където той трябвало да изпълни някаква поръчка.

Ре Чекони се усмихнал, казал „Няма проблем, ще отнеме само минута“ и влязъл наперено през вратата… 70-те години били труден и кървав период в Италия, период на сблъсъци и престрелки. Червените бригади упражнявали терор срещу полицията и чиновниците, десните воювали с левите, дори в Рим били чести случаите на грабежи и изстрели по улиците. Собственикът на магазина Бруно Табочини бил с опънати нерви, след като вече два пъти бил предавал обирджии на полицията. Години по-късно разследване на сина на Ре Чекони – Стефано, и няколко журналисти заключило, че даже не било нужно Лучано да се провикне, че прави обир.

Тримата влезли мъже с вдигнати яки и предизвикателни пози били достатъчна причина да посегнеш към пистолета. Табочини нямало как да осъзнае, че това е опит за шега. Съдът в крайна сметка решил, че собственикът е стрелял при самоотбрана и го освободил. На погребението на Лучано Ре Чекони се стекли хиляди фенове на Лацио, питащи се как е възможно любимецът им да бъде застигнат от толкова нелепа смърт. Но просто в онзи период на напрежение и отровна атмосфера във Вечния град, дори една неумела шега можела да ти коства живота.

 
 
Коментарите са изключени

Как AC/DC „вдъхновиха“ сериен убиец

| от |

Ричард Рамирез е личност, която успява да изправи Лос Анджелис и Сан Франциско на нокти само за една година. Псевдонимът му „The Night Stalker“ присъства във всички вечерни новини и принуждава хората да превръщат домовете си в истински крепости с надеждата, че този Торбалан няма да се появи от нищото. За зловещата си черна статистика Рамирез влиза в учебниците по криминология и може да се похвали като сериозен обект и пример за разследващите полицаи през следващите години. Въпреки всичко извършено, той също продължава да се смята за част от правилото „Убиец не се ражда, а създава.“.

Рикардо „Ричард“ Рамирез се ражда в семейство с още четири деца. Той е най-малък и съответно получава красивата възможност да бъде отгледан от вече полудели родители. Баща му Джулиан е бивш мексикански полицай с богата история. Братовчед му Мигел пък служил във Виетнамската война и щом баща и братовчед седнат на масата, често разказвали някои от най-вълнуващите истории за живота. И ако това не е достатъчно, Мигел винаги носил богата колекция от направени полароидни снимки.

На тях присъствали всички жени, които е изнасилил по време на службата си, както и някои кадри, в които е обезглавявал хора. Прекрасното детство изглежда наистина впечатляващо. Черешката на тортата е момента, в който Мигел вади пушка и застрелва собствената си съпруга пред погледа на семейството. И докато малкият Рикардо е можел да избяга от малтретиращия си баща и побъркания си братовчед, откривайки убежище единствено в близкото гробище (често дори е преспивал там), то на финала на семейните отношения са се намесили социалните, които го извеждат от лошата среда. За жалост са закъснели сериозно.

Официалните архиви отдавна разказват, че първата му жертва е била 79-годишната Джени Винкъу, която намира своя край в собствения си апартамент в Лос Анджелис. С множество прободни рани и неуспешен опит за обезглавяване, извършителят успява да избяга, макар и да оставя пръстови отпечатъци. Истината е, че първата жертва е 9-годишната Мей Леунг. Двамата се срещат в мазето на хотел Тендерлойн в Сан Франциско и след изнасилването, използва нож, за да я намушка многократно и след това да я обеси за една от тръбите.

Richard_Ramirez_1984_mug_shot

Снимка: By Los Angeles Police Department – [1], Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=29431687

Официалният рапорт дълго време ще смята, че това е неизвестен извършител, но през 2009 г. се оказва, че ДНК-то на Рамирез отговаря на откритото в мазето и към списъка с убийства се добавя още едно име. Този Торбалан започва да отмъщава на света за своето собствено съществуване, отдаден на живота на високи обороти, агресивната музика и травмиращите спомени от детството. За 5 месеца успява да убие повече от 13 жертви и обикновено пътува между Лос Анджелис и Сан Франциско, създавайки допълнителна паника сред жителите. Облечен в черно, прониквайки през прозорците на домовете или забравените отключени врати, този човек винаги ще остави реки от кръв след себе си.

Понеже забравя шапката си на AC/DC в дома на една от жертвите, мнозина започват да обвиняват групата за текстовете с насилие. Стига се до там, че Малкълм Йонг трябва да обяснява каква е идеята на песента „Night Prowler“, която няма нищо общо с прякора на убиеца „Night Stalker“. Никой не може да разбере защо този човек обикаля като жив дявол и безмилостно избива хора. Още тогава започва да се гледа негативно на албумът „Highway To Hell“. Много по-късно теорията за вдъхновението ще бъде отхвърлена, но това няма да помогне особено на групата в този период. Официално има потвърдени около 14 жертви, а неофициално самият той знае какво точно е правил. Последната му жертва в този списък е Инес Ериксон. След като не успява да влезе в дома на семейство Ромеро, защото влиза доста по-шумно от обикновено.

Джеймс Ромеро звъни в полицията и обяснява, че е изгонил крадец и дори не подозира, че това събуждане е спасило живота му. Рамирез не можел да се прибере просто така и посетил следващата къща, която в този случай била на Бил Карнс и неговата приятелка Инес. Бил се събужда със зареждането на пистолет и преди да осъзнае какво се случва е прострелян три пъти. Неговата партньорка е бита, ограбена и изнасилена, но за голяма изненада остава жива. Развалените зъби са това, с което успява да го запомни. Нейните показания позволяват създаването на някакъв образ, който може да помогне за преследването.

След като става доста популярен и фотороботът му е на почти всеки вестник. Рамирез се опитва да стигне до брат си в Аризона, но се разминават и преценява, че трябва да се върне обратно в Лос Анджелис. Тогава още не осъзнава, че вече е разпознат и докато минава покрай автогарата, търсейки откъде да закупи алкохол, няколко жени започват да го сочат и да крещят „El Maton“ или убиецът. Хората, които така или иначе искали да се разправят с изрода, решили да приключат всичко и хукнали след него. Не е ясно кой е успял да използва металната тръба, с която да го нокаутира, но това категорично е прекратило преследването. Пристигащият полицай трябвало да се разправи с група от близо 200 души, за да не се стигне до публичен линч. В затвора получава обстоен ремонт на усмивката си.

Зъботехникът ще трябва да направи около 9 нови изкуствени зъба. Никой не разбира защо точно това е било необходимо, но на съдебната скамейка застава човек с още по-плашещо изражение. Междувременно баща му се опитва да изгради алиби и да обясни, че Рикардо никога не е напускал Ел Пасо, макар и личният картон да показва, че се е лекувал именно в Лос Анджелис. Изненади по време на делото не е имало. Оцелелите разказват, че Рамирез ставал по-жесток, когато чувал споменаването на Бог. Той предпочитал всички да се кълнат в сатаната. Имал нарисувани пентаграми на ръцете и още на влизане поздравил всички с „Да живее Сатаната!“. С огромна радост разказва на всички за своите деяния, но после оттегля думите си, защото баща му продължава да твърди, че двамата са били в Ел Пасо. За всички деяния получава 19 смъртни присъди и се оказва, че делото му струва около 1.8 милиона долара. Умира в затвора, докато излежава присъдите си.

 
 
Коментарите са изключени