shareit

10 странни езика, измислени по странни причини

| от |

16183

Повече от 6909 езика се говорят по света. Това твърдят учените от Американския летен институт по лингвистика с традиции в изследването на писменото и говоримо слово от 1934, пише Радио Fresh!. Някои други изследователи предполагат, че езиците на Земята са почти 10 хиляди.

При толкова много азбуки, думи и писмени знаци усилието да бъде измислен цял нов език се струва на мнозина странен начин човек да прекара времето си. Обаче винаги има защо.

Хората измислят езици по научни, културни и художествени причини. С тях те изпробват теории за това как работи човешкият мозък, помагат на други хора да общуват, опитват да подобрят съществуващите начини на изразяване или да докажат някаква теза.

Тук ви представяме 10 от най-необичайните езици, измислени в различни епохи от човешката история.

1. Клингонският – може би най-известният в света език на художествени герои. Говори го фантастичната раса извънземни от популярния американски сериал „Стар Трек” – първите извънземни, с които в сюжета на филма земляните осъществяват контакт. Днес доста добре успяват да го говорят някои от най-големите фенове на филмовата поредица. Наблюдателите смятат, че лингвистът Марк Оукранд, измислил клингонския, умишлено е добавил сложни правила и звуци, рядко срещани в по-разпространените човешки езици. Една възможна трудност за всеки, който иска да общува на клингонски, е, че понеже е реч на извънземните, в него липсват много обичайни за хората на Земята изрази. На клингонски има няколко различни думи за „бия се”, но няма „здравей”. Най-близкият еквивалент на „здравей” е „какво искаш?”. Славата му е толкова голяма, че миналата година в Холандия бе представена опера на клингонски език.

2. Есперанто – най-успешният международен спомагателен език до днес. Над 2 млн. души по света го говорят. Създаден е през 19 век от полския лекар Людвиг Заменхоф, чиято идея била да намали международните спорове, като създаде общ език, лесен за научаване и политически неутрален. Есперанто става популярен през Първата световна война, но тоталитарните режими в нацистка Германия и СССР преди Втората световна го клеймят като шпионски и конспиративен. През 50-те години е реабилитиран, а днес го говорят в 115 държави, главно в Европа, Източна Азия и Южна Америка. Въпреки, че не е официален език в нито една страна, есперанто е признат от ЮНЕСКО още през 1954.

3. Новговор, написан от Джордж Оруел за романа му „1984”. В книгата тоталитарното правителство работи за това да замести английския език с новговор. Целта на догматичната власт е „да стесни обхвата на мисълта” на обществото. Езикът не съдържа думите „свободен” и „свобода”, така че идеята за свобода да бъде буквално немислима. Вместо да създава нови думи, правителството в култовата антиутопия полага усилия да унищожава познати изрази, представи и мисли.

4. Куеня – вероятно един от последните 20 измислени езика в света. Негов автор е Джон Р.Р. Толкин, който го включва в сюжета на култовата фентъзи поредица „Властелинът на пръстените”. Това е церемониалният език на елфите, който в екранизацията на поредицата сме чували от героя на Орландо Блум – Леголас. Най-сложният език е от всички, измислени от Толкин. Всъщност Средната земя в сюжета на книгите за властелина е измислена за езика куеня, а не обратно. Толкин започва да пише историите си, за да снабди езика с богата история, със специален фантастичен бекграунд. Според британския писател куеня е неговият опит да създаде възможно най-красивия език, който човек може да си представи. Звученето и граматиката са взети предимно от финския, латинския и гръцкия, които според Толкин са най-красиви.

5. Солресол. Той е разработен от французина Франсоа Сюдре през първата половина на 19 век. Съставен е изцяло от 7-те срички, с които се обозначават имената на музикалните ноти (до, ре, ми, фа, сол, ла, си). Това означава, че думите в него могат да бъдат изписвани с ноти и че езикът може да се комуникира с пеене. Ако бъдат изобразени със седем различни цвята, сричките в него стават лесно четими за неграмотните хора.

Солресолът се смята за добър пример за международен спомагателен език – той е умишлено опростен, за да направи комуникацията в света по-лесна. Така и не намира популярно приложение, но до днес има хиляди фенове.

6. Токи пона. Създаден през 2001. Според хипотезата на Сапир-Уорф (двама американски лингвисти), известна още като принцип на лингвистичната относителност, мислите и възприятията на човека може да бъдат оформени от езика, който той говори. Токи пона е интересен опит, базиран на тази теория. Идеята му е да опрости сложният живот на хората, като им предложи много лесен метод за изразяване – само от 123 думи, които могат да бъдат съчетавани, за да се получат по-сложни. Така „щастлив” на токи пона става „чувствам добре”, алкохолът е „луд вода”, а геологията – „земя познание”. Въпреки че много лесно се учи, езикът има сериозни проблеми при изразяването на по-сложни нюанси на значението.

7. Лаадан. Д-р Сузет Хаден, професор по лингвистика, измисля този език като друг вид тест за споменатата по-горе хипотеза на Сапир-Уорф. В този случай тя изследва твърдението, че човешките езици не са адекватни на начина, по който се изразяват жените. Създава лаадан през 1982, за да позволи на хората да изразяват с думи неща, които на английски може да бъдат пресъздадени само с езика на тялото или с тона. Така например едно изречение в него може да съдържа специална дума, която показва, че то е било изказано с цел да бъде предупреждаващо. Лааданският език съдържа много различни начини да се изразяват емоциите. В него има съществително, което означава „щастие по повод”, и друго, което значи „щастие без повод”. Освен това има и специална дума за „аз съм ядосан поради някаква причина, но нищо не може да се направи по въпроса”.

8. Лингуа игнота. Това е един от първите езици, чийто автор е конкретна историческа личност. Измислен е от германската игуменка Хилдегард от Бинген през 12 век. Името му на латински означава „непознат език”. Вероятно е използван от немската абатиса и останалите монахини в обкръжението й като таен език, въпреки че точната му цел до днес остава неясна. Хилдегард е била писателка и добре подготвена композиторка. Някои думи от езика й често са били използвани в музикалните й творби. След себе си тя е оставила речник от 1000 думи, повечето от които са религиозни или медицински термини.

9. Енохиански. По името на старозаветния патриарх Енох. Този език се появява през 16 век в серия от книги на астролога Джон Дий и гадателя Едуард Кели. Според Дий това бил езикът, който Бог използвал, за да създаде света, и който след това постепенно еволюирал, като се превърнал в юдейския в Стария завет на Библията. Дий и Кели твърдели, че този език им е разкрит от ангели. Той бил дошъл на света със своята специална азбука, която двамата му автори използвали в написани от тях книги с магии. Модерните критици отбелязват, че езикът в граматично отношение има много повече общо с английския, отколкото с иврита. Въпреки това през 20 век той става известен и днес се употребява от някои окултисти.

10. Е-прайм – език, създаден, за да докаже философска теза. Той е версия на английския, която забранява всички форми и времена на глагола „съм” (to be). Дейвид Бурланд-младши го предлага като допълнение на семантичните идеи на полския философ, инженер и експерт от тайните служби Алфред Кожибски няколко години след смъртта му през 1950. Целта е е-прайм да бъде използван, за да засили критичното мислене и да направи изразите по-ясни. Така вместо „това е ужасен филм” човек трябва да каже „не харесвам филма”. „Ти не си прав” се замества с „не съм съгласен с теб”. Авторът е смятал, че по този начин ще е по-лесно на говорещия и на слушателите да разграничават факта от мнението.

 

 
 

Смелата Нели Блай и приключението й в лудницата

| от |

Днес ще научим за подвига на Нели Блай – жената, която по собствена воля постъпи в лудница, за да може да разкрие ужасните неща, които се случва вътре.

Елизабет Кокран Сийман е родена през 1864 г. и е смятана за най-непокорната от петнайсетте деца в семейството си. Фамилията й изпада в сериозни финансови затруднения след като баща й умира, когато тя е само на 6 годинки. По това време не се очаква жените да работят кой знае какво и затова беше трудно на майка й да си намери достатъчно доходоносна работа, за да издържа всички.

Nellie Bly3

Елизабет Кокран Сийман

Когато Елизабет е на 15 години, решава да отиде да учи за учителка. За съжаление обаче няма достатъчно пари, за да продължи след първия семестър и се връща у дома при майка си в Питсбърг. Нямаше много опции и там – тя помага на ръководството на пансион, но работа на пълен работен ден е трудно да се намери.

Не след дълго Елизабет прочете поредица от статии от Тихия Наблюдател („Quiet Observer“) – псевдоним на Еразъм Уилсън, един от най-известните журналисти в Питсбърг. Мъжът беше тихо наблюдавал, че мястото на жените е вкъщи, разбира се боси, бременни и готвещи вечеря на съпрузите си, като междувременно масажират краката им и им носят бира… Еразъм казва, че жените да работят е „чудовищност“. Елизабет е разгневена от мнението му, тъй като знаеше, че тя и много други момичета трябва да работят, за да поддържат някакво качество на живот за себе си и семействата си.

Вероятно проявявайки онази „непокорна“ жилка, която родителите й бяха открили в нея като дете, Елизабет пише писмо до вестника относно обидните статии. Редакцията всъщност харесва пищната природа и качеството на писане, показани в писмото й и я наемат като автор, давайки й псевдонима „Нели Блай“.

Първата й статия е за трудностите, с които се сблъскват бедните работещи жени, но вестникът настоява да се съсредоточи върху по-женски теми. Нели обаче не се интересува да пише за модата и скоро се отказва от писането и се отправи към Ню Йорк, където ще направи и големия си пробив.

На 22 септември 1887 г. New York World влиза в контакт с нея, за да напише статия за вътрешното функциониране на печално прословутия дом за психично болни на остров Блакуел.

Те искаха да знаят какво се случва зад вратите на зданието и усмивките на облечени в бяло медицински сестри и Нели споделя това любопитство. Редакторът й не успява да й предложил особено солиден план как ще я изкара от институцията, след като наблюденията й приключат, но обещава, че това все пак ще стане по някакъв начин. Задачата на Нели е проста: „Напиши нещата така, както ги завариш, добри или лоши.“

Nellie Bly-Mad-House-07

Нели Блай, преглеждана от психиатър

Но първо, Нели трябваше да бъде приета, което означаваше, че трябваше да се прави на психично болна. Тя реши да се представи като бедно момиче под името Нели Браун, което търси работа във „Временния дом за жени“. Там започна да се държи като „луда“ в опит да я приемат. Тя каза, че се страхува от другите жени, говори неясно и прекара първата си нощ, вперила поглед в една стена. Блай казва, че друга жена от дома сънува кошмар, че луда Нели тръгва към нея с нож – планът й явно работеше.

Персоналът в крайна сметка вика полиция да отведат Нели. Тя е изправена пред съдия Дъфи, който вика лекар, който да я прегледа. Така Нели Блай беше обявена за луда. По-късно е прегледана от втори медицински експерт, който казва:

Определено е побъркана. Считам я за безнадежден случай. Тя трябва да бъде приета някъде, където някой да се погрижи за нея.

Тъй като приемането й привлече малко медийно внимание, едно от най-големите притеснения на Нели беше, че някой репортер ще дойде, за да разбере повече за нея, защото „ако има някой, който може да разгадае мистерия, това е репортер“.

Независимо от това, тя успя да стигне до острова неразкрита, а веднъж попаднала там Нели вижда най-напред как пациентите са водени при лекарите. Една жена просто има треска преди да я приемат в психиатричната институция и не беше по-луда от Нели. Друга жена беше германка и тъй като лекарите не можеха да я разберат, тя не получи шанс да им обясни какво й е. Когато дойде ред на Нели, й бяха зададени няколко въпроса, до голяма степен свързани със здравето й. Лекарят обаче бе много по-загрижен за медицинската сестра, с която флиртува.

Блай реши да спре да се преструва и да се държи нормално, веднага щом пристига на острова. Сестрите едва забелязват промяната. Тя отбеляза, че „колкото по-нормално говорех и се държах, за толкова по-лудa ме смятаха“.

Животът в лудницата, открива скоро Нели, не беше подходящ дори за наистина лудите. Тя е подложена на обливане с ледена вода, спане на студено, словесен и физически тормоз от медицинските сестри, изолация и страх да не избухне пожар, защото вратите се заключваха индивидуално, а прозорците бяха преградени, така че ако избухне пожар, вероятно повечето от пациентите ще умрат.

Блай прекара в „лечебното“ заведение само 10, но жестоки дни, след които казва:

Какво, освен изтезания, би накарало човек да полудее по-бързо от това лечение?… Вземете една идеално здрава жена, затворете я и я накарайте да седи от 6 сутринта до 8 вечерта на една пейка, не й позволявайте да говори или да се движи, не й позволявайте да чете и не й казвайте нищо за външния свят, давайте й лоша храна, дръжте се сурово с нея и вижте колко време ще й отнеме да полудее. Два месеца при тези условия биха я превърнали в психическа и физическа развалина.

Към края на престоя си Блай притиска лекарите да й дадат отговори. Как можеха да определят дали една жена е луда или не, ако не я изслушат? Тя настоя да й се направи пълен преглед, за да се убедят, че е здрава, но лекарите я пренебрегват, мислейки, че ги лъже. Блай по-късно пише: „заведението на остров Блекуел е човешки капан за плъхове – лесно е да влезеш, но веднъж там е невъзможно да излезеш“.

За нейно щастие, редакторът й спазва обещанието си да я измъкне и след 10 дни в лудницата тя вече е на път за Ню Йорк. Първата част от нейния материал за условията в Блекуел беше публикувана няколко дни по-късно. Читателите бяха ужасени, а Блай се превърна в знаменитост, хвалена за храбростта си по време на престоя си в лечебното заведение.

Лекарите и медицинските сестри, разбира се, бяха пълни с оправдания, които обаче не бяха взети под внимание. Историята на журналистката успява да наложи много промени – малко по-малко от 1 милион долара бяха дадени на Министерството на обществените благотворителни дейности и лечебни заведения (около 25 милиона долара днес) в резултат на нейното проучване, което позволи по-добри и по-безопасни условия и по-добро лечение на пациентите.

 
 
Коментарите са изключени

Първият робовладелец в САЩ е бил чернокож

| от |

Антъни Джонсън за пръв път пристига в Америка като слуга през 1620 г. в колонията Вирджиния. Той не идва по собствена воля, както мнозина други, които се съгласяват да станат наемни и независими слуги в замяна на място в Новия свят. Джонсън е заловен в Ангола от вражеско племе и е продаден на търговец, който го транспортира във Вирджиния, където след това е продаден на тютюнопроизводител.

Въпреки това, Джонсън технически не е бил роб, както е била дефиницията тогава. Той просто е бил длъжен да служи на фермера за известно време в замяна на легло и храна. Въпреки това, подобно на робите, слугите могат да бъдат продадени или дадени под наем на някой друг и в по-голямата си част те могат да бъдат наказвани, както собствениците им сметнат за удачно. Една от най-големите разлики между робите и слугите беше, че след като договорът на слугите изтече, често те ще получат някаква малка компенсация за услугите си, за да им се помогне да започнат живота си като свободни хора. Това може да включва известно количество земя, храна (често достатъчна за една година), дрехи и инструменти.

По време на службата си, слугите обикновено успяваха да научат някакъв занаят, което беше основната цел за мнозина, които избраха да отидат в Америка – често бедни, необразовани, без възможности и в търсене на по-добър живот. Поради това в началото повечето слуги в британските колонии в Америка всъщност бяха ирландци, англичани, немци и шотландци, а не африканци.

Джонсън, разбира се, не избра сам да дойде, но въпреки това, веднъж в Америка, той работи като тютюнопроизводител, както изисква договорът му. През това време срещна и бъдещата си съпруга, която се казва просто Мери и която идва в Америка около две години след него като беше взета от същия мъж, който взима и Джонсън.

През 1635 г., след като работи в тютюневата ферма в продължение на около 14 години, Джонсън получава свободата си, придобива земя и необходимото за създаване на собствена ферма. Източниците не са много ясни относно това дали изкупува останалите години по договора на жена си или тя го изпълнява докрай, но в крайна сметка двамата вече свободни слуги започват да работят за себе си.

Те скоро се замогват и се възползват от една система, специално създадена за насърчаване на повече колонисти, според която, ако платите, за да докарате нов колонист, независимо дали го купувате на доковете или уреждате някой да ви го докара от странство, ще получите 200 декара земя. Това ни отвежда към 1654 г. Един от слугите на Джонсън, Джон Касор, който е доведен от Африка, твърди, че има договор „седем или осем години“ и че го е изпълнил. Така той моли Джонсън за свободата си.

Джонсън обаче не вижда нещата по този начин и отказва молбата. Въпреки това, според Касор, Джонсън в крайна сметка се съгласил да му позволи да напусне, като се предполага, че натискът идва от семейството на Джонсън, което смята, че Касор трябва да бъде свободен. Така Касор отиде да работи за мъж на име Робърт Паркър.

Или Джонсън си е променил мнението, или никога не е казал, че Касор може да си отиде, защото скоро завежда дело срещу Паркър, твърдейки, че Робърт е откраднал слугата му и че Касор е собственост на Джонсън до живот и не е слуга.

Джонсън в крайна сметка печели делото и не само си взима слугата обратно, но Касор става негов роб за цял живот, както той сам твърдеше. Това официално прави Джонсън първият легален собственик на роби в британските колонии, които по-късно ще се превърнат в САЩ. (Имаше други роби преди това в Америка, доста всъщност, но не и законни.)

Court Ruling on Anthony Johnson and His Servant

Решението на съдията по въпроса беше обявено, както следва:

Този ден Антъни Джонсън подаде жалбата си до съда срещу г-н Робърт Паркър и заяви, че той открива слугата му Джон Касор под предлог, че слугата е свободен човек. Съдът сериозно обмислял и претеглял условно двете страни и преценява, че г-н Робърт Паркър най-несправедливо пази споменатия слуга от Антъни Джонсън като негов господар… Ето защо с решение на съда се разпорежда, че споменатият Джон Касор незабавно трябва да се завърне в услугата на споменатия майстор Антъни Джонсън, и че г-н Робърт Паркър трябва да извърши плащане на всички такси по делото.

Около 7 години по-късно, Вирджиния прави тази практика напълно законна за всички, през 1661 г., като позволява на всеки свободен бял, чернокож или индиец да може да притежава роби, както и слуги.

Докато временно победата на Джонсън в съда и получената в резултат работна ръка на един от слугите му за цял живот без съмнение оказа положително влияние върху процъфтяващия му бизнес, в крайна сметка постепенната промяна в нагласите на колониите към робството и расата ще е в ущърб на семейството му като робството бавно става все по-малко в услуга на нечие финансово състояние и повече за това откъде сте вие или вашите предци.

Когато умира през 1670 г., вместо плантацията да се наследи от децата му, съдът обявява, че „като чернокож мъж Антъни Джонсън не е гражданин на колонията“ и присъжда имението на бял заселник.

 
 
Коментарите са изключени

Как се появяват езиците

| от |

На практика, разбира се, изглежда силно невъзможно да знаем кой е първият език, но това не означава, че лингвистите не са се пробвали да разберат. Пред учените има обаче един основен проблем – те смятат, че езикът вероятно се е появил преди около 100 000-200 000 години. Това е приблизително, когато съвременните хора, Homo sapiens, са се развили със същата структура на черепа – заради което се предполага, че са имали и същата мозъчна функционалност – и с подобна гласова структура като хората днес.

Като изключим нечленоразделните звуци на праисторическия човек, произходът на съвременния език все още е до голяма степен мистерия. Първият език може да е подобен на този, който говорим днес или пък да се е променил толкова много, че да нямат прилика с никой от известните ни езици, а може и изобщо да не включва произнасяне, ами да разчита на жестове или подсвиркване, както е, например, при езика силбо гомеро.

Има няколко критерия, които трябва да изпълнява един език, за да е „първия“. Един от начините, по които хората определят първия известен език, е като поглеждат кой е най-стария писмен език. Той се случва да бъде египетският или шумерският. Има и египетски, и шумерски текстове, датиращи от около 3200 г. пр. н. е. Разбира се, имаше много други езици, които се говорят по това време по целия свят – просто тези две общности изглежда първо са разработили писмен език или поне са написали думите си на материал, който е бил в състояние да устои на неуморните, вечни удари на времето. Тези текстове са най-старите истински писмени доказателства за език и единственото нещо, с което лингвистите разполагат.

Pieter Bruegel the Elder - The Tower of Babel (Vienna) - Google Art Project - edited

Вавилонската кула

Що се отнася до говоримия език, през годините се появяват много, много най-различни теории. Ние ще разгледаме ситуацията с полигенизма и моногенизма – тоест, дали много езици се развиват независимо един от друг в различни части на света едновременно или всички произхождат от един общ протоезик. Има само един първи език, ако вярвате в моногенизма. Но ако вярвате в полигенизма, има много различни „първи езици“, които се развиха по едно и също време.

И двете теории разчитат на много предположения. С моногенизма лингвистите проследяват корените много назад в историята, но нещата бързо стават мъгляви. Има и изследвания, базирани на генетиката; съществува корелация между генетичната диверсификация и диверсификацията на езиците, които се говорят в света. Това би означавало, че когато човешката популация е била още оскъдна, може би е имало само един език. Различните изследвания стигат до различни изводи за това колко надежден е този метод за определяне произхода на езиците, което го прави донякъде противоречив.

Моногенизмът до голяма степен не се счита за валидна теория през 19 и 20 век, когато се развива полигенизма. В езиково отношение полигенезата зависи от идеята, че всички езици се развиват независимо един от друг въз основа на средата и обстоятелствата, в които се намират хората. Моногенизмът твърди, че това е малко вероятно, още повече, че много езици могат да бъдат проследени до други „майчини“ езици.

Това, което лингвистите могат да докажат, е, че по-голямата част от 5000 езика, които се говорят днес на Земята, могат да бъдат групирани в клонове. Така испанските и италианските са групирани заедно с френски и румънски и се наричат ​​“романски езици“. Английският език, заедно с немски и холандски, са „германски езици“. А романските и германските езици заедно с келтския, гръцкия и индийския език (както и други) се наричат с общото название „индоевропейски езици“. Що се отнася до историята, позната ни до момента, индоевропейските езици са най-старото познато семейство от езици, датиращо от около 20-19 век пр. н. е. Някои твърдят, че афроазиатското семейство от езици може да е още по-старо, но най-ранните доказателства в тази посока са едва от 16 век пр. н. е.

Разбира се, има и много други клонове езици: японски, американски, палеосибирски – дълъг списък. Обикновено езиците могат да бъдат проследени до различните им клонове, но големият въпрос е да дали те споделят един общ предшественик, или „ствол“, така да се каже, който би ни дал първия език, или не споделят такова нещо.

Днес езиците се променят и нарастват непрекъснато и това е нещо съвсем нормално, което всички езиковеди могат да потвърдят. С новите думи се появяват непрекъснато, не е трудно да се види как езикът се е променил за никакво време – например, като отидем в някоя антикварна книжарница (и дори на място като битака) можем да намерим книги дори на царски български.

 
 
Коментарите са изключени

Великите Авантюристи: Ибн Батута – човекът, пребродил света

| от |

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

Първата половина на четиринадесетото столетие е вероятно един от най-колоритните периоди в човешката история. Средновековието е достигнало двоя културен и политически зенит. Учени, юристи, философи и пътешественици кръстосват света на длъж и шир, следвайки добре отъпканите търговски и поклоннически маршрути. Картографи рисуват детайлни атласи на познатия свят, мисионери пътуват до краищата на земята за да разнасят свещените слова на своите религии.

Handmade_oil_painting_reproduction_of_Ibn_Battuta_in_Egypt,_a_painting_by_Hippolyte_Leon_Benett.

Снимка: By Léon Benett – Verne, Jules (1878). Les Grands voyages et les grands voyageurs. Découverte de la Terre. Paris: J. Hetzel. Page 81 available from Gallica.Immediate source: http://www.artfinder.com/work/ibn-battuta-in-egypt-hippolyte-leon-benett/, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=17332982

 

Огромната Монголска империя, разделена на няколко свързани по между си ханства, управлява всички земи от Корея до Унгария, създавайки за първи път в историята едно обединено културно и политическо пространство. Във възход е и Светът на исляма (дар ал ислам). Благодарение на общата вяра и своят лингва франка – арабският, всеки мюсюлманин може да пътува свободно от Индонезия до Мароко и от Кавказ до Кения, без да има особени проблеми с общуването. В този космополитен свят, идеите с пренасят от кервани, поклонници и търговци, мистици, учени и професионални администратори-фрийлансъри. Погледнат от перспективата на глобализацията, светът в началото на XIV век доста напомня на нашият собствен, с единственото изключение на високите технологии.

Консерватизъм и либерализъм, културна приемственост и ксенофобия – човешките общества и тогава се люшкат между приемането и отхвърлянето на „другия“, било то на база вяра, цвят на кожата, пол или социален статус. И тогава, както и днес, високо образованите специалисти в света на правото, лингвистиката и „високите технологии“ са търсени навсякъде, без оглед на техния произход. Владетели, губернатори и религиозни водачи обещават несметни богатства и охолен живот на талантливите служители.

Световният трудов пазар ври и кипи. Арабски учени от Сирия подхранват университети в Андалусия. Професионални администратори от Персия стимулират развитието на институциите в Китай. Занаятчии от Палестина обслужват двора на монголските владетели в Централна Азия. Духовници от Арабия стават имами в Мали, а търговци от Венеция внасят стоки от Индонезия в Дания. Всеки, който е достатъчно дързък, умен и находчив, може да получи светът в краката си.

Ibn_Battuta_Mall_on_2_June_2007_Pict_4

Снимка: By Imre Solt – Dubai Construction Update Part 5 Page 14 at Post 278, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2954584

В този глобализиран, космополитен свят, през 1304 г. се ражда момче, чието пълно име е Шамс ад Дин Абу Абдалла Мухаммад ибн Абдалла ал Лауати ат Танги ибн Батута. Разбира се, за историята, той остава известен само с краткото си, последно име. Роден е в голямото мароканско пристанище Танжер. Родът му произлиза от берберите-амазиги, населяващи Северозападна Африка.

Баща му и предците му са ислямски юристи, вещи познавачи на религиозното право, което в тогавашният ислямски свят е и светско. Танжер е многолюдно пристанище, в което спират кораби от цялото Средиземноморие на път за Атлантическия океан и Северно море. Италиански търговци разнасят стоките си редом с колеги от гръцки, еврейски, арменски и арабски произход. Само на няколко километра отвъд Проливът на ал Тарик се намира Андалусия – розата на ислямската култура, побрала в себе си някой от най-великите учени и поети на онази епоха.

В това космополитно търговско средище, където е роден ибн Батута, разказите за приказни земи на края на света са честа тема за разговор на пътешественици, предприемачи и моряци. Самият Батута поема по стъпките на баща си и следва в учение за религиозно право (мазхаб), подчинено на принципите на Малик ибн Анас (живял VIII век – б.а.). На кратко, в сунитския ислям има 4 големи правни течения – Ханафи, Ханбали, Малики и Шафи‘и. Всяко едно от тях следва определени принципи на последователност по отношение на това кои религиозни текстове и в какъв ред трябва да се използват за тълкуване на правните казуси. Малките възприемат Корана за най-висша правна инстанция, следван от хадисите (притчи за живота на Мухаммад – б.а.) , а след това и правната система, съществуваща в Медина по време на пребиваването на Мухамад там. Учението на Маликите се разпространява в цяла Африка и е доминантното правно направление в по-голямата част от ислямските общности на Черния континент, с изключение на Египет и на земите около Рогът на Африка.

След като завършва базовото си обучение, ибн Батута, тогава 21-годишен, решава да замине зад граница и да потърси реализация на своите правни умения. Благодарение на общото единство на ислямското право, той може да намери реализация като, казано на съвременен език, юрист-фрийлансър. С цел натрупване на опит и опознаване и на другите правни направления в Исляма, ибн Батута решава да съчетае пътуването си със задължителното за всеки мюсюлманин поклонение до Мека (хадж). Планът му е да замине на дългото около 16 месеца поклонение, следвайки сухопътния маршрут по крайбрежието на Северна Африка. Подобно на Монголската империя в Азия, в Северна Африка съществува система от няколко обвързани по между си династии, които владеят цялата територия от Атлантика до Ирак. Най-могъщи сред тях са Мамелюците в Египет, но и владетелите на Либия, Тунис, Алжир и Мароко успяват да поддържат сигурни пътищата в своите земи.

В своите спомени, обобщаващи неговите пътешествия, ибн Батута казва: „Напускам дома си без да имам до себе си спътник, който да ме утешава, нито пък керван, към който да се присъединя. Води ме единствено отдавнашното ми стремление, което изгаря гърдите ми – да посетя тези прочути места. За това намирам упование в този свой стремеж, за да намеря сили да напусна своите близки така, както птица напуска гнездото си. Беше ми тежко да се разделя с тях и всички бяхме обзети от голяма мъка от тази раздяла….“

Батута изминава общо 3200 километра за няколко месеца и през пролетта на 1526 г. достига до едно от най-големите пристанища в тогавашният свят – Александрия. След неколкоседмичен престой, странстващият юрист се отправя към Кайро – перлата на Египет, където разглежда местните забележителности, посещава знаковите джамии и се среща с някои от най-изтъкнатите специалисти по ислямско право. Първоначалният му план е да пътува нагоре по р. Нил, да прекоси пустинните области и да се добере до град Айдаб на Червено море, от където да вземе кораб за Хиджаз. Избувахнето на бунт в югоизточен Египет г принуждава да се върне обратно в Кайро и да предприеме обходно пътуване през Дамаск.

По пътя към главният град на южна Сирия, той преминава през Витлеем и Йерусалим и посещава местните мюсюлмански и християнски светини. Ибн Батута прекарва светия за мюсюлманите месец Рамадан в Дамаск, след което поема на дългото 1300 километра пътуване през пустините към Медина. След като прекарва четири дни там, заминава за Мека, където извършва своя хадж и заслужава титлата хаджия.

Tabriz_School_Shirin

Посещение в Тебриз 1327 г.

Снимка: By AnonymousOriginal uploader was Евгений Ардаев at ru.wikipedia – Transferred from ru.wikipedia, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=7849944

В този момент, пътуването на Батута би могло да приключи и той да поеме по обратният път към Мароко – още около 4000 километра. Дори така, той би бил един доста пропътувал за времето си човек. Но духът на ибн Батута е неспокоен, винаги търсещ. В Дамаск е чул историите за могъщата монголска държава на Илханидите, които владеят Кавказ, Ирак и Иран. Приказни градове, сред които перлата на арабския свят – Багдад, го очакват там, отвъд хоризонта и в крайна сметка, изкушението да види местата, за които е чувал, надделяват у него. В средата на ноември, 1326 г., Батута поема на север към Ирак, присъединявайки се към керван, който прекосява пустинята Недж на път за Наджаф. Пристигайки там две седмици по-късно, Батута посещава прочутата гробница на халифът Али, зетят на Мухаммад и основополагаща фигура за шиизма.

От Наджаф, Батута решава да не посети директно Багдад, а първо да се отправи към Персия. За целта, пътешественикът поема на юг по река Тигър и достига Басра, от където пресича Загроските планини и достига до прочутото търговско средище Исфахан. Градът е един от малкото, пощадени от монголските нашествия и заради това се издига като основен възел по Пътя на Коприната. От Исфахан, Батута поема отново на запад, посещава Шираз и в последствие достига Багдад през юни, 1327 г. По това време градът все още се възстановява от опустошението, причинено от монголите през 1258 г. При все това, Багдад остава един от най-забележителните градове в тогавашният свят.

Успява да се включи във владетелския керван, с който Илханидъд Абу Саид поема към северните си владения. Под закрилата на монарха, Батута прекосява централен Ирак, но в последствие решава да направи отклонение на североизток и посещава друг от големите персийски градове – Табриз. От там, Батута пътува се Джизре (дн. Турция) и Мосул, след което отново се насочва към Багдад. В столицата на Илханидите, ибн Батута отново се присъединява към керван, заминаващ за Мека и извършва повторно поклонение в светия за мюсюлманите град, като прекарва там няколко месеца до лятото на 1328 г. Междувременно се възползва от професионалните си умения за да спечели пари, а съприкосновението с местните правни школи му позволява да обогати познанията си и да натрупа значителен престиж.

След неколкомесечния си престой в Мека, Батута заминава за Йемен. Пътува до голямото пристанище Джеда, от където взема кораб, който го откарва на юг. В Йемен, Батута посещава градовете Забид и Таиз, след което се отправя към голямото пристанище Аден – една от перлите на Индийския океан. След като се наслаждава на чудесата на Аден, Батута взема нов кораб и се отправя към пристанището Зейла в северна Сомалия. След две седмици в тези земи, той потегля към Могадишу – днешната сомалийска столица и тогавашно търговско средище.

Батута отбелязва че в Могадишу се произвеждали тъкани, които се изнасяли на длъж и шир в Арабско море и достигали чак до Египет. След като опознава местните нрави и забележителности, Батута поема на юг по т.нар. бряг Суахили. Там той посещава големите пристанища Момбаса и Килуа. Последното място го впечатлява със своята уникална джамия, изградена от „коралови камъни“ – варовикови блокове, запазили в себе си вкаменелости от коралови рифове край бреговете на Африка. И в двата града го впечатлява отличния градоустройствен план и спретнатите сгради, изградени от дървен материал с покриви, покрити с тръстикови снопове.

След като посещава ключовите градове на брега Суахили, Батута взема кораб и използвайки мусонните ветрове плава на север към Оман. Преминава през Мускат и пролива Ормуз, след което пресича Недж и за трети път отива на хадж в Мека. След кратък престой там, Батута отново поема на път. Прекосява Червено море, пътува до Кайро и от там се отправя на север към Анадола. Пътят му минава по крайбрежието на Синай, Палестина и Сирия. Най-сетне, в Латакия, Батута взема кораб, който го откарва до Анталия. В Анадола, Батута се свързва с братствата на ахиите – братства, съчетаващи в себе си духовнически и социални функции, които изобилстват в градовете на Селджушкия султанат Рум. Използвайки тяхната мрежа, през 1330 г., Батута обикаля голяма част от Мала Азия.

В крайна сметка, от Синоп пътува отново с кораб до Тана (Азов) и от там посещава Крим. От Крим се насочва към процъфтяващият търговски център Маджар – едно от ключовите търговски средища на Златната орда (днес градът е разрушен, руините му се намират недалеч от Будьоновск – б.а.). От там, Батута пътува на югоизток, където посещава мобилният владетелски Двор на хан Узбек. След известен престой в обкръжението на владетеля, пътешественикът се насочва на север и посещава Болгар – древната столица на Волжка България. Тук той описва особен търговски ритуал. Местните търговци пътували в замръзналите земи на север към планините Урал.

Там през нощта, те оставяли стоката си на снега и се прибирали в лагера си. На сутринта, стоката я нямало, но на нейно място били оставени ценни кожи, които в последствие се използвали за направата на скъпи облекла и украшения. Тази търговия без пряк контакт грабнала въображението на Батута, но той така и не успял да пътува толкова на север и да я види с очите си.

Bolgar

Снимка: By Alaexis – Собствена творба, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2888419

От Болгар, мароканският пътешественик заминава по Волга за Астрахан – голямото средище и врата на търговията между Централна Азия и източна Европа. От Астрахан, Батута пътува заедно с една от съпругите на хан Узбек към нейната родина – Византия. Принцесата е незаконна дъщеря на Андроник III Палеолог и по нейно настояване, един керван заминава за Константинопол, където тя иска да роди своето дете от Узбек. Батута пристига в Константинопол през 1332 г. и прекарва около месец в града, посещавайки Св. София. Там той има възможност да разговаря с местни православни духовници, разказвайки им за пътешествията си в Светите земи. От Константинопол, Батута отново се завръща в Астрахан заедно с византийската принцеса, след което посещава двора на Узбек в град Сарай.

След нов престой, Батута поема на изток. Прекосява степта северно от Каспийско и Аралско море и завива на юг, посещавайки перлите на централноазиатската степ – Бухара и Самарканд. Древните степни средища пленяват въображението на поколения пътешественици и самият Батута не остава безразличен към техните богатства, архитектура и обичаи. В Самарканд, пътешественикът успява да посети двора на хан Тармаширин – владетел на Чагатайското ханство. Славата му на странстващ познават на ислямските догми и право му отварят много врати и той е добре приет от хана. Любовта на Батута към пътешествията отново взима връх и той потегля към Индия през Афганистан, прекосявайки смъртоносните проходи на Хиндокуш, в които по собствените му думи, стотици търговци и роби намират смъртта си, застигнати от ледения гняв на планината.

Трябва да се отбележи, че освен обичайната мотивация за нови места, гледки и чудеса, Батута е привлечен към Индия и от славата на делхийския султан Мухаммад бин Туглук. Смятан за най-богатият мюсюлмански владетел, бин Туглук обявява, че търси начетени мъже, вещи в администрацията и ислямското право за да изгради своето владение сред обитаваните от неверници плодородни земи по поречието на р. Ганг. Пътешественикът прекосява Пакистан и Раджастан, след което достига Делхи. Там той прекарва следващите 6 години, служейки на различни позиции в двора на бин Туглук. Неговите религиозни и морални виждания често го поставят в неудобна ситуация спрямо силните на деня и към 1341 г., Батута търси начин да напусне Делхи и да се отърве от властта на бин Туглук. Отдава му се удобен случай през същата тази година, когато от империята Юен (Китай) пристига делегация, която очаква от двора на Делхи да бъде изпратен посланик до Поднебесната. Батута кандидатства за позицията и поема на път с пищна свита.

Достигайки Каликут в южна Индия, свитата му е застигната от нещастие. Докато той се моли в местна джамия, единият от двата му кораба е потопен от внезапна буря, а другият отплава без него. Страхувайки се да се върне в Делхи без да е изпълнил мисията си, Батута остава в южна Индия, където постъпва при един от местните владетели – Джамал уд Дин, султан на Науаят. След като прекарва няколко месеца там, Батута е принуден отново да бяга, този път заради свалянето на Джамал уд Дин от власт. Мароканецът напуска Субконтинента и заминава за Малдивите.

Наскоро приелите исляма земи се нуждаят от хора със съответната ислямска юриспруденция и Батута вижда шанс да припечелва и живее добре на приказните острови. Оказва се обаче че разкрепостените местни нрави не са му по вкуса. Той така и не свиква с обичая на местните жени да ходят голи от кръста на горе, както и със запазването на много от пред-ислямските традиции и ритуали. След кратко пътуване до Шри Ланка и Южна Индия, Батута отново се връща на Малдивите, но през 1345 г. окончателно напуска островите и заминава за Бенгал. Там, той се среща с легендарният мюсюлмански суфи Шах Джалал – една от водещите религиозни фигури по онова време, почитан и до днес от мюсюлманите в Индия.

От Бенгал, Батута поема към остров Суматра – по това време най-източното владения, управлявано от мюсюлмани, след което минава през Малака и Филипините и достига южен Китай. Първият голям град, който посещава е Цюанджоу в провинция Фудзиен. Батута е впечатлен от доковете за сглобяване на големи кораби, местното производство на коприна и порцелан, както и на факта, че местните използват хартиени пари. По време на престоя си, Батута е подслонен от компактната общност мюсюлмански търговци, която живее там.

Мюсюлманите имали собствен квартал с джамия, пазар и болница. След като прекарва известно време в Цюанджоу, Батута заминава към Ханджоу – един от най-големите градове в тогавашен Китай. За пореден път удивен от мащабите на китайските градове, Батута е подслонен от египетски търговци, които живеят в отделен квартал на града. В последствие, Батута пътува по Големия канал до Пекин, където е приет в двора на император Тогон-темур. След като прекарва близо година в Китай, ибн Батута започва своето обратно пътешествие през 1346 г.

Turkish_-_Tile_with_the_Great_Mosque_of_Mecca_-_Walters_481307_-_View_A

Снимка: By Anonymous (Turkey) – Walters Art Museum: Home page  Info about artwork, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=18791209

Пристига в Дамаск през 1348 г., а по стъпките му върви Смъртта. Чумната епидемия помита тогавашния свят, предизвиквайки гибел в мащаби, невъобразими за човешкия ум. Светът на космополитността, безпрецедентния обмен на стоки и идеи рухва. Империите, които са контролирали древните пътища, свързващи Мароко с Корея се сриват една след друга. Десетилетията след избухването на чумата са белязани от затваряне на много от познатите маршрути и залез на големия културен обмен. Ще мине повече от половин век, преди пътищата, които Батута използва, за да обиколи целия познат свят, да започнат да се отварят отново.

Преди да се завърне у дома, Батута посещава още веднъж Мека и достига Мароко едва през 1349 г., преминавайки през Сардиния, Тунис и Тлемцен. Завръщайки се у дома, Батута не намира много от онова, което е оставил зад себе си. Баща му е починал 15 години по-рано, а мнозина са загинали от Черната смърт. След едва няколко седмици в Танжер, ибн Батута отново замисля как да поеме на път. Възможност му се отдава, когато става ясно че кастилският крал Алфонсо XI подготвя кръстоносен поход срещу Гранада. Батута, вече 45-годишен, решава да се запише за доброволец в защитата на Андалусия и заминава за Иберия. Чумата покосява краля на Кастилия и слага край на похода, но Батута решава да не пропусне възможността и превръща своето пътуване в поредната туристическа обиколка, посещавайки всички ключови градове в Южна Испания.

След завръщането си в Танжер, неуморният пътешественик замисля нова експедиция. Този път целта му е да посети Мали. Батута се присъединява към керван, който прекосява безбрежните пясъци на Сахара и достига долината на р. Нигер. По време на своите обиколки в Субсахарна Африка, ибн Батута посещава всички големи градски и търговски центрове в тази част на света, сред които  Тагаза, Гао и Тимбукту. По време на престоя си в оазиса Такедда, Батута е призован от султана на Мароко, Абу Инан Фарис от династията на Маринидите.

Следвайки повелята на своя владетел, ибн Батута завършва своето последно пътешествие и се завръща в Мароко през 1354г. На следващата година, по поръчение на султана, неговите спомени са записани от книжовника Мухаммад ибн Джузай. Тъй като не разполага с лични бележки от пътуванията си, Батута често използва готови пасажи от други съвременни пътеписи за да попълни празнините при описанието на държавите и населените места, които е посетил. Година по-късно, пак по нареждане на Абу Инан Фарис, ибн Батута е назначен за съдя (кадия) – пост, който заема до края на живота си – 1368 или 1369 г.

По време на своите пътешествия, ибн Батута изминава над 117 000 километра, което го превръща в най-дълго странствалият авантюрист на онова време, а и в историята като цяло. Пътуванията му се разпростират върху период от четвърт век, в който той успява да обиколи над 80% от познатия тогавашен свят. По пътя си се жени поне 6 пъти, развежда се четири пъти и оставя след себе си неизвестен брой деца, плод на постоянните му връзки с наложници, конкубинки, робини, проститутки и флиртове със знайни и незнайни жени. Среща се с императори, ханове, султани, емири и религиозни лидери и опознава света по начин, невъобразим преди великата индустриална революция и появата на телекомуникациите.

TumbaIbnBatuta

Снимка: By Ruben – Photograph from a friend., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=6002015

Неговите спомени- Пътешествията (ал Рила), са случайно открити от европейците едва в началото на XIX век. Преведен са за първи път от арабски през 1829 г. от британския ориенталист Самюел Лий. Година по-късно, по време на окупацията на Алжир от Франция, Френската национална библиотека се сдобива с ръкопис, за който в последствие е доказано, че е оригиналният текст, написан от ибн Джузай.

 
 
Коментарите са изключени