shareit

Ю Несбьо: Рокендрол, трилър, мрачни краски и добро насилие

| от Амелия Понд |

Има нещо специално в Норвегия. Освен, че Осло е най-щастливият град за живеене, което ако прочетете някой от романите чието действие се развива там, ще ви се стори като научна фантастика. Скандинавците като цяло са известни с мрачния си подход към изкуството. Киното, телевизията и литературата им се получават най-добре. Разбира се, не може да изключим и изобразителното изкуство. Но тук ще говорим предимно за писане, не за рисуване.

Скандивнаците обичат мрачните краски и доброто насилие. Те го комбинират по почти уникален начин, завързват го с кървава панделка и го поднасят като подарък изненада на драгия потребител. Досега никой не се е оплакал.

Някъде из безкрайните светли полета на Норвегия, из модерните сгради в центъра на Осло, необезпокояван от никого живее модерният майстор на трилъра. И неговото име е Ю Несбьо. Ако не сте се запознали с него, моля, направете го. Той е чудесен, а напрегнатото му писане – остро като бръснач, ще ви допадне на мига. Най-вече ако сте почитатели на жанра.

Ю Несбьо

Ю Несбьо е норвежки писател, бивш футболист и запален хардкор рокер. Има група и свири с нея по най-различни места. Включително е идвал и в България. Бандата му се казва Di Derre и свирят активно от 1992-ра насам. Несбьо става литературна звезда първо в родината си, а после и по света в края на 90-те и началото на новия век. Онова, което го прави известен, е поредицата за пропадналия детектив Хари Хуле.

Поредицата за Хари Хуле всъщност е първото нещо, с което Несбьо се заема и пише, след като осъзнава, че няма да направи кариера в спорта. Когато прочетете нещо от норвежеца, някак ви става ясно, че писането му се отдава по-добре от ритането на топка и макар спортът да е загубил един приличен футболист, то модерната криминална литература е спечелила чудесен писател. Защото желание да бъдат футболисти имат мнозина, качества да бъдат писатели – малко.

Поредицата на Ю Несбьо за Хари Хуле стартира своето начало през 1997 година, когато излиза първата книга – „Прилепът“. Действието е се развива в Сидни, Австралия, а Хари Хуле, умен детектив с проблеми с алкохола, гони сериен убиец. Година по-късно излиза втората част „Хлебарките“, чието действие е в екзотичния Банкок, а две години по-късно и третата „Червеношийката“, която връща Хари Хуле в родната му Норвегия и поставя началото на онова, което трябва да се случи и да избухне в лицето на читателя, опръскано с много кръв и злини в „Снежния човек“.

Ю Несбьо, Майкъл Фасбендър, Снежният човек
Кадър от екранизацията на „Снежния човек“ с Майкъл Фасбендър

Снежния човек“ е първият и засега единствен роман на Несьо, който получи филмова адаптация. Книгата излиза през 2007-а и е седмото поред дълго и окъпано в алкохолни изпарения и насилие приключение на детектив Хари Хуле. На английски книгата излиза през 2010-а, а през 2013-а, малко след като правата са купени, Мартин Скорсезе е поканен да режисира адаптацията. Студиото избира да не адаптира на кино всички книги, може би защото са твърде много или защото изобретателното насилието в тях или защото начинът, по който жертвите намират злополучния си край, не са така приятни и наситени, както в „Снежния човек“.

Романът е преломната точка в творчеството на Несбьо. Той го прави рокзвезда в света на модерната криминална литература и бележи началото на края на създадения с толкова труд персонаж на детектив Хуле. За екранния живот на пропадналия Хари обаче, това е едва началото. Филмът не мина с особен успех, въпреки великолепните кадри и участието на Майкъл Фасбендър в главната роля, но с днешна дата това няма особено значение. Защо? Защото онова, което киното умее да прави по-добре от всяко друго изкуство, е да те прави известен.

В този смисъл „Снежния човек“ само дообогати аурата на Ю Несбьо и книгите у и днес се продават като пухкави кифли рано сутрин. Освен красиви и популярни, са и добре написани, което с оглед на модерната литература, си е направо огромно предимство.

Ю Несбьо

Несбьо пише само и единствено трилъри, може би защото е скандинавец или защото му се отдава да измисля интересни начини за прекратяване на нечий живот. Не знам. Но знам, че трилър жанрът отдавна е оставен срамотно в някой прашен ъгъл на Холивуд и високото изкуство, и трудно намира път към хубавото кино и важните събития. Той винаги е потулен под пластове от сложни семейни отношения, човешка драма, всепоглъщаща апокалиптична трагедия или романтични чувства, блъскащи се да избият от някое кътче. Добрият сложен трилър, в най-чистия си вид, е умело забравен и принизен до нискокачествена продукция, от която почитателите на жанра често се срамуват. За него няма награди, аплодисменти или добри ревюта. Той е принизен до скучна кримка, писана от баба. Затова, когато почитател на трилъра, какъвто аз гордо съм, срещне някой с остро перо и интересен подход, се хваща за него като за котва. Ю Несбьо е тази моя котва.

Последното нещо, което може да откриете от маестро Несбьо, освен финала на поредицата за Хари Хуле – засега последен роман със заглавието „Жажда“, е арогантно вкусният роман „Макбет“. Разбира се, че името не е случайно.

Ю Несбьо, макбет

Ю Несбьо, заедно с още 7 автора, е поканен да се включи в кампанията на издателство „Хогарт“ и техният проектШекспир“. В него прочути писатели пресъздават вечните произведения на Уилям Шекспир през уникалната си авторска призма. Първият роман е на Джанет Уинтърстън, който адаптира „Зимна приказка“, следват Харълд Джейкъбсън с „Венецианският търговец“, Ан Тейлър с „Укротяване на опърничавата“, Маргарет Атууд с „Бурята“, Едуард Сейнт Обин с „Крал Лир“, Трейси Шевалие с „Отело“ и последен трябва да излезе романът на Джилиан Флин, която адаптира „Хамлет“.

В целия проект има само двама автори, които работят в жанра трилър – Несбьо и Флин – и двамата избират две от най-амбициозните творби на Шекспир. За разлика от останалите автори, Несбьо дори не сменя името на книгата си, а със задоволство я кръщава „Макбет“, както се казва и основният му персонаж вътре. Историята се развива във измислен антиутопичен град, просмукан от корупция и мръсотия, може би защото двете някак винаги вървят ръка за ръка, а Несбьо майсторски вплита основните теми на 400-годишната Шекспирова драма в нейно съвременно отражение. Резултатът е криминален ноар от най-хубавия вид.

За финал само мога да препоръчам Ю Несбьо за гледане, слушане и четене. Не непременно в този ред, но поне по един от трите начина. Няма да съжалявате. Ако искате започнете с „Макбет“, но отделете време и да се запознаете с Хари Хуле. Ще се влюбите в този арогантен кретен. Както и в неговия автор впоследствие.

 
 
Коментарите са изключени

Дървените небостъргачи достигат нови висини

| от |

След вълна от пожари в големите градове в Съединените щати през 19 и началото на 20 век, дървенията като архитектурен материал се счита за опасна, особено във все по-плътна градска среда. За къщите продължават да се използва дърво, но по-едрите проекти го избягват като материал. Вместо това те се използва зидарията, алуминий и стомана, за да се изградят по-устойчиви на пожар, както и все по-високи конструкции.

Заради новите строителни технологии, иновациите в пожарната безопасност и нарастващия интерес към екологичния дизайн, дървесината днес се завръща.

Ponderosa Studios at the University of British Columbia 2016

Brock Commons – сграда със студентски общежития към Университета в Британска Колумбия във Ванкувър, Канада

С малко над 50 метра височина, наскоро завършената (през 2017) Brock Commons в момента държи рекорда за най-високата сграда от дърво в света. Колоните, гредите и дъските са от ламиниран дървен материал в комбинация с лепило (материалът се нарича глулам, glulam) и са основите структурни елементи на сградата. Този материал в много по-здрав от обикновеното необработено дърво. Глулам опорите са леки, обикновено около 2/3 от теглото на стоманата и 1/6 от теглото на бетона. Тази лекота също улеснява транспорта и намалява разходите. Естествената гъвкавост на дървото пък помага на сградата да реагира по-добре на земетресенията.

Willis Tower From Lake

Willis Tower

В момента обаче се планират редица много по-високи сгради от тази. Архитекти от Perkins + Will развиват проект  River Beech Tower в Чикаго, който ще достигне 80 етажа и ще бъде много по-лека за етаж от съседната Willis Tower (висока 426 метра и съдържаща близо 80 000 тона стомана).

Glulam

Сглобка от глулам

Въпросът с пожарите също е адресиран от специалисти. Колкото и странни да изглежда, дървото може да се окаже по-добре от стоманата при силен топлинен стрес. „Дървесината е по-пожароустойчива от стоманата и бетона. Това е така, защото 15% от дървесната маса е вода, която ще се изпари, преди материалът да изгори. Освен това, дървените трупи се овъгляват отвън и това защитава сърцевината им. Стоманата се загрява бързо, дървото изпарява вода и гори бавно.

 
 
Коментарите са изключени

Катерина Лирой – военният коресподент на Виетнам

| от |

Появата на фотоапарата замени много от тогаващните скици и карикатури в печатните медии. Очакваният фурор беше забелязан някъде през Втората Световна война и много скоро имаше само едно единствено място за картинки – последната страница за хумор. Фотографията променя изцяло света и запечатването на мигове във фотолентата е променило много исторически събития, както се досещате. Според LA Times повече от 70 американски жени са участвали в отразяването на Виетнамската война. Техните снимки са публикувани и могат да се видят и до днес, но войната не прави разлика между журналисти и много често стават жертва на конфликта.

Френската фотографка Катерина Лирой е една от оцелелите и нейните кадри печелят награди като „Джордж Полк“ за снимка на годината. Изобреженията са доста смущаващи и обрисуват войници от двете страни. Историята на фотографката е забавна. Отгледана от католическо семейство, Кати искала да стане музикант, но след като се мести във Виетнам още на 21 години, започва да използва камерата си за разкриването на човешката страна на конфликта. Кадрите ѝ тогава се продават по 15 долара на снимка в агенции като ssociated Press и United Press International. За постиженията си е смятана за един от пионерите при отразяването на събития. Както се досещате, кадрите са направени с Leica – един от най-добрите фотоапарати за времето си. Въпреки честите случаи на престрелки и поводите за гняв, дамата признава, че никога не е снимала агресията на войната и не си е позволявала да изразява мнението си. Нейната основна мисия, още със слизането от самолета, е да представи хората, страданието и унищожението на войната. С подобни мотиви е трудно да не се оцени нейния труд. Ето защо и New York Times пишат по неин адрес следното:

„Можем да я считаме за един от най-дръзките фотограви във Виетнам. Сигурни сме, че прекарва времето си на бойното поле.“
До някаква степен са прави, защото фотографката често пише на майка си писма, в които споделя къде се намира. В едно от тях споделя:
„Не съм далече от границата с Лаос. Води се кървава битка между морските пехотинци и войниците от Северен Виетнам. Вървим нагоре по планината, където се очаква нападение на възвишението. Има сериозна съпротива и често сме заливани от куршуми. Виетнамците се крият в много добре направени бункери.“

Hill Fights from Jacques Menasche on Vimeo.

 

Имайки предвид липсата на мотивация, придружена с усещането, че тази война се води с глупави решения на политици, повечето американски войници изглеждат изключително объркани и изгубени в този военен конфликт. Трудно е да се опишат емоциите, които хората преживяват, докато гледат издъхващите си приятели на земята. Нейните кадри успяват да уловят точно този момент. Дали от колегиална завист или от липсата на материали за дамата, но повечето колеги пускат фалшиви слухове за нея. Един такъв е, че французойката трябвало да преспи с един от капитаните, за да може да скочи с парашут по време на операцията Junction City през 1967 година. Слуховете успяват да стигнат до медиите и отново New York Times разпространяват тази лъжа. Истината е, че Кати е била завършен парашутист и много добре знаела как да скача и какво да правина земята. Като дете има зад гърба си повече от 80 скока. Скокът в гореща точка носи и своите рискове. Шрапнел от снаряд се забива в гърдите, но по-късно става ясно, че нейният фотоапарат успява да попречи на горещото желязо да разкъса жизнено важни органи. През 1968 година е заловена от войници на Северен Виетнам.

Тя и още един неин колега са подготвени за убиване, но евентуално успяват да преговарят и да бъдат освободени. Фотографката дори успява да направи снимки на противника. Статията „Невероятен ден в Хюе: Противникът ми позволи да го снимам“ прави фурор в LA Times. За жалост, когато войната във Виетнам приключва, Кати бързо успява да намери следващата гореща точка – Сомалия. След това отразява военните действия в Афганистан, Ирак, Иран, Либия и Ливан. След посещенията на някои от най-опасните места на света, дамата решава да приключи кариерата си и да намери ново призвание – модната фотография. В сайта си Piece Unique предлага ретро дрехи и го поддържа добре до смъртта си през 2006 г. от рак на белия дроб. През целият си живот, дамата никога не е търсила рекламата и сензацията, което я прави напълно неизвестна за обществото на фотографите и журналистите. За много от колегите си, които я познават, тя е онзи тих герой, който показва високите качества на жените-кореспонденти. Примерът ѝ е последван и днес има достатъчно жени, които заснемат някои от най-опасните конфликти по света.

 
 
Коментарите са изключени

Бадгирите на Дубай: Как се охлаждат в пустинята

За повечето хора Дубай е най-високия небостъргач в света, както и други елегантни модерни сгради, които промениха силуета на града през последните десетилетия. Но отидете в друга негова част и естетиката се променя: стъклото и стоманата отстъпват място на калта и камъка, а херметически затворените сгради се заменят с такива с древни техники за естествено охлаждане.

Windtower Dubai

Бадгирът е традиционен персийски архитектурен елемент, открит в Близкия изток, чиято употреба датира от хиляди години. Прякорът на това съоръжение – „уловители на вятър“ – идва от способността му да улавя преминаващи ветрове и да ги канализира надолу в сградата. Обикновено извисяващи се над жилищните сгради, тези кули всъщност изпълняват различни функции. Бадгирите осигуряват вентилация на закрити помещения. Те могат също така да улеснят изпарителното охлаждане с помощта на резервоари за вода вътре в сградите. Понякога са насочени към вятъра, за да улавят повече въздух, друг път гледат настрани заради риска от пясъчни бури.

Malqaf

Четирипътни бадгири могат да се видят из целия Дубай. Те често имат дървени пръчки, стърчащи от страните им, използвани за закачане на плат за пренасочване на въздушния поток. Дори когато няма вятър, кулите функционират като слънчеви комини, които позволява горещия въздух от сградата да се изкачи нагоре по тях и да излезе.

Някои все още се използват, особено в старите части на града, но архитектурният характер на бадгирите също така може да се приложи и естетически. В по-новите сгради модерната форма присъства, но не пречи в нея да се интегрират ниши за улавяне на вятъра.

Същевременно в горещите пустинни региони в и извън Обединените арабски емирства, в комбинация с кулите, отдавна се използват и други архитектурни решения. Сградите често са максимално плътно една до друга не заради липса на пространство, а за да пазят максимално много сянка на пътищата и тротоарите под тях. Дебелите керамични или каменни стени едновременно са от местните строителни материали, но също и спомагат за увеличаване на изолацията и поддържат сградите хладени отвътре.

 
 
Коментарите са изключени

Никлас от Салм – човекът, който развали закуската на Сюлейман

| от |

Историята не се вълнува от цифрите и многократно доказва, че голямата армия често може да стане за смях. Сюлейман  ще разбере всичко това по трудния начин. След като превзема Белград, фокусът на султана се насочва към Средиземноморието. В следващите години ще постави своя морска база на остров Малта и ще се стреми към пълната морска доминация. Когато Унгария отказва да се преклони, Сюлейман решава да демонстрира пълната си сила, изразена предимно в човешки капитал, взиман най-често под формата на кръвен данък, да неутрализира крал Лайош 2-и. След като кралят е мъртъв, апетитът на всички се изостря. Много скоро става ясно, че султанът не само не демонстрира сила, но има намерение да променя облика на Европа. Самият той много иска да прилича на Александър Македонски и използва военната си мощ, за да заслужи тази титла.

След като австрийският херцог Фердинанд започва скромна военна кампания с претенции за короната, султанът на Османската империя решава да се разходи за втори път в Централна Европа и този път използва повече от 120 000 войника, тежка артилерия, камили (по-издържливи били на дълъг път) и още много други. Впечатляващата армия започва своя дълъг и изморителен поход на 10 май 1529 г. Великият пълководец смята до края на годината да се е разправил с всички врагове, но за жалост природата е срещу него, впрочем както се случва и с Наполеон – дъждовете се оказват твърде скъпо удоволствие. До началото на септември падат Мохач и Буда.

Крайната дестинация на дългото пътуване е Виена. През цялото време вестоносци и разузнавачи предават, че 100 000 армия на Сюлейман минава изключително лесно през градовете. Виена трябва да се подготви за много тежка битка. Младият  султан още не знае, че от другата страна го очаква един 70-годишен старец с достатъчно боен опит, донесъл главата на френския крал. Никлас граф на Салм се оказва страховит немски наемник. Макар и на преклонна възраст, той използва вече наложени немски наемници с името ландскнехти. Въпросните бойци могат да се похвалят с цветните си дрехи, висока лоялност и жертвоготовност.

Landsknechte

Снимка: By Daniel Hopfer – from de.wikipedia uploaded by Benutzer:Dylac, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=465391

Историята на тези войници започва с писмено разрешение за отглеждане. Само лордовете могат да набавят такива наборници и след сериозно военно обучение, ландскнехтите стават не само предпочитана, но и единствена наемна армия в Централна Европа. Въоръжени с пики с дължина от 4.2 метра, както и с мечове с дължина от 170 сантиметра, тези бойни другари можели да водят свирепи битки, особено от разстояние. Същите дори не подозирали, че в обсадата на Виена ще могат да демонстрират колко важна е дистанцията в такива двубои. Да не говорим, че взвод от 300 човека комбинира най-доброто – определен брой носи пики, след това има група с мечове и на финала се подкрепят от стрелци с арбалети.

Повечето тактики се копират от швейцарската армия, но са достатъчно ефективни и успяват да се наложат през следващите сражения Освен тези симпатични бойни единици, Никлас използва и 700 испански мускетари – те разполагали с барут и достатъчно куршуми. Докато Сюлейман наближава града, опитните бойци подобряват многократно обсадата, успяват да изведат жените, децата и старците. Зад стените на Виена се крият едва 17 000 войника със скромни 75 оръдия. Единственият съюзник е лошото време и фактът, че огромната армия е успяла да се стопи значително от умора в следствие на лошите атмосферни условия. Въпреки това, султанът напомня на войниците си, че след две седмици възнамерява да закусва в катедралата Свети Стефан. Наемната войска не можела да развали своето реноме и под командването на Никлас дават свирепа съпротива.

Тежката артилерия на Сюлейман е останала някъде по пътя. Леката артилерия няма никакви шансове срещу стените на Виена, били те и рехави. Прелитащите снаряди често успявали да се движат по каменния път и да създават главоболия, затова за една вечер били извадени всички камъни и Виена осъмнала само с улици от кал. Следващите прелитащи снаряди буквално замръзвали в калта. Сюлейман наредил на неговите най-опитни бойци да започнат да копаят тунели под земята и да детонират стените подземно. Единствен проблем бил, че дългите копия на ландкнехтите били много  ефективни. Наемниците не били безсмъртни и също изгубили част от своя персонал.

SiegeOfViennaByOttomanForces

Снимка: By Неизвестен – HÜNERNÂME II. CİLT MİNYATÜRLERİNDE KOMPOZİSYON DÜZENİ, Ruhi KONAK, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3610635

След като все пак една от стените се отваря, наемниците успяват да я запушат и да отблъснат вече обезсърчените османски войници, повечето от тях без особен опит във водените на обсадна война. На 11 октомври отново проливни дъждове охлаждат желанието за атака на Сюлейман. Войниците му са обезсърчени, болни и сякаш проклетата Виена не иска да пада. Храната приключва, офицерите започват да режат крайници на всеки войник, който започне да мечтае за бягство. Това е и денят, в който Сюлейман обещава да закусва в катедралата. Никлас изпраща вест „Закуската Ви изстива!“. Последното сражение се води само 2 часа, без никакви значителни щети по крепостта. На 14 октомври се избиват пленниците в лагера на Османската Империя. Сюлейман си тръгва посърнал само с амбициите за господство в Централна Европа. Все пак ще има и второ настъпление, но след години, но 70-годишния Никлас няма да е на линия, за да демонстрира сериозния си военен опит.

 
 
Коментарите са изключени