Вирджиния Улф: женският глас на ХХ век

| от chronicle.bg |

На 25 януари 1882 г. в Лондон се ражда поредното дете на интелектуалеца, писател и критик сър Лесли Стивън и Джулия Принсъп Стивън. Момиченцето ще отрасне сред английската интелигенция, ще получи най-доброто образование и ще има възможността да върви по стъпките на предците си. А когато порасне и през 1912 г. се омъжи за Ленард Улф, ще стане Вирджния Улф – гласът на жената през XX век.

Освен с десетките си романи и бурен личен живот, белязан от депресията, Вирджиния Улф има огромна заслуга в осъвременяването на Англия през ХХ век. Кръгът Блумсбъри е група от интелектуалци, чиято цел е да изкоренят лицемерието и фалша, дълбоко вкоренени през викторианската епоха, в народопсихологията на англичанина. Една от прочутите акции на кръга е, когато група негови членове, предвождани от Хорас дьо Вер Коул се дегизират като делегация от абисинското кралство и успяват да заблудят екипажа на английски кораб. Викторианската любезност е толкова силна, че дори разрешават на групата да инспектира кораба. Вирджиния е на борда и чак през 2008 година на бял свят излиза разказът й за случая, известен като „Измамата Дендроут“.

„Мисис Далауей“, „Към фара“, „Орландо“, „Стаята на Джейкъб“ и още стотици есета правят Вирджиния Улф един от най-влиятелните автори в историята на литературата. Защото дава нов тласък на феминизма. Защото придава смисъл на тази дума и оставя траен отпечатък в нейното утвърждаване. Нужно е повече от кураж, за да се опълчиш срещу фалша на цяла епоха и срещу нейните мъже. Вирджния Улф го прави.

„Не можеш да намериш мир, бягайки от живота.“

„Езикът е вино върху устните.“

„Някой трябва да умре, за да се научим да ценим живота повече.“

„По-трудно е да убиеш фантома, отколкото реалността.“

„Умствената борба означава да мислиш срещу настоящето, а не заедно с него.“

„Всяка тайна в душата на писателя, всяко нещо, което той преживява, всяко негово качество, е написано в книгите му.“

„За да се насладим на свободата, трябва да имаме контрол над самите себе си.“

Вирджиния Улф

„Всеки има минало, затворено подобно страници на книга, които знае наизуст, но на която приятелите му могат да прочетат само заглавието.“

„Очите на другите са нашите затвори, мислите им са нашите клетки.“

„Нищо не се е случило, докато не е написано.“

„Жената трябва да има пари и собствена стая, ако иска да пише проза.“

„Колкото повече остарява човек, толкова повече харесва неприличието.“

„Усещам толкова силно насладата от това човек да се затвори в свой собствен свят, пълен с картини, музика и всичко красиво“ („В открито море“)

Вирджиния Улф
Getty Images

„Да, аз заслужавам пролет – не дължа никому нищо.“ (A Writer’s Diary)

„Чак когато си се наситил на красотата с очите си, умът ти разбира, че тя е суетна и временна.“

„Имам дълбоко скрито и неназовано желание за нещо отвъд ежедневния живот.“

„Човек, който продължава да се променя, е човек, който продължава да живее.“

„Искам да напиша роман за мълчанието. За нещата, които не се казват.“

„Точно това е, което има значение – неизказаното на ръба на казаното.“

„Мисленето е моята борба.“

 
 

Най-опасната професия: да те изстрелят с оръдие

| от chronicle.bg |

Когато някъде се публикува списък с най-опасните професии на света, те винаги са дървосекачи, металурзи, електротехници, рибари по по-затънтените кътчета на планетата и подобни. Нито едно от тези занимания обаче не е толкова опасно, колкото да те изстрелят от оръдие. Според статистика на Бюрото по труда в САЩ, дървосекачите са номер едно със 127,8 смърти на 100 000. Сега ще видим обаче, че това количество е нищо в сравнение с хората гюлета.

human-cannonball

Човешките гюлета за първи път са представени в публичното пространство в края на 19 век. През 1871 англичанин на има Джордж Фарини създава механизъм, който нарича „тласкач“. Направен е от дебели пружини и индийска гума върху тях. Първоначално не изглежда като оръдие, но тласкачът е могъл да изстрелва хора (или каквото се сложи върху него).

Фарини получава патент за изобретението си на 13 юни 1871. Две години по-късно то дебютира пред американска публика (не е ясно дали го показвал пред англичани) на популярния Бродуей в Ню Йорк.

Заради габаритите си Фарини не е бил изстрелван във въздуха. Вместо него „Лулу“, кльощав млад мъж, облечен като жена, който Джордж е обучил предварително, е бил гюлето. Фарини само управлявал тласкача като махал резето на пружините, в резултат на което Лулу рязко се озовавал на 10 метра във въздуха, където се хващал за трапец. Тълпата полудявала! Джордж и Лулу стават хит и тръгват на турне. През 1875 Лулу вече е известна като Кралицата на трапеца. Но коронният им номер ще попадне в сянката на една иновация на бизнеса с изстрелване на хора във въздуха.

Спорно е кой е първият човек изстрелян с оръдие: Ела Зуила и Джордж Лоял от „The Australian Marvels“ или  14-годишната Роса Матилда Ричър още известна като Зазел. Според сайта circushistory.org австралийското дуо първо представило номера в Сидни през 1872 като Джордж се изстрелвал от оръдието, а Ела го хващала, докато висяла от трапеца.

zazel-shot-from-a-cannon

Според други източници обаче Зазел става първият човек-гюле, когато изпълнява каскадата пред жива публика в Лондон през 1877. Ако датите са верни, Зазел изглежда е втора. 

Както и да е – в крайна сметка изстрелите на жива плът завладяват публиката. Опасността, вълнението и смелостта грабват всеки зрител. Най-добрите циркове по онова време, като PT Barnum’s и Yankee Robinson Circus (където Зуила и Лоял изпълняват номера си, докато са в Америка), виждат ефекта от каскадата и веднага разбират, че тя вече е коронна за програмата им.

Механизма на изстрелване на човек от оръдие не е никак сложен. За начало, оръдието дори не е оръдие – за целта никога не е използван барут, въпреки че понякога, за драматичен ефект, се е използвал барут извън оръдието, който да произведе гръм и да вдигне пушек.

За изстрелването на снаряда са се използвали най-вече компресиран въздух и малко по-рядко бънджи въже. Както с всяко сценично изкуство, изпълнителите често не издават тайната си, но устройствата, които ползват, работят повече на принципа на катапулта. Някои влиза в дулото, стъпва на платформа и компресираният въздух го изстрелва, бутайки платформата с от 200 до 400 атмосфери.

Скоростта на човека гюле може да достигне до 110 км/ч като рекордът е 120, 057 км/ч. Така той може да бъде изстрелян на около 60 метра от оръдието и на височина до 22 метра. Често има случаи, в които човек губи съзнание по средата на полета, заради силното ускорение, което достигало до 9g. Приземяването, разбира се, е най-опасно от целия процес.

Имало е мрежи, които трябва да поемат летящия. Те обаче били с размери 7 на 15 метра и често не били достатъчно големи. Преди публиката да пристигне, екипът е тествал тези мрежи с кукли (със същата тежест като каскадьора) и ги нагласявал както трябва. Ако тестовете били успешни, всичко продължавало по обичайния начин. Ако не – номерът се отменял от програмата. Тези тестове обаче не винаги показвали всички опасности.

Британският историк А. Х. Кокс калкулира, че от 50-те човека, които правят номера, 30 умират, изпълнявайки го, като повечето пропускат мишената. 

Имало е и тежко ранени. Роса Матилда Ричър, 14-годишното момиче, чупи гръбнака си, докато работи за PT Barnum, защото не уцелва мрежата. На 8 юни 1987, докато прави номера в цирк Barnum & Bailey, Елвин Бейл прехвърля мрежата, защото куклата, която се използва при тестовете, е била мокра и следователно по-тежка. Той остава с два парализирани крака. Други обаче нямат този късмет. През 2011 пред 2000 души публика Мат Кранч прави каскадата за първи път в живота си. Той се изстрелва на височина около 12 метра, но когато среща мрежата по пътя надолу, конструкцията пропада и той умира на място.

Въпреки опасностите, има и много успешни и известни изпълнения на вече иконичния номер. Семейство Закини, което обикновено работи с цирк Ringling, е емблематично име що се отнася до топовните стрелби на хора през по-голямата част на 20 век. През 20-те години 5 от 7-те братя изпълняват каскадата, а различни членове на цялата фамилия ще продължат традицията до 90-те години. Братята Виктор  и Хюго дори създават оръдие с две дула и се изстрелват заедно. А Марио веднъж прелита над 2 виенски колела.

Днес най-големите имена сред човешките гюлета са семейство Смит, основно Дейвид Гюлето Смит и сина му, Дейвид Куршума Смит. Всъщност Дейвид Старши държи световния рекорд за най-дълъг прелет до май 2011, когато синът му го чупи. Което е за предпочитане пред всичките други неща, които човек може да счупи при тази каскада.

 
 

Великите военни изцепки: Обсадата на Гюнс

| от Александър Стоянов |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Годината е 1532-ра. Изминали са три лета от паметната битка при Виена, в която Хабсбургите са оцелели на косъм срещу грамадната армия на Сюлейман Великолепни.

Османците са били победени, но не толкова от  стените на дунавската крепост или оръдията на австрийските войски, колкото от лошото време и проблемите със снабдяването. Някой друг владетел в онази епоха би размислил, би се отказал и би се захванал с нещо по-простичко. Но не и Сюлейман. Човекът, който сам титулува себе си „Повелител на хоризонтите“ няма как да приема факта, че е бил надигран от централноевропейските дъждове. Десетилетие след като се е възкачил на трона, Сюлейман все още не е познавал вкуса на истинското поражение и егото му не позволява някакво средно голямо градче, разположено в покрайнините на империята му да се изплъзва от неговата власт.

800px-Belagerung_von_Güns
Обсадата на Гюнс. Снимка: Wikipedia

След като е подсигурил останалите си фронтове и е изчакал подходящ момент, Сюлейман заповядва нов поход. По стара османска традиция, подготовката започва още през ноември, 1531 г. Призиви са изпратени надлъж и нашир из империята. Случващото се напомня на сцена от фентъзи роман – пищно облечени велможи, яхнали дорести жребци препускат по пътищата на огромната империя, понесли заповедите на падишаха. Призивите се четат санджак след санджак в цялата държава на падишаха. Спахиите от провинциите трябва да се отзоват на сбор в Тракия през пролетта на идната година. Всеки да носи своето снаряжение и да се придружава от необходимият брой джебелю – въоръжени спътници, издържани от всеки тимариот. Същевременно, призивът е отправен и към елита на османската армия – легендарните еничари. Агите започват да стягат войската в столичните орти, а ветерани пристигат от краищата на империята – брулените от степните ветрове гарнизони в Крим, изгаряните от слънцето пустини на Либия, Египет и Ирак, мрачните планини на Босна и Хърватия.

Ала не е мобилизирана само войската. Хиляди търговци и занаятчии започват да се събират, за да формират грамадния обоз, следван от постоянен, подвижен пазар, който да захранва огромното човешко множество. Ковачи, месари, хлебари и шивачи се оказват на едно място с колари, лихвари, проститутки, перачки и момчета за всичко. Следовниците на армията наброяват почти толкова, колкото и самата войска. Парите са добри и сигурни – хазната плаща всеки грош стока, която редовните войски изразходят, тимарите плащат от собствения си джоб, както и наемниците.

Последните се събират от всички краища на Балканите. Организират ги местни велможи и първенци. Отряди от по 10-20 или 100-200, тези наемнически части формират така нареченото „опълчение“, съставляващо около ¼ от цялата походна колона. Сред тях има представители на всички етноси – планинци от Босна и Албания, черногорци, сърби, българи, гърци, власи и турци от балканските поселения. Обещанието за богата плячка и бърза слава е достатъчно за да провокира лудите глави.

През юни, в Едирне (Одрин) са се събрали около 120 000 войници. Знамената на падишаха и великият везир се веят в челото на армията. Към сърцето на Европа поема най-голямата и добре организирана военна машина в тогавашният свят. По всичко личи, че валякът този път ще премаже Виена. Гордостта на Сюлейман не познава граници. Войските му достигат Белград в края на юни. Навлизайки във военната зона, Сюлейман започва да пише писма. „Здравей, Фердинанд. Днес достигнах в Осийек“ е приблизителното послание на едно от тях, написано на 12 юли, 1532г. „Нямам нищо против теб, но брат ти Карл  ме предизвика твърде много пъти и този поход е срещу него. Идвам за Виена“. Всеки следващ ден, Сюлейман праща нови и нови депеши, за да извести своя австрийски опонент до къде е достигнала неговата армия.

Хабсбургите са в ступор. Фердинанд заповядва на всички войски от Хърватия и Унгария да отстъпят към Виена за отбрана на града. Местното население трябва да се евакуира и да бяга на север. Слуховете за съдбата на онези, попаднали в османски ръце са страховити. Цели села и градове се превръщат в призраци.На запад, император Карл V впряга всички ресурси на грамадната си империя за да събере армия, достойна да срещне Сюлейман на бойното поле. Наемници се стичат от Кастилия, Арагон, Фландрия, Валония и Нидерландите, Италия, Бургундия и германските земи. „Мога да събера над 100 000 души“ уверява Карл своя брат, „само трябва да издържиш“. Лесно да се каже, трудно да се постигне.

В началото на август, 1532 г., османската армия достига до границата между Австрия и Хърватия. Всички крепости в околността са капитулирали без съпротива. Османските войски тъкмо се готвят да напреднат на север към Виена, когато пред тях се оказва, че има едно миниатюрно укрепление, което не се е предало – замъкът Кьосег, наричан на немски Гюнс.

Крепостта се ръководи от хърватския дипломат и военен Никола Юришич. С него има още 700 хърватски бойци, които са заявили, че няма да бягат. В първия момент, Ибрахим паша, великият везир на Османската империя не може да повярва. Докладите трябва да грешат, решава той. Този замък несъмнено трябва да има голям гарнизон – поне 5-6 000 души, за да може да се надява на някакви шансове. Без да провери повторно, Ибрахим заповядва крепостта да се обсади по всички правила на тогавашното военно изкуство.  Еничарите разполагат своите щурмови части и артилерия на предните линии и започват да копаят траншеи и подземни галерии за да сринат вражеските укрепления с огън от оръдията и залагане на погреби под стените. Никола Юришич, който наблюдава вражеските действия от върха на замъка, пише в дневника си „Цяло чудо ще е ако издържим и три дни“. Обсадата започва на 5-ти август.

Това, което следва може да се разглежда по два начина. Единият е, битката да се класира сред най-героичните отпори в човешката история. Другият – да се прати в графата колосални военни изцепки. При съотношение 1:170, османците би следвало просто да залеят крепостта като зерги в Star Craft. Битката, както е написал Юришич, би следвало да приключи на 8-ми август,а на 14-ти, Сюлейман да обсажда Виена. Живият живот обаче не е Star Craft. По-голямата част от армията се разполага на гигантски лагер и изчаква обсадата. За самите военни действия са заделени около 10 000 души, повечето от тях еничари. Елитната пехота е специализирана в превземане на всякакви крепости. В тази битка грамадната кавалерия няма да играе никаква роля. Ще говорят пушките, стрелите и оръдията.

През следващите 25 дни, османската армия извършва 19 последователни щурма срещу Гюнс. Крепостта е засипана със снаряди от многочислената артилерия. Сапьори подкопават стените, макар твърдата скала под тях да прави поставянето на взривове трудно достижимо. В укреплението са отворени няколко пробива. Еничарите се хвърлят в атака. Защитниците ги спират с огън от упор и упорит ръкопашен бой. Ден след ден, Гюнс устоява. Нервите на Сюлейман са изопнати до краен предел. Армията му вече отдавна трябва да е на път за Виена. Ибрахим паша хвърля силите в нови атаки за да успокои падишаха и да запази главата си. Османците стигат до там, че зарязват съвременните обсадни достижения и започват да строят кули „като едно време“ за да атакуват стените. Защитниците успяват да подпалят и кулите. На 27-ми август, султанът заповядва щурм със всички налични сили.

 

Kőszeg-vár3
Замъкът на Никола Юришич днес. Снимка: Wikipedia

Отчаяните бранители се бият до изнемогване и издържат. В хранилището са останали 3 бурета барут и почти никакви куршуми. На 28-ми август сутринта, Юришич прави преглед на войниците си. Останали са само 200, повечето тежко ранени. Краят изглежда е дошъл. Привечер, към портите се приближава османски пратеник, който кани капитан Юришич на преговори. Хърватинът е стъписан. Оставяйки мъжете си на позиция, той влиза в османския лагер, преминавайки през грамадната армия. Падишахът е получил донесения, които Юришич няма как да знае – Карл V е събрал армия, която започва да се придвижва на изток. Същевременно, в Централна Европа започва дъждовният сезон. Османската армия е на път да се окаже в същата ситуация, в която се намира през 1529 г. Сюлейман не може да допусне да загуби, затова неговите хора предлагат на Юришич да предаде крепостта символично – малък корпус еничари ще влязат и ще развеят османското знаме с конските опашки над крепостта, след което армията ще се изтегли обратно, оставяйки Гюнс в ръцете на хърватите.

Този последен акт на символична победа цели да премахне позора от реномето на падишаха, който не може да си тръгне повторно от Австрия без да е превзел всички крепости, които е поставил под обсада. За да спаси хората си, капитанът приема.

На 29-ти август, османците развяват флага на най-високата крепостна кула, след което напускат Гюнс. В 11 часа, вражеската армия потегля обратно, а камбаните на градчето известяват победата. От тогава, всяка година на 29 август, в 11 часа, камбаните на Гюнс бият. Сюлейман пропуска своя шанс да застане под стените на Виена – друг няма да му се отдаде. Владетелят, наричан Великолепни, ще води още много походи, но нито веднъж няма да може да доближи столицата на Хабсбургите. Виена и Австрия са спасени с цената на 500 хърватски живота и чрез героизма на Никола Юришич и неговите мъже.

 
 

Личностите, които вдъхновиха Дойл за Шерлок Хоумс

| от chronicle.bg |

През 1887, Дойл публикува романа „Етюд в червено“ – е първият от серия произведения за Шерлок Холмс и доктор Уотсън. В книгата също така за първи път се споменава за лупата като инструмент на детективите. „Етюд в червено“ не се радва на много внимание (както и следващата книга „Знакът на четиримата“), но в юлското издание на The Strand Magazine през 1891 Артър публикува първия къс разказ с участието на Шерлок. От там тръгва и славата на находчивия детектив.

Още тогава читателите искат да научат седи ли зад образа на главния герой реален човек. Дойл не може просто така да измисли такъв ексцентричен, брилянтен, логичен персонаж, нали? Повече от век след дебюта на Шерлок Хоумс, имаме доказателства, че той е базиран на двама човека, както вероятно и на самия Артър.

Joseph_Bell

Доктор Джоузеф Бел

През 1877 година, когато Дойл е на крехката 18-годишна възраст, той учи за лекар в Университета в Единбург. Един от професорите там, Джоузеф Бел, веднага му прави впечатление. Лекциите на д-р Бел са забавни и увличащи. Чрез дедуктивните си методи и способности докторът прави заключения за пациентите си, които винаги се оказват точни и верни.

Според самия Дойл, както пише в автобиографията му, „силата на Бел беше не само в диагностицирането на болестта на пациента, но и в определяне професията и характера му“. В един по-известен пример, също описан в биографията, мъж се изправя пред Бел и без да му казва нищо или да са се срещали преди докторът успява да заключи: „Добре, мой човек, ти си служил в армията… Напуснал си неотдавна… Хайландски полк… Бил си зачислен в Барбадос… “

И след това обяснява мисловния си процес на студентите: „Видите ли, господа, мъжът беше възпитан, но не си свали шапката, когато влезе. В армията правят така, а ако беше напуснал отдавна, щеше вече да се е научил да я сваля. Относно Барбадос, той дойде с оплаквания от елефантиазис, което се свързва със западна Индия, а шотландските полкове бяха пратени именно на този остров.“

За тези изпълнения на Бел Дойл казва: „За неговата публика от Уотсъновци всичко това изглеждаше почти вълшебно. Докато не даде обяснение – тогава всичко вече беше съвсем просто.“

По време на втората година на Дойл в университета, Бел го наема за асистент като задълженията му са да снема бележки за пациентите, които идват, и после да ги представя на доктора. В известна степен той става Уотсънът на Бел.

Артър съвсем спокойно си признава, че е вдъхновен от преподавателя си. В интервю, цитирано в една от биографичните книги за него, „Teller of Tales: The Life of Arthur Conan Doyle“, той казва: „Шерлок Хоумс е литературната репрезентация, ако мога така да се изразя, на спомена ми за един професор по медицина в Университета в Единбург“. И още – в писмо до Бел Дойл пише: „Със сигурност на вас дължа образа на Шерлок Хоумс.“

V0028735 Sir Henry Duncan Littlejohn. Photograph.

Сър Хенри Дънкан Литълджон

Въпреки че имат много общо, доктор Джоузеф Бел не е единственото вдъхновение за прочутия детектив. Известният криминалист, здравен инспектор и специалист по дисекция на човешки тела Хенри Литълджон също дава на Хоумс малко от себе си. Сър Литълджон участва в разследването на всеки инцидент, трагична смърт или убийство в Единбург по онова време. Той помага пръстовите отпечатъци и фотографиите да се приемат като доказателства в съда и така участва в малка революция в областта на криминалните разследвания точно по времето, когато Дойл пише Шерлок в края на 19 век.

Когато Артър пише „Последният случай“ през 1893, Алфред Джон Менсън е обвинен в убийството на своят 20-годишен студент Сесил Хамброу, докато са на лов. Защитата твърди, че Хамброу случайно се застрелва сам в главата. Според Edinburgh News Лилътджон свидетелства и казва, че според позицията на раната, изгарянията от куршума, уврежданията по черепа на жертвата и дори нейния мирис сочат именно обратното – че това е убийство.

Доктор Бел също е привикан като експерт по делото заради дедуктивните си способности и в крайна сметка се съгласява с Литълджон. Съдът все пак отсъжда в полза на Алфред Менсън, но Дойл използва делото и криминалистичните подходи на Хенри Литълджон за част от характера на Шерлок.

Arthur_Conan_Doyle_by_Walter_Benington,_1914

Сър Артър Конан Дойл

И накрая имаме самия Артър. Веднъж Бел пише до Дойл: „Ти самият си Шерлок Хоумс и много добре го знаеш“.

За да илюстрираме какво е имал предвид Бел: през декември 1908, Марион Гилкрайст е пребита до смърт по време на въоръжен грабеж. Обвинен и осъден за убийството е еврейски германец. През 1910 шотландският адвокат Уилям Рогхед пише „Любопитният случай на Оскар Слейтър“, където излага ситуацията и заключава, че Слейтър е невинен.

През 1912, в опит делото на Слейтър отново да бъде отворено и той да бъде оневинен, Артър пише свой „Любопитният случай на Оскар Слейтър“. В над 100 страници старателно разказва за детайли и обстоятелства, които доказват невинността на Слейтър, като едно от тях е, че чукът, намерен в багажника му и смятан за оръжие на убийството, е „много лек и чуплив инструмент и през очите на здравия разум, е абсолютно неспособен да нанесе страховитите наранява по черепа на възрастната дама.“

Разбира се, не е много ясно дали Шерлок Холмс вдъхновява детективската страна на Дойл или авторът пренася вече развитите си дедуктивни способности върху Шерлок. Важното е, че в крайна сметка, от части благодарение и на Дойл, през 1928 Оскар Слейтър е оправдан и освободен.

Относно името „Шерлок Хоумс“ – то най-вероятно е комбинация от изявения доктор и приятел на Артър, Оливър Вендел Хоумс, и любимия му музикант, Алфред Шерлок. 

 
 

Как умря Хари Худини

| от chronicle.bg |

От всяко поколение едва единици успяват да се издигнат толкова високо в своя бранш, че да станат абсолютният номер 1. Но попитайте всеки човек кой е най-добрият фокусник в историята и те ще ви кажат „Худини“.

Славата на легендарния Худини продължава и дори се увеличава с времето. Днес обаче няма да говорим за живота му, а по-скоро за неговата смърт.

HarryHoudini1899

Хари Худини

Благодарение на изключително популярния (и до голяма степен недостоверен) филм от 1953 „Houdini“ с участието на Тони Къртис се появява един често срещан мит – че Худини се удавя, защото не успява да се освободи от веригите по време на едно от шоата си.

Истинската история е доста различна.

Когато магьосникът и антуражът му пристигат в театър Гарик в Детройт, Мичиган, на 24 октомври 1926, роденият в Унгария магьосник страда от треска и има температура 39 градуса. Два дни по-рано магьосникът седи в съблекалнята си преди шоу в Монреал, когато при него влиза студент на име Гордън Уайтхед. Трудно е да се каже точно какво става, тъй като свидетелите дават различни истории, но общо взето Уайтхед пита Худини дали слухът, че може да издържи всеки удар в корема е верен. Магьосникът казва, че е верен и му позволява да опита. Гордън обаче изненадва Хари и го удря няколко пъти в корема преди да е готов. Въпреки болката от ударите и тази от наскоро счупения му глезен, магьосникът не отлага шоуто си.

Докато пътува за Детройт обаче, състоянието му се влошава. Той има треска и отказва да отиде до болницата, но все пак е прегледан от лекар, който го диагностицира с възпаление на апендикса – апендицит – и препоръчва магьосникът мигом да се телепортира в болницата за операция. Той обаче отказва и излиза на сцената. 

weiss_with_mother_and_wifejpg

Хари с майка си (вляво) и съпругата си (вдясно)

Худини изкарва до средата на шоуто – прави няколко от популярните си изчезвания – но след това състоянието му се влошава и се налага асистентът му да довърши. След шоуто той тръгва към хотела, за да си почине, но съпругата му Бес вдига страшен скандал да отива моментално в болницата и втори докторски преглед препоръчва същото. Худини все още не иска да ходи, но когато се консултира с личния си лекар, доктор Уилям Стоун, по телефона, най-накрая постъпва в болница Грейс в Детройт, където да го оперират.

Веднъж в лечебното заведение, установява се, че той има перитонит (тежко възпалително заболяване на ципата, покриваща стените на коремната кухина и вътрешните органи) заради спукания апендикс. Заключението на застрахователната компания, която след това изплаща обезщетението, е че апендиксът му е спукан от ударите в корема. 

По онова време, това е разумно заключение, но днес се смята, че ударите нямат директна връзка с инцидента, защото подобни случаи са изключително редки. Смята се, че Худини е имал спукан апендикс още преди срещата си с Гордън Уайтхед. Подозира се обаче, че болката от ударите на Уайтхед е маскирала истинското заболяване и затова Худини не е искал да ходи в болница. Във времена без антибиотици, второто възпаление, заради спукания апендикс, било почти винаги фатално. Затова се смята и че ако ги нямаше ударите, магьосникът може би щеше да потърси медицинска помощ по-скоро. Това обаче подлежи на съмнение като имаме предвид, че дори след като състоянието му се влошава значително, той пак отказва да потърси помощ.

Докторите все пак правят операция, за да махнат апендикса му, но вече е късно. Хари Худини издържа около седмица в болница Грейс и накрая напуска този свят на 31 октомври 1926, на 52-годишна възраст. 

По принцип Худини вярва, че спиритуализма е страхотна глупост и не пропуска да го отбележи винаги когато може преди да почине. Той обаче все пак обещава на Бес, че ако може да комуникира с нея от отвъдното, ще направи така на десетата годишнина от смъртта си. Когато този момент идва, Бес се опитва да се свърже с него чрез сеанс на Хелоуин през 1936, но без никакъв успех. От тогава редица любители на паранормалното са се опитвали да се свържат с магьосника на Хелоуин, но отново безуспешно.