shareit

Стив Джобс: „Не искам да съм най-богатия човек в гробището.“

| от chronicle.bg |

На днешната дата преди 7 години светът загуби един от своите велики обитатели. Иноватор в епоха, когато тази дума още не се слага след всяко съществително име. Рисков играч. Упорит. Такъв, който промени времето, в което живееше. Олицетворение на американската мечта.

Нужни са били години на тежък труд, решителност и постоянство, за да превърне „Apple“ в компанията, която познавахме преди 7 години. Когато оставим настрана Мacbook-а и новия iPhonе и се замислим над всичко, което е направил, осъзнаваме мащаба на влиянието на Стив Джобс. А то излиза далеч извън пределите на удобното ежедневие под знака на смартфоните и компютрите.

Речите и лекциите са неговата автобиография. Благодарение на тях добиваме представа за работната етика на Стив Джобс и получаваме частица от „вълшебната“ рецепта за успех. Всъщност  в нея няма нищо вълшебно. Има само нещо изключително, което малцина носят. Другото е упорита, изтощителна, изсмукваща, благодарна работа.

Ето някои от уроците на Стив Джобс, които ще помним още много пъти по 7 години.

MacWorld Conference Opens In San Francisco

„Имай куража да следваш сърцето и интуицията си. Те някак си знаят какъв наистина искаш да бъдеш.“

„Мисля, че когато правиш нещо и то се получи хубаво, трябва да направиш нещо прекрасно, не да стоиш над хубавото прекалено дълго. Просто намери следващото.“

„Нещата не трябва непременно да променят света, за да бъдат важни.“

„Да си припомняш, че си смъртен, е най-добрият начина да се измъкнеш от капана на мисленето, че имаш нещо за губене. Вече си гол. Няма причина да не следваш сърцето си.“

„Бих разменил всичките си технологии за един следобед в разговор със Сократ.“

„Не искам да съм най-богатия човек в гробището.“

„Никой не иска да умре. Дори хората, които искат да отидат в рая, не искат да умрат, за да се осъществи това.“

Apple Launch iTunes Music Store In London

„Убеден съм, че половината от това, което различава успешните от неуспешните предприемачи, е постоянството.“

„Ако не си го намерил, продължавай да търсиш. Не се примирявай. Както с всичко останало, свързано със сърцето, като го намериш, ще разбереш, че е това.“

„Няма успешни хора, които никога в живота си не са се препъвали и не са правили грешки. Има само успешни хора, които са допускали грешки, след което са променили плановете си на база на миналите неуспехи.“

„Уволнението ми от Apple беше най-хубавото нещо, което можеше да ми се случи. Тежестта да бъда успешен беше заменена с лекотата отново да бъда новак. Освободи ме да вляза в един от най-креативните периоди в живота ми.“

„Имаше години, когато нямах своя стая, спях на пода у приятели и връщах бутилки, за да си купя вегетариански бургер. Всяка неделя изминавах пеша по 10 километра, за да мога поне веднъж в седмицата да похапна нормално на благотворителен обяд в кришнарския храм. И знаете ли какво? Беше прекрасно време!“

540ec64f61361f1dac7a1d77

„Мисля, че един от най-ценните ресурси, с които разполагаме, е свободното ни време.“

„Не се замислям много на колко години съм. Ставам сутрин и това е нов ден.“

„Това е една от моите мантри – яснота и опростеност. Простото може да бъде по-трудно от сложното. Трябва много упорито да работиш, за да прочистиш мисленето си така, че да създадеш нещо просто. Но в края на краищата си заслужава, защото веднъж озовеш ли се там, можеш да местиш планини.“

„Не приемайте всичко толкова на сериозно. Ако искате да живеете живота си креативно, като творец, не се обръщайте назад. Трябва да притежавате волята да обърнете гръб на това, което сте правили, и на човека, който сте били.“

„Не можеш да предвидиш какво ще се случи, но можеш да усетиш посоката, в която вървиш. И това е най-близкото, до което можеш да достигнеш. След това отстъпваш назад, за да не пречиш, и нещата просто оживяват пред теб.“

 
 
Коментарите са изключени

Пруският крал с армията от гиганти

| от |

Армията на всяка държава е от особена важност. тя е гарант за предстоящите мирни времена, дори и никога да не влезе в употреба. Войникът често се представя като левиатан с безгранична сила, а в средновоковието, когато рицарите и тежката пехота са били в основата на полесражението, размерите имали значение. Едва след посещението на Чингис Хан става ясно, че 10 добре дисциплинирани армейци могат да неутрализрат всяка заплаха, а след като тази военна единица е представяна много често като благородна, но историческите архиви не показват нищо по-различно от средностатистически бабаит със сериозно количество персонал, който да помага.

Фредерик Уилям 1-и от Прусия е известен като „войнишкия крал“. Неговото внимание към войската е било огромно, а военната дисциплина го е мотивирала да загърби охолния живот и да бъде много близо до войската. Повечето му пари отивали за училища и болници, но голямата му страст била насочена в една друга територия. Легендарната 6-та пруска дивизия имала само едно изискване към кандидатети си – височината. Минималната за членуване била 188 сантиметра, но според тях, колкото по-висок е човек, толкова по-добре. Хиляди мъже били потърсени из цяла Европа, за да може да се включат във въпросната дивизия. Демонстрацията на тази дивизия била кръстена логично „Гигантите от Постдам“.

Langer_Kerl_James_Kirkland

Снимка: By Johann Christof Merck – Own work, Wuselig (talk · contribs), 2007-09-08, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3082974

И докато застрашителните левиатани изглеждали впечатляващо под строй, историците не са много убедени, че размерите са от особено значение. Дългите ръце биха помогнали за по-лесното зареждане на пушката, ала не трябва да забравяме, че така стават и още по-лесна мишена за околните. Един от най-високите членове бил Джеймс Киркланд с височина от 216 сантиметра. Фредерик бил готов да приветства всеки гигант, а в замяна предлагал дипломатически услуги. Повечето вербувани високи другари нямали никаква военна подготовка и те самите не се интересували от армейската кариера, но когато говорим за сформиране на армия, свободата на избора все още не била толкова достъпна, колкото бихме желали да бъде. Лудостта на пруския крал достигнала нови измерения с постяването на червени шалове на всяко дете, което се е родило във високо семейство. Шалът бил индикация, че детето е подходящ избор за въпросната дивизия.

Следващата стъпка била и развъждането на високи хора. Персоналът на Фредирик трябвало да гарантира, че високите мъже ще срещнат адекватно високи жени, за да се продължи рода и съответно да се попълняти дупките в армията. И най-интересното в цялата работа, че армейците никога не са влизали в бой. Кралят бил изключително миролюбив. Армейците пък получили още по-високи шапки, за да изглеждат достатъчно заплашително. Кралят дори имал интерактивна система на заплащана – колкото по-висок е войникът, толкова повече пари получава. Фредерик 2-и също получил живота на баща си. Живеел като спартанец, имал серия от младежи, които да отбира за приятели и да тренират различни военни маневри. Очевидно това не е било най-мечтаното детство и Фредирик младши решил да избяга.

За жалост високите момчета го заловили и върнали при баща му. Младежите, които помогнали за бягството, бързо били осъдени на смърт. А самият царски син се озовал в затвора. Дори в последните си дни, кралят наредил на неговата дивизия от високи мъже да марширува в стаята му и да го пази. Фредерик 2-и все пак използвал войниците, но не ги запазил в един батальон, а ги разделил в различни дивизии и разширил кралството. Днес може да срещнете възстановка на тази армия в Постдам, местните жители (без значение от височината, слагат одеждите и маршируват през града).

 
 
Коментарите са изключени

Чевокоядци на върха на Андите

| от |

Аерофобията е често срещана на борда на всеки самолет. Страхът от моменталната катастрофа обхваща повече от 40% на борда, а понякога процентите могат да се повишат при турболенция и други летателни катаклизми. Като добавим и факта, че пилотите обичат да подремват, докато автопилота върши цялата работа, започваме да съчувстваме много на хората, които летят не само с досадника на другата седалка, но и с паниката, която се прокрадва при всеки трус. Никой не знае с какви страхове са летели играчите на уругвайския отбор по ръгби „Старите християни“, но когато самолетът им се разбива над Андите, малцина имат щастието да оцелеят. „Щастие“ е последното, което предстои в следващите няколко месеца. В ледената пустош няма никой, който да помогне на бедстващите. Самолетът им пада на 13-и октомври.

На борда са не само играчите, но и семействата им. От 48 човека ще оцелеят само 28, но след два месеца някъде по аржентинските върхове на Андите ще бъдат открити едва 16 човека. Пилотът Ферадас е прелитал над планината повече от 29 пъти, самолетът им има направени само 792 летателни часа. Ориентирани само от контролната кула и радарите, авиаторите не виждат нищо от дебелите облаци. Изчислявайки, че скоро наближават времето за кацане, те искат разрешение от кулата, без да осъзнават, че още летят над върховете. Снишаването е посрещнато от силни ветрове и допълнително влошава контрола над самолета. Всички в самолета се шегуват, че това е турболенция, докато някой не вижда през прозореца, че са опасно близо до планината. Осъзнали грешката си, авиаторите форсират двигателите с надеждата да успеят да се издигнат на безопасно разстояние, но за жалост са много далече от истината. Самолетът претърпява серия удари и окончателно спира на Глетчъра на сълзите. Преди това е липсвало име на точно тази локация.

FokkerAnde1972

Снимка: By Pedro Escobal – Personal documents, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2603166

След сблъсъка оцеляват 33 човека, повечето са в тежко състояние, със счупени крайници. Густаво Зербино и Роберто Канеса са студенти по медицина и бързо започнали да практикуват наученото от университета. Някои от техните пациенти имат тежки наранявания, а Нандо Парадо изпада в кома в следствие на тежък удар по главата и три дни се бори за живота си. Контролната кула осъзнава, че самолетът е изчезнал от радарите, липсва всякаква връзка и положението е повече от критично. Още в първите часове започват спасителни полети, опитващи се да открият поне останки. Неизвестно за всички е, че само на 21 километра имало изоставен планински хотел, който можел да приюти бедстващите и да осигури необходимата топлина. На следващия ден започва международно издирване. Аржентина, Чили и Уругвай използват самолети и често прелитат над оцелелите, но за жалост не ги виждат.

Бедстващите се опитват да напишат SOS върху белия покрив на самолета, използвайки червило, но осъзнават, че няма да могат да направят достатъчно големи и видими букви и бързо се отказват. Нито един самолет не можел да различи белите останки върху снега. Още по-тъжното е, че никой не давал особени надежди за този полет. На 21 октомври след близо 142 часа и 30 минути, спасителните отряди се отказват с мотив, че няма как да оцелее човек в тези атмосферни условия, при това след катастрофа. Единствената утеха била, че ще могат да открият телата за погребение през лятото. За съжаление и това е до някаква степен грешка. Рой Харли открил малко радио между седалките на самолета и с помощта на дълъг кабел успява да направи антена и да чуе, че никой повече не ги издирва. Най-страшното едва сега започва.
Още през първата вечер умират 5 човека. Останалите започват да вадят самолетните седалки и да правят някаква форма на убежище. 27 човека успяват да се свият в пространство от 2.5 метра на 3 метра, така поне могат да се топлят, огромната зейнала дупка в кабината била затворена с багажи и сняг за допълнителна изолация. През деня се разтапя сняг върху парче метал, а през нощта оцелелите намаляват драстично.

MOV06640 001

By Alejandra Cartamil, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9718756

Температурите често падат до -30 градуса по Целзий. Повечето оцелели живеели близо до морето, радвали се на горещо време и в този момент ледената хватка била напълно безмилостна. Ужасът идва с факта, че храната е изключително малко. След останките са открити около 8 шоколадови блокчета, малко миди, три бурканчета с конфитюр и допълнителни оскъдни количества на малкото храна, която бихте открили във всеки самолет. Количеството било разделено, но въпреки това не била достатъчно. Една седмица по-късно към всички неволи идва и ужасът – глад. Липсват животни, липсват растения, бялата ледена пустиня няма какво да предложи. Има само едно решение – канибализъм. Всички знаят какъв е отговора, но никой не посмява да го каже. Ако може да има нещо положително в цялата мизерия, това е фактът, че ниската температура не позволява на телата да гният. В следващите дни, всеки един от оцелелите ще трябва да приеме идеята, че ако не иска да умре, трябва да консумира човешкото месо на свой приятел. В телата на мъртвите има достатъчно протеин, но как можеш да консумираш човека, с когото преди десет дена си бил на една маса и си разговарял? И докато конфликтите напират, лавина отнася още 8 оцелели. Накрая няма друго решение освен консумацията на скорошните починали.

KONICA MINOLTA DIGITAL CAMERA

Снимка: By BoomerKC – Own work, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5040425

Това обаче не влиза в категорията „Канибализъм“. Проявата на канибализъм е убиването и консумация след това, в този случай обаче говорим за човекоядство, защото смъртта не е насилствена. Както е писано и преди, човешкото тяло разполага с достатъчно протеини. За Роберто Канеса има две стъпки към тази последна част – правенето на разрези, които не са голяма трудност и взимането на решение. Оцеляването, поне за грубата толкова далече от цивилизацията не е било човекоядството, а правенето на преход и излизането от планината. В един момент най-здравите тръгват да търсят помощ, но се оказва, че са много по-далече, отколкото подозират. При температури от -10 градуса по Целзий, Парадо, Канеса и Визинтин тръгват да търсят помощ. По думите на умиращия пилот са близо до Курико.
Само Парадо носи три чифта джинси, три суичъра и всичко това върху една поло блуза.

След това слага 4 чифта чорапи и след това увива краката си в найлонови торбички. Никой няма карта, никой няма представа къде отиват и освен това на тази височина има значителна липса на кислород, която допълнително затруднява движението. След три дена изкачване, Визинтин решава да се върне обратно, защото храната няма да им стигне. Оказва се, че по надолнище, използвайки самолетната седалка като шейна, той успява да измине същото разстояние за по-малко от час. Останалите продължават да вървят и се съгласяват, че е по-добре да умрат в планината, отколкото да чакат смъртта си при самолета. След още много километри, надеждата започва плахо да гледа през кораната на дърветата, двамата уругвайци виждат все повече следи, оставени от туристи. Най-накрая след девет дена виждат група местни, които събират дърва. Опитват се да им привлекат вниманието, но след като са от другата страна на реката, никой не ги чува. Парадо пише бележка и я хвърли с камък от другата страна. Там е написал следното:

„Идвам от самолета, който падна в планините. Аз съм уругваец. Вървим от десет дена. Имам ранен приятел тук при мен. В планината има още 14 пострадали. Трябва да се махнем от тук, но не знаем как. Нямаме никаква храна, слаби сме. Ще дойдете ли да ни помогнете. Моля ви, не можем да ходим. Къде се намираме?“

Viven5

Серджо е изправеният мъж. 

Снимка: By Héctor Maffuche – http://www.magicasruinas.com.ar/revistero/aquello/revaquello074.htm, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2354284

Писмото било прочетено от Серджо Калатан, чилийски гражданин. Той осъзнал с кого говори и им направил знак, че разбира. Изкрещял колкото се може по-силно „УТРЕ!“ и след това започнал да разказва на останалите двама души за самолетната катастрофа. Никой не вярвал, че може да има оцелели хора. На сутринта чилийците хвърлят големи парчета хляб на другия бряг. Серджо се качва на кон и започва да язди десет часа в търсене на помощ през планината, освен това трябва да измине разстоянието, за да стигне на другия бряг. По пътя среща друг свой приятел, разказва му къде са бедстващите и изпраща него да го прибере, докато той продължава да язди до селото Пуенто Негро. Конят вече няма сили, но за голяма радост минава камион, който Калатан спира. След това отива в полицейския участък на Пуенте Негро. Новините се предават на армията в Сан Фернандо, Чили. Междувременно Парадо и Канеса са изпратени в Лос Майтенес де Курико, където са нахранени и могат да получат лекарска помощ. Те не знаят, че са изминали 38 километра за десет дена в един от най-невъзможните сезони на годината. За прекараното време в планината, Канеса тежи само 44 килограма. Чилийската армия изпраща 3 хеликоптера Bell UH-1. След разпит на Парадо, летците чакат да се вдигне купестата облачност и към обяд заедно с него тръгват да търсят локацията на самолета.

Два хеликоптера издирват, докато третия седи в резерв. В следобеда на 22 декември 1972 г. се забелязват останките на нещастния самолет. Няма достатъчно място за всички и членове на екипажа са готови да останат и да чакат следващия курс. Оцелелите прекарват само една последна вечер в самолетната кабина. На следващата сутрин хеликоптерите се завръщат и извеждат останалите хора. Обикновено има и последен курс за телата на жертвите, но понеже са на аржентинска територия, властите трябва да направят разследване и да ги предадат обратно. На 26 декември излиза и историята за канибализма (макар и да говорим за човекоядство). Два дена по-късно има пресконференция, в която оцелелите обясняват, че през последните 72 дена са имали спогодба с умиращите, че телата могат да се консумират. Историята е добре запечатана в няколко филма, оцелелите разказват и историята си в книги. Самото преживяване поставя за пореден път доказва колко издържлив може да е човек, но за жалост с цената на много грехове, макар и чилийски свещеник да опрощава всичките, гарантирайки, че всяко действие е било в екстремни ситуации.

 
 
Коментарите са изключени

Райските градини на Адам Пърпъл

| от |

През 1975 един артист от Манхатан на мястото на отломки от разрушена сграда решава да създаде градина. Вдъхновението му идва, когато вижда деца да си играят сред тези отломки. Адам Пърпъл започва да изработва зелено пространство (наречено по-късно Райската градина) без да знае, че то в крайна сметка ще нарасне до 15 000 квадратни метра.

Той превръща срутените тухли в тротоари, създава горен слой почва от изгорена дървесина и оборски тор от Сентръл парк и оформя идиличното си зелено пространство в разширяващ се кръг. Отначало градинката изглежда смазвана от заобикалящите я полуразрушени стени, но с времето съседни сгради започнаха да се събарят една след друга и градината се разширява с все повече пръстени.


Вижте тази публикация в Instagram.

Публикация, споделена от Jackfruit Research & Design (@jackfruitlive) на

Тя не е само парк за отдих, но и истинска градина – с краставици, аспержи, чери домати, черни малини и десетки плодоносни дървета. Адам я разглежда като произведение на изкуството и израз на основни човешки права и потребности, отглеждани от и за обществото, черпейки своите материали от останките на града. Адам и неговата партньорка Ева, вдъхновени от писатели като Хенри Дейвид Торо и Ралф Уолдо Емерсън (все любители на природата), са възприемани от някои като странни аутсайдери, но от много от местните жители – и като зелени граждани с визия.


Вижте тази публикация в Instagram.

Публикация, споделена от Eli Morgan Gesner (@ocularge) на

Роден под името Дейвид Лойд Уилки, прозвището на Пърпъл идва заради цвета, с който винаги се облича (Пърпъл – purple – лилаво). Той също така е студент по журналистика и ветеран от армията, и почива през септември 2015 г. Личният му живот (и смърт) е оцветен и от обвинения в домашно насилие.

Самата Райска градина в много отношения е авангардна критика към градоустройственото планиране. Проектът отразява много ориентирани към гражданите идеи за проява на здрав разум, подкрепяни във въздействащата книга на Джейн Джейкъб „The Death and Life of Great American Cities“, публикувана през 1961. Въпреки че в крайна сметка е унищожена, градината все пак остава в идеята за ърбън градинарство.

 
 
Коментарите са изключени

Салвадор Дали и Гала: Когато любовта се превръща в сюрреалистично изкуство

| от Вучето |

“Forever is you and me”. Вечността сме аз и ти. С това изречение най-прочутият и най-ексцентричен художник-сюрреалист Салвадор Дали успява да въплъти в малко думи любовта, която го държи в плен на една-единствена жена цели 53 години. Неговата съпруга, муза и вдъхновителка Гала.

Истинското й име е Елена Делувина Дяконова. Ражда се през 1894 г. в Казан, университетски град на брега на Волга. Тя е второто от общо четирите деца на интелектуалците Иван и Антонин Дяконови. Когато Елена е десетгодишна, бащата изчезва безследно по време на златотърсаческа експедиция някъде в Сибир, което поставя семейството в доста неизгодно икономическо положение. Майката обаче се омъжва повторно, напук на тогавашните строги канонически закони на Руската православна църква. Бракът с богатия адвокат Коля връща изгубения социален статус на изпадналото семейство и децата получават възможност да се учат в Москва и да пътуват из Европа.

И ето ти я хубавата Елена в Швейцария. Годината е 1913-а. Фактът, че е в санаториум близо до Давос, където се лекува от туберкулоза, не пречи на момичето да палува. Едва 17-годишна е, когато се влюбва се в друг пациент, когото майка му е изпратила в санаториума да се лекува от вируса на поезията. По онова време той все още е мосю Никой, но няколко десетилетия по-късно целият свят вече ще знае името му и ще чете неговите стихове – Пол Елюар. Двамата се женят, а през 1918 г. им се ражда дъщеричка – Сесил. На Гала обаче майчинството не й понася добра. Тя постоянно пренебрегва грижите за детето и го игнорира с дни.

Galarina

Снимка: By Source, Fair use, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=648601

Покрай съпруга си Гала, или Галина, както Елюар е започнал да я нарича още в самото начало на познанството им, навлиза дръзко и със самочувствие в средите на творците-сюрреалисти. А те хем я обожават, хем я ненавиждат заради деструктивното влияние, което упражнява върху тях. На Гала обаче не й пука кой какво мисли и говори за нея. Тя е във вихъра си. И как не! Все пак живее в бохемския Париж, спи с когото й падне и дори принуждава съпруга си да правят тройка с новия й любовник, художника Макс Ернст. Играта обаче коренно се променя, когато през август 1929 г. тя и Елюар гостуват на млад, никому неизвестен художник в Коста Брава, Испания. Името му е Салвадор Дали.

И бам! – чувствата връхлитат Гала и десет години по-младия творец като ураган, изпращайки в небитието спомените им за всичко, което е било досега. Бъдещето се разкрива като едно бяло платно, което на двамата тепърва им предстои да изрисуват с цветовете и демоничните образи на любовта си. В автобиографичната си книга “Тайният живот на Салвадор Дали” художникът пише: “Съдбата беше предопределила тя да бъде моята Градива (“Ходещата жена”, митологическа фигура от 20-и век, героиня от новелата “Градива” на немския писател Вилхелм Йенсен – бел. ав.). Тази, която се движи напред, моята победа, моята съпруга.”

Дали и Гала се женят на 30 януари 1934 г. Заради пословичната си, направо патологична фобия от женски гениталии, Дали е все още девствен, когато двамата започват връзка през 1929-та. Не е сигурно дали Гала  успява  да го “излекува” от страха му, но скоро се превръща в постоянен извор за вдъхновението му. Всъщност Дали е толкова вманиачен по любимата си, че в началото на 30-те започва да подписва картините си не само със своето, но и с нейното име, понеже, както обича да казва, “аз рисувам най-вече с кръвта ти, Гала.”

В ролята си на негова официална муза, Гала се появява в творбите на Дали най-вече като религиозна фигура, като това в повечето случаи е Дева Мария. Един от най-красноречивите примери е платното “Мадоната от Порт Лигат”, което Дали рисува по време на т. нар. си период на “ядрен мистицизъм”.

Гала е далеч по-рационалната от двамата и затова неслучайно се изявява като агент на съпруга си – бори се неумолимо и понякога дори агресивно за правата и хонорарите му с галеристи, купувачи и колекционери на съвременно изкуство. Често се допитва до картите Таро, за да предвиди как ще се развие в бъдещето кариерата на съпруга й, а също и за да търси начини за оптимизиране на печалбите от продажбите на творбите му.  Всъщност Гала се справя толкова добре с ангажиментите си на агент, че скоро и други художници, като например италианският гений на необароковата живопис Джорджо де Кирико, започват да търсят професионалните й услуги. Колкото повече творчеството на Дали “възмъжава” и печели дивиденти, толкова повече той и Гала еволюират като двойка. Превръщат  се в епитом на власт, стил и влияние. В един момент семейство Дали вече са толкова модни, че всеки, който иска да бъде някого в общественото пространство, се домогва до тяхното приятелство и внимание. Общо взето, двамата са нещо като семейство Бекъм или Кардашиян на европейския елит през 40-те и 50-те години на века.

И докато Дали е изцяло подвластен на всепоглъщаща каризма на жена си, тя самата не може да се похвали като най-вярната съпруга на света. Според близки до семейството източници сексуалният нагон на Гала е толкова силен, че по нейните стандарти сексът никога не е достатъчно много и достатъчно добър. Дали е напълно наясно с това и не само, че няма нищо против забежките на жена си, но и ги окуражава. Фактът, че е последовател на кандалулизма (вид екхибиционизъм, при който сексуалната възбуда се постига при вида на голата сексуална партньорка), е като удар в десетката за Гала, понеже й дава картбланш да си разиграва коня когато и с когото пожелае. Не че не обича Дали безумно, просто така е устроена. Трябва й секс, много секс. При това с различни партньори. Гала предпочита компанията на младички художници и често, за да си я осигури, ги обсипва с щедри подаръци. Купени с парите на мъжа й.

И до ден днешен биографите на Дали не са сигурни дали изобщо той и Гала са правили секс предвид вродената фобия на художника. Със или без секс обаче, отстрани погледната, връзката им изглежда много хармонична, направо перфектна. Дали признава, че “ако можех, щях да полирам Гала като диамант, за да я накарам да блести, да бъде колкото се може по-щастлива. Бих се грижил за нея повече, отколкото за себе си , защото без нея съм загубен.” Нищо обаче не трае вечно. Изтъркано клише, което, за съжаление, се оказва вярно дори в случая на Дали и Гала.

В края на 60-те връзката им започва да губи лустрото си. Въпреки това двамата не престават да опитват да запазят семейството си. Именно с такава цел през 1968 г. Дали купува на жена си замък в Пубол, Каталуния. Когато й връчва ключовете за разкошното имение, й обещава, че няма да я посещава там без изричното й разрешение. Просто идеално! Гала се развихря и редовно започва да си устройва срещи с млади творци в замъка. Разбира се, не с цел да разговарят за изкуство. Дали обаче не се седи у дома да рони крокодилски сълзи. Организира грандиозни оргии в дома си, на които постоянно  присъстват страхотни красавици. Художникът обаче не участва, просто гледа. Той обича да гледа!

През 1980 г., когато е на 76, Дали е принуден да се пенсионира заради прогресираща парализа. Вече не е в състояние да държи четката в ръка и колкото повече състоянието му се влошава, толкова е по-малко склонен да търпи разюзденото поведение на Гала. Тя не се свени да използва приходите от продажбите на картините му, за да спонсорира прищевките на младите си любовници. В един момент обаче на Дали му писва и пребива жена си толкова лошо, че й счупва две ребра. За да го успокои, Гала го насилва да погълне голямо количество амфетамини и седативи, които не само го карат да изпадне в летаргично състояние, но и довеждат до необратими неврологични увреждания.

Гала Дали умира в Порт Лигат на 10 юни 1982 г. след усложнения от грип. Погребана е на територията на замъка си в Пубол. Когато смъртта я застига, тя има връзка с 22-годишния актьор от мюзикъла “Исус Христос суперзвезда” Джеф Фенхолд. Въпреки че знае за любовната й афера с Фенхолд, Дали е неутешим в скръбта си от смъртта на единствената жена, която някога е обичал. Той престава да се храни, зловещо издрасква лицето си с нокти и денонощно плаче и крещи името й. Въпреки влошеното си физическо и душевно състояние надживява Гала със седем години.

Салвадор Дали умира в родния си град Фигерас на 23 януари 1989 г. от сърдечна недостатъчност.

И така завършва вечността. За него, Дали, и за нея, Гала.

 
 
Коментарите са изключени