shareit

Петя Дубарова – бодливото цвете на българската поезия

| от chr.bg |

Тя е гъвкава, млада, петнайсетгодишна, тя е толкова млада за пръв път до днес, несравнима е с цвят на напъпила вишна. Нямам плахост и кротост, и сладък финес. Носи тъмния чар на червена лъвица, цяла в пищния хаос на джунгли и дни, а е всъщност и морска, и в тези зеници властно вдига морето зелени стени. Носи синята кръв на жена индианка, с бясна сила в нея ври Оцеолова власт. Вижте, вижте сърцето на нейната сянка – „многосърца, стоцветна, различна съм аз“, а е само една – и за пръв път е млада, като грабната в миг от дървото сълза, като пламък, изригнал от девствена клада, като лумнала бързо нагоре лоза.

Ще расте, ще натрупа във себе си дните и живота във трудния негов синтез, ала своята сила петнайсетгодишна ще запази такава, каквато е днес.

Какъв по-красив начин да опишем Петя Дубарова от този, с който тя сама се описва в стихотворението си „За петнадесетгодишните“. По случай рождения й ден днес събрахме няколко от най-ярките й думи, защото именно думите й са причината да я обичаме толкова много:

 

„Нищожно нещо е човекът! Нищожно! Цял живот пъпли, бори се, създава нещо, но винаги в рамките на своето просто човешко съществувание – него той не може да надхвърли. Виж, ако всеки човек беше по едно слънце, по една планета?!“

***

„Най-парадоксалното у мен е, че страданието ми носи щастие. Има нещо велико в страданието, нещо извисяващо… Как си представям страданието – неонова светлина, две необикновено красиви очи, тъжно-спокойни, незагледани, някаква доброта, молба, признание в тях, от неона изглеждат черни, а може би са кафяви, сини – не! Тъжно съгласие, не примирение, а съгласие с вече изживяното! И две ръце, голи до лактите, които стискат висока чаша бира. Това е страдание. Аз съм виждала страданието. То е било съвсем близо до мен – на съседната маса. И как съм го пожелавала само!“

***

„Не искам да живея в заслепление. Всичко е така опорочено, някъде отвътре, от дълбокото на живота лъха нещо гнило. Но искам да вярвам, че има и достойни хора, хора чисти и необикновени. Ако има, то те са нещастници.“

***

Към слънцето с пресъхнали очи,

съсипан, прежаднял ще се катериш.

Но слънцето жестоко ще мълчи

и нищо ново няма да намериш.

***

Бих желала в този миг да стъпвам

в пясък побелял от доброта,

длани от морето да отдръпвам,

длани побелели от солта.

***

Аз знам, море, ти винаги прощаваш,

обидите потапяш в хладна сол

и болките червени изтърпяваш.

Следите им заравяш в пясък гол.

Сега разбирам твоето господство,

и сила, и лилава красота:

дължат се те на твойто благородство.

 
 
Коментарите са изключени