„Ох, шери, дай да не комансираме“ за Труман Капоти

| от Дилян Ценов |

 

„- Рандолф – каза той – бил ли си някога млад, колкото мен?
А Рандолф отвърна:
- Никога не съм бил толкова стар.“

„Други гласове, други стаи“

Познаваме го предимно като автор на един от най-популярните американски романи и може би най-добрият криминален роман на всички времена – „Хладнокръвно“. Книгата, чието начало е дадено от кратко съобщение в сутрешната нюйоркска преса. Текстът  се състои от 300 думи и в него се съобщава за убийството на фермерско семейство от щата Канзас. Четиримата са застреляни през нощта в къщата си. Капоти е заинтригуван от  случая и решава да посети  мястото. В пътуването, което слага началото на няколкогодишно разследване, го придружава Харпър Лий(тогава двамата все още са близки приятели). Резултатът от разследването е романът, публикуван в началото на 1966 г. Месеци по-късно Капоти организира известния и до днес черно-бял бал с маски и сбъдва една своя мечта.

Capote At Home
Getty Images 

Но Труман Капоти е много повече от „Хладнокръвно“. Той е „Закуска в Тифани“ – една новела, която по нищо не отстъпва на филма с участието на Одри Хепбърн. Той е „Музика за хамелеони“, която си остава брилянтен сборник с разкази, въпреки пикантните подробности за Мерилин Монро и Ерол Флин, за чието разкриване авторът е остро критикуван. Той е също така безброй други кратки разкази, които карат критиците и издателите още в самото начало да погледнат към него. В този момент думите от „Музика за хамелеони“: „Ох, шери, дай да не комансираме“ отекват в ума ни и у нас се надига желанието отново да хванем негова книга в ръка.

Да, Труман Капоти засега е останал в историята най-вече с „Хладнокръвно“. Причините за това са много. Но истината е, че за хората, запознати с творчеството му, всяка негова творба е една врата към нови открития и към душата на един творец, който до края на живота си се лута в лабиринта на собствените си желания и мисли.

Truman Capote
Getty Images

Самият Капоти разделя творчеството си на два периода – преди „Закуска в Тиафни“ и след нея. Преди тази книга се срещаме с младия и „неопетнен“ Капоти. Онзи, който пише така, както малкото жилаво дете бяга. Знаеш, че един ден ще стане силен мъж и ще усвои нови техники , но дори така, в своята младост, то е достатъчно добро. Това е онзи Капоти, който позира за скандалната снимка на гърба на първото издание на „Други гласове, други стаи“ и се забавлява от възмущението , което предизвиква в тогавашните арт среди. След „Закуска в Тифани“ се появява новият Капоти – по-зрял и по-изчистен, пораснал. Отново гениален, но момчето от „Други гласове, други стаи“ вече очевидно е пораснал мъж, който интервюира жителите на малкото градче и души наоколо, докато му се подиграват и го гледат изпод вежди заради пискливия му глас.

Има нещо очарователно и мило, на границата със сълзливото (но приятно сълзливото, правим уговорката!!!) в първия роман на Капоти, който си остава един от най-добрите му. Книгата разказва историята на едно младо момче, което утре ще бъде залято от вълната на тийнейджърството. Майката на 13-годишния Джоуел Нокс умира и той се мести да живее при  баща си в Мисисипи. Там се запознава с Айдабел – момиче с лунички, червена коса и буен нрав и двамата стават неразделни приятели. Текстът рисува една мрачна и плашеща картина на нещо неясно, но присъстващо. В този пейзаж се появява Рандолф със своята крайна ексцентричност, халати от ефирни материи и травестия. Не можеш, просто не можеш да не изпиташ любопитство към източника на всичко това – самият Капоти. Книгата е полу-автобиографична. Ценна е не за това, че отразява събития от живота на момчето от Ню Орлиънс, а заради това, че в нея е заложен целия потенциал на един от най-великите писатели на американската литература. Потенциал, който във времето ще бъде обогатен, за да достигне своя връх през 1966 г. Разбираемо е, защо първият му роман предизвиква фурор с публикуването си през 1948 г. Ценна е защото маркира пътя на твореца.

Truman Capote
Getty Images

На 25 август 1984 г. Труман Капоти умира. „Хладнокръвно“ е последният му завършен роман. Години след него е издаден „Сбъднати мечти“. Капоти остава бохем до последно. Рязък, краен, обижда себе си, обижда другите, гласът му дразни, но това е глас, който не можеш да чуеш само веднъж. Това е чарът на дребния на ръст и женствен писател.

А в дни като днешния е най-добре отново да се върнем към някоя от неговите истории и да чуем как дебела чернокожа южнячка крещи: „Ох, шери, дай да не комансираме“!

 
 

Critics Choice Awards: кои са най-добрите филми на 2018 според критиците?

| от chronicle.bg |

След дългоочакваните номинации за награди „Златен глобус“, които излязоха в четвъртък, една по една различните асоциации започват да обявяват своите номинации с най-доброто от киното на 2018 г.

Скоро след глобусите Асоциацията на филмовите критици на Лос Анджелис и тази на Ню Йорк обявиха своите фаворити, а днес е ред и на другата организация от филмови критици да се „произнесе“. Наградите „Изборът на критиците“ (Critics Choice Awards) са сред най-представителните кино награди, раздавани в Холивуд и вече е ясно кои са тазгодишните номинирани.

„Рома“ на Алфонсо Куарон и „The Favourite“ на Йоргос Лантимос определено яхват гребена на вълната след като вече попаднаха в списъците на повечето награди. Присъствието им е осезаемо и на Critics Choice Awards.

Филмът на Йоргос Лантимос е с общо 14 номинации, сред които за най-добър филм, най-добра актриса, най-добра актриса в поддържаща роля, най-добър режисьор, сценарии, кинематография, декор и др.

Ежегодните награди „Изборът на критиците“ се провеждат от Broadcast Film Critics Association и Broadcast Television Journalists Association. Смята се, че те са най-точният показател за това кой ще спечели „Оскар“, тъй като зад тях застават общо 300 телевизионни, радио и онлайн критици.

Наградите ще бъдат връчени на 13 януари. А ето част от филмите и творците, участващи в надпреварата. Номинациите за най-добър филм, можете да видите в галерията горе.

Най-добър актьор

Крисчън Бейл, Vice
Брадли Купър, A Star Is Born
Уилям Дефо, At Eternity’s Gate
Раян Гослинг, First Man
Итън Хоук, First Reformed
Рами Малек, Bohemian Rhapsody
Виго Мортенсън, Green Book

Най-добра актриса

Ялица Апаричо, Roma
Емили Блънт, Mary Poppins Returns
Глен Клоуз, The Wife
Тони Колет, Hereditary
Оливия Колман, The Favourite
Лейди Гага, A Star Is Born
Мелиса Маккарти, Can You Ever Forgive Me?

Най-добър актьор в поддържаща роля

Махершала Али, Green Book
Тимъти Шаламе, Beautiful Boy
Адам Драйвър, BlacKkKlansman
Сам Елиът, A Star Is Born
Рикард Е. Грант, Can You Ever Forgive Me?
Майкъл Б. Джордан, Black Panther

Най-добра актриса в поддържаща роля

Ейми Адамс, Vice
Клеър Фой, First Man
Никол Кидман, Boy Erased
Реджина Кинг, If Beale Street Could Talk
Ема Стоун, The Favourite
Рейчъл Вайс, The Favourite

Най-добър режисьор

Деймиън Шазел, First Man
Брадли Купър, A Star Is Born
Алфонсо Куарон, ROMA
Питър Фарели, Green Book
Йоргос Лантимос, The Favourite
Спайк Лий, BlacKkKlansman
Адам Маккей, Vice

Най-добър млад актьор/актриса

Алси Фишър, Eighth Grade
Томасин Маккензи, Leave No Trace
Ед Оксенбоулд, Wildlife
Милисънт Симъндс, A Quiet Place
Амандла Станбърг, The Hate U Give
Съни Сулжич, Mid90s

Най-добър оригинален сценарий

Eighth Grade
Roma
The Favourite
Vice
First Reformed
Green Book
A Quiet Place

Най-добър адаптиран сценарий

Black Panther
Can You Ever Forgive Me?
If Beale Street Could Talk
A Star Is Born
First Man
BlacKkKlansman

Най-добра кинематография

Roma
If Beale Street Could Talk
A Star Is Born
Black Panther
The Favourite
First Man

Най-добър декор

Black Panther
Roma
Crazy Rich Asians
The Favourite
First Man
Mary Poppins Returns

Най-добър комедиен сериал

Atlanta
Barry
The Good Place
The Kominsky Method
The Marvelous Mrs. Maisel
The Middle
One Day at a Time
Schitt’s Creek

Най-добър драматичен сериал

The Americans
Better Call Saul
The Good Fight
Homecoming
Killing Eve
My Brilliant Friend
Pose
Succession

 
 

Панаир на суетата: Гости със 100 чартърни полета, Приянка Чопра и Бионсе за сватбата на дъщерята на най-богатия човек в Индия

| от chr.bg |

Суперзвездата Бионсе се е съгласила да пее на сватбата на дъщерята на най-богатия мъж на Индия – Мукеш Амбани.

Сватбеното тържество на 27-годишната Иша Амбани и на 33-годишният Ананд Пирамал ще се състои във вторник във финансовата столица на Индия – Мумбай. Но тържествата ще включват три дни песни, танци и предбрачни ритуали.

Гостите на сватбата ще бъдат докарани с над 100 чартърни полета. Сред ВИП гостите са и звезди на Боливуд, сред които Приянка Чопра, която самата се омъжи миналата седмица.

Индийски медии спекулираха, че на тържеството ще присъства и бившият американски президент Бил Клинтън, заедно със съпругата си Хилари, но засега това не е потвъдено.

Все още не е ясно на каква сума се е съгласила Бионсе, за да приеме предложението да пее на партито.

Мукеш Амбани е начело на компанията Релиънс индъстрийс, специализирана в нефтохимическата промишленост и има нетно състояние от 47 милиарда долара.

Кланът Пирамал, от който произхожда младоженецът, има акции във фармацевтичната промишленост и в бизнеса с недвижими имоти и е предоставил на бъдещото семейство жилище с изглед към морето в Мумбай с площ от близо 5000 квадратни метра.

Двойката се сгоди в луксозен хотел на италианското езеро Комо пред 600 гости. Поканите за сватбата пък включваха колиета и скъпоценни камъни, поставени в кутии с цветя на стойност 300 000 рупии (4236 долара) всяка.

 
 

„Stranger Things“ има нов тийзър за сезон 3

| от chronicle.bg |

Първият тийзър на „Stranger Things“ сезон 3 ни показва всичките заглавия на сериите от предстоящия сезон. Това продължава традицията от сезон 2, където заглавията се показваха, докато темата на предаването тече на фон, без реално да има кадри от сериала.

С новият „Stranger Things“ се връщаме обратно в Хоукинс, Индиана, и пътешествието на ескперимента 11 (Мили Боби Браун). Предния път видяхме последствията от престоя на Уил (Ноа Шнап) в света Upside Down, силите на 11 се развиха и видяхме нови герои като Макс (Сейди Синк) и Боб Нюби (Шон Остин). Другото лято, когато продукцията ще е готова и ще дебютира, можем да видим отново и Фин Улфхард, Дъстин Матарацо, Калеб Маклафлин, Уинона Райдър и Дейвид Харбър.

От тийзъра не можем да разберем почти нищо освен, че някаква част от действието ще се развива в Starcourt Mall. Едно от заглавията го споменава, а един по-ранен тийзър за сериала всъщност е реклама на мола.

 
 

Нискотарифен опит за летене

| от Мария Касимова |

Събота вечерта, летище София, Терминал 1. Противно на обичайното, четирите близки по час полети с нискотарифни компании не са произвели библейско стълпотворение пред проверката за сигурност и с огромна изненада преминавам през лабиринтната пътека с бодра крачка.

Безсловесна дама проверява бордната ми карта и личната такава и с поглед ми указва да мина навътре. Там, разбира се, уцелвам поредната тунингована хубавица, която не е чувала, че не може да лети, прегърнала любимия си дезодорант с размерите на лак са коса и която държи да си изясни правилата за безопасност на борда лично от “който ви и шефа на вас тук, сичкити”. Леко приповдигнатият й децибел набира скорост още повече, когато девойката обяснява, че със същия “тоз дизидорант” е летяла насам от Валенсия точно преди един месец. Тогава никой нищо не й бил казал на летището. Тъкмо я въдворяват с професионално отработен вежлив и хладен тон, когато току до мен на съседната лента един чичо се е запънал, че каквото и да става, той без домашната си ракия няма да излети!

Служителката зад скенер машината му сочи табелата, на които пише, че с течности над 100 мл не можеш да минеш, а той настоява, че това тука не е точно течност – то е ракия, а и го няма нарисувано! Следва емоционален разяснителен монолог на тема колко трудно се прави домашна ракия. После полунасълзен майсторът на домашняка гушва пластмасовото шише от кока-кола и драматично отстрелва коравосърдечните униформени от терминала с въпроса “Как сега, заради вас дъщеря ми в Германия няма да посрещне Коледа с ракията на татко си?!”. Видимо лека човешка тъга преминава през челата на отговорните за бордната сигурност, но дългът, както знаем, е по-силен. Така че ракията, заедно с гигантския дезодорант на момичето от съседната лента, преминават във владение на летищните власти.

После идва салонът…

За салона на Терминал 1 на Софийското летище могат да се напишат книги от всякакъв жанр. Претъпкано е като в селска автогара след събор. До полета за Валенсия има още час, но пред гишето, въпреки проветрението и студа, се е образувала опашка. Когато накрая и стюардеса застава до вратата, опашката набъбва двойно, а подстъпът към т.нар. редица за хората с прайорити бординг е блокиран. Плахо питам къде се редят те, тъй като съм платила подобна услуга, а двойка здравеняци ме измерва от глава до пети и ми изтърсва, че тука всички сме с предимство.

Докато със свито сърце очаквам да премина през зоркото око на стюардесата, забелязвам как една трета от непривилегированите пътници тъпчат по чанти и в пазви разни неща, за да могат да минат през контрола на вратата изрядни и с по една чанта. Леля навлича всичките си пуловери и жилетки и в освободеното място в сакчето си натъпква найлонов плик с някакви неща. Младеж набутва лаптопа си под ризата си на гърба, а приятелката му уж небрежно го придържа за кръста, докато стигнат до въртящата се врата преди автобуса. Била съм свидетел на всякакви етюди на тема “Как да прецакаме нискотарифна компания с багажа”. Но този път пък присъствах на това как една леля разпределя сред пътниците цяла кутия тунквани вафли, които после, някъде на десет хиляди метра над земята, лично си прибира, преминавайки като цветарка през всеки ред в самолета.

Не знам каква ще да е психологията на пътуващите с този вид по-евтини полети, но със сигурност те не са разбрали, че местата са запазени, има достатъчно за всички и правостоящи или тичащи след самолета не се допускат. Затова и юрушът, с който се изсипва тълпата от автобусчетата, не ми е понятен. Още по-непонятно ми е тоталното спокойствие, което гражданите имат, когато се настаняват по местата си.

Намери си бай Пешо номерчето на седалката, застане на пътеката и отдели едни пет минути от общия ни предполетен живот да си свали якенцето, да помисли дали да го сложи в багажа или да си го държи за всеки случай, а накрая вземе да се разтъпче, да се подготви за дългото седене. През това време опашката недоволства и дава съвети, но минута по-късно най-сърдитите от бавния бай Пешо правят точно като него. В крайна сметка стюардите, обучени да могат да се справят и с хора с поведение на деца в детска ясла, наместват нещата. Като се има предвид горното, може би е излишно да се възмущавам, че думи като извинете, моля и благодаря в тази среда не съществуват.

Когато идва моментът с храната обаче пътниците истински се оживяват. За моя огромна изненада на борда явно има хора, които пътуват само, за да опитат нудъл супата и сандвичите с шунка, които очевидно се предлагат единствено в този вид полети. Така започва едно смятане на валути, прехвърляне от евро в лева и обратно, вадене на кредитни карти, ядене и пиене и шумно коментиране на “безбожните цени”, които така или иначе съвсем доброволно току що са платили.

След насищането на стомаха идва ред и на насищането на нуждата от социални контакти. Мисля, че само в български самолет се качват съвършено непознати хора, които в края на първия час във въздуха се тупат по рамената дружески и емоционално си слушат биографиите. В средата на трите часа до Валенсия една трета от самолета вече е в изправено положение и с леко зачервени бузи и енергично лашкане между седалките циркулира по тесния коридор. Заедно с тях, разбира се, има и две-три току що проходили дечица, които лазят или едва пристъпят в краката им по същата тази пътека. По традиция и тоалетната е заета от първия миг, в който изгаснат светлините за коланите и остава такава до края на полета, като пред нея опашката почти константно е не по-малка от трима-четирима човека.

Дали заради този толкова народняшки дух в самолета или поради някакво тайно състезание за най-неразбираемо говорещ стюард, нашият казва някакви неща на английски и български език, които абсолютно никой не разбира. Толкова е бърз, че думите му ме зашлевяват като неочаквани плестници и ми звучат като диалект на ескимоско племе. Същият този суперскоростен лингвистичен феномен обаче проявява завидна способност да дава ясни, отчетливи и напълно разбираеми команди, когато по стара българска автобусна традиция самолетът се приземява и след задължителните аплаузи, част от пътниците скачат да си вадят багажа и да се приготвя за слизане.

Веднага седнете на мястото си, докато не сте наранили хората около вас!” се процепва тежкият тембър на стюарда и непослушковците тутакси си сядат на столчетата. Това трае, разбира се няколко минутки – толкова, колкото пилотът да изгаси двигателите. Тогава се става целокупно в името на това всички да се надръндим един в друг на пътеката и да си стоим така полузадушени, докато предната врата се отвори и ни закачат с ръкав за летището. Имам късмета да съм на един от последните редове и на място до пътеката, така че моите двама спътника отстрани вече са изправени и с накривени глави под багажното ме гледат с омраза.

Когато им казвам, че просто няма къде да застанем, защото пътеката е за по един човек, а сега на неговото място са шест, с неохота си сядат и започват разпалено да обясняват по телефона с чакащите ги отвън, че се бавят, заради “една тука”…

Логично, напускам борда последна. Минавам покрай бързоговорящия стюард и се изкушавам да го попитам защо му е така важно да говори толкова неразбираемо и бързо. Тъкмо да си отворя устата обаче, и зад мен се материализира възпълна госпожа в рокля с леопардова шарка.

Ай мърдай, кво си се запречила тука, за обратно ли искаш да го хващаш?ми изкрещява в упор. Дишам дълбоко, подхващам си куфарчето и тутакси прощавам скороговорката на стюарда. Все пак, каквото и да каза, някак звучеше интелигентно…