shareit

„Микро“: пътешествията, на които ще ви отведе Мартин Колев

| от |

Има книги, чието четене се случва бавно, трудно и протяжно, но след затварянето на последната страница, знаете, че сте научили нещо важно за живота.

Книгата на Мартин Колев „Микро“ не е от тях. Тя не претендира да „учи“, да „дава насоки“, „съвети“, „решения“ или „морални поуки“. Кратките разкази на Мартин са микро машина на времево-пространствения континуум, която пренася читателя на места от неговото собствено съзнание.

Микро разказите са интересен жанр, който все още е непознат за мнозина: става дума за разкази от по няколко абзаца, които разказват кратка история с неочакван край. Не неочакван в Агата Кристи-дискурса, а неочакван с мястото, на което ви отвежда като читатели. То може да бъде далеч в бъдещето, за което сте мечтали. В детството, в което душата ви още е вкопчена. В космоса, както си го представяте. В отдавна забравен сън. Или още несънуван.

Формата на разказите, които използва Мартин, наподобява на японско хайку, с разликата, че хайку рисува картина с няколко думи, а микро разказите разказват история с няколко изречения. Някои от разказите жанрово се допират най-плътно до фантастиката, но отново авторът е новатор, защото това не е фантастиката на Толкин, нито тази на Станислав Лем, нито която и да е позната фантастика. Думите на Мартин така умело омесват фантастиката и реалността в едно тесто, че в края на всеки разказ читателят не е сигурен точно какво му се е случило.

Самият автор казва, че краткият разказ е непретенциозен като обем, но казва доста и се излага на показ пред внимателното око на четящия, тъй като всяка дума си тежи на мястото.

Предлагаме ви да прочетете разказ от „Микро“. Книгата може да бъде намерена в книжарници „Хеликон“ или на страницата на издателство „Либра Скорп“

Мартин Колев
Мартин Колев

Свободно падане

Вдовицата Денева вече не беше с всичкия си, затова никой не се учуди, когато една сутрин тялото й осъмна на паважа. Притеснила се за терасните си саксии и решила да ги полее от външната страна.

– Гледай – извика някой в образувалата се тълпа, – уличната котка се мъчи да я събуди.

– Милото животинче – отвърна друг. – Вдовицата беше така привързана към кварталните котки, всяка вечер им носеше купичка с храна.

Котаракът имаше шахматна козина и големи зелени очи. Той погали с лапа окървавената, съсухрена буза на старицата. Наблизо един скелет прошумоля с черния си плащ и нетърпеливо почука с косата. Никой от насъбралата се тълпа не го забеляза.

– Е? – изсумтя Смъртта.

– Беше добро бабче – отвърна котаракът замислено. – Малко чалната, но по приятния начин… Да, дай й един от моите.

 

 
 
Коментарите са изключени