Маргьорит Дюрас: „В любовта няма почивки“

| от chronicle.bg |

„Аз мога да започна всичко отначало. Още утре. Във всеки момент. Започвам отново книга. Пиша. И хоп, ето ти на! Познавам го аз езика.“ – думи, които Маргьорит Дюрас казва на Ян Андреа малко преди да умре през 1996 г.

На 4 април през 1914 г. в Сайгон, Индокитай, се ражда единствената дъщеря на начални учители, пратени във френските колонии, за да преподават там и да задържат хората. Баща й умира, докато Дюрас е още дете и тя живее с майка си и двамата си по-големи братя. На 17 години отива във Франция и първо учи математика, после политически науки и накрая право. Работи за кабинета на министър-председателя Виши и участва във Френската съпротива. Първият й роман е публикуван през 1943 г, а книгата, която я прави известна, е „Модерато Кантабиле“, публикувана през 1958 г.

Маргьорит Дюрас твърди, че е човек без история. Нейната история е това, което пише и то не е фактологически вярно. Самата тя казва за най-известната си творба, романът „Любовникът“, че това не е автобиографична книга, а представата за един отминал преди десетки години спомен. Дюрас е океан от майсторство във френската литература на ХХ век. Автор новатор, който пречупва представите на французите за техния собствен език. Жена, която винаги е в компанията на любовници, приятели, алкохол. Вечна мистерия, изтъкана от противоречия, които откриваме и в понякога трудният и за разбиране стил. „Любовникът“ е нейният роман. Романът-истина-илюзия, разказващ историята на младо момиче от Индокитай, което се запознава с милиардер и двамата започват любовна връзка. Накратко. Останалото можете да бъде открито само след гмуркане в страниците на Дюрас – зад дървените щори и тънките пердета на стаята в шумния град.

Bench test: Marguerite Duras to Destroy says

И част от него и от самата Дюрас тук…

„Най-добрият начин да оползотвориш времето, е да го пропилееш“

„В любовта няма почивки. Няма такова нещо. Тя трябва да бъде изживяна изцяло, със своите скука и всичко останало.“

„Мъжете, които презирах най-силно, са тези, които обичах най-силно.“

Из „Любовникът“

„Много скоро в живота ми стана твърде късно. На осемнадесет години вече беше твърде късно. Между осемнадесет и двадесет и пет години лицето ми неочаквано прецъфтя. На осемнадесет години остарях. Не зная дали с всички е така, никога не съм питала. Струва ми се, че са ми споменавали за този напор на времето, което ви поразява, когато сте в най-младата, най-прехвалената възраст на живота. Състаряването бе брутално. Видях как обхваща чертите ми една след друга, как променя съотношението помежду им, прави очите по-големи, погледа по-тъжен, устата по-непоколебима, отпечатва върху челото дълбоки бразди.“

duras_feature_final

„Години след войната, след женитбите, децата, разводите, книгите той дойде в Париж с жена си. Обади й се по телефона. Аз съм. Позна го веднага по гласа. Той каза: Исках само да чуя гласа ви. Тя каза: Аз съм, добър ден. Беше притеснен, страхуваше се както по-рано. Гласът му затрепери изведнъж. И заедно с треперенето изведнъж тя си припомни за Китай. Той знаел, че е започнала да пише книги, узнал го от майката, срещнал я в Сайгон. И също така за братчето, натъжил се заради нея. А после не знаеше какво повече да й каже. И после й го каза. Каза й, че всичко е както преди, че я обича още, че не би могъл никога да престане да я обича, че ще я обича до самата си смърт.“

„Вече имам опит. Знам нещо. Знам, че не дрехите правят жените по-красиви или по-малко красиви, нито грижите за красотата, нито скъпите мазила, нито редките, скъпоструващи накити. Знам, че въпросът е другаде. Не знам къде точно. Знам само, че не е там, където жените си мислят.“

„Петнадесет години и половина. Телцето е слабо, почти хилаво, все още детска гръд, бледорозов руж и червило. И онова облекло, което би могло да предизвика смях и на което никой не се смее. Виждам ясно, че всичко е тук. Всичко е тук и нищо още не е проиграно, виждам го по очите, всичко е вече в очите. Искам да пиша.“

„Би трябвало да се предупреждават хората за тези неща. Да им се каже, че безсмъртието е смъртно, че то може да умре, че това се е случило, че пак се случва. Че то не се разкрива никога като такова, че е самата двойственост.“

„Ще пиша книги. Това е, което виждам отвъд мига, в голямата пустиня, каквато ми изглежда пространството на моя живот.“

„Любовникът от Шолон е свикнал с младостта на бялото момиче до степен на забрава. Насладата, която черпи от нея всяка вечер, е погълнала времето му, живота му. Той почти не й говори вече. Може би смята, че тя не е в състояние да разбере какво й казва за самата нея, за тази любов, която не е изпитвал досега и за която не знае какво да каже. Може би той открива, че никога още не са си говорили, освен когато се зоват сред виковете в стаята вечер. Да, струва ми се, че не е знаел, той открива, че не е знаел.“

 
 

Провокативна галерия отваря врати в Лондон

| от chronicle.bg |

На 26 февруари тази година в Лондон ще бъде открита галерия, посветена на мъжкото тяло. 

За име на събитието неофициално се използват „The Night of a Thousand Cocks“ и „Penis Gallery“. Въпреки това галерията е сериозна в стремежа си да съсредоточи обществения разговор около връзката между мъжа и тялото му.

Организатор е сайтът Book of Man, а галерията е само част от редица събития, които се стремят да обсъдят „трудностите пред мъжете днес и да отбележат новото мнение за мъжествеността“.

На сайта всеки можеше да изпрати снимка на пениса си, но крайният срок вече изтече. „Пенисът е класически обект на притеснение за мъжете – голям ли е, малък ли е, широк ли е, странен ли е, крив ли е? Но това е тема, по която рядко говорим. В момента се наблюдава значително увеличаване на еректалните проблеми у младите хора и порнификацията на всичко около нас – затова и разговорът е толкова необходим. Накратко казано, пенисите, който виждаме, са 25-сантиметрови бухалки от желязо и никъде не можем да видим друг вид освен този. Затова и този разговор е толкова необходим: за да се чувстваме поне малко по-удобно в телата с и да разберем, че няма грешен отговор в тази област. Така се появи Penis Gallery, където всеки пенис е красив.“

Ако сте в Лондон или ви се ходи до Лондон – галерията ще е отворена от 19:00 до 22:00. Билети на място.

 
 

Изкуствен интелект пише „човешки“ текстове

| от chronicle.bg |

Компанията с нестопанска цел OpenAI създаде изкуствен интелект, който е толкова добър в писането на достоверни „човешки“ текстове, че създателите му имат сериозни притеснения от злоупотреби, ако го направят достъпен за всеки. Това е причината компанията да наруши обещанието си да публикува всичките си открития, което възмути мнозина с интерес в сектора.

OpenAI създава езиковия модел GPT-2 и го тренира да предсказва следващата дума в изречение във файл с 40 гигабайта текст. Резултатът е „алгоритъм, който може да създава свързан, дълъг текст по зададена тема“.

Компанията се притеснява, че технологията може да се използва за генериране на фалшиви новини, създаване на нереални акаунти в социалните мрежи, автоматизиране на спам и още. 

По-малка версия на технологията все пак ще бъде достъпна безплатно в интернет. Организацията обаче не е сигурна дори и в това. „Вярваме, че обществото рано или късно ще има нужда от сериозни норми на публикуване, за да не допуска фатални грешки.“

В Tуитър новината беше посрещната с известна доза гняв като OpenAI беше обвинена, че „крие“ изследванията си и така прави обратното на отворен софтуер, което е в пълен конфликт с името й. Други обаче бяха по-разбиращи като похвалиха компанията, че мисли напред за възможни проблеми. Илон Мъск, един от първоначалните инвеститори в OpenAI, беше въвлечен в неразборията, но в собствения си акаунт той поясни, че няма нищо общо с компанията от над година.

OpenAI все още не е взела окончателно решение за GPT-2. Те посъветваха правителствата по цял свят да имат готовност за създаване на политика, норми и критерии, с които да посрещнат напредъка на изкуствения интелект.

 
 

Заешкото нашествие в Австралия

| от Радослав Тодоров |

За първи път в Австралия зайците пристигат вероятно още с корабите на първите заселници към края на 18 век. Първоначално те били отглеждани за храна в клетки и по нищо не личало в какъв огромен проблем за околната среда и стопанството ще се превърнат тези наглед безобидни пухкави създания.

Заешката кутия на Пандора била отворена през 1859 г. когато британският заселник и любител на лова Томас Остин решил да пусне на свобода в природата 24 заека с намерението те да се развъдят и да ги ползва като ловен обект. Проблемът обаче е, че този обект в съвсем кратко време придобил гигантски размери. Оказало се че условията в Австралия са идеални за зайците, а освен това меките зими позволявали целогодишно размножаване. Поради липсата на естествени врагове в Австралия зайците претърпели взривна популация и само няколко десетилетия по-късно тези 24 заека нарастнали на около 1 милиард!

Rabbits_MyxomatosisTrial_WardangIsland_1938

Годишно вече се отстрелвали по 2 милиона заека без това въобще да влияе върху популацията им. Биолозите считат, че основната причина за това е, че зайците на Остин са били подбрани да са от няколко различни породи. По този начин много бързо при произволните кръстоски помежду им се е селектирал идеалният вид заек като приспособимост към австралийските условия.

И така само за няколко десетилетия континентът се оказал надупчен като швейцарско сирене от заешки дупки. Редица уникални растителни видове били унищожени от безбройните пришълци. С това започнал да се клати балансът в биологичните ниши, което застрашавало от изчезване и някои местни видове животни. Опустошенията които заешките орди започнали да нанасят на посевите и земеделието били направо неизчислими.

Станало крайно наложително правителството да вземе крути мерки срещу този проблем.

Първоначално решили спешно да започнат изграждането на огради с обща дължина над 3000 километра за да ограничат разселването на популациите поне само до рамките на щата Виктория. Оказало се обаче че зайците се размножават по-бързо дори и от темпото, с което се строят оградите и още преди строежът им да бъде завършен те успявали да ги заобикалят и да плъзнат по останалите щати. Там където успяли да ги заградят напълно също нямало реален ефект, тъй като се оказало че те без проблеми изравят дупки под оградите. През 1887 г. правителството на щата Нов Южен Уелс обявило награда от 25 000 паунда за всеки, който предложи неизпробван до момента ефективен метод за изтребване на зайци.

rabbit-proof-fence-episode

След като акциите по отстрелване и заграждане завършили с пълен провал, през ХХ век дошъл ред и на учените и модерните технологии да опитат късмета си срещу заешката напаст. Така новите лабораторни противници на зайците първоначално ги атакували с химически оръжия, залагайки капани с отрови на фосфорна основа, които да не вредят на почвата, растителността и домашните животни. Нито те, нито другите разработени химически смеси (като соден флуороацетат и пиндон) обаче не могли да затрият гигантските заешки популации. След като химиците се провалили дошъл редът и на молекулярните биолози. Те започнали разработка на нова болест, която да доведе до епидемия сред зайците и да ги изтреби.

Но всички тези опити имали само временен ефект. Опитът да погубят зайците с птича холера например не дал почти никакви съществени резултати. Тогава през 50-те години учените по изкуствен начин пуснали в природата вирусът myxoma, който причинява миксоматоза, смъртоносно за зайците заболяване. Но дори и в този случай ефектът бил много далеч от очакваното. Макар и вирусът да успял да изтреби около половин милиард заека след пускането му, оцелелите удивително бързо се адаптирали и развили естествен имунитет към него.

Все пак на фона на щетите за милиони долари, унищожаването на редица местни растения, а с тях и животни, както и дори причиняването на ерозия на почвата, зайците понякога били и от полза за фермерите. По време на икономическите депресии в края на 19 век и през 30-те години на 20 век, както и по време на световните войни, ловуването на зайци се оказала безплатна опция за подобряване на тежкото положение с финансите. Те практически са неограничен ресурс на храна, а с продажбата на месото и кожите им фермерите си докарвали допълнителни приходи, както и погасявали с тях фермерските си заеми.

026_rabbits sopurce unknwon a

Но въпреки войната на австралийците срещу зайците, водена с всички възможни средства в продължение на близо 150 години, през 2000 г. броят на дивите зайци в Австралия отново е започнал да се увеличава и е достигнал до около 200 000 000. Съвременните учени продължават да разработват нови модификации на миксоматозата, които да са по-смъртоносни и по-трудни за адаптация към тях.  През 2017 г. такъв „подобрен“ вирус-убиец е пуснат в природата, но все още и от неговото действие не е установена някаква съществена ефективност.

Това всъщност е най-бързо развилата се популация на животно в историята на планетата. Както и никое друго животно не е отговорно за изчезването на толкова други видове местни животни, растения и дървета в Австралия колкото зайците.

И въпреки широката употреба на модерни биологически оръжия за масово поразяване войната продължава и до днес, без да има изгледи за категоричен успех в обозримо бъдеще.

 
 

Тъжният момент от пътуването, за който никой не говори

| от chronicle.bg, по Thought Catalog |

Никой не оспорва твърдението, че пътуването е единственото нещо, за което плащаш и което те прави по-богат. Но сещате ли се за онзи специфичен момент, за който малцина говорят и който дори е труден за описване. Моментът на завръщането.

Виждаш света, опитваш нови неща, срещаш нови хора, влюбваш се, разлюбваш, посещаваш страхотни места, изучаваш нови култури. И после всичко приключва. Много често се говори за заминаването, но как стоят нещата със завръщането у дома? Но не онова завръщане след едноседмичен престой във Венеция, Берлин или Занзибар. А завръщането след дълго пътуване, през което си пуснал корени на Онова място…

Винаги говорим за трудните моменти, когато сме далеч – намирането на работа, създаването на приятелства, личната безопасност, свикването със социалните норми, предателствата от хора, на които сме мислили, че може да се доверим. На практика през всички тези неща се преминава. Всички те биват изтрити от абсолютната еуфория на преживяването. Сбогуванията са трудни, но някак ги приемаш в момента, в който си купиш билета за връщане. Още повече, че мисълта за срещата с близките, която си чакал от мига на излитането, заличава до известна степен болката от всички раздели в чуждата земя.

След пристигането, идва моментът на сбирките със семейството, първите две седмици са непрестанни срещи с роднини и приятели, наваксвания, разказвания на истории, спомени… Първите няколко седмици се чувстваш едва ли не като Холивудска звезда и всичко е ново и вълнуващо. Старата входна врата, пътят към вкъщи, който сега изглежда по-тесен и по-кратък, ежедневието бавно приема някаква нова форма, но винаги подобна на онази, която си оставил при заминаването.

После всичко изчезва. У вас свикват да си си вкъщи, вече не си новодошлият обект и бавно започват въпросите: Намери ли си работа? Какъв е планът? Срещаш ли се с някого?

Тъгата идва, след като отметнеш всички задължителни посещения, след като те е нямало по-дълго време. Лежиш в старата си стая и осъзнаваш, че нищо не се е променило. Радваш се, че всички са живи и здрави, имат нови работи, нови гаджета, сгодили са се, някои имат деца. Но една част от теб крещи в лицата им, „не осъзнавате ли колко съм се променил“? И не става въпрос за коса, тегло, ръст, дрехи или нещо външно. Става въпрос за нещо дълбоко вътрешно, генерално изменено. Мечтите са се променили, начинът, по който приемаш отсрещния човек се е променил, навиците, които си изоставил, новите неща, които вече са важни. Иска ти се хората да видят всичко, което искаш да споделиш и да го обсъдите, но няма как да опишеш еволюцията на духа, която настъпва след като оставиш всичко зад себе си.

Ядосваш се. Чувстваш се изгубен. На моменти се питаш дали всичко си е струвало. Какво да правиш тогава? То е като да учиш чужд език, който никой около теб не говори.

Затова щом си пътувал за първи път, единственото, което искаш да правиш, е да заминеш отново. Наричат го „пътешественически бъг“ (travel bug), но на практика то е свързано с желанието да се върнеш на мястото, където хората говорят същия език като теб. Не английски, португалски или френски, а езикът на тези, които знаят какво е да напуснеш, да се промениш, да се сринеш и да израстеш, да преживееш, да научиш, после да се завърнеш у дома, където се чувстваш по-изгубен, отколкото в най-далечната земя, която си посещавал.

Това е частта от пътуването, за която никой не говори и за мнозина тя е мотивът отново да тръгнат на пътешествие.