shareit

Маргьорит Дюрас: „В любовта няма почивки“

| от chronicle.bg |

„Аз мога да започна всичко отначало. Още утре. Във всеки момент. Започвам отново книга. Пиша. И хоп, ето ти на! Познавам го аз езика.“ – думи, които Маргьорит Дюрас казва на Ян Андреа малко преди да умре през 1996 г.

На 4 април през 1914 г. в Сайгон, Индокитай, се ражда единствената дъщеря на начални учители, пратени във френските колонии, за да преподават там и да задържат хората. Баща й умира, докато Дюрас е още дете и тя живее с майка си и двамата си по-големи братя. На 17 години отива във Франция и първо учи математика, после политически науки и накрая право. Работи за кабинета на министър-председателя Виши и участва във Френската съпротива. Първият й роман е публикуван през 1943 г, а книгата, която я прави известна, е „Модерато Кантабиле“, публикувана през 1958 г.

Маргьорит Дюрас твърди, че е човек без история. Нейната история е това, което пише и то не е фактологически вярно. Самата тя казва за най-известната си творба, романът „Любовникът“, че това не е автобиографична книга, а представата за един отминал преди десетки години спомен. Дюрас е океан от майсторство във френската литература на ХХ век. Автор новатор, който пречупва представите на французите за техния собствен език. Жена, която винаги е в компанията на любовници, приятели, алкохол. Вечна мистерия, изтъкана от противоречия, които откриваме и в понякога трудният и за разбиране стил. „Любовникът“ е нейният роман. Романът-истина-илюзия, разказващ историята на младо момиче от Индокитай, което се запознава с милиардер и двамата започват любовна връзка. Накратко. Останалото можете да бъде открито само след гмуркане в страниците на Дюрас – зад дървените щори и тънките пердета на стаята в шумния град.

Bench test: Marguerite Duras to Destroy says

И част от него и от самата Дюрас тук…

„Най-добрият начин да оползотвориш времето, е да го пропилееш“

„В любовта няма почивки. Няма такова нещо. Тя трябва да бъде изживяна изцяло, със своите скука и всичко останало.“

„Мъжете, които презирах най-силно, са тези, които обичах най-силно.“

Из „Любовникът“

„Много скоро в живота ми стана твърде късно. На осемнадесет години вече беше твърде късно. Между осемнадесет и двадесет и пет години лицето ми неочаквано прецъфтя. На осемнадесет години остарях. Не зная дали с всички е така, никога не съм питала. Струва ми се, че са ми споменавали за този напор на времето, което ви поразява, когато сте в най-младата, най-прехвалената възраст на живота. Състаряването бе брутално. Видях как обхваща чертите ми една след друга, как променя съотношението помежду им, прави очите по-големи, погледа по-тъжен, устата по-непоколебима, отпечатва върху челото дълбоки бразди.“

duras_feature_final

„Години след войната, след женитбите, децата, разводите, книгите той дойде в Париж с жена си. Обади й се по телефона. Аз съм. Позна го веднага по гласа. Той каза: Исках само да чуя гласа ви. Тя каза: Аз съм, добър ден. Беше притеснен, страхуваше се както по-рано. Гласът му затрепери изведнъж. И заедно с треперенето изведнъж тя си припомни за Китай. Той знаел, че е започнала да пише книги, узнал го от майката, срещнал я в Сайгон. И също така за братчето, натъжил се заради нея. А после не знаеше какво повече да й каже. И после й го каза. Каза й, че всичко е както преди, че я обича още, че не би могъл никога да престане да я обича, че ще я обича до самата си смърт.“

„Вече имам опит. Знам нещо. Знам, че не дрехите правят жените по-красиви или по-малко красиви, нито грижите за красотата, нито скъпите мазила, нито редките, скъпоструващи накити. Знам, че въпросът е другаде. Не знам къде точно. Знам само, че не е там, където жените си мислят.“

„Петнадесет години и половина. Телцето е слабо, почти хилаво, все още детска гръд, бледорозов руж и червило. И онова облекло, което би могло да предизвика смях и на което никой не се смее. Виждам ясно, че всичко е тук. Всичко е тук и нищо още не е проиграно, виждам го по очите, всичко е вече в очите. Искам да пиша.“

„Би трябвало да се предупреждават хората за тези неща. Да им се каже, че безсмъртието е смъртно, че то може да умре, че това се е случило, че пак се случва. Че то не се разкрива никога като такова, че е самата двойственост.“

„Ще пиша книги. Това е, което виждам отвъд мига, в голямата пустиня, каквато ми изглежда пространството на моя живот.“

„Любовникът от Шолон е свикнал с младостта на бялото момиче до степен на забрава. Насладата, която черпи от нея всяка вечер, е погълнала времето му, живота му. Той почти не й говори вече. Може би смята, че тя не е в състояние да разбере какво й казва за самата нея, за тази любов, която не е изпитвал досега и за която не знае какво да каже. Може би той открива, че никога още не са си говорили, освен когато се зоват сред виковете в стаята вечер. Да, струва ми се, че не е знаел, той открива, че не е знаел.“

 
 
Коментарите са изключени