Маргарет Атууд и думите около „Историята на прислужницата“

| от chronicle.bg |

Името й нашумя по цял свят преди година и половина, когато зрителите се запознаха с Елизабет Мос и нейната героиня в сериала на HBO „Историята на прислужницата“.

През цялото това време, от 1985 г. до 2017 г. романът „Разказът на прислужницата“ е бил там. Относително популярен извън САЩ, чакащ чинно на някоя лавица, докато дойде подходящия социален контекст, в който тази антиутопична история да зазвучи достатъчно актуална и възможна да се случи. А може би вече се е случила?

Този въпрос възниква в съзнанието на някои зрители, когато четат романа на Маргарет Атууд или гледат хитовия сериал на HBO.

Днес Маргарет Атууд навършва 79 години. Родена е в Отава и отраства между Онтарио, Квебек и Торонто. Завършва Университета в Торонто и продължава в Колежа Ридклиф.

Още преди да влезе в поп културата, Атууд е призната и получава награди за работата си. В биографията си има повече от 30 тома с поезия, детска литература, художествена и научна литература, а сред най-популярните й творби са „Разказът на прислужницата“, „Alias Grace“, „The Edible Woman“ и „Слепият убиец“, за който получава  награда „Букър“.  Книгите й са преведени на над 40 езика.

По повод рождения ден на Маргарет Атууд, публикуваме няколко нейни цитата в огромното пространство около „Историята на прислужницата“.

маргарет атууд

За славата: „Всичко това налага начин на поведение, който не е задължително да искаш да спазваш. Ако те сложат на пиедестал, трябва да се държиш подобаващо. А пиедесталите са с малък диаметър. Нямаш много пространство да се движиш.“

„Войната е това, което се случва, щом езикът се провали.“

„Бих искала да бъда въздухът, който вдишваш само за момент. Бих искала да бъда толкова незабележима и необходима.“

„Дума след дума след дума е сила“

 „Не позволявай на к*пелетата да те повалят.“

Frankfurt Book Fair 2017 - Day 5

„Кой помни болката, след като тя е отминала? Всичко, което остава, е сянка, дори не в ума, в плътта. Болката те белязва прекалено дълбоко, за да я видиш. Далеч от сърцето, далеч от ума.“ (из „Историята на прислужницата“)

„Копнееш за него. Получиш го. Мамка му.“

„Чета за удоволствие и именно тогава научавам най-много.“

„Може би не пиша за никого. Може би пиша за същия човек, за който децата дълбаят имената си в снега.“

„Когато мислим за бъдещето, изваждаме само красивите неща. Иска ни се да вярваме, че всичко е било такова.“ (из „Историята на прислужницата“)

69th Annual Primetime Emmy Awards - Press Room

„Отговорите, които ще ти даде литературата, зависят от въпросите, които ще й зададеш.“

„През пролетта, на края на деня, трябва да миришеш на мръсотия.“

„Око за око води единствено до по-голяма слепота.“

„Надявам се хората някой ден да разберат, че има само една „раса“ – човешката – и всички сме от нея.“

„Оптимизмът е по-добър от реалността, песимизмът е по-лош от реалността. Аз съм реалист.“

„Популярното изкуство е мечтата на обществото. То не се подлага на самоанализ.“

„Ескимосите имат 52 думи за „сняг“, защото той е важен за тях. Трябва да има също толкова думи за „любов“.

 
 

Смехът е забавление, мистерия и причина за смърт

| от chronicle.bg |

Официалното научно изучаване на смеха се провежда от специалисти, известни като гелотолози. Благодарение на разнообразието от медицински машини, апарати, инструменти и подходи тези учени могат да изследват смеха – или поне неловкия смях в лабораторни условия.

Когато човек се смее, първо, мускулите на лицето се свиват, оголвайки предните зъби на смеещия се, докато той изпразва неволно съдържанието на дробовете си. Диафрагмата и коремните мускули са в спазъм, а ларингсът – който е свит наполовина от епиглотиса – превръща всяка доза въздух, която минава през него, в кратко „ха!“ При по-интензивен смях, слъзните канали и потните жлези се задействат, а тялото може да загуби моментно мускулната си сила – състояние, познато като гелотолепсия. Резките издихания често предизвикват и други звуци като грухтене, например. След като този интензивен епизод приключи, човек може да изпитва болки и да се чувства задъхан, но заради отделените ендорфини усещането постфактум винаги се определя като приятно.

Една от странностите на смеха е, че самият той може да е заразен. Човек е с 30% по-вероятно да се смее, ако има други хора наоколо. Това предполага, че физическият облик на смеха служи като някакъв социален сигнал.

animal-blur-canine-551628

Оказва се, че не само хората се смеят. Когато кучетата, мишките и приматите участва в позитивни социални занимания като боричкане, гоненица те често издават смехоподобни звуци. След тези експерименти гелотолозите заключават, че смехът е примитивна форма на рефлексна комуникация. Но каква информация се разменя, те все още не знаят.

Обикновено, когато мозъкът иска да даде значение на нещо, той го възнаграждава с порция ендорфини и така ни стимулира да го повторим. Ендорфините, които получаваме, когато ядем мазни храни, най-вероятно са стимулирали прахората да отидат на лов. Същото, разбира се, е и при секса. Смехът обаче няма видим полза…

Една от теориите е, че хуморът е механизъм за учене, който коригира несъответствия между очаквания и реалност. Човешкият мозък е  много добър в това да разпознава модели в реалния свят и да ги категоризира по важност. Информацията, която влиза в него през сетивата ни, постоянно се сравнява с предишна такава за прилики и при съвпадение, на тази информация се придава важност. Този механизъм се използва и при очакване на бъдещи събития по информация от настоящето.

В този смисъл хуморът е нещо, което дава определен познат модел, но след това го „чупи“ по нов и логически издържан начин. По подобен начин хуморът може да е появи, когато нещо хаотично в крайна сметка разкрие скрит смисъл.

Отделените ендорфини от своя страна окуражават запомнянето на новия модел. Веднъж щом това стане, следващия път когато този модел ни се представи, вече няма да е изненадващ и затова смешките са смешни само първия път. Темпото също е от значение за съставянето на модела и успеха на една шега, защото на мозъка трябва да се даде достатъчно време да научи новата ситуацията, но не и да я разгадае.

Според гелотолозите хуморът също е и проява на интелигентност и способност за решаване на проблеми. Затова проявата на хумор може да повдигне човек в очите на обществото. Но ако възбуди смях заради своя искрена грешка, този статут може да се понижи.

beautiful-cute-elderly-2050989

Джон Морел, основателя на Международното общество по изследване на хумора, предлага следната теория: от биологична гледна точка смехът е споделяне на успокоение от създадено напрежение или отминала опасност. Вокалният елемент от смеха изпраща сигнал на околните, че тук наложилият се риск е преминал успешно. По тази теория една смешка е смешна, когато създава психологическо напрежение и после го отпуска като премахва създадената (въображаема) опасност.

Относно заразността на смеха – има една много илюстративна история, за Епидемията от смях в Танганайка. През 1962 година в малкото село Кашаша в Танганайка (тогава самостоятелна държава, сега област в континентална Танзания) сред група ученици в начално училище избухва смях по причина, уви, загубена в историята. Смехът се оказва силно заразителен и скоро един от учениците е в конвулсии. Той е пратен вкъщи заради влошеното си здравословно състояние, а училището е затворено за деня, за да не се разпространява „заразата“. Но, разбира се, става точно обратното – вкъщи учениците предават смеха на роднини и съседи, което разпространява епидемията в цялата местност. Колко продължава това, не се знае точно – от 6 до 18 месеца. Причината за епидемията все още не е известна, но някои историци и учени твърдят, че се дължи на масова истерия. Танганайка получава независимостта си като държава от Великобритания само няколко месеца преди инцидента, с което отговорностите на членовете на обществото са се увеличили, а с това и стресът.

Любопитно е да се отбележи, че децата, които са родени слепи и глухи, запазват способността да се смеят – това ще рече, че смехът се предава наследствено, а не се научава.

Скенерите показват, че когато човек се смее, задейства лимбичната система, която се грижи за оцеляването и емоциите. Предните дялове на мозъка също участват, което е извод от факта, че хората с проблем в десния преден дял не могат да оценят традиционен хумор, но харесват по-хапливи и цинични шеги.

От друга страна псевдобулбарната парализа, епилепсията, множествената склероза и болестта на Лу Гериг могат да предизвикат нетипично силен смях, което предполага, че частите от мозъка, засегнати от тези болести, имат роля и в преработването на хумор.

Ами гъделичкането? Смехът при гъдел също е мистерия, но се предполага, че има нещо общо с връзката между дете и родител и защитата на уязвими части от тялото. 

За да се насладите най-пълно на смеха, добре е да бъдете в добро здраве – без сърдечни проблеми, болки в гърба и врата, световъртеж. Бременните жени също трябва да внимават. Смехът може да предизвика пристъпи на астма, а някои хора може просто да припаднат. Смехът е довел до смърт поне в три случая:

– В Англия през 1975 година 50-годишният зидар Алекс Мичел умира, докато гледа телевизионното предаване „The Goodies“. В този конкретен епизод шотландец в поличка отблъсква свирепо нападение като свири на гайдата си. След 25 минути невъздържан смях Алекс умира от сърдечен удар пред очите на безпомощната си съпруга. По-късно тя пише писмо до предаването, в което благодари, че екипът е направил последните моменти на мъжа й толкова приятни.

– В дания през 1989 година Оле Бентзен, майстор на слухови апарати, умира, докато гледа „A Fish Called Wanda“. Фатална за Оле се казва една сцена с Джон Клийс.

– В Тайланд 2003 година 52-годишен продавач на сладолед под името Дамноен Сан-ум избухва в смях, докато спи до жена си. Тя се опитва да го събуди, но не успява и две минути по-късно Дамноен умира.

 
 

Сега сме силни и млади, сега е моментът един сноубордист да се спусне от над 8000 метра

| от Любомир Найденов |

Споделяме поредната история от седмичната рубрика на Webcafe „Героите в студа“, която ни среща с вдъхновяващи личности, превърнали работата и хобитата си в успешни начинания, макар изложени на екстремни условия. Защото вярваме, че този свят винаги ще има нужда от авантюристи, които задават въпроси, огъват правилата и поемат рискове. Статиите се осъществяват с подкрепата на Sensodyne, марка №1 препоръчвана от стоматолозите при чувствителни зъби.

Владимир Павлов определя себе си като човек, който винаги е бил воден от дивата природа и екстремните спортове. Потомствен любител на планината, се качва на ски още в най-ранна детска възраст. На 14 вече е на сноуборд и въпреки че още при първото си каране чупи ръката си, разбира, че на една дъска се чувства по-добре, отколкото на две. И така започва приключението му преди около 23 години.

Той е част от онова поколение, което в края на 80-те хваща, както казва той – с леко закъснение, епохата на екстремните спортове, а след падането на режима се възползва и от навлизането на екипировка и всякаква информация, свързани с тях.

За Владо сноубордът означава връзка с природата, свобода и начин на изразяване. В неговото поприще няма състезателен характер, освен в смисъла да победиш себе си.

1170x1560ю
Снимки: Личен архив

„Още от началото ме влече извънпистовото каране по тотално немаркирани трасета, т.е. да се спускаш в дивата природа и в девствен сняг – разказва Владо. – Това е едно от най-силните усещания в живота и винаги ми е било целта. Други мои приятели се профилираха в различни дисциплини – например, в бордър кроса, слалома, фрийстайла и т.н.

С планината не можеш да се състезаваш, защото там си за малко и дебнеш от 365 дена да ти се отворят няколко часа, че да имаш някакъв достъп до нея. Бориш се със собствените си страхове, опитваш се да устоиш на условията, които планината ти предлага.“

Това, което прави Владо, е да спуска върхове със сноуборд. Наистина високи върхове. Зад гърба си има успешни изкачвания и спускания на угасналия вулкан Дамаванд – най-високият връх в Иран (5671 м), и връх Ленин в Памир, Киргизстан, който е с височина от 7134 м, а също и на много други върхове и планини по света и в България. Сега, с проекта му Project8000, целта му е да се превърне в първия българин, спуснал един от осемхилядниците.

Година и половина се подготвя за спускане от връх Шиша Пангма (8027м) в Тибет, но към момента този връх е на заден план заради високите експедиционни цени, които Китай налага в региона. Сега се е насочил към Непал, където целта му ще е с над 100 метра по-висока – вр. Манаслу (8163 м).

„Заради трагичния случай с Боян Петров Шиша Пангма бе натоварен с негативна енергия от наша, българска страна. По принцип, е труден връх, въпреки че е най-ниският от осемхилядниците. А и таксите за него станаха непосилни. Парите, които трябва да се вложат в експедиция там, са два пъти повече, отколкото за същата експедиция в Непал.

Трябваше да намеря алтернатива и я намерих в Манаслу – също труден връх, с технични участъци, трудни за преминаване. Той е и стотина метра по-висок, но не това е плашещото. По-важното са лавинните опасности и техническите пречки по маршрута, но мисля, че ще се справя. Всеки връх зависи много от конкретната година, от състоянието на ледника и от времето, когато си там. Един и същи връх може да покаже много различни лица и изобщо да не е достъпен в определени периоди или докато трае експедицията. Всичко се вижда и преценява на място. Насочил съм се към Непал, защото финансирането няма да стигне за Тибет. Все още набирам средства, половината от които вече са събрани.“

???????????????????????????????
Снимки: Личен архив

Докато си говорим, си мисля как всеки обикновен човек би сметнал това за лудост. Или, най-малкото, никога не би оправдал подобен риск. Но за Владо най-голямата опасност не е да остане там горе завинаги. Точно както мислят големите шампиони и победители, това, което го притеснява най-сериозно, е да не успее да направи опит.

„Притесняват ме нещата, които не зависят от мен и неизвестността, но всъщност това е основна част от приключението. Планината може такъв номер да ни изиграе, че дори да нямам шанс да опитам. Падат два метра сняг, което е типично за там, и става недостъпно. Лавинната опасност става от най-висока степен и се прекратява експедицията за неизвестен период от време, а може и изобщо да не се случи. Отиваш там и знаеш, че един каприз на времето може да провали всичките ти планове и усилия във всеки един момент. Затова ти трябва и доста сериозен късмет. Има години, в които експедициите се прекратяват още в ниската част, защото изкачването е невъзможно. Да не говорим за спускането със сноуборд, за което наистина са нужни перфектни условия на времето и снега. Това е част от планината, от алпинизма, от ските и сноуборда, съобразяваме се с нея и това е.

1170x2080
Снимки: Личен архив

Каква е разликата между изкачване на един такъв връх от алпинисти и в моя случай? Правилото на алпинистите е, че за да направиш една крачка нагоре, трябва да можеш да направиш две надолу, защото повечето смъртни случаи във високата планина са на хора вече достигнали върха, но немогли да слязат – силите и времето не достигат, става нощ, всичко трябва да бъде изчислено. Аз също искам да стигна до върха, но основната част си остава сноубордингът. Целта ми е друга. Аз съхранявам сили не за двете крачки надолу, а за спускане по екстремен терен, което е много рисково и при което най-вероятно ще съм напълно сам.

Идеята ми е да изкача Манаслу и да се спусна от самия връх, което, лично аз, не знам да е правено от друг със сноуборд, въпреки че има спускания дори и от Еверест. Ще спускам до около 6100 м, което е денивелация от 2000 м при старт от върха. Ако говорим като време, много зависи от условията и кондицията ми. Връх Ленин го катерих три дена, след аклиматизация още седем, но го спуснах по северната стена за един час. Бях в добра форма и го спусках по много труден терен, по-труден, отколкото предвиждам сега. При добри снежни условия и без тежки препятствия, ако направя едно нормално спускане, при което са нужни и почивки, смятам, че за час-два би трябвало да се спусна. Може да станат и три, а може и по-малко. Но със сигурност, е много по-бързо, отколкото пеша, което е предимство.

Алпинистите смятат сноуборда на тази височина за лудост, но дори и да ми стане лошо, да получа лека височинна болест или някакво неразположение, мога да си сложа сноуборда и да сляза по-бързо, да преодолея голямо разстояние и денивелация много бързо. За мен това е предимство и безопасност, които алпинистите нямат.“

1170x878
Снимки: Личен архив

Освен счупената ръка още при първото му качване на сноуборд, което определя като „нищо“, Владо претърпява и друг тежък инцидент, при който точно на Коледа през 1996 година претърпява животоспасяваща операция в „Пирогов“, а далакът му е изваден. През годините преодолява още много травми и хирургически намеси, но не само че това не го отказва, а го кара да се учи от грешките си и да не ги повтаря. И 23 години по-късно се готви за най-голямото изпитание в живота си.

„Искам да докажа на себе си, че мога да правя нещо, което повечето хора считат за невъзможно. И то не защото съм нещо повече от останалите, а защото обичам това, което правя, влагам всичко от себе си, вярвам в мечтите и целите си и съм сигурен, че с много труд и отдаденост може да се постигне всичко. Това в случая с планините и сноуборда става почти като наркотик. Понякога е изключително трудно, дори изтезаващо тялото, но в същото време е толкова възнаграждаващо, че в един момент този мазохизъм започва да ти харесва и те кара да искаш да се тестваш още веднъж и още веднъж. Чувството, че си дал всичко от себе си и си бил част от тези невероятни места, дори да не си стигнал до върха, остава завинаги. Това е нещо твърде лично, което човек може да изпита единствено сам за себе си.

Живее се сега, сега сме силни и млади, сега е моментът да се пробваме, защото после може да съжаляваме. Повече ще съжалявам, ако въобще не опитам, отколкото ако опитам, но се провали цялата експедиция или аз не успея. Сигурно цял живот ще ме гложди.“

 
 

Суетната графиня, която, без да иска, “изобрети” кръвния допинг

| от Вучето |

Заставаме сутрин пред огледалото и се взираме с тихо и примирено отчаяние в застаряващия си образ. Да, безвъзвратно губим младостта и красотата и нищо кой знае какво не може да се направи по въпроса. Освен ако разбира се, не изключим с някое магическо копче гравитацията, а с друго – не върнем времето назад. Купуваме скъпи кремове с колаген и хиалурон, инжектираме си подкожно ботулинова киселина и коктейл от витамини, ядем с пълни шепи омега 3 и годжи бери…

Но всички усилия, които полагаме, за да заличим отпечатъците от времето по лицето си, са само аматьорски козметични напъни в сравнение с технологията за подмладяване, разработена от една унгарска благородничка, живяла през втората половина на 16-и век.

Графиня Ержебет Батори си осигурява челно място в раздел “Най-кръвожадните серийни убийци” в Книгата на рекордите “Гинес”, измъчвайки и отнемайки живота на над 600 млади жени. На нейната забележителна “производителност” биха завидели дори такива видни изверги на нашето време като Тед Бънди, Андрей Чикатило и Джефри Дамър. И дори колумбийските главорези Даниел Барбоса и Педро Алонсо Лопес изглеждат като първокласници със своите съответно 150 и 300 убийства в сравнение с Кървавата Батори.

От многото крими филми, които сме изгледали, знаем, че психологията на серийния убиец е сложна система от подсъзнателни лабиринти, в които обърканите му чувства и травматични спомени от детските години се лутат като обезумели мишки. В това отношение и графинята не прави изключение. Историята на нейната психопатия може да се проследи до времето на ранното й детство. Още като много малка тя става свидетел на мъченията, на които подлагат крепостните селяни в семейното имение в Карпатите. Една от лелите й я научава всичко, което една млада девойка трябва да знае за садомазохизма, а друга един роднина я посвещава в тъмните практики на сатанизма.

Според историческите архиви, достигнали до днес, най-травмиращият момент в детството на Ержебет е, когато копоите на баща й хващат дребен крадец, когото за наказание пришиват към стомаха на умиращ кон и оставят да агонизира в продължение на дни преди да издъхне. Излагането й на подобни сцени на бруталност, както и бездушното отношение на семейството й към изтезанията, са основните фактори, допринесли за превръщането на малката Ержебет в безмилостно чудовище.

Elizabeth_Bathory_Portrait
Графиня Ержебет Батори; Снимка: Wikipedia

Едва 15-годишна Ержебет се омъжва за граф Ференц Надажди и заживява в изолирания в полите на Карпатите замък Шейде. Съпругът й се оказва издялан от същото дърво като жестокия й баща – твърди се, че е имал специална стая за мъчения в замъка, която с удоволствие използвал при всеки удобен случай.

В началото на кариерата си на сериен убиец Ержебета започва да експериментира с различни техники на мъчение. През зимните месеци нарежда на някоя от слугините да излезе навън в снега и заповядва да я заливат с кофи леденостудена вода, докато тялото й се вкочени. Друга предпочитана техника включва разсъбличане на слугинята, обилно намазване на тялото й с мед и връзването й за дърво – за радост на мравките, пчелите и другите жилещи и хапещи насекоми. Разбира се, Батори не се отказва и от класическия бой с камшик, който изглежда й доставя особено удоволствие – гледката и миризмата на прясна кръв й доставя умопомрачителна наслада. Често Батори изпраща две от прислужниците си да “ловуват” вместо нея за свежа плът извън границите на замъка. Жертвите в повечето случаи са 13-14-годишни момичета, късове от плътта на които графинята изрязва и се угощава, докато са все още живи.

Във времето, когато граф Надажди не се сражава храбро на бойното поле в битките за спиране на турската експанзия в северната част на страната, той е активен съучастник в садистичните занимания на жена си. Междувременно им се раждат четири деца. Надажди умира в начало на 17 век и тогава нещата излизат извън контрол. Ержбета е на 44 години и усеща, че хубостта й започва да вехне. Доколко е истина, историците не могат да кажат, но най-разпространената легенда твърди, че графинята започва да избива млади жени, за източва кръвта им и после да се къпе в нея, защото е убедена, че кръвта на девствени жени ще възвърне отново младежкия вид на кожата й. С течение на времето убийствата стават все по-дръзки и по-начесто, защото графинята изпитва все по-голяма нужда от нестандартните си козметични процедури. Предполага се, че за отвличанията и убийствата Батори е ползвала услугите на доверен слуга.

В един момент изчезването на момичета от близките села се превръща в същинска епидемия. Въпреки, че изглежда абсурдно толкова дълго време никой да не се усъмни в деянията на графинята, факт е, че едва през 1610 г., около 25 години след първите убийства, крал Матиас разпорежда на граф Грегори Турзо да проведе разследване, за да се разбере какво, по дяволите, се случва в замъка Шейде и околностите. На 30 декември Турзо и хората му се промъкват тайно в замъка, където намират труп на младо момиче, както и още едно, все още живо, но на предела на силите си. Това е достатъчно основание за Турзо да арестува Батори и да я постави под домашен арест до деня на процеса срещу нея.

Въпреки, че според неофициалните данни жертвите на извратената жажда за вечна младост на графиня Батори са били 650, съдът я обвинява за убийството едва на 80 жени в периода между 1585 и 1610 г. Осъдена е на доживотен затвор в замъка Чахтице (на територията на днешна Словакия), където безжизненото й тяло е намерено четири години по-късно, на 21 август 1614 г..

Но със смъртта й не умира легендата за графинята-кръвопийца. И в наши дни тя продължава да служи като вдъхновение за много мрачни музикални и кинематографични сюжети. През 1982 г. блек метъл групата Venom записва песента “Графиня Батори”, която е част от албума им Black Matal. Друга метъл група пък носи нейното име. Става въпрос за шведската Bathory, основана през 1983 г. и разпаднала се през 2004 г. след смъртта на енигматичния фронтмен Томас Форсберг. Следват още метъл банди, които записват песни, вдъхновени от легендата за Батори.

Julie Delpy
Кадър от филма „Графинята“

Но може би най-популярна е интерпретацията, която тази легенда получава във филма на Жули Делпи от 2009 г. “Графинята”, в който Делпи изпълнява и главната роля. Критиката обаче е разочарована от лентата, защото според тях превъплъщението на Делпи не е нито толкова смразяващо кръвта, нито пък толкова впечатляващо, колкото се очаква от актриса, влязла в кожата на най-известната и кръвожадна жена сериен убиец в човешката история.

 
 

Авиокатастрофата, която отне на света най-добрите американски фигуристи

| от Цветомир Лазаров |

Изтичаше осмият час на полет SN548 по маршрут Ню Йорк – Брюксел. Пилотите вече подготвяха машината Boeing 707 (най-модерният модел през 1961 г.) за кацане, а в далечината се показваше сивата ивица на летище „Завентен“, осветено от лъчите на сутрешното февруарско слънце.

На борда на самолета на белгийската авиокомпания „Sabena“ имаше 61 пътници, а 34 от тях пътуваха за Световното първенство по фигурно пързаляне. 18 фигуристи, шестима треньори, мениджър, трима съдии и шестима роднини на спортистите от американския отбор трябваше да направят връзка за Прага, която домакинстваше на шампионата на планетата.

Но на височина от 300 метра от земята, боингът внезапно премина в режим на излитане, дръпна шасито и започна да набира височина. Защо? Какво се случваше?

Според една от версиите, белгийският екипаж е видял друг самолет на пистата и е решил да направи още един кръг. Никой обаче не я потвърждава категорично.

4
Заминаването

Истината се знае от командира на полета Луи Ламбрехтс и втория пилот Жан Руа, но те я отнасят със себе си в друг свят, за който обикновено се твърди, че е по-добър. А най-загадъчната подробност от историята е, че връзката с пилотите изчезва около четвърт час преди да достигнат „Завентен“.
Според очевидци, самолетът известно време обикалял над летището, след което се наклонил наляво. Постепенно губел скорост и започнал да се снишава, а накрая катастрофира в поле на няколко километра от пистата.

Ударът е жесток и загиват всичките 72-ма души на борда (61 пътници и 11 члена екипаж). За нещастие, загива и още един човек – земеделец, който работи на нивата си и е ударен от отломка от фюзелажа.

Новината за трагедията се разпростира бързо из цялата планета, но никой не посочва конкретната причина за катастрофата. Белгийските следователи, съвместно с американското ФБР, в продължение на месеци работят върху версията „терористичен акт“, но така и не откриват никакви доказателства.

И досега, близо шест десетилетия по-късно, основната версия остава технически проблем, а най-често експертите споменават „неизправност в стабилизационната система“.

***

След Втората световна война американското фигурно пързаляне преживява златния си период. С 20 първи места и още почти 40 сребърни и бронзови отличия, спечелени на 14 следвоенни световни първенства, американците са най-добрите фигуристи в световен мащаб в онези години.

3
Карол Хайс

За Прага тръгва съвсем млад отбор, който трябва да трупа опит с поглед насочен към олимпиадата през 1964-та. На утвърдените звезди от предишните игри – триумфалната за янките олимпиада в Суко Вали (на която печелят два златни и два бронзови медала) – им е дадена заслужена почивка. Естествено, има и спортни функционери в страната, които се възпротивяват на това, но специалистите са убедени, че новото поколение е най-талантливото в цялата история и успехът му ще бъде незабавен.

„Щяха да бъдат огромни звезди. Това трябваше да бъде тяхното време. Бяха невероятно талантлив отбор“, спомня си петкратната световна шампионка Карол Хайс, която завършва кариерата си само половин година преди трагедията.

16-годишната Лоурънс Оуен е най-ярката звезда на янките. Току-що спечелила шампионата на САЩ и Северна Америка, тя се превръща в национална любимка и се появява на корицата на февруарския брой на списание „Sports Illustrated“. Любопитното е, че спасителите откриват списание с нейния лик, почти недокоснато от огъня, сред останките на самолета. Заедно с Лоурънс пътуват още нейната 20-годишна сестра Марибел, която също е фигуристка, и майка им – треньор и легенда на американското фигурно пързаляне.

5
Лоуренс Оуенс със сестра си Марибел и майка им

Това обаче съвсем не е единствената семейна трагедия на борда на полет SN548.

В машината са 18-годишната Айла и 17-годишният Рей Хадли, брат и сестра, които са толкова талантливи, че дълго не може да се прецени къде са по-добри – в танцовите или спортните двойки. Те печелят сребро на националното първенство, но са на път да се откажат да пътуват до Прага заради финансови проблеми. Хората от родния им Сиатъл обаче организират кампания и събират средствата необходими да стигнат до чешката столица. Жест на уважение и обич, но Айла и Хадли така и не виждат Златна Прага.

С тях е и Линда Харт, която не само е тяхна треньорка, но и втора съпруга на баща им след развода му с биологичната им майка.

Сестрите Вестерфелд също летят за Прага заедно – 17-годишната Стефани и кака й Шарън. Пътуването на майка им Майра Вестерфелд пропада в последния момент. Семейството събира пари само за два билета и тя е категорична, че ще изпрати към Европа само момичетата си и ще си остане у дома.

1

Спортната двойка Лори и Уилям Хикокс (брат и сестра), съпрузите Патриша и Робърт Дайнин (танцова двойка), танцьорът Роджър Кембъл и майка му Ан, съдиите Харълд Хартшорн със съпругата си и Едуард Ламер с 14-годишния си син, 16-годишният Грегъри Кали и неговата сестра… Още зловещи подробности от списъка на мъртвите.

Не можем да пропуснем и трагедията на 16-годишния Дъглас Рамзи. Огромният талант завършва първия си американски шампионат при възрастните на четвърто място и не се класира за световното, но в последния момент влиза на мястото на заболелия Тим Браун.

***

След зловещата катастрофа, в международната федерация (ISU) започват да дискутират въпроса дали първенството не трябва да бъде отменено. Някои отбори вече са в Чехословакия – като канадската делегация, която пристига в Прага с директен полет в същата сутрин на трагедията. Няколко дни преди пътуването съществува вариант „кленовите листа“ също да пътуват с прекачване в Брюксел заедно с американците. На тях поне щастието им се усмихва…

След консултация с всички участници, президентът на ISU Джеймс Кох обявява, че в памет на загиналите турнирът няма да се състои. А това остава в историята като първият и последен случай от 1896 г. насам, в който в мирно време не се провежда Световно първенство.

В Щатите трагедията се отразява пагубно на спорта и фигурното пързаляне се превръща в символ на болка и тъга. А мнозина в страната са убедени, че красивата дисциплина е умряла заедно с талантливия отбор.

2

Цялата страна тягостно чака идентифициране на мъртвите, а 10 дни след катастрофата към Америка са изпратени дъбови ковчези с печата на краля на Белгия. Мрачните прощални церемонии се провеждат в Бостън, Оукланд, Колорадо и Лос Анджелис.

Сълзите давят спорта, а шокираните треньори и състезатели нямат мотивация да продължат.

Веднага след трагедията обаче американската федерация по фигурно пързаляне създава мемориален фонд за подпомагането на най-обещаващите фигуристи. Фондът, между другото, е активен и в наши дни и в над половинвековното си съществуване е набрал повече от 10 милиона долара за обучението и подготовката на перспективни спортисти. Кристи Ямагучи, Евън Лисачек, Мерил Дейвис, Чарли Уайт, Адам Рипън и десетки други имена станаха известни благодарение на неговата подкрепа. 

Следващия си медал от Световно първенство американците печелят четири години след катастрофата (1965-а), но възраждането на спорта в страната започва едва в началото на 70-те години.

Какво ли щяха да постигнат тези таланти? Колко ли още истории щяха да се разкажат за тях, а не само тази – най-тъжната. Няма как да знаем. Съдбата реши да ни кара да гадаем.

И направи така, че и до днес в американското фигурно пързаляне да е в сила резолюция, издадена от националната федерация през 1961-ва, която гласи: делегацията на отбор, който пътува за международно състезание, никога да не лети заедно в един самолет.