shareit

Маргарет Атууд и думите около „Историята на прислужницата“

| от chronicle.bg |

Името й нашумя по цял свят преди година и половина, когато зрителите се запознаха с Елизабет Мос и нейната героиня в сериала на HBO „Историята на прислужницата“.

През цялото това време, от 1985 г. до 2017 г. романът „Разказът на прислужницата“ е бил там. Относително популярен извън САЩ, чакащ чинно на някоя лавица, докато дойде подходящия социален контекст, в който тази антиутопична история да зазвучи достатъчно актуална и възможна да се случи. А може би вече се е случила?

Този въпрос възниква в съзнанието на някои зрители, когато четат романа на Маргарет Атууд или гледат хитовия сериал на HBO.

Днес Маргарет Атууд навършва 79 години. Родена е в Отава и отраства между Онтарио, Квебек и Торонто. Завършва Университета в Торонто и продължава в Колежа Ридклиф.

Още преди да влезе в поп културата, Атууд е призната и получава награди за работата си. В биографията си има повече от 30 тома с поезия, детска литература, художествена и научна литература, а сред най-популярните й творби са „Разказът на прислужницата“, „Alias Grace“, „The Edible Woman“ и „Слепият убиец“, за който получава  награда „Букър“.  Книгите й са преведени на над 40 езика.

По повод рождения ден на Маргарет Атууд, публикуваме няколко нейни цитата в огромното пространство около „Историята на прислужницата“.

маргарет атууд

За славата: „Всичко това налага начин на поведение, който не е задължително да искаш да спазваш. Ако те сложат на пиедестал, трябва да се държиш подобаващо. А пиедесталите са с малък диаметър. Нямаш много пространство да се движиш.“

„Войната е това, което се случва, щом езикът се провали.“

„Бих искала да бъда въздухът, който вдишваш само за момент. Бих искала да бъда толкова незабележима и необходима.“

„Дума след дума след дума е сила“

 „Не позволявай на к*пелетата да те повалят.“

Frankfurt Book Fair 2017 - Day 5

„Кой помни болката, след като тя е отминала? Всичко, което остава, е сянка, дори не в ума, в плътта. Болката те белязва прекалено дълбоко, за да я видиш. Далеч от сърцето, далеч от ума.“ (из „Историята на прислужницата“)

„Копнееш за него. Получиш го. Мамка му.“

„Чета за удоволствие и именно тогава научавам най-много.“

„Може би не пиша за никого. Може би пиша за същия човек, за който децата дълбаят имената си в снега.“

„Когато мислим за бъдещето, изваждаме само красивите неща. Иска ни се да вярваме, че всичко е било такова.“ (из „Историята на прислужницата“)

69th Annual Primetime Emmy Awards - Press Room

„Отговорите, които ще ти даде литературата, зависят от въпросите, които ще й зададеш.“

„През пролетта, на края на деня, трябва да миришеш на мръсотия.“

„Око за око води единствено до по-голяма слепота.“

„Надявам се хората някой ден да разберат, че има само една „раса“ – човешката – и всички сме от нея.“

„Оптимизмът е по-добър от реалността, песимизмът е по-лош от реалността. Аз съм реалист.“

„Популярното изкуство е мечтата на обществото. То не се подлага на самоанализ.“

„Ескимосите имат 52 думи за „сняг“, защото той е важен за тях. Трябва да има също толкова думи за „любов“.

 
 
Коментарите са изключени

Инцидентът Диатлов – една мистерия на 60 години

| от |

На 31 януари 1959 г. в главата на Игор Алексеевич Диатлов се ражда идеята да покори връх Отортен в Северен Урал. Задачата е непосилна за един човек и Диатлов потърсил помощта на още 8 свои колеги. 9 възпитаника на Уралския университет по политехника тръгват на път за едно от най-грандиозните приключения. Преди да замине, Диатлов обещава на своите близки, че веднага ще изпрати телеграма при завръщането си.

Такава няма вече 60 години. Алпинистите така и не успяват да се върнат от върха, а тяхната гибел е може би една от най-големите мистерии до днес в СССР. Щом никой не ги открива в продължение на месец, спасителните служби започват много мащабна операция по издирването. След множество сигнали и многократни полети в планината, спасителите тръгват по стъпките на студентите.

Понякога в снеговете се откриват камери и някой друг дневник. Именно последният открит дневник започва да насочва спасителите. Планинските спасители смятат, че студентите са се изгубили в снежната буря и най-вероятно се отклоняват от пътя си. Така наречената „Планина на смъртта“ е позната на местните със своя висок рейтинг на смъртни случаи. Някъде точно в този момент, преди да започнат спускането от върха, Диатлов и компания решават да разпънат палатките и да починат. Това е и последният ред от открития дневник – датата е 1 февруари. Това е всичката информация, която се знае за тях. Спасителната кампания стартира на 20 февруари след множество подадени сигнали от близките. Лагерът е открит, но няма следа от изгубените. В този момент в организацията се включва и полицията. Не е ясно кога точно са открити телата на жертвите, но притеснителната част е състоянието им.

Първата изненада за разследващите е, че палатката е била прорязана отвътре. Всички вещи продължавали да стоят там, включително и няколко изоставени чифта обувки. Снегът е запазил следите на изгубените, оставените снежни следи показвали босите крака на 9 човека и очевидно само един е успял да се обуе. Няма отговор на този казус, но има и само един крак в обувка. Следите свършват на около 2 километра от лагера в близката гора. Под короната на дърво са открити следите на малък огън и телата на двама души: Юри Кривонисченко и Юри Дорошенко. Макар и температурите да са вледеняващи, двамата алпинисти са били практически по бельо. Телата на Диатлов, Зинаида Колмогорва и Рустем Слободин са открити на връщане към лагера. Съдебните лекари ще бъдат категорични, че смъртта е настъпила от хипотермия. По телата липсвали всякакви други следи от насилие. Липсва логично заключение защо жертвите са напуснали палатката си по бельо, но следващото откритие също не помага за разгадаването на този снежен абсурд. Телата на последните жертви са открити на около 75 метра от запаления огън в гората. По тях вече имало следи от насилие. Съдебният лекар ще напише, че 23-годишният Николай е починал в следствие на много тежка черепна травма. Людмила Дубинина и Симеон Золотяров имат тежки фрактури по гърдите. Друга загадка е нанесеният удар по последните две жертви – подобна сила се постига единствено при сблъсък с кола. Тук идва и най-лошата новина. Тялото на 20-годишната студентка е било без език, очи и част от нейните устни. Липсват части от лицето ѝ, както и от черепа. Тялото на Александър Колеватов е открито в същата локация, но без тези травми, но ако имаме нужда от подробности, липсват веждите му. И ако до тук някой е имал теории, времето ги разбива окончателно. Втората открита група е посрещнала смъртта в много различно време. Всеки един от членовете е починал в определен час спрямо останалите. Краката на Людмила били увити във вълнените панталони на Александър. Золотяров пък е носил палтото на Людмила и нейната шапка, което означава, че най-вероятно ги е взел, след като тя е починала. Практически всеки от оцелелите е взимал дрехите на другия. Въпросът за милиони долари е: какво се е случило?

Първата версия е атака от местното племе Манси. Внезапното нападение ще обясни защо повечето хора са избягали моментално и са разпорили палатка отвътре. Тук идва големият проблем: племето е известно със своите мирни практики и много често помагало на изгубените планинари. Вторият проблем е, че силата на ударите не може да бъде причинена от човек. Съответно тук висят много въпросителни. Нещо още по-сериозно е, че липсват всякакви следи по снега от друго човешко същество.

Втора възможна версия е бягство от потенциална лавина. Това би обяснило защо палатката е разпорена и вещите са изоставени. Най-вероятно всички са тичали към дърветата, където поне малко да се предпазят от наближаващата снежна маса. Лавината би могла да причини точно такъв удар, какъвто търсят съдебните лекари, но тогава какво убива втората малка група от студенти? Нещо още по-сериозно е, че нито един от лагерниците няма да избере да направи лагер там, където има опасност от лавина – опитът им е достатъчно сериозен, за да не допуснат подобна аматьорска грешка. Архивите също не са в полза на тази версия – лавина не е имало в последните няколко години. И ако бъде приета като официална версия, тогава какво е причинило раните върху тялото на Людмила? Когато човешкото тяло изпадне в хипотермия, много често жертвата започва да си мисли, че е горещо и маха сериозната и дебела екипировка. И нещо повече, защо човек ще напусне топлата си палатка, когато му е студено?

View this post on Instagram

It’s #terrortuesday! Turn in tomorrow to hear the theories behind the haunting end of the #DyatlovPass crew, pictured here. Photos from dyatlovpass.com, with more in our fb group: All Things Terror Podcast! #joinus

A post shared by All Things Terror Podcast (@allthingsterrorpodcast) on

И накрая достигаме до още една версия, която би могла да даде някакво обяснение за нападението, но не и за всички останали жертви. Някои експерти твърдят, че е много възможно да става въпрос за любовен триъгълник, който е довел за насилие в групата. Близките на жертвите са категорични, че всички са били много задружни и са си помагали не само в планината. Няма мотив за възникване на толкова агресивни конфликти между тях. Дори и най-силният в групата не може да причини такъв удар на своя опонент, че вендетата да стоят като причина за избиването на всички. Когато започнат да се губят разумните теории, идва време за нова идея. В региона започва да се говори за легендарния менк – форма на руско йети с невероятна сила и жажда за кръв. Руските легенди за това митично същество са ласкави относно неговата сила и агресия.

И докато някой не е започнал да вярва в руски йетита, разследващите откриват малки дози радиация по телата, с което влиза поредната безумна теория и вярата, че срещу бедните студенти е използвано някакво ново оръжие. Тази идея идва с факта, че телата били оранжеви, а не посинели от студ. Науката има обяснение и смята, че това радиацията е в минимални количества и далеч не е опасна. Оранжевият цвят се постига след като една тяло буквално се мумифицира от студ. Тук допълваме конспирацията с още една подробност. Само едно от откритите тела има много висока доза облъчване, но не се споменава кое. През 2018 г. по настояване на журналист от в-к „Консомолская Правда“, останките на Золотарев се ексхумират и изследват отново. Следите от сериозния удар се наблюдават за пореден път, но ако до този момент са липсвали достатъчно променливи в цялото уравнение, сега вече нещата отиват твърде далече. ДНК-то на Золотарев не си прилича с нито едно от ДНК на живите му роднини. Нещо още по-интересно, името Симеон Золотарев не присъства в листа на погребаните. Кой е този човек, никой не може да разбере. Симеон присъства на една обща снимка на студентите и това е всичко известно за него.


View this post on Instagram

Out of multitudes of shows I have done. I must say this was one of the most fascinating “Dyatlov Pass”. Earlier this year, Russia decided to re-investigate one of its creepiest cold cases: the Dyatlov Pass Incident. In 1959, 9 young, athletic students on a ski trip turned up dead in the Ural Mountains of western Russia, in circumstances that defied easy explanation. Investigators at the scene were mystified, when they uncovered traces of radiation, a missing human tongue, & signs the group disrobed before venturing into a snow covered forest. No fewer than 75 theories for what happened on the tragic expedition have been advanced over the last 60 years. Russia’s latest investigation will pursue the top 3. These include a hurricane, snow slab or avalanche. My thoughts, ridiculous that this will be the only reason to re open the case, really? On January 27, 1959, an adventurous group of eight men and two women set off on a 2 week ski-hike. They aimed to conquer Otorten, a mountain whose name, in the local Mansi language, means „Don’t go there.“ See full article FB Paranormal Extraction. #strangethings #strangeworld #ufo #yeti #governmentconspiracy #dyatlovpass #russiaconspiracy #governmentcoverup #secretmilitaryexperiments #secretmilitaryshit #exploretheunknown #odd #freakmeout #weirdshit #paranormal #strange

A post shared by Paranormal Extraction (@paranormalextraction) on

Според друга планинарска група, която лагерувала на около 50 километра от групата на Диатлов, цяла вечер в небето кръжали различни странни обекти в небето. Странното оранжево сияние може да подсилва версията за активирането на някаква форма на оръжие, включително и далечна експлозия. При наличието на детонация е много възможно групата да е хукнала да търси убежище, след като са се скрили до втория запален огън в далечината, оцелелите са се опитали да се върнат и да вземат вещите си, но най-вероятно са умрели от премръзване.

Последните открити тела (тези с липсващи фрагменти от лицата) пък може да станали жертва на близка експлозия. Пенсионираният шеф на полицията Лев Иванов съобщава в малък вестник за инцидента, но чак през 1990 г. за опасенията, че летателните апарати в планината най-вероятно имат нещо общо с инцидента. Цензурата и секретността на Съветския съюз оставя разследващите да напишат само една причина за смъртта – умрели в следствие на природните сили. Тази година стана ясно, че властите започват ново разследване и този път версиите ще бъдат лавина, снежна буря или ураган. Въпросната пътека е кръстена на Диатлов.

Точно там високо в планината има издигнат и малък скромен паметник. До този момент съществуват повече от 75 теории за съдбата на студентите. Сред всички тях присъства отвличнае от извънземни, прикриване на доказателства и тестване на секретно оръжие. Последното, в което всички близки се кълнат е, че техните деца не са попаднали в лавина или друг вид природен катаклизъм. Една много интересна хипотеза е инфразвуци. Според Доние Ейчър, ветровете от планината при конкретно завихряне може да създават така наречените инфразвуци, които в прекомерно излагане могат да причинят паник атаки.

Петр Бартоломей разказва за своя приятел Игор Диатлов, че преди година са покорявали субполярната част на Урал и не са имали никакви проблеми. Игор е бил достатъчно подготвен и умен, за да избягва всякакви опасности. Да се твърди, че е умрял в лавина е точно толкова разумно, колкото и собственоръчното прострелване в крака – трудно би могло да се случи при опитен човек.

 
 
Коментарите са изключени

Улици на историята: Сидер Грънчаров – скромният търговец, който продаде всичко за свободата

| от |

Ако се движите по булевард „Захари Стоянов“ в Люлин 4-и посока центъра и подминете улица „419-та“, следващата ѝ пресечка в ляво ще бъде улица „Поручик Георги Кюмкюрджиев“. Същата завършва в улица „Сидер Грънчаров“. Въпросната улица е в съседство на ул. „Таньо Стоянов“ и най-близкият и интересен обект е детска градина „Иглика“. Днешният герой е именно Сидер Грънчаров. Макар и информацията за него да е оскъдна, кратка справка в Wikipedia показва, че това е един от революционерите, които някога са се борили за свобода.

Сидер Грънчаров е имал честта да бъде поканен в освободителното движение от самия Васил Левски. Историята на дякона е известна на всеки българин, а неговото обкръжение е специално подбрано. Кой точно е Сидер Грънчаров. Местните жители на Горна Оряховица го познават като заможен търговец на кожи и спиртни напитки, негови партньори са братята му Моско и Вичо. Сидер се ражда през 1839 г. и е един от видните революционери на града. Можете да откриете негов паметник в Горна Оряховица.

Сидер се ражда във време, в което родната история има нужда от герои. И щом трябват дела, Сидер решил да заслужи своето име (не само на улица) именно с такива. На 1 май 1876 г. в Търново пристига Стефан Стамболов, чийто бойни задачи се насочват в ръководството на Първи революционен окръг. Мъдрото решение на Стамболов и неговите добри помощници е да се фокусират в по-малък град, където няма да се набиват на очи.

В Горна Оряховица са посрещнати като свидни гости и бързо намират подслон именно в чорбаджийската къща. След споделяне на плана и разговори около нестихващата и толкова желана свобода, Сидер получава много сериозен пост в комитета – касиер. Позицията е получена, след като самият той впечатлява гостите си с невероятна честност и скромност.

След като получил задачите си, Грънчаров започва да ръководи революционната каса и при всяко търговска визита се закупува и крупно количество оръжие. Всеки път, когато се прибира, Сидер казва на турските власти, че пренася търговски стоки. Понеже е познат, никой не прави проверки и не подозира, че горнооряховският търговец има скромно снаряжение за партизанска война.

По ирония на съдбата и най-честа историческа практика е предаден от свои. Грешката на доносниците е, че не знаят кога се правят оръжейните курсове, за да бъде задържан с оръжие. Когато е заловен, прекарва само една вечер в тъмницата и след това е освободен. След като Стамболов разбира случката, изпраща заповед на Грънчаров да се премести в Русе и да потъне в забрава, имайки предвид, че в родния с град ще бъде под постоянно наблюдения. Сидер прекарва известно време Русе и след това се прехвърля във Влашко.

Поредната смяна на локацията позволява за пореден път и спасение. Неговите добри приятели са заловени. Дори и тази подробност не позволява да се откаже от действия. Последните му пари отиват за оръжие и издръжка на бежанците-революционери, които трябва да оцеляват по някакъв начен. Последната радост за Сидер е възможността да се включи в Ботевата чета.

Парите му отиват за оръжие от Русия. За беда последната бойна пратка е спряна на митницата и Грънчаров трябва да я освободи. При завръщането си в Гюргево, където е установен, революционерът с тъга осъзнава, че Ботев вече е тръгнал. Последният вариант да влезе в битка за свободата е през Сърбия, където Филил Тотю се подготвя за включване към Ботев. Влиза в България през Врачанския Балкан.

Още в първите сражения става ясно, че горнооряховецът е решен да умре като свободен мъж. Този боен плам обаче не разпалва останалите бойци, до които стига новината, че Ботев е мъртав. Повечето четници вече мислят за отстъпление и завръщане. С още 54 човека, бившият търговец продължава своя боен поход. Последното му желание е просто някой да разкаже на семейството му какво е правил и как е умрял.

Целта на формираната чета е да се срещне с останалите въстаници от Южна България. Първата среща с врага е някъде в региона на село Елисейна. Там претърпяват тежки загуби и оцеляват едва 12 души. Спират за почивка в манастира „Света Богородица“. Никой не е подозирал, че турците са направили засада и скромната съпротива от 12 души е твърде слаба. Гаврата с убитите не приключва до тук, противника обезглавява безжизнените тела, набучва главите на кол и ги носи в София, символизирайки бъдещата съдба на всеки, който дори помисли за свобода.

 
 
Коментарите са изключени

Изкуството на бизнеса: Уолт Дисни – Душата зад Империята

| от Десислава Михайлова |

Томас Карлайл е казал, че „Историята на света не е нищо друго освен биография на великите личности“. В средата на XIX в. шотландският философ е предизвикал съвременниците си със своята теория, че заобикалящият ни свят е плод на идеите, решенията, творбите и характерите на хората, които са имали влияние в обществото. Това не са само политиците и владетелите, но също така хората на перото, религиозните водачи и предприемачите.

Някои личности са оказали глобално влияние върху икономиката и бизнес отношенията, докато други са оставили траен отпечатък върху националната си история. В поредица от текстове ще ви запознаем с предприемчивите хора, които благодарение на своите идеи и действия са изиграли водеща роля в икономиката и историята на своята държава.

Той има големи черни кръгли уши, топчесто носле, къси червени гащи с две бели копчета, почти винаги е усмихнат и знае как да се измъкне от всяка ситуация. Първоначално са мислели да го кръстят Мортимър, но благодарение на намесата на любимата на създателят му, която счела името за твърде помпозно, той се сдобил с весело и закачливо обръщение „Мики Маус“.

Днес той е глава на франчайз, който се разпростира из целия свят, а ликът му е отпечатван върху хиляди стоки –  от тиксо, моливи и химикалки, през торти и дрехи до коли и атракционни съоръжения. Освен, че има своя звезда на Алеята на славата, Мики е и символ на една от най-големите компании за забавление: „Уолт Дисни Къмпани“ (The Walt Disney Company). През годините тя поглъща: „Пиксар“ (Pixar), „Тъчстоун Пикчърс“ (Touchstone Pictures), „Лукас Филмс“ (Lucasfilm), „Марвел“ (Marvel), „ABC“, а отскоро и „21 Сенчъри Фокс“ (21st Century Fox). Днес компанията заема челните места според списание „Форбс“ и е оценявана на 130 млрд. долара. А началото й е поставено от мечтата на един мъж.

Walt_Disney_envelope_ca._1921

Снимка: By Walt Disney – Photographed from the original ad, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=39137153

Забавно е да направиш невъзможното“ и верен на думите си Уолт Дисни прави именно това. В началото той е само едно момче, което обича да рисува, а впоследствие застава начело на империя, която забавлява малки и големи по целия свят. Пред екрана той е винаги позитивен, усмихнат и устремен да носи щастие на всички. Филмовата гилдия няма единно мнение за неговата персона като оценките й се разпростират от възхвали като „магьосникът“ и „триумфът на американската анимация“ до критики, че е олицетворение на американския империализъм, който умело е успял да манипулира световната култура.

В личен план картината е по-различна, като през годините пред изследователите му се разкриват нови факти. Самият Уолт признава, че носи маска и не е г-н Дисни. За разлика от обществената си фасада той е затворен човек, чиято страст са пушенето и влаковите композиции. Уолт не обича фамилиарниченето и затова всичките му служители са задължени да се обръщат на малките си имена на работното място. Той е педантичен, на моменти мнителен, перфекционист с усет за детайлите и изключително взискателен работодател. За служителите му е било трудно да го впечатлят с някоя идея, кратките думи „Това ще проработи“ били израз на висша похвала и одобрение от страна на Уолт, затова и не малко хора, работили с него го описват като човек с мания за контрол.

Години по-късно върху образът му е хвърлена допълнителна сянка и г-н Дисни е обвиняван в расистки и антисемитски уклони. И двете обвинения нито са напълно отхвърлени, нито приети. Има слухове, че е посещавал нацистки сбирки през 30-те години и че е развеждал техни пропагандни кинодейци из студиото, също така някои отбелязват отсъствието на афроамериканци в неговите филми. По-сигурен е факта, че Дисни има анти-комунистически разбирания и лесно се разгорещява на тази тематика. Но тези страни на възгледите му нямат съществено значение, защото за милиони, милиарди хора по света той е и ще си остане олицетворение на детството, забавлението и фантазията.

Trolley_Troubles_poster

Снимка: By Universal Pictures – https://web.archive.org/web/20160507131136/http://i1.wp.com/babesindisneylandblog.com/wp-content/uploads/2012/06/Oswald1.jpg (and http://www.chroniquedisney.fr/cartoon-03-oswald/1927-trolley.htm), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=48374679

Приказката за Уолтър започва през 1901 г. в един ветровит декемврийски ден в северозападната част на Чикаго, когато той се ражда в семейството на Елиъс и Флора Дисни. Той е четвъртото от пет деца. Баща му има ирландско-канадски корени, а майка му – германски. Детството на Уолт е белязано от бедност и от тежкия характер на баща му. Когато се ражда най-малкият му син, Елиъс работи като строител, но през годините семейството се мести и живее на различни места, водено от разнообразните бизнес начинания на баща им, които винаги се оказват провал.

Когато се появява интереса на Уолт към рисуването, семейството живее във ферма в Мисури, а когато той се запалва по влаковете, фамилията вече живее в Канзас и баща му има бизнес за разпространение на вестници. Уолтър и брат му Рой трябва да помагат в семейното начинание и затова разнасят издания всяка сутрин и вечер, което става и причина за понижаване на успеха им в училище.

През 1917 г. семейството се завръща в Чикаго, където Уолт е приет в гимназия „Маккинли“. Там той е илюстратор към ученическия вестник, взима часове по фотография и изкуство и дори се записва на курсове по рисуване към Института по изкуства в града със спестените от работа средства. Той така и не завършва образованието си. Времената са динамични, избухва Първата световна война и Уолтър иска да се запише доброволец. Молбата му е отхвърлена, тъй като е твърде млад, но той не се отказва и става част от организацията на Червения кръст.

Steamboat-willie

Снимка: By Walt Disney, Les Clark, Ub Iwerks, and Wilfred Jackson, distributed by Walt Disney Co. – Source., PD-US, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=2657246

Изпратен е във Франция като шофьор на линейка и дори има разкази, че е разкрасил с рисунки колата, чийто водач е бил. Когато се завръща от Европа Уолт заживява в Канзас и с помощта на брат си Рой си намира работа като илюстратор в „Студио за изкуства Песмен-Рубин“ (Pesmen-Rubin Commercial Art Studio). Тук се запознава с Уб Айуъркс, който става негов близък приятел и с когото създават едни от най-известните анимационни образи. Още през януари 1920 г. двамата илюстратори правят първия си опит за собствена компания – „Айуъркс и Дисни Комършъл Артистс“ (Iwerks-Disney Commercial Artists), но тя се оказва провал. След това работят за „Канзас Сити Филм Ад Компани“ (Kansas City Film Ad Company), където създават реклами.

До този момент мечтата на Уолт е да стане илюстратор на комикси, но покрай новата си работа започва все по-осезаемо да се интересува от анимация. Той си купува камера и учебници и започва да експериментира вкъщи. До този момент водещият метод в анимациите е т.нар. кътуат или с други думи – мултипликация на рисуваните картини. При него рисунките се заснемат кадър по кадър и след това се сглобяват в едно цяло. Това, което Уолт постига със своите експерименти е революция в света на анимацията, а именно – послойната техника на рисуване. При нея има даден фон, върху който чрез прозрачни филми се наслагват един върху друг изображения на предмети и образи.

Окрилен от новото си откритие, Уолт отново се опитва да започне самостоятелен бизнес. Този път негов партньор е колегата му Фред Харман, а скоро към екипът им се присъединява и Айуъркс. През май 1921 г. те учредяват студиото „Лаф-О-Грам“ (Laugh-O-Gram) и започват работа върху големия си проект „Алиса в страната на рисунките“, който е наполовина анимация, наполовина игрален. Разходите обаче са повече от приходите и много скоро и тази компания банкрутира. След два неуспешни опита не малко хора биха се отказали да опитват, но Уолтър не е от тях. Както сам казва: „Първо – мисли. Второ – вярвай. Трето – мечтай. И накрая – действай!“. Той самият така и прави, но не и без намесата на съдбата.

Walt_Disney_Snow_white_1937_trailer_screenshot_(13)

Снимка: By Unknown – Screenshot from a public domain movie’s trailer., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=459815

През 1923 г. Уолт, заедно с брат си Рой се местят в Холивуд, където създават „Дисни Брадърс Картуун Студио“ (Disney Brothers Cartoon Studio), което много скоро е прекръстено на „Уолт Дисни Студиос“ (Walt Disney Studios). Тогава Уолтър е едва на 22 години и дори не предполага, че поставя началото на фирма, която ще завладее сърцата на милиони зрители по света. През годините злите езици се опитват да вкарат противоречия във взаимоотношенията между двамата братя, но каквито и конфликти да е имало помежду им, факт е, че те през цялото време остават верни един на друг и са страхотен екип. Уолтър е душата, визията, мечтата, докато Рой е по-земен, обран в емоциите си и отдаден на точните науки. Първият е визионер, а вторият – бизнесмен, с което уравнението става идеално.

Първата поръчка е от Маргарет Уинклър, първата жена продуцент и дистрибутор на анимационни филми в историята на киното. Тя е фен на „Алиса в страната на рисунките“ и купува правата й. Скоро след това към екипа се присъединява и Уб Айуъркс. Компанията наема повече аниматори и е готова за следващият си проект предшественикът на Мики Маус – Осуалд, Заекът късметлия, чийто късометражни серии са продадени по 1500 долара всяка на Юнивърсъл Студиос (Universal Studios). Впоследствие това се оказва лоша сделка, възниква конфликт между голямото студио и братята, Осуалд остава в Юнивърсъл, както и не малък брой от аниматорите.

В тези тежки творчески времена по време на едно пътуване с влак, Уолт прави първата скица на един страхотен мишок, който се оказва голямата му звезда – Мики Маус. Първите филми с него са късометражните „Лудия самолет“ и „Галопиращият Гаучо“. През 1928 г. в третия филм с негово участие – „Парахода Уили“, Мики получава и своя глас, който е всъщност този на Уолтър и така остава през следващите близо 20 години. Скоро Дисни и главният му аниматор – Айуъркс създават цялата банда на мишока и още на следващата година се появяват неговите приятели – Мини Маус, Доналд Дък, Плуто и личният любимец на Уолтър – Гуфи.

Мики поставя началото на златните години на компанията. По идея на Уолтър се създава поредицата „Глупави Симфонии“, която съчетава анимация и известни класически произведения. Два от филмите в нея стават особено известния. „Цветя и дървета“ (1932), който за първи път съчетава и цветове и носи първият „Оскар“ на Уолт. На следващата година излизат „Трите прасенца“, който се превръща във фурор за американската нация, белязана от депресията, а песента към детското – „Кой се страхува от Големия лош вълк?“ става своеобразен химн на тези тежки времена.

Disney_drawing_goofy

Снимка: By Unknown – Archivo General de la Nación Argentina, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=47425570

Набрал сили и популярност, Уолтър рискува всичко със следващият си проект – първият пълнометражен анимационен филм в историята – „Снежанка и седемте джуджета“ (1937), който струва милион и половина долара, но му носи печалби от над 8 млн. долара, въпреки Голямата депресия. Следват любими заглавия като „Пинокио“ (1940), „Дъмбо“ (1941), „Бамби“ (1942), „Пепеляшка“ (1950), „Питър Пан“ (1953) и др. Един от най-любимите проекти на Уолт е „Фантазия“, който излиза през 1940 г. Никой от тях обаче не достига успехът на Снежанка.

Причини за това са военните години, когато студиото оцелява главно благодарение на пропагандни филми и стачката във фирмата през 1941 г., когато напускат голяма част от сценаристите и аниматорите, включително създателят на Гуфи – Арт Бабит, лично уволнен от Уолтър. В създалата се кризисна ситуация Дисни решава да се дистанцира и пътува извън страната като оставя брат си Рой да се оправи с проблемите. Реално Уолт достига отново висините на големия успех в киното едва през 1964 г., когато излиза „Мери Попинз“.

През 50-те години Уолтър осъзнава, че киното не е достатъчно и отправя своя поглед към телевизията. През следващите години се създават над 400 късометражни анимации, повече от 45 игрални филма и се заснемат 300 часа предавания на „Клубът на Мики Маус“. Така Дисни покорява телевизията и буквално влиза във всеки американски дом. По това време той започва усилено да работи и върху друг свой доходоносен проект – Дисниленд (Disneyland). За целта разпраща из страната хора, които да съберат информация кои са най-интересните атракционни съоръжения. През 1955 г. в слънчева Калифорния Дисниленд отваря врати. Паркът, който струва 17 млн. долара, е презентиран от актьора Роналд Рейгън (бъдещият 40-ти президент на САЩ) и за 10 години носи печалби от близо 7 млн. долара.

Бизнесът на Уолтър е белязан от успехи, ситуацията в личен план не е така бляскава. Още през 1925 г. той се жени за Лилиан Баундс, която е художник в неговата фирма. Техният 40-годишен предимно щастлив брак е, е белязан от доста неуспешни опити да имат деца. Едва през 1933 г. се ражда единственото им биологично дете – Даян, която впоследствие ги дарява със седем внуци. Три години по-късно те осиновяват и момиченцето Шарън. Особено покрай трагедията на Линдберг, Дисни много стриктно пази личния си живот и децата си. По техни спомени той е бил прекрасен баща и дядо.

Walt_disney_portrait_right

Снимка: By NASA – NASA GRIN: GPN-2000-000060, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9424583

Заклет пушач и работохолик, здравето на Уолтър му изневерява и през 1966 г. той е приет в болница, където му поставят диагнозата рак на белите дробове. Последният си филм, който гледа е „Книга за джунглата“. Така и не успява да доведе до край своят проект за увеселителен парк – Дисни Уърлд (Disney World) във Флорида, чиято конструкция е завършена през 1971 г. от брат му Рой.

За своите 65 години жизнен път Уолтър опознава както големите провали, така и върховете в професията си. Трудът му носи 59 номинации за Оскар, от които получава 22 статуетки. Това го превръща в единствения човек едноличен носител на толкова много награди на Американската филмова академия. Изворът на неговото вдъхновение е детето в самия него: „Нашият най-голям ресурс са умовете на нашите деца. Затова общувай с децата. Говори с тях. Но най-вече: слушай ги.“ Едно от любимите му места приживе е Дисниленд, където той строи таен малък апартамент, в който работи на спокойствие или почива. И днес някои по-наблюдателни посетители могат да видят малка светлинка на прозореца, която никога не се гаси в чест на мъжа, който е превърнал въображението в реалност.

 

 

 
 
Коментарите са изключени

Папа Климент I, който умря, защото напои хората

| от |

Ранната историята на римокатолическа църква е толкова забележително оскъдна, че от I век никой не е абсолютно сигурен кои са били някои от папите и дори когато и защо въобще са управлявали. Години наред някои древни учени смятали, че Климент е наследник на Свети Петър, докато други твърдят, че е Лин. Към объркването добавя и чисто и просто самоличността на един (или двама?) от тези ранни папи: дали Анаклет или Клет е един човек или двама души (а дори не повдигаме въпроса в какъв ред се възкачват на Светия престол).

papi

Днес учените вече са постигнали съгласие относно този прословут ред на папите (като не обръщаме внимание дали се дължи на действителни доказателства или просто защото им е омръзнало от препирнята) и този ред съответства на излизащият ежегодно в папския годишник Annuario Pontifico. Този списък започва с Петър, следван от Лин и Анаклет (който е същият човек като Клет), след това е Климент и накрая, както виждате на картинката от Wikipedia – Еварист.

За разлика от някои от другите ранни папи, за съществуването на Климент има реални исторически доказателства. В писмото на Свети Павел до Филипяните (Фил. 4: 3) Павел разказва за Климент, че се е „борил от моята страна“. Разчитайки на това, много учени смятат, че Климент играе роля в евангелската мисия на Павел към езичниците.

Giovanni Battista Tiepolo 094

Свети Климент, худ. Джовани Батиста Тиеполо

В минали времена някои твърдят, че този Климент всъщност е бил Тит Флавий Клеменс – благородник, свързан с цезарите и племенник на римския император Веспасиан (управлявал 69-79 г. сл. Хр.). Подобно на Климент I, Веспасиан е екзекутиран заради религиозните си убеждения и дори има надпис, описващ неговото мъченичество, издълбан в камъка под църквата „Сан Клементе“ в Рим: „Т. Flavii Clementis Viri Consularis et Martyris Tumulus illustratis“. Въпреки това обаче повечето учени се съмняват, че Флавий Клеменс всъщност е папа Климент, вярвайки, че този папа всъщност е от еврейски произход.

Според някои източници Климент е посочен от Св. Петър за свой наследник, но първоначално отказва тази чест, позволявайки на Лин и Анаклет да служат пред него. Счита се, че тъй като мнозина в по онова време не са били склонни да следват Петър, Климент, поне в началото, се ненавиждал възможността да налага каквато и да е власт.

Все пак в крайна сметка става папа и едно от официалните му решения е толкова важно, че са запазени недвусмислени доказателства за него. Част от писанията на Апостолски отци (произведения, които идват от хора, които са имали толкова близък контакт с апостолите, че думите им са наричани „ехо на истинско апостолско учение“), а именно първото писмо на Климент до Коринтяните (написано някъде между 95 и 140 г. сл. н. е.), включва увещанието му към хора от тази общност, които в резултат на спор с духовните си водачи, ги отстраняват от службите им.

Писмото среща широко внимание като част от църковния канон през ІV в. Някои учени отбелязват, че то съдържа три „грешки“: той говори за феникса като за истинска птица, която се намира в „Арабия и околните страни“; описва Исус като че ли е обикновен човек и не е божество; и предполага, че има други светове отвъд океана.

Clemens Romanus

Климент

Към края Климент бил прогонен от император Траян през Евксиново море (Черно море) до Херсонес (Крим), където се твърди, че е спасил хората от жадна смърт като е накарал „фонтан да избие като по чудо за облекчението на християните“. Както можете да си представите, това впечатлило местните хора и всички веднага последвали вярата му и построили 75 църкви из целия полуостров.

Така нарасналата му популярност разгневява императора и той нарежда да бъде убит по конкретен начин – като завързат котва за врата ми и го хвърлят от кораб далеч в морето. Така и става и Климент, разбира се, умира, но смъртта му дава начало на прекрасна легенда:

На годишнината от смъртта му морето се отдръпна до мястото, където беше удавен, някъде на 5 дълги километра от брега; и след оттеглянето му се появи най-великолепен храм… в който е намерено тялото на светеца. 

Въпреки че се твърди, че това се случва всяка следваща година, като морето всеки път остава отдръпнато за седмица, няма скорошни сведения това да се случва наистина. Вместо това, през IX век, докато пътува из Крим, Св. Кирил уж открива някои кости заедно с котва в една погребална могила. Той ги обявява за останките на Климент I и ги постави във висок олтар на базиликата „Сан Клементе“ в Рим.

 
 
Коментарите са изключени