shareit

Кен Киси: „По дяволите фактите! Ние искаме истории!“

| от chronicle.bg |

Днес ще оставим думите на един от най-значимите писатели на миналия век да говорят сами за него. Кенет Елтън Киси, известен просто като Кен Киси, е американски автор, който получава световно признание с романа си „Полет над кукувиче гнездо“, публикуван през 1962 г. и екранизиран през 1975 г. Филмът сам по себе си е класика – той е един от трите филма, спечелили „Големите 5″ – награди „Оскар“ за най-добър филм, режисура, сценарии, актьор (Джак Никълсън) и актриса (Луиз Флечър). „Полет на кукувиче гнездо“ е знаков роман в историята не само на литературата.

Авторът му е герой на контракултурата от 60-те, един от спомогналите за възхода на хипитата.

Романът се ражда, след като Киси се записва на курс по творческо писане при писателя Уолъс Стегнър. Първата му книга е непубликуваният роман „ZOO“ („Зоопарк“) и в нея се разказва за битниците от Сан Франциско. По-късно става платен доброволец в клиника, където трябва да приема наркотици, влияещи на ума, и да докладва ефектите им. Така се появява фонът в „Полет над кукувиче гнездо“. Всичко останало е някъде между реалността, приемането на редица вещества и гения на Киси.

В чест на 83-годишнината от рождението на Киси, споделяме любимите ни негови думи.

ken_kesey_980

От „Полет над кукувиче гнездо“

„Този свят принадлежи на силните. Силният да стане по-силен, като унищожи слабия.“

„Те бяха само две човешки души, между които бе прескочила искрата на съчувствието – единствената светлина, облекчаваща и тайнствена, която мъждее понякога в мрака на отчаянието и болката.“

„Разкош голям не искам – мангизи само в джо-о-оба, а кой не ме харесва, да си намери гро-о-оба.“

„Господи, в каква бездна от апатия хлътнахме всички, какъв позор, истински позор!“

„Щом изгубиш смеха значи си изгубил опорната си точка. Оставили се някой мъж да го мачка жена, дотам че да не се смее, той трябва да знае, че е изгубил едно от най-силните си оръжия. И ще започне да мисли, че тя е по-силна от него.“

„Какво друго е обществото ни, ако не една лудница. Какво друго е тази лудница, ако не един модел на нашето обществото!“

„За да станеш първокласен мошеник, трябва да се научиш да отгатваш какво иска противникът ти, как да го накараш да си помисли, че ще го получи.“

„Никой не се оплаква от мъглата. Сега вече знам защо: колкото и да е неприятна, поне можеш да се шмугнеш в нея и да си спокоен, че си в безопасност.“

„Но поне опитах! По дяволите, поне това успях да направя!“

one-flew-over-the-cuckoos-nest
Кадър от филма на Милош Форман „Полет над кукувиче гнездо“ (1975)

Кен Киси

„По дяволите фактите! Ние искаме истории!“

„Този, който търси отмъщение, копае два гроба.“

„Вземи каквото можеш и остави останалото да мине покрай теб.“

„Ако не се пазиш, хората ще те оседлаят. Ще правиш това, което искат или пък обратно – ще станеш инатлив като магаре и ще им правиш напук.“

„Не можеш да си наистина силен, докато не можеш да гледаш нещата от забавната страна.“

„Ако не се пазиш, хората ще те оседлаят. Ще правиш това, което искат или пък обратно – ще станеш инатлив като магаре и ще им правиш напук.“

 
 
Коментарите са изключени

Гарет Джоунс – журналистът, който се опълчи на Сталин

| от |

През 2016 г. Евровизия се превърна в политическа сцена. Появата на Джамала и нейната песен „1944“ разпали много сериозно света. Песента ѝ очевидно трябваше да напомни за един по-тъмен исторически момент на Украйна. И докато всеки посочва концентрационните лагери като доказателство колко жестоки могат да бъдат хората, един друг исторически факт остава някъде назад в историята или най-често се заменя от по-голямо зло.

Историята за Холодомора не е по-малко притеснителна. За една година от 1932-1933 г. са избити между 4-10 милиона украински селяни. Тайната се пази дълго време, но някъде през 80-те години истината успява да намери своя път. Участието на уелския журналист Гарет Джоунс е в корена на ситуацията. Уелсецът помни с добро Източна Европа, майка му някога е работила като учителка там и той много искал да се върне обратно. Още в самото начало, бъдещият журналист показал дарбата си да научава доста езици. След някои от най-популярните и говорими езици са френски, руски, немски и още няколко. На 25-годишна възраст става един от чуждестранните дипломати, работещ пряко с британския министър-председател. През 30-те години на миналия век работи като репортер във „Западна поща“ и няколко други уелски издания. Неговото занимание било да покрива новините около бунтуващата се Нацистка Германия.

През 1933 г. е в Лайпциг, където Хитлер ще поеме властта на страната и ще я поведе в един кървав танц. Като журналист, Гари не се притеснявал да комуникира с нацистите, етиката изисквала да познава двете гледни точки и той правил точно това. В последствие се оказва, че има досие и много други също го подозират. След като отразява това събитие, журналистът заминава за 2 месеца в Украйна. С неговите езикови познания е готов да разгледа по-обстойно украинската политика, както и да успее да разбере какви са настроенията на местните жители. За жалост пристига във време, в което болшевиките вече са взели властта.

Gareth-jones

Снимка: By Український інститут національної пам’яті – People of Truth, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=45274818

След Ленин е дошъл Сталин, който има намерение да завърши своя 5-годишен план. Една от точките на колективната уелски на земя и животни принуждава мнозина да се разделят с притежаваното от тях. Планът бил елементарен, селскостопанската индустрия трябвало да храни работниците, които живеят в градовете. Резултатът от това решение води до геноцид, след като никой няма храна. Заможните фермери се депортират по политически причини в Сибир, а имането им заминава в полза на държавата. На 29 март 1933 г. дава пресконференция и разкрива какво наистина се случва под контрола на Сталин. След това някои вестници публикуват историята му със заглавие „Глад сковава Русия, милиони умират“. Един фрагмент от разтърсващата новина гласи:

„Разхождаш се през селата и минах покрай 12 кооперации. Навсякъде се чуваше плач и викове „Нямаме хляб, умираме!“. Плачът идвал от всички страни на Русия, от Волга, Сиберия, Беларус до Централна Азия. Минах покрай черноземните полета на Русия, които се славят като най-богатия регион. На кореспондентите им е забранено да ходят там, но аз исках да видя какво става със собствените си очи.“

6_aug_top_daily_express_Holodomor_Genocide

Снимка: By Unknown – New York Evening Post, Daily Express Journals, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=32766652

Съветският съюз тогава се опитва да дискредитира уелсеца, а само няколко дни по-късно Уолтър Дуранти публикува друг материал. Дуранти е носител на наградата Пулицър и бързо прикрива следите със заглавието „Руснаците са гладни, но не гладуват“. В материала на Уолтър се говори на пропаганда, която иска да урони престижа на новата власт. Това е материалът, който носи черен печат в паспорта на Гари, особено ако някога е смятал да се завръща отново там. След няколко месеца в дома си, той разбира от приятел, че Япония е окупирала части от Монголия и заедно със своя приятел Хърбърт Мюлер заминават, за да направят разследване. Докато двамата преминават през Китай с кола – пътуване, което няма да им отнеме повече от ден – биват нападнати от японски бандити. Не е ясно как бандитите са разбрали, но след като са заловени, Мюлер е изпратен, за да търси пари за откуп. Джоунс останал като залог и на 12 август 1935 г. е застрелян – точно на рождения си ден. Едва през 2012 година става ясно, че всичко е било добре оркестрирано от тайната полиция НКВД.

Адам Пурпис бил търговец на кожи, латвиецът се познавал и с двамата репортери, отпуснал им колата и след това чакал действията на бандитите. Според Джордж Кари, Пурпис имал досие като таен агент. Въпреки опитите на журналиста да насочи погледите на света в бедстващите руски райони, истината излиза някъде през 80-те години. През 1991 г. ще извоюва своята независимост, а през 2006 г. Украйна ще заяви, че това е бил умишлен акт на геноцид. До днес САЩ отказва да използва думата геноцид и класифицира този вид престъпление като „Престъпни действия от режима на Сталин“). През 2008 г. Украйна дава почетен медал за заслуги на журналиста, докато Ню Йорк Таймс сваля заглавието на Уолтър Дуранти. Не си мислете, че Гари не е очаквал ответен удар, той бил предупреждавам многократно, че за думите си може да страда, но въпреки това предпочел да сподели на света истината за зверствата, които са се случвали по това време.

 
 
Коментарите са изключени

Чевокоядци на върха на Андите

| от |

Аерофобията е често срещана на борда на всеки самолет. Страхът от моменталната катастрофа обхваща повече от 40% на борда, а понякога процентите могат да се повишат при турболенция и други летателни катаклизми. Като добавим и факта, че пилотите обичат да подремват, докато автопилота върши цялата работа, започваме да съчувстваме много на хората, които летят не само с досадника на другата седалка, но и с паниката, която се прокрадва при всеки трус. Никой не знае с какви страхове са летели играчите на уругвайския отбор по ръгби „Старите християни“, но когато самолетът им се разбива над Андите, малцина имат щастието да оцелеят. „Щастие“ е последното, което предстои в следващите няколко месеца. В ледената пустош няма никой, който да помогне на бедстващите. Самолетът им пада на 13-и октомври.

На борда са не само играчите, но и семействата им. От 48 човека ще оцелеят само 28, но след два месеца някъде по аржентинските върхове на Андите ще бъдат открити едва 16 човека. Пилотът Ферадас е прелитал над планината повече от 29 пъти, самолетът им има направени само 792 летателни часа. Ориентирани само от контролната кула и радарите, авиаторите не виждат нищо от дебелите облаци. Изчислявайки, че скоро наближават времето за кацане, те искат разрешение от кулата, без да осъзнават, че още летят над върховете. Снишаването е посрещнато от силни ветрове и допълнително влошава контрола над самолета. Всички в самолета се шегуват, че това е турболенция, докато някой не вижда през прозореца, че са опасно близо до планината. Осъзнали грешката си, авиаторите форсират двигателите с надеждата да успеят да се издигнат на безопасно разстояние, но за жалост са много далече от истината. Самолетът претърпява серия удари и окончателно спира на Глетчъра на сълзите. Преди това е липсвало име на точно тази локация.

FokkerAnde1972

Снимка: By Pedro Escobal – Personal documents, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2603166

След сблъсъка оцеляват 33 човека, повечето са в тежко състояние, със счупени крайници. Густаво Зербино и Роберто Канеса са студенти по медицина и бързо започнали да практикуват наученото от университета. Някои от техните пациенти имат тежки наранявания, а Нандо Парадо изпада в кома в следствие на тежък удар по главата и три дни се бори за живота си. Контролната кула осъзнава, че самолетът е изчезнал от радарите, липсва всякаква връзка и положението е повече от критично. Още в първите часове започват спасителни полети, опитващи се да открият поне останки. Неизвестно за всички е, че само на 21 километра имало изоставен планински хотел, който можел да приюти бедстващите и да осигури необходимата топлина. На следващия ден започва международно издирване. Аржентина, Чили и Уругвай използват самолети и често прелитат над оцелелите, но за жалост не ги виждат.

Бедстващите се опитват да напишат SOS върху белия покрив на самолета, използвайки червило, но осъзнават, че няма да могат да направят достатъчно големи и видими букви и бързо се отказват. Нито един самолет не можел да различи белите останки върху снега. Още по-тъжното е, че никой не давал особени надежди за този полет. На 21 октомври след близо 142 часа и 30 минути, спасителните отряди се отказват с мотив, че няма как да оцелее човек в тези атмосферни условия, при това след катастрофа. Единствената утеха била, че ще могат да открият телата за погребение през лятото. За съжаление и това е до някаква степен грешка. Рой Харли открил малко радио между седалките на самолета и с помощта на дълъг кабел успява да направи антена и да чуе, че никой повече не ги издирва. Най-страшното едва сега започва.
Още през първата вечер умират 5 човека. Останалите започват да вадят самолетните седалки и да правят някаква форма на убежище. 27 човека успяват да се свият в пространство от 2.5 метра на 3 метра, така поне могат да се топлят, огромната зейнала дупка в кабината била затворена с багажи и сняг за допълнителна изолация. През деня се разтапя сняг върху парче метал, а през нощта оцелелите намаляват драстично.

MOV06640 001

By Alejandra Cartamil, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9718756

Температурите често падат до -30 градуса по Целзий. Повечето оцелели живеели близо до морето, радвали се на горещо време и в този момент ледената хватка била напълно безмилостна. Ужасът идва с факта, че храната е изключително малко. След останките са открити около 8 шоколадови блокчета, малко миди, три бурканчета с конфитюр и допълнителни оскъдни количества на малкото храна, която бихте открили във всеки самолет. Количеството било разделено, но въпреки това не била достатъчно. Една седмица по-късно към всички неволи идва и ужасът – глад. Липсват животни, липсват растения, бялата ледена пустиня няма какво да предложи. Има само едно решение – канибализъм. Всички знаят какъв е отговора, но никой не посмява да го каже. Ако може да има нещо положително в цялата мизерия, това е фактът, че ниската температура не позволява на телата да гният. В следващите дни, всеки един от оцелелите ще трябва да приеме идеята, че ако не иска да умре, трябва да консумира човешкото месо на свой приятел. В телата на мъртвите има достатъчно протеин, но как можеш да консумираш човека, с когото преди десет дена си бил на една маса и си разговарял? И докато конфликтите напират, лавина отнася още 8 оцелели. Накрая няма друго решение освен консумацията на скорошните починали.

KONICA MINOLTA DIGITAL CAMERA

Снимка: By BoomerKC – Own work, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5040425

Това обаче не влиза в категорията „Канибализъм“. Проявата на канибализъм е убиването и консумация след това, в този случай обаче говорим за човекоядство, защото смъртта не е насилствена. Както е писано и преди, човешкото тяло разполага с достатъчно протеини. За Роберто Канеса има две стъпки към тази последна част – правенето на разрези, които не са голяма трудност и взимането на решение. Оцеляването, поне за грубата толкова далече от цивилизацията не е било човекоядството, а правенето на преход и излизането от планината. В един момент най-здравите тръгват да търсят помощ, но се оказва, че са много по-далече, отколкото подозират. При температури от -10 градуса по Целзий, Парадо, Канеса и Визинтин тръгват да търсят помощ. По думите на умиращия пилот са близо до Курико.
Само Парадо носи три чифта джинси, три суичъра и всичко това върху една поло блуза.

След това слага 4 чифта чорапи и след това увива краката си в найлонови торбички. Никой няма карта, никой няма представа къде отиват и освен това на тази височина има значителна липса на кислород, която допълнително затруднява движението. След три дена изкачване, Визинтин решава да се върне обратно, защото храната няма да им стигне. Оказва се, че по надолнище, използвайки самолетната седалка като шейна, той успява да измине същото разстояние за по-малко от час. Останалите продължават да вървят и се съгласяват, че е по-добре да умрат в планината, отколкото да чакат смъртта си при самолета. След още много километри, надеждата започва плахо да гледа през кораната на дърветата, двамата уругвайци виждат все повече следи, оставени от туристи. Най-накрая след девет дена виждат група местни, които събират дърва. Опитват се да им привлекат вниманието, но след като са от другата страна на реката, никой не ги чува. Парадо пише бележка и я хвърли с камък от другата страна. Там е написал следното:

„Идвам от самолета, който падна в планините. Аз съм уругваец. Вървим от десет дена. Имам ранен приятел тук при мен. В планината има още 14 пострадали. Трябва да се махнем от тук, но не знаем как. Нямаме никаква храна, слаби сме. Ще дойдете ли да ни помогнете. Моля ви, не можем да ходим. Къде се намираме?“

Viven5

Серджо е изправеният мъж. 

Снимка: By Héctor Maffuche – http://www.magicasruinas.com.ar/revistero/aquello/revaquello074.htm, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2354284

Писмото било прочетено от Серджо Калатан, чилийски гражданин. Той осъзнал с кого говори и им направил знак, че разбира. Изкрещял колкото се може по-силно „УТРЕ!“ и след това започнал да разказва на останалите двама души за самолетната катастрофа. Никой не вярвал, че може да има оцелели хора. На сутринта чилийците хвърлят големи парчета хляб на другия бряг. Серджо се качва на кон и започва да язди десет часа в търсене на помощ през планината, освен това трябва да измине разстоянието, за да стигне на другия бряг. По пътя среща друг свой приятел, разказва му къде са бедстващите и изпраща него да го прибере, докато той продължава да язди до селото Пуенто Негро. Конят вече няма сили, но за голяма радост минава камион, който Калатан спира. След това отива в полицейския участък на Пуенте Негро. Новините се предават на армията в Сан Фернандо, Чили. Междувременно Парадо и Канеса са изпратени в Лос Майтенес де Курико, където са нахранени и могат да получат лекарска помощ. Те не знаят, че са изминали 38 километра за десет дена в един от най-невъзможните сезони на годината. За прекараното време в планината, Канеса тежи само 44 килограма. Чилийската армия изпраща 3 хеликоптера Bell UH-1. След разпит на Парадо, летците чакат да се вдигне купестата облачност и към обяд заедно с него тръгват да търсят локацията на самолета.

Два хеликоптера издирват, докато третия седи в резерв. В следобеда на 22 декември 1972 г. се забелязват останките на нещастния самолет. Няма достатъчно място за всички и членове на екипажа са готови да останат и да чакат следващия курс. Оцелелите прекарват само една последна вечер в самолетната кабина. На следващата сутрин хеликоптерите се завръщат и извеждат останалите хора. Обикновено има и последен курс за телата на жертвите, но понеже са на аржентинска територия, властите трябва да направят разследване и да ги предадат обратно. На 26 декември излиза и историята за канибализма (макар и да говорим за човекоядство). Два дена по-късно има пресконференция, в която оцелелите обясняват, че през последните 72 дена са имали спогодба с умиращите, че телата могат да се консумират. Историята е добре запечатана в няколко филма, оцелелите разказват и историята си в книги. Самото преживяване поставя за пореден път доказва колко издържлив може да е човек, но за жалост с цената на много грехове, макар и чилийски свещеник да опрощава всичките, гарантирайки, че всяко действие е било в екстремни ситуации.

 
 
Коментарите са изключени

Какво се случи с Роналдо през 1998-а

Две десетилетия по-късно въпросът още е актуален: Какво се случи с Роналдо през 1998-а?
Изминаха повече от две десетилетия, но мистерията не е разбулена. През 1998-а Роналдо вече беше известен из цялата планета като Феномена и бе взел първата си „Златна топка“. Той беше страховит нападател с божествен талант, който носеше на гърба си надеждите на цяла Бразилия за пета световна титла на „селесао“.

Но точно в момента, в който трябваше да натисне решително спусъка, феноменалният стрелец на футбола бе неузнаваем. Какво се случи на финала на Световното първенство във Франция преди 21 години? Защо този всемогъщ футболен бог беше безпомощен? От какво му стана толкова лошо само няколко часа преди началото на мача? Кой и защо му позволи да излезе на терена, въпреки сериозния проблем, който бе очевиден за всички?

Въпросите са десетки, даже стотици… А отговорите – далеч по-малко.
Имаше нещо агонизиращо неестествено Роналдо да се провали точно на финала срещу „петлите“, в който въпреки че бяха домакини, изглеждаха обречени. Но Съдбата реши да се намеси и да остави отпечатъка си в историята на футбола, оставяйки след себе си и безброй неизвестни.
Какво се знае със сигурност?

Няколко часа преди бразилците да тръгнат за „Стад дьо Франс“ Роналдо почива в хотелската си стая. Официалната версия е, че му прилошава, докато лежи в леглото. Съществува и твърдение, че е гледал спортно предаване в неудобна поза, след което се е почувствал зле.
Това може и да не ви се струва толкова важно, но, уверяваме ми, в тази мистерия е съществен всеки детайл.
Затова и Интер, който бе привлякъл бразилеца година по-рано, възложи на своя шеф на медицинския щаб Бруно Кару задачата да проучи абсолютно цялата документация, описваща състоянието на Роналдо: разкази на съотборници и други очевидци, изследвания, мнения на прегледалите го лекари и специалисти – всичко. Буква по буква.

Според най-разпространената версия, основаваща се на разказите на съотборици на Феномена, инцидентът се случва малко след обедното хранене.
Роналдо се свлякъл и започнал да се тресе неконтролируемо. Роберто Карлош, който делял една стая с нападателя, се паникьосал и започнал да вика за помощ. Малко по-късно пристигнал Едмундо.
„Когато го видях, се шокирах. Гледката беше кошмарна. Роналдо беше проснат на пода с плътно стиснати зъби, а около устата му бе избила пяна. Не знаех дали не си е глътнал езика“, разказва Едмундо в хода на разследването на случая.
Въз основа на документите, Кару, който е уважаван кардиолог, е убеден, че в никакъв случай не става въпрос за епилептичен пристъп, а за проблем, свързан със сърдечно-съдовата система. Неговите френски колеги обаче съвсем не разчитат така състоянието на звездата и грешната диагноза в комбинацията с предписаните му неподходящи медикаменти са могли да доведат до непоправими вреди на организма му. Поне така твърди италианският медик.

Soccer World Cup 1998: Brazil vs. The Netherlands

„Роналдо дълго време е бил в неправилна поза, която е затруднявала циркулацията на кръвта и може да предизвика сърдечни проблеми. За щастие, когато са започнали конвулсиите, в непосредствена близост е бил Роберто Карлош – казва Кара. – В клиниката лекарите са търсили съвсем друг проблем, така че до разглеждането на електрокардиограмата изобщо не се е стигнало. А тя свидетелства, че причината е именно там, в сърцето. След това на Роналдо са му дадени лекарства, които се използват за епилептични припадъци, но не са подходящи при сърдечни проблеми. Медикаментите представляват силни успокоителни, които няма как да не окажат влияние на играта му. След мача той е като едногодишно дете, което не може да запази равновесие.“

Роналдо не хареса експертното мнение на Кару и по някаква причина настояваше всички около него да се придържат към официалната версия – че здравословните му проблеми са причинени от силен стрес. Наистина доста от съотборниците му в състава на „селесао“ разказват, че в дните преди мача е бил доста неспокоен и объркан. Но тук идва мястото на психолозите, които контрират с питането: „А какво се очаква от голямата звезда на отбор, на който му предстои финал на световно?“.

„Много съм разочарован, че всички се опитват да направят сензация от тази неприятна история. Сигурен съм, че лекарите са направили всичко правилно и са поставили вярната диагноза“, каза Феномена. А не е като да не се потърсиха сензации около мистериозния случай.
Като конспиративната теория, че Роналдо е бил отровен от французите. Наистина – достойна е за заснемането на филм, но не съществува нито един факт в нейна подкрепа.

Продължаваме с фактите.
Роналдо е откаран в болница, а отборът на Бразилия вече е на „Стад дьо Франс“. В тимовия лист, попълнен от администратора малко повече от час и 10 минути преди финала, името му не фигурира. Светът е шокиран и всички се питат какво става.
25 минути по-късно лекарите се произнасят, че няма обективна причина, поради която да спрат Феномена да играе. От щаба на бразилците получава разрешение от ФИФА да променят предварителния състав и суперзвездата играе цял мач.

Играе ли? Южноамериканците сякаш са с човек по-малко, а Роналдо е неузнаваемо слаб. След поражението с 0:3 от „петлите“ Роналдо прави философското заключение: „Загубихме световната титла, но спечелих друга битка – тази за живота си.“
Спечелена битка за живот… Нали беше просто припадък от нервно напрежение? Явно Феномена знае повече за това какво точно случи, отколкото иска да знае светът.

„При всички случаи – имах ангажимент към родината си и не исках да го пропусна. Честта ми ме караше да чувствам, че мога да играя. Очевидно това не беше сред най-добрите мачове в кариерата ми, но бях там, за да изпълня своят дълг“, каза само бразилецът при поредния неуспешен опит да се разбули мистерията.

 
 
Коментарите са изключени

Димитър Балев – един от най-успешните кметове на Видин

| от |

Димитър Балев е дребен, слаб, болнав, но изключително работлив, улегнал и интелигентен мъж, което ще го направи един от най-успешните кметове на Видин. Но нека да започнем с хобито му.

Роден е на 10 септември 1863 година в Охрид, тогава в Османската империя. През 1875 година, докато учи във второкласното видинско училище, с помощ от негов учител е изпратен в Букурещ при Любен Каравелов. След Освобождението на България през 1878 първоначално е занимава изключително с пчеларство. Започва в „Образцов чифлик“ при Карл Бец, през 1896 година участва в учреждението на Видинското пчеларско дружество, а 3 години по-късно, през 1899, година помага за организирането на първата пчеларска изложба. Той също така работи със списание „Пчела“ и посещава пчеларски конгреси и международни изложби. Дори през 1903 година спечелва няколко награди – от Международния пчеларски конгрес и на пчеларска изложба във Виена. В хода на пчеларската си кариера разработва нов вид кошер, носещ неговото име – Балев кошер – който също е отличен с няколко награди. През 1912 година участва и на Всеславянския пчеларски събор в Москва.

На 45 години, на 17 юли 1908,  той става кмет на Видин като ще изпълнява длъжността до смъртта си на 15 януари 1915. Противоположно на общоприетото дори за онова време правило по-заможните да получават кметски кресла, той достигна до длъжността като беден човек.

Той построява сградите, където и до днес се помещават училищата „Любен Каравелов“ и „Св. св. Кирил и Методий“, както и парка „Владикина бахча“. За просветната политика на Димитър Балев пише учителката Мария Кръстева във в. „Видински общински вестник“, бр. 145 от 20 януари 1935 година.

„Балев винаги поставяше на първо място учебно-възпитателното дело, защото образованието, освен че въздига човека на висотата, на която трябва да се намира като духовно същество, но в същото време то е най-силният лост за повдигане материалното състояние както на отделните хора, така и на целия народ. Любовта и вярата в децата и младите хора бе за него необходимост. С встъпване в общинския дом той изтръгна децата от прашните и пусти мегдани и ги отправи за пръв път към уредените игрища, паралелки и топки, доставени от Швеция. Той предвиди суми от общинския бюджет за ученически екскурзии и създаде при всяко квартално училище училищна градина, а предвидената сума за ученическата колония и трапезария ежегодно се увеличаваше, за да задоволи 225 бедни ученици с безплатен обяд и 250 – с топли дрехи и обувки.“

Успехът на кметуването на Димитър Балев се крие в културно-просветната му политика. Той настоява за задължително първоначално образование, като общината дава безплатно нужните учебници и ученически потреби на всички деца. В това начинание получава доста противници, но той все пак следва текста на конституцията. А за изпълнението й са нужни не само училищни сгради, учители, отопление, но и учебници и ученически помагала.

Белев е изключително взискателен и към учителите. Те се подбират с конкурс, но и им предоставя всички възможни улеснения и средства, на които общината е способна, за да работят по-лесно, като едно от тези средства е често подценяваното внимание. На учителите от крайните видински квартали е на разположение кметският файтон, който да ги вози до училищата и обратно, „за да имат повече сили за децата“.

По негово време за пръв път се назначава училищен лекар за основните училища – служба, която за жалост след неговата смърт ще се закрие.

Но друга също любопитна, смела негова идея (макар и неосъществено) е мостът Видин – Калафат. Видинският общински съвет свиква събрание, на което се правят обсъждания във връзка с тази идея и се избира комисия, която да отправи прошение до министър-председателя и министъра на обществените сгради. Посещава се Калафат, а след като по-късно Калафатски общински съветници посещават Видин, се взима решение за съвместни действия.

Умира на 15 януари 1915 година. След смъртта му Видинското пчеларско дружество е кръстено на негово име. Димитър Балев е герой в българския сериал „Дървото на живота“.

За него и службата му Д-р Бърни Бончев Денев пише:

„Тъжен е споменът за него при мисълта, че и сега, двайсет години от земното му изчезване, колко сме далеч от него, далеч по-ниско, не по-високо. Животът му бе скромен, изгубен от декоративната повърхност, ала спечелил в дълбочина, във вътрешно значение и духовна мощ. С кротостта на човека, който се надява, той мъжествено се отдаде за благото на децата и на съгражданите си с цялото си естество, подчинено на мисълта и със съзнанието колко борбата е победоносна, колко страданието е божествено, колко взаимната любов е сладка. Делото му е недостигнато, неосъществено. С упорита надежда ще трябва да го поемем и завършим, като не преставаме да го благославяме.“

 
 
Коментарите са изключени