shareit

К. С. Луис: Любовта се радва и на малко, ала иска всичко

| от chronicle.bg |

Няколко мъдри мисли на великия писател можете да прочетете в галерията ни.

Клайв Стейпълс Луис, авторът на „Хрониките на Нарния“, е роден на днешния ден през 1898 година. Освен писател, той е и теолог, въпреки че няма официално образование по теология. Луис израства в набожно семейство, но на 15-годишна възраст става атеист: „Бях много сърдит на Господ за това, че не съществува“. По-късно обаче признава, че Бог съществува и след разговор с католика Толкин отново се връща в англиканството, в което бил кръстен.

Още от малък има интерес към литературата и често пише и илюстрира свои собствени истории. Баща му е адвокат и затова у тях винаги има книги за четене. Луис е обучаван от частни учители преди да учи в училище в Уотфорд след като майка му умира от рак. Скоро след постъпването на Луис обаче училището е затворено заради липса на ученици. Той сменя училищата, но напуска няколко месеца по-късно заради дихателни проблеми и отива в санаториум в Англия.

Не е изненадващо за Клайв Стейпълс, че като тийнейджър е удивен от легендите от Скандинавия. Забелязва се и промяна в творчеството му – от света Боксен, управляван от животни, който измисля с брат си, към нови форми: епос и опера.

К. С. Луис и Дж. Р. Р. Толкин са приятели като и двамата са водещи фигури във Факултета по англицистика в Оксфордския университет и в литературния клуб „Инклинги“. 

Към края на живота си Луис има здравословни проблеми и е диагностициран с нефрит, който причинява отравяне на кръвта. Няколко години по-късно през 1963 г. той е приет в болница. На следващия ден получава сърдечен удар и изпада в кома, от която неочаквано се събужда на следващия ден. Здравето му продължава да се влошава и е диагностициран с последна фаза на бъбречна недостатъчност.

На 22 ноември 1963 г. Луис припада в спалнята си в 17:30 ч и умира няколко минути по-късно, точно една седмица преди 65-тия си рожден ден. Погребан е в двора на църквата „Света Троица“ в Хедингтън, Оксфорд. Десет години по-късно умира и брат му, Уорън Хамилтън Луис, който е погребан до него.

Книгите на К. С. Луис са преведени на над тридесет езика и от тях са продадени милиони екземпляри. Книгите от поредицата „Хрониките на Нарния“ са най-популярни и са адаптирани за сцена, телевизия, радио и кино.

 
 
Коментарите са изключени

Кратка история на списание Playboy

| от |

Хю e възпитаник на Чикагския университет. Той работи за списание Esquire и първоначално планира да кръсти своето списание Stag Party, но вече има мъжкото списание, което се казва Stag, и затова се обсъждат други имена като Top Hat, Sir, и Bachelor, докато най-накрая не се стига до Playboy.

Първият брой на Плейбой е създаден в кухнята на Хефнър, а на корицата му дори не е отбелязана датата на излизането му през декември 1953 г., тъй като не е сигурно дали дори ще има следващ брой. Хю със сигурност познаваше публиката, която се надяваше да привлече, тъй като на първата страница остави кратко неподписано съобщение, в което казва:

Искаме да стане ясно от самото начало, ние не сме „семейно списание“. Ако сте нечия сестра, съпруга или свекърва и ни купите по погрешка, моля, предайте ни на мъжа в живота си и се върнете при вашите списания.

Marilyn Monroe postcard

Първата разгъвка в списанието беше на Мерилин Монро. Снимката не е направена изключително за Плейбой, а за някакъв календар. Въпреки това изображението на Мерилин гола на фона на червено кадифе гарантира, че дебютният брой се разпродава бързо. През 2002 г. едно копие от него в перфектно състояние достига цена от 5000 долара.

Тъй като явно ще има втори, вече започват да се разглеждат въпроси като дизайн и авторски неща. Дизайнерът с доста сполучливо име, Арт Пол, рисува стилизиран заек със папионка – емблематичното лого на компанията. Хефнър обясни пред италианския репортер Ориана Фалачи избора си именно заек да представя неговата компания:

Заекът, зайчето в Америка има сексуално значение и аз го избрах, защото е свежо животно, срамежливо, жизнено, скачащо – секси. Първо те подушва, после бяга, после се връща и ти се струва, че искаш да го галиш, да си играеш с него. Момичето прилича на зайче. Радостно, шеговито. Помислете за момичето, което направихме известно: Плеймейтката на месеца. Тя никога не е изискана или момиче, което не можеш да имаш. Тя е младо, здраво, обикновено момиче… Ние не се интересуваме от мистериозната, трудна жена, която носи елегантно бельо, с дантела и е тъжна и някак психологически мръсна. Момичето от Плейбой няма дантела, няма бельо, тя е гола, добре измита със сапун и вода и е щастлива.

Един от по-трайните митове за Хеф и плеймейтките се отнася до броевете от 1955 до 1979 г. Тогава около буквата „P“ в Playboy има звезди, разположени или в нея, или около нея. Митът гласи, че тези звезди са били или оценката на Хеф за привлекателността на момичето на броя, или умението й в леглото, или колко пъти той е ​​спал с нея. В действителност обаче тези звезди посочват рекламни региони…

През годините някои от най-добрите писатели в света са публикувани на страниците на Плейбой като тази традиция започва много рано. Класическият „Fahrenheit 451″ на Рей Бредбъри е издаден в списанието  в продължение на три месеца през 1954 г. Но нещата наистина се развиват в средата на 60-те, когато Роби Макаули беше редактор по художествената литература. В периода от 1966 до 1976 г. страниците в Плейбой са публикувани автори като Шел Силвърстийн (да, знатният детски поет започва от Плейбой), Джон Ъпдайк, Сол Белоу, Ан Секстън, Кърт Вонегът, Дорис Лесинг, Майкъл Кричтън, Джийн Шепард и много други.

Друга основна характеристика на списанието през по-голямата част от неговото съществуване е интервюто на броя – задълбочена дискусия с участието на различни забележителни личности. Някои открояващи се интервюта са Мартин Лутър Кинг-младши, Джими Картър и Джон Ленън и Йоко Оно. Когато Джон Ленън беше убит на 8 декември 1980 г., броя на Playboy с интервюто на Дейвид Шеф с Джон и Йоко, е по реповете. Цялото интервю е публикувано малко след това в книжен формат.

Плейбой достигна пика на своята популярност през 70-те години и влиза в конкуренция с други списания като Penthouse и Oui, в жанр, който само създава. Оттогава списанието се опитва да бъде актуална като представя модерни артисти и се съсредоточава върху въпроси, които засягат тяхната целева възрастова група от 18-35-годишни, но никога не успява да постигне предишното си ниво в бранша.

Въпреки това бизнесът му не върви толкова лошо, тъй като Плейбой отдавна не е просто списание. То е гигантски бранд, който обхващаща всякакви продукти – от дрехи до одеколон.

Плейбой е история за американската мечта и доказателство, че с малко капитал, акъл и упорит труд можете да се изгради империя. Америка, какво място само!

 
 
Коментарите са изключени

Политическата глупост, която предизвика пожар в АЕЦ

| от |

Сутринта в петък, 11 октомври 1957 г., работниците в ядрения реактор Уиндскейл Пайл 1 близо до Сийскейл, Къмбърланд, Англия, са изправени пред много неприятен избор: да оставят бушуващ пожар в реактора им да изгори, изпускайки опасно високи нива на йонизираща радиация в околна среда, или да се опитат да го изгасят с вода, което пък може да предизвика водородна експлозия, отново освобождавайки опасни нива на радиация, както и да взриви работниците. Ето историята на този инцидент:

HD.15.003 (11824034284) (right crop)

Уиндскейл Пайл, 1956

В Сийскейл в края на 40-те, началото на 50-те години на миналия век бяха набързо построени два реактора за производство на плутоний: Уиндскейл Пайл 1 и 2. И двата бяха по същество блокове от графит с облицовани с алуминий пръчки от уран. От едната страна голяма перка вкарва въздух над графита и пръчките, за да ги охлажда, докато горещият въздух се изтегля от другия край и се изпуска през комините. На комините са добавени и филтри в последната минути.

Windscale-reactor

Ядрено делене се случва в ядрото, когато неутроните се сблъскват с урана. При този процес допълнителна порция неутрони се удрят в графита и това взаимодействие преобразува кристалната му структура, карайки го да натрупва енергия до момента, в който може внезапно да я освободи под формата топлина. Точно тази крайна ситуация и се случва.

В годините след Втората световна война Великобритания отчаяно иска водородна бомба, за да бъде равнопоставена с американците. След години преговори за плановете на това оръжие, Харолд Макмилан най-накрая успява да се сдобие с тях. В края на октомври 1957 г. той трябваше да подпише декларация, с която САЩ ще споделят с Великобритания техните планове.

Докато се обсъжда договорът и подписването му, британските служители искаха да покажат на американците, че няма никакви недостатъци, проблеми или дефекти с реакторите им. Така че, вместо да ги реинструментират, за да ги направят безопасни, те често ги пускат на макс, до степени, които не са били проектирани да издържат.

Реакторът прегрява на 8 октомври 1957 г. след рутинна процедура, която работниците смятат, че минава успешно, както всички са очаквали. По средата на процеса работниците разбират, че желаното освобождаване на т. нар. енергия на Вигнер не се е случило напълно, и отново повишават топлината.

Много експерти смятат, че дори преди това второ загряване части от сърцевината са били далеч по-горещи от други, но работниците не са могли да знаят това, тъй като не са могли да го измерят. Във всеки случай консенсусът е, че все още горещите места на реактора, комбинирани с повторното затопляне причиняват пожара. И дори началото на пожара не се регистрира повишаване на температурата.

До 10 октомври 1957 г. вече работниците започват да се изнервят. Типичният спад на основната температура, който трябваше да последва освобождаването на енергията, все още не се наблюдава. Вместо това дори се регистрира постоянно повишаване. Без да осъзнават, че сърцевината е в огън, работниците увеличиха въздушния поток, за да забързат охлаждането. Това добавя кислород към огъня и изтласква радиоактивни частици нагоре през комина. Там са засечени от датчиците и в този момента работниците в централата разбират, че нещо не е наред.

Важно е да се знае, че в тази история ядрените работници са герои. Въпреки че може би е трябвало да се помислят малко преди да нагреят ядрото повторно на 8-и или да увеличат въздушния поток на 10-и, факторите, които наистина са предизвикали огъня в Уиндскейл, са политически, по нареждания от хора от много далечни високи позиции в държавата, които никак не разполагат с необходимите познания в областта.

Aerial view Sellafield, Cumbria - geograph.org.uk - 50827

И така, след като разбират, че нещо не е наред, на 10-и, работниците слагат предпазната екипировка и отиват да изследват горивото – едва тогава разбират, че гори вече почти два дни. Ръководителят на централата изследва цялата сграда на реактора и открива, че бушуващия ад влиза в контакт със защитният бетон. Той знае, че защитният бетон не е направен така, че да издържи на такъв тип пожар.

Те нямат особено много или пък особено добри варианти. До 11 октомври 1957 г. температурата в реактора е над 1260 градуса (лавата при изригване на вулкан обикновено е по-хладна). След като поставят метален стълб в огъня в неуспешен опит да го изгасят, когато той беше изваден, краят му беше втечнен.

При тази температура, когато водата (H2O) докосне разтопения метал (като този вътре в реактора), тя се окислява и водородът се отделя от кислорода. Служителите на централата се опасяват, че водородът може да се смеси с входящия въздух и да избухне, отваряйки дупка и излагайки населението на опасни нива на радиация и убивайки работниците.

Поради нелепата конструкция на реакторите опасни нива на радиация изтичаше с дни. Ако работниците решат просто да оставят огъня да изгори, дори ако защитният бетон не се разруши (а той почти сигурно щеше да се разруши), през това време радиацията щеше да продължи да изтича. И така, те изпробват единствения си друг вариант: да задушат огъня с течен въглероден диоксид. За съжаление обаче, те не можаха да приложат достатъчно. В крайна сметка огънят надделява и дори изяжда кислорода във въглероден диоксид.

Оставени без друг избор, те включиха маркучите, въпреки че все още се страхуваха да изключат охладителните и вентилационните системи. Водата не е причинила експлозия, но не е успяла и да потуши пламъците. В последен отчаян опит да се справят с пожара, всички са евакуирани от реакторът, с изключение на управителя на централата и началника на пожара. След това въздухът е спрян.

Управителят отново се качи на реактора, където вижда, че огънят създава мощен вакуум в неуспешен опит да се поддържа се нахрани с кислород. В крайна сметка, пламъците бавно започват да угасват, след това сиянието също намалява. В сърцевината на реактора продължава да се налива водата в продължение на още 24 часа, докато пожарът се загаси напълно.

Все още с желание да сложат ръка върху плановете на американската водородна бомба, британските лидери прикриват истинската причина за произшествието и обвиняват в работниците-герои от централата. Заблудата е успешна и САЩ споделя своите ядрените си тайни с британците. Последващи проучвания, извършени от Би Би Си и други медии, разкриват, че в крайна сметка е виновно правителството заради недостатъчно стриктните си политики за безопасност.

В здравословен план, нещата също са катастрофа. Въпреки че не е с мащабите на Чернобил, смята се, че отделянето на йод-131, цезий-137 и ксенон-133 е причинило поне 200 случая на рак; смята се също, че числата биха били много по-големи, ако не бяха добавени филтрите в последния момент.

За щастие, обаче, смелите работници, които се изправят срещу пожара, нямат завишен процент на рак или смъртност. Мениджърът на реактора, който многократно го обхожда, умира през 2008 г. на 90-годишна възраст.

След загасянето на пожара 15 тона уран биват запечатани в резервоара и по план реакторът трябва да бъде изведен от експлоатация до 2037 г.

 
 
Коментарите са изключени

„Лошите“ момичета на историята: Елизабет I – Любимката на народа

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

Корените на понятието „златен век“ могат да се проследят чак до легендите на повечето народи. Според митологията на аборигените това е „Времето на сънищата“, когато хора и богове са живеели заедно, в хиндуистките вярвания този период от цикъла на времето се нарича „Сатия Юга“, в западната цивилизация това е мирната и културно възвисена Атлантида. В по-късни времена терминът „Златен век“ се пренася от сферата на поверията в реалната история на всеки народ, за да обозначи периодите на изключителни достижения в областта на политиката, културата, изкуството и социалното развитие. Всяка държава изживява този подем в определен период от своето развитие. За Нидерландия той се отбелязва през XVII в., когато има обединение на републиките от Ниските земи. В България това е управлението на цар Симеон, когато държавата се простира на три морета, има няколко книжовни центрове, а столицата Велики Преслав се слави със своята великолепна Златна църква и Тронна зала.

gettyimages-51244900-594x594

„Златният век“ във Великобритания идва в края на XVI в. и е свързан с управлението на последния представител от династията на Тюдорите. Религиозните гонения са укротени. Процъфтява икономиката благодарение на трансатлантическата търговия. Испанската Армада е победена, националната гордост е възвеличена. Това е времето, когато сър Франсис Дрейк прави пълна обиколка на земното кълбо, а мореплавателят Мартин Фробишър открива Гренландия и Американската Арктика. Наред с картографията и корабоплаването, в областта на културата цари истински ренесанс. Поезията, музиката, литературата и не на последно място – драматургията достигат до нови висини. Появяват се миниатюрите на Никълъс Хилард, звучат мадригалите на Уилям Бърд, а в Лондон отваря врати „Глоуб Тиатър“, където твори бащата на съвременния английски език – Уилям Шекспир.

Това благоденствие се дължи до голяма степен на жената, която носи кралската корона през този период и управлява цели 45 години. Народът я помни като „Добрата кралица Беси“, известният английски поет Едмънд Спенсър я нарича „Глориана – Кралицата на феите“ и й посвещава епическа поема. Историята я помни като „Кралицата-девица“, тъй като до края на живота си остава отдадена само на държавата си. В свое обръщение към английския парламент, когато за пореден път е запитана за брачните си намерения, Елизабет I казва: „Аз вече съм омъжена и моят съпруг е кралство Англия“.

Тя е трета в линията за наследяване, никой не предполага, че един ден ще управлява, а когато се възкачва на трона, някои групи в кралския двор погрешно предполагат, че ще могат да я манипулират лесно. Елизабет I успява да опровергае всички тези очаквания. Тя е изключително ерудирана, обиграна в преговорите и в съставянето на речи, за което говорят запазените свидетелства и макар да се обгражда от добри съветници, в крайна сметка тя еднолично взима своите решения. След напрегнатото управление на баща си и посредствените години на власт на своите брат и сестра, Елизабет е свежата глътка въздух, от която така отчаяно се нуждае английския народ.

Началото на нейният път към върха започва с разочарование. Крал Хенри VIII (1509-1547) прави немислимото за един монарх – приема нова държавна религия, за да може да се омъжи повторно и да се сдобие с мъжки наследник. Това поне е романтичния поглед върху събитията. В действителност, тази религиозна промяна е един прекрасен политически подход от лукав владетел. Хенри VIII иска да концентрира повече власт и пари, а на пътя му стои Църквата.

gettyimages-959928958-594x594

Протестантството му дава това, от което има нужда – възможност да управлява без намесата на религиозни водачи и да присвои богати църковни земи. Бонусът е възможността да уреди въпросът с унаследяването. През 1532 г. римският папа отказва да му даде развод и Хенри VIII откъсва Англия от лоното на католическата църква. Той се развежда с Катерина Арагонска и се жени за благородната дама – Ана Болейн. Когато тя забременява целият двор е убеден, че ще се роди мъжки наследник. На 7 септември 1533 г. обаче в двореца Плаценция проплаква момиченце. Хенри VIII е разочарован и бесен, Ана Болейн дори не иска да погледне детето.

Елизабет така и не успява да опознае майка си, защото тя е екзекутирана по обвинения в изневяра и държавна измяна, когато момиченцето е едва на 3 години. Баща й не скърби, а бързо се жени за трети път. Новата му съпруга – Джейн Сиймур, която е придворна дама и негова братовчедка успява да го дари най-после с наследник – Едуард VI. След това събитие предходните брачни съюзи на Хенри се смятат за незаконни и Елизабет, както и сестра й Мери, която е дъщеря на Катерина Арагонска, губят кралските си титли. Те вече не са принцеси, а към тях се обръщат само с „лейди“.

Въпреки това като дете Елизабет е отгледана в домакинството на брат си. По-съществена промяна настъпва по време на шестата съпруга на Хенри VIII – Катрин Пар, която харесва момиченцето и я отглежда като своя дъщеря. По нейно нареждане тя започва да се обучава от най-добрите частни учители по онова време, сред които Уилям Гриндал и Роджър Ашам. Наред с английския тя владее още четири езика – латински, френски, гръцки и италиански. Освен това изучава реторика, философия и история,  усвоява свиренето на лютня и клавесин. В едно свое писмо Ашам отбелязва: „Умът й не е слаб като на жена. Упоритостта й е равна на тази на мъж“. Съвременниците й я описват като сериозна млада дама, която винаги носи книга със себе си.

Когато Хенри VIII умира, Елизабет е на 13 години. Според последната му воля, Едуард е негов наследник. Въпреки това в завещанието му се крие нещо много важно. Отбелязана е една хипотетична линия на унаследяване, а именно, че ако синът му умре без наследник, той ще бъде наследен от Мери I, а ако тя си отиде без да има дете, тронът отива при Елизабет. Именно този параграф впоследствие ще се окаже от изключителна важност за бъдещето на младата принцеса.

gettyimages-143769600-594x594

Годините след смъртта на баща й са до известна степен тежки. Елизабет губи благосклонността на Катрин Пар, след като съпругът й – Томас Сиймур се опитва да я съблазни, но е екзекутиран. Когато Мери I се възкачва на трона след смъртта на брат й, Елизабет отново изпада в немилост, защото е обвинена за бунт срещу короната, воден от един от приятелите на майка й – Томас Уайът. И от двата скандала, младата принцеса успява да се измъкне благодарение на своя ум, красноречие и липса на уличаващи доказателства. Управлението на Мери I е непопулярно и белязано от опитите й да върне Англия към католицизма. Тя също умира преждевременно вследствие на заболяване.

Така на 17 ноември 1558 г. се стига до коронацията на третото, последно дете на Хенри VIII – Елизабет. Самата церемония е съпътствана с множество радостни възгласи и негласни надежди. Когато идва на власт, Елизабет съставя и свой малък Таен съвет. Най-важният негов член е сър Уилям Сесил, първи барон Бърли. Той е неин държавен секретар в продължение на 40 години, до смъртта си. На него се дължи строгият контрол над финансите през тези години, създаването на ефективна разузнавателна служба и успешното лавиране по въпросите, свързани с религията.

Управлението на нейната сестра – Мери I остава в историята като кърваво, заради безмилостното преследване на протестанти. Първият и най-належащ въпрос пред новата кралица е религиозният. И днес учените спорят до каква степен тя е била отдадена на религията. По време на една от речите си, Елизабет ясно показва позицията си: „Има само един Иисус Христос и само една вяра. Останалото е спор за дреболии.“ Тя осъзнава, че трябва да се сложи край на религиозните преследвания.

Още в годината на възкачването й са приети т.нар „Акт за единство“ и „Акт на Върховенството“, съгласно които протестантството остава водеща религия в държавата, но се запазват някои католически символи и кралски инсигнии. Монархът е върховен водач на Църквата, положение което е запазено и до ден днешен. Изключително далновиден е начинът, по който е вписана тази позиция. Тя може да бъде поета както от мъж, така и от жена, което е било истинска малка революция, тъй като до този момент не е имало лице от нежния пол, което да е оглавявало църква.

gettyimages-114264237-594x594

Следващият по важност въпрос се оказва брачният. Парламентът и благородниците вярват, че Елизабет ще упражнява власт, докато й се намери подходящ съпруг. Бивайки свидетел на множеството бракове на баща си, неговите смъртни присъди към част от съпругите му, както и нещастното съвместно съжителство между сестра й Мери I и испанския принц Филип II, Елизабет няма никакво намерение да дели властта си. Началото на управлението й е белязано от безрезултатните опити на Парламента да уреди нейния брак. Най-вероятният й кандидат и човекът, когото тя е обичала и с когото вероятно е имала афера, е приятелят от детството й – Робърт Дъдли.

Смъртта на съпругата му, бележи връзката им със скандал, тъй като се смята, че не е била естествена. След този момент брачният съюз между Елизабет и Робърт е немислим. През останалото време, кралицата използва брака като част от преговорите с чужди владетели. След кандидатите за ръката й са: шведския крал Ерик XIV, ерцхерцогът на Австрия Карл II, херцогът на Д’Анжу – Франсоа д’Алансон и краля на Франция – Анри III. В крайна сметка всички тези опити за сватосване остават неуспешни. Елизабет успява да спечели от това свое положение. Тя изгражда образа си на „девица“, отдадена само и единствено на своята страна.

Едно от събитията, което хвърля сянка върху управлението на Елизабет е нейното отношение към кралицата на Шотландия – Мария Стюарт. Тя се възкачва на шотландския трон през 1561 г., но властта й е на кантар. През 1566 г. тя ражда единствения си син – бъдещия английски крал Джеймс I. На следващата година протестантите в страната въстават и тя е принудена да абдикира в полза на сина си. Мария Стюарт  търси подкрепа от Елизабет, която получава под формата на плен, продължил цели 19 години. Английската кралица не й помага да се върне на власт, в замяна на което се смята, че Мария Стюарт участва в няколко заговора срещу нея.

Дълго Елизабет отказва да приеме тези факти, но в крайна сметка й предоставят доказателства за измяната Мария е осъдена на смърт и екзекутирана през 1587 г. След екзекуцията английската кралица твърди, че е подведена от приближените си да подпише заповедта да смъртното наказание и дори изпраща писмо до Джеймс I, в което се извинява за фаталната грешка. Нейните оправдания не звучат достоверно предвид твърдото й управление и липсата на вмешателство в решенията. По-вероятно е да иска да запази възможно най-добри отношения с шотландския крал, тъй като той е нейният потенциален наследник.

gettyimages-545674727-594x594

Екзекуцията предоставя дългоочаквания повод от страна на външнополитическите противници на кралството. Католическа Испания смята деянието за пряк удар върху католицизма. Филип Испански обявява, че ще нахлуе в Англия и ще възстанови истинската вяра. През 1588 г. той изпраща Армадата. Макар и да не води войските в същинската битка, Елизабет отива на бойното поле, за да повдигне духът на войниците. В своята знаменита реч пред тях тя казва: „Знам, че имам тялото на слаба и немощна жена, но имам сърцето и стомаха на крал и то на краля на Англия!“. Дали заради климатичните условия, или заради силата на думите й, англичаните побеждават испанците в тази знаменита битка.

През 1560 г. с одобрението на Елизабет се създават т.нар. „Морски кучета“. Това е група, съставена от знаменити пирати, чиято цел е да тормози и плячкосва испанските кораби. Едни от най-известните участници в нея са сър Франсис Дрейк и сър Джон Хоукинс. По време на управлението на Елизабет, се водят някои неуспешни кампании във Франция. Едно от изпитанията за нея е въстанието в Ирландия, известно като Деветгодишната война. То бележи по-късните години от нейното управление и в крайна сметка ирландците се предават и подписват мирно споразумение след нейната смърт.

С напредването на годините, Златният век на Елизабет постепенно залязва. Победата над Испанската Армада е върхът, след който събитията постепенно започват да се влошават. Малко след знаменитата победа умира най-близкият приятел на Елизабет – Робърт Дъдли. Постепенно някои от членовете на Тайния й съвет също издъхват, като най-сериозна е загубата на сър Уилям Сесил. Това довежда до нови опити на благородници да станат нейни фаворити и до допълнителни интриги в кралския двор.

В самия край на управлението й зачестяват лошите реколти и стопанските проблеми. През 1601 г. Елизабет държи известната си „Златна реч“, в която отбелязва: „Да си крал и да носиш корона изглежда приятно за тези, които гледат отстрани, но това не се отнася за тези, на които им се налага да го правят…Може да сте имали много мъдри принцове преди мен на трона, но никога на него не е седял някой, който да ви обича толкова силно.

Елизабет издъхва в ранните часове на 24 март 1603 г. Седмици преди това тя е потънала в депресия от загубата на близките й приятели и съветници. Националната гордост от победата над Армадата и културния възход на Англия отекват дълго след смъртта й. Някои историци отдават успехите й на чист късмет, докато самата Елизабет вярва, че те се дължат на Божията помощ и закрила.

 
 
Коментарите са изключени

Какво е коронавирус и какво научи Китай от SARS епидемията

| от |

Между ноември 2002 и юли 2003 г. Китай се изправя на едно много дълго и мъчително предизвикателство. Възникналата епидемия позната още като SARS или тежък респираторен синдром е специфична битка, която бързо успява да се превърне в обществена заплаха. За периода на върлуване са регистрирани повече от 8090 случая и 774 смъртни случая в 17 страни. Днес китайските лекари използват натрупаните знания от 2001-2003 година, за да неутрализират новата епидемия, която бързо и смело започва да се превръща в сериозна медицинска напаст.

Епидемията Sars започва със симптоми, които напомнят за грип и може да включват  висока температура, болка в мускулите, умора, кашлица, сухо гърло и други популярни симптоми. Едва ли би изненадала с нещо по-различно от обичайния зимен грип, идентичното при всички случаи е температура над 38 градуса по Целзий. Колкото повече се засилват симптомите, толкова по-често пациентът започва да остава без дъх и да развива пневмония. Основният маршрут за предаване на тази епидемия е чрез контакт на лигавицата с въпросните патогени и формити – тела, които могат да носят заразата до друг приемник, без самите те да се излагат на риск.

Дори и в началото на 21-и век се оказва, че хигиената е ключът към предпазване от всички видове заболявания. Елементарните похвати са напълно достатъчни, за да се предотвратят бъдещи главоболия, но очевидно това е твърде високо изискване в Китай. Следващите превенции, имайки предвид, че заразата се носи по въздушно-капков път са насочени именно към изолацията на хора. Улиците се изпразват, всички са принудени да стоят в домовете си и за първи път летищата в страната са били снабдени с термални скенери за проверка на температурата на заминаващите.

gettyimages-1195586793-594x594

При висока такава става ясно, че пасажерът може да е заразен и не се позволява напускането. За жалост има периоди, в които симптомите още не се проявяват и точно по тази линия SARS успява да се промъкне зад границата на Китай. Традиционните антибиотици не помагат, тяхната основа насока е грип, а не зарази. В повечето случаи китайските лекари започват да използват добре познатите антипиретици – нестероидни противовъзпалителни средства (ибупрофенът е точно такъв), кислород и механично проветряване на стаята, за да се намали ефекта на заразата, а за редуцирането на възпалените дробове се използва сериозно количество стероиди.

Пациентите се настаняват в специално изолирани помещение, които не позволяват пренасянето на заразата от стая в стая. Нямат дори достъп с останалите пациенти и сестрите. Подобна методика помага значително в битката. В повечето случаи, докато тялото се бори с инфекцията, настъпва и синдромът на освобождаване на цитокини. Какво означава това?

Когато имунната система се бори с патогени, цитокините ѝ сигнализират да изпрати определено количество т-клетки и макрофаги – малко по-голяма клетка в покой, която може да се превърне в мобилно бяло кръвно телце, раздвижващо се именно по време на инфекция. И докато пътуват белите кръвни целта към вредителя, те продължават да изискват от тялото активиране на още такива. Обикновено имунната система си върши идеално работата, но в специфични случаи са необходими лекарства, които да я подтискат, за да не позволи отхвърлянето на чужди органи при трансплантация например. Синдромът възниква и при други тежки случаи, като Ебола и дребна шарка. Очевидно се проявява и в SARS.


View this post on Instagram

It’s fricken bats. I love Halloween. Video submission by @bzuriff thanks for this stunning video of #batsoup #coronavirus

A post shared by Bone Apple Tea (@alexa_likes_f00d) on

Според китайските учени, източникът на зараза е колония от подковоносови прилепи в провинцията Юнан. Според някои източници, преносителите на заразата са били забелязани и в провинция Гуангдонг. Именно там пристига и първият пациент – фермер от Фоснан. Въпреки оказаната лекарска помощ, човекът умира и никой няма много разумно обяснение за причинената смърт. Китайското правителство не съобщава за случая на Световната Здравна организация – изискване, което обикновено се санкционира солено. Макар и по-късно страната да се извинява за премълчаването, жертвите никак не са малко. Интересен е и начинът за откриването на въпросната болест.

В края на ноември 2002 г. се оказва, че Канадската Глобална Публична Здравна Информационна мрежа забелязва предупреждение от Световната Здравна организация, чийто екип за се занимава със следене на информационните канали. Кой би подозирал, че Световната Здравна организация използва всички възможни информационни канали за разглеждане на потенциални зарази. Въпросната мониторинг система официално започва да разпознава малко по-рано Арабски, Китайски, Английски, Френски, Руски и Испански. Те първи получават съобщението за потенциална епидемия. Световните медии започват да говорят за проявилата се зараза едва на 21 януари 2003 г. със значително забавяне. Преди тази дата SARS остава в пълна неизвестност за света.

Paradox_hermaph_060924_ltn

Снимка: By W. Djatmiko – Собствена творба, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1235903

Едва през 2003 г. лекарите успяват да открият причината за появата на въпросния вирус. Отговорът на тази епидемия се крие в популярната китайска практика за консумацията на диви животни. В края на май 2003 г. се оказва, че взетите проби от не толкова традиционни животни, които се продават за храна по пазарите в Гуангдонг, са заразени именно със SARS. Основен преносител се оказва азиатската палмова цивета, която обикновено живее в Югоизточна Азия и Южен Китай. Животното се храни предимно с плодове, но като хищник понякога може да заложи на местни продукти и напада дребни бозайници и насекоми.

Освен малките си размери и сериозната си агресия, това същество дава на човечеството две неща: най-скъпото кафе в света – Копи Лувак и въпросния вирус.  Преди направените изследвания и появата на тази епидемия са избити около 10 000 представителя на породата и след това са пуснати за продажба. Проблемът е, че това не е единственото животно, което може да бъде преносител. Енотовидните кучета, далекоизточни язовци и дори домашни котки могат да носят SARS. През 2005 г. става ясно, че прилепите са преносители на най-различни щамове на SARS, сред които се крие и толкова добре познатия коронавирус.

Как точно този щам е попаднал при хората? Китай е известен със своята екзотична кухня и съвсем скоро стана ясно, че едно от попялрните ястия е супата от прилеп. Въпросното гурме не просто не радва окото, но и най-вероятно би докарало доста кошмари на консумиращия го. Забавна част от медийното пространство обяснява, че супата от прилеп в момента не е причина за отприщването на епидемията, но скептицизмът трябва да бъде по-висок от всякога.

 
 
Коментарите са изключени