shareit

„Имаш четка, имаш цветове – нарисувай си рай“ по рецепта на Никос Казандзакис

| от chronicle.bg |

Никос Казандзакис е гръцки писател, чието творчество включва романи, есета, поеми, трагедии, пътеводители и не на последно място преводи на произведения като Дантевия „Ад“ и „Фауст“ на Гьоте. Смятан е за един от най-знаковите гръцки писатели и философи на ХХ век.

Роден на днешната дата през 1883 г. в териториите на тогавашната Османска империя, Казандзакис прекарва по-голямата част от живота си извън родната Гръция, с изключение на годините на Втората световна война.

Някои от романите му се занимават с историята и културата на собствената му страна и връзката между човека и Бога. Двете пъти е номиниран за Нобелова награда за литература, а през 1975 г. за един глас не успява да спечели и наградата е връчена на френския писател Албер Камю.

По случай рождената дата на автора на романи като „Алексис Зорбас“, „Капитан Михалис“ и „Последното изкушение“ събираме тук малка част от необятното му творчество. 

nikos-kazantzakis

„Почувствах още веднъж колко простичко и достъпно нещо е щастието: чаша вино, печен кестен, звуците на морето. Нищо повече.“

„Истинските учители са тези, които използват себе си като мостове и канят учениците им да минат по тях.“

„Имаш четка, имаш цветове – нарисувай си рай.“

„Идеалният пътешественик винаги си създава идеална страна, към която да пътува.“

„Единственият начин да служиш на себе си е да служиш на другите. Или да се опитваш да ги спасиш – това е достатъчно.“

„Ако бях огън, щях да горя. Ако бях дървосекач, щях да сека. Но съм сърце и затова обичам.“

kazantzakis-thumb-large

„Само една жена съществува в този живот – една жена с безброй лица.“

„Идваме от тъмната бездна и свършваме в тъмната бездна. Краткият период, в който има светлина, наричаме живот.“

„Човек има нужда от малко лудост, в противен случай никога няма да се осмели да среже въжето и да бъде свободен.“

„Красотата е безмилостна. Ти не я гледаш. Тя гледа в теб и не прощава.“

„Горчива е бавната раздяла с хората, които обичаш, по-добре да отрежеш изведнъж като с нож и да останеш отново сам в естествения климат на човека – самотата.“

„Тъй като нямам договор с определен срок с живота си, отпускам спирачката, когато стигна при най-опасната стръмнина. Животът на всеки човек е една железопътна линия, с нагорнища и надолнища, и всеки разумен човек пътува по нея със спирачка.“

Kazantzakis-Tribute-1140X530_show_inner

„Всичко, което е необходимо, за да се чувствате, че тук и сега е щастието, е просто и скромно сърце.“

„На врата на глухия можеш да чукаш цяла вечност.“

„Бог сменя образа си всеки миг. Благословен е човекът, който може да го познае във всичките му образи.“

„Какво е любовта? Не е състрадание, нито доброта. Добротата са двама души – един, когото го боли и един, който лекува. В добротата са двама – този, който дава и този, който получава. Но в любовта е един. Смесват се двамата и стават един човек. Не се открояват. Егото се заличава. Любовта ще ги уеднакви, за да станат едно…“

 
 
Коментарите са изключени

Патерностерът – най-якият асансьор на света

| от |

На Патерностерът му липсват повечето основни части, които стандартният асансьор има. Той, например, никога не спира да се движи и не разполага с врати или копчета. Всъщност кабинките му дори не се забавят, за да дадат възможност на пътниците да се качват и да слизат. Въпреки ексцентричните си характеристики, Патерностерите имат голяма фенска база, което до голяма степен обяснява защо тези необичайни асансьори продължават да съществуват.

Како виждате, този вид асансьори не е сложен по конструкция. Две ленти с кабинки, които постоянно са в ход – едната нагоре, другата надолу. И хората си се качват и слизат без чакане, без врати, без нищо…

Paternoster animated

Тези асансьори обаче са по-бавни от нормалните асансьори. Те обикновено се движат с между 30 до 40 сантиметра в секунда, за да имат възможност хората да се качват и слизат по-безопасно.

Тяхното бавно, но непрекъснато движение е основната съставка за ефективноста им: с толкова много кабинки и без нужда от спиране пътниците никога не трябва да чакат за нищо. Освен това, заедно, всичките по-малки кабинки на патерностера могат да поберат повече хора, отколкото по-голямата, но пък една кабина на обикновените асансьори.

Идеята за дизайна на този асансьор се реализира за първи път в Ливърпул от Питър Елис през 1868 г. (само пет години след като Елиша Отис решава много тежък проблем със спирачките в стандартните асансьори). Първоначално наречен „циклични асансьори“, името „патерностер“ (paternoster) се появи от приликата на системата с броеница с мъниста, които се въртят в ръцете молещите се католици. Съответно първите думи в латинската версия на молитвата „Отче наш“ са „Pater Noster“.

И въпреки че патерностерите стават популярни в Европа, не са широко приет по целия свят. През последните десетилетия много от тях дори бяха заменени, но няколкостотин все още съществуват, главно в Германия и Великобритания.

В Германия те, разбира се, са кръстени с абсурдна за нас дума „Personenumlaufaufzüge“ и са били също и в използвани в театрални представления, циркови спектакли, арт филми и други.

 
 
Коментарите са изключени

Великите авантюристи: Робърт Клайв – господарят на Индия

| от |

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

Средата на XVIII век е една от най-бурните епохи в човешката история. Успоредно с вихрещото се в Европа просвещение, силите на Стария свят се отправят през морета и океани за да коват грамадни колониални империи, чието съществуване завинаги променя курса на историята. Не съществува друга нация, която така да е повлияла на отвъд европейските земи в степен, съпоставима с постигнатото от британците.

Британската колониална империя започва като една несериозна авантюра през XVII век със създаването на няколко забравени от бога колонии в Северна Америка и придобиването на няколко пристанища в Мароко и Индия като зестра от Португалия в самото начало на XVIII век. От тук нататък, Лондон поема по пътя към величието, постлан с телата на милиони загинали, прекършените щикове на десетки вражески армии и отмъкнатите богатства на безброй земи. Това пътешествие към имперска слава е в повечето случаи продукт на личния хъс и амбиции на някои от най-безпардонните и безскрупулни авантюристи в историята. Твърде често те действат на своя глава, следвайки своите правила и своите амбиции. В този смисъл, Британската империя от XIX век е също толкова плод на частната инициатива, колкото и испанската два века по-рано.

Сред имената на завоевателите, авантюристите и откривателите, направили Великобритания най-голямата империя в историята (над 33 млн. кв. км площ), едно име блести с особена, собствена светлина – Робърт Клайв, първи барон Клайв.

Shah_'Alam_conveying_the_grant_of_the_Diwani_to_Lord_Clive

Снимка: By Benjamin West – British Library https://www.theguardian.com/world/2015/mar/04/east-india-company-original-corporate-raiders, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=19121878

Робърт Клайв е роден в имението Стич Хол, графство Шропшър на 29 септември, 1725 г. Семейството му е част от дребната аристокрация, т.нар. джентри и заема редица постове в администрацията на Англия още от времето на Хенри VII. Баща му, който също се наричал Робърт, бил адвокат и член на Парламента. Семейство Клайв имали общо 13 деца, от които седем дъщери и шестима синове. Робърт бил най-големия, а шест от братята и сестрите му така и не доживели пълнолетие. Младият Робърт има трудно детство – семейството не е особено заможно и за да се прехранва, децата са изпратени за отглеждане при роднини. Робърт израства в Манчестър при леля си, след което отново се връща у дома в Стич Хол. Всички спомени на свидетели подсказват, че е бил побойник и главатар на местна банда, която рекетирала търговците, заплашвайки ги с вандализиране на магазини, работилници и отмъкване на стоки. Учението му е пълен провал – преди да навърши 12 вече е сменил три училища, без да придобие базовите за онова време умения и познания. Това, което пропуска като образование наваксва с добър усет, природна интелигентност и чудовищна амбиция.

Когато става на 19, баща му издейства за Робърт позиция на агент на Източноиндийската търговска компания (ИТК). Той заминава за Бомбай (дн. Мумбай), но по пътя корабът му се отбива през Бразилия, където прекарва девет месеца за необходими тежки ремонтни дейности. През това време, Клайв научава да говори португалски от местните моряци, докато обикаля пристанищните забележителности. В крайна сметка младежът пристига в Мадрас (дн. Чаннай) и прекарва следващите две години като помощник в различни търговски обекти на ИТК. По това време си осигурява достъп до библиотеката на местния британски губернатор и започва да чете огромни количества литература, наваксвайки сам с образованието, което пропуска като дете. Относително монотонното му ежедневие е нарушено от пристигането на френски войски, които обсаждат Мадрас.

В хода на Войната за Австрийското наследство (1740-48г.), Франция и Великобритания водят военни действия в Индия, където французите се опитват да завземат британските позиции в югоизточните части на Субконтинента. Мадрас е превзет в началото на септември, 1746 г. Жителите му са принудени да се закълнат във вярност на Франция, но Робърт Клайв не е от хората, които превива коляно. Отказва публично, след което бяга от затвора и успява да достигне до най-близкия форт на ИТК, където се отказва от по-престижния пост на „фактор“ и се записва като редови войник. През следващите две години се сражава храбро срещу французите и участва в обсадата на Пондишери, за което си представяне е повишен в чин младши лейтенант. Няколко месеца по-късно, британците организират експедиция срещу местен раджа. Клайв, вече повишен в лейтенант, се записва доброволец и отново се прочува, повеждайки лично един отряд от около 200 души през придошла от дъждовете река. Макар силите му да са обкръжени, те успяват да задържат позициите си няколко часа до идване на подкрепления. Самият Клайв получава няколко рано но не спира да се сражава и да командва. Въпреки храбростта му обаче, ИКТ решава да направи съкращения във военния бюджет и той така и не получава чин капитан, на който се надява. От друга страна, негови покровители му издействат назначаване като интендантски офицер в един от фронтовете на ИКТ – доста доходоносна позиция, с оглед възможността за допълнително прибиране на суми „под масата“.

Cleve_at_the_siege_of_Arcot_(1751)

Снимка: By Ernest Wallcousins (1883-1976) – https://archive.org/details/pioneersinindia00johniala, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=68346013

През 1751 г., след като прекарва известно време на рехабилитация в Бенгал (през 1749-50 г., получава нервно разстройство), Клайв се завръща в бойните редици и отново блясва с дързостта си. Подкрепяния от Франция владетел на Карнатака атакува позициите на ИТК в югоизточна Индия. Клайв повежда малък отряд от 500 души в тила на врага и завзема столицата Аркот. Решен да върне основната си позиция, владетелят (науаб) Чанда Сахиб повежда ок. 7 500 души, сред които и френски части срещу Крайв и отряда му. В поредица от изненадващи нощни рейдове, Робърт Клайв успява да нанесе няколко последователни поражения на индийските войски. Обсадата продължава почти два месеца, а гарнизонът губи половината си бойци, най-вече от разразилите се в блокираната крепост болести. Въпреки това, Клайв не се предава. По време на финалния щурм на крепостта на 14 ноември, 1751 г., англичаните избиват над 400 вражески войници, губейки едва 5 души. Победата е последвана от още две години напрегната кампания, в крайна сметка доведена до успешен край от британците, които поставят свой човек на трона на Аркот. След този успех, Клайв получава широко признати във Великобритания. Самият премиер Уилям Пит Младши хвали този „пратен от небесата, самоук пълководец“. В резултат от военните успехи, Клайв, който се връща в Англия през 1753 г., получава няколко последователни мандата в Парламента между 1754 и 1755 г.

Завръщането на Клайв в Индия съвпада с нова местна война, този път срещу Бенгал. Повишеният в чин подполковник Робърт Клайв поема командването на сухопътна експедиция, която паралелно с ескадра, водена от адмирал Джеймс Уотсън, трябва да възстанови контрола над британците над град Калкута, загубен през юли, 1756 г. Британците успяват да завземат града обратно, заедно с няколко крепости около него в края на 1756 г. Няколко седмици по-късно, бенгалският владетел пристига със силна армия – британците я описват като 100 000-на, но вероятно става дума за три пъти по-малко войски. Въпреки това, Клайв разполага с едва 2000, когато е блокиран от враговете. През нощта на 4 срещу 5 февруари, 1757 г., Клайв повежда войските си в ускорен марш право през вражеския лагер за да пробие блокадата и да се изтегли. Макар и да дава немалки жертви – 37 убити и около 150 ранени, британският контингент респектира бенгалските войски и няколко дни по-късно те връщат Калкута на ИКТ. Със своята дързост, Клайв отново постига наглед невъзможното.

Няколко месеца по-късно, в средата на месец юни, британците продължават опитите си да неутрализират Бенгал, подпомаган от Французите. Двете европейски сили отново са във война (т.нар. Седемгодишна война 1756-1763г.) и използват местните владетели като пионки в глобалната си игра. На 23 юни, около 60 000 бенгалски войници застават срещу 3 200 британски и местни съюзнически части. Клайв излиза на бойното поле и печели, но не в битка. Няколко дни по-рано, той се е договорил с един от водещите противникови генерали – Мир Джафар, който срещу обещание да получи трона на Бенгал, предава своя владетел и дезертира на страната на британците.  Бенгалската армия се дезинтегрира, а англичаните печелят почти безкръвна победа.  Седмица по-късно Мир Джафар взема трона, а Клайв си тръгва със злато, сребро и бижута на стойност 160 000 тогавашни лири (30 милиона в днешна валута). Джафар раздава половината съкровищница на Бенгал на ИТК и нейните служители, с което изпълнява обещанието си, дадено пред Клайв преди „битката“ при Пласи.

Clive

Снимка: By Francis Hayman – http://www.sterlingtimes.org/memorable_images56.htm (http://www.sterlingtimes.org/clive_of_india.jpg)NPG link: http://www.npg.org.uk/collections/search/portrait/mw01347/Robert-Clive-and-Mir-Jafar-after-the-Battle-of-Plassey-1757Current image source [1], Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=565912

През следващите няколко години, Клайв се издига до командващ на британските сили в североизточна Индия. В тази си роля, той реформира местните наемнически корпуси – т.нар. сепои. Те биват прекарани през тежки тренировъчни програми, чиято цел е да ги доближат като качество до европейските войски. Междувременно, чрез подчинените си, Клайв успява да блокира опитите на Моголската империя да установи влиянието си по течението на р. Ганг и също така да контрира опитите на Нидерландия да възстанови изгубените си позиции в Източна Индия. Към 1760 г., когато се връща във Великобритания за втори път, личното богатство на Клайв се оценява на 300 000 паунда (ок. 55 500 000 паунда сегашни пари) и годишна рента от 27 000 паунда (5 000 000 в сегашни лири). Личното му обогатяване, както и цялостното изцеждане на ресурси от страна на ИТК, стават пряка причина за прочутия Бенгалски глад от 1770 г., в следствие на който, според различни оценки, загиват над 10 000 000 души.

Неприлично богат, безпардонен и на върха на славата си, Клайв се прибира във Великобритания. Използвайки своите ресурси, той си купува баронска титла в Ирландия, пожизнено място в Парламента като представител на град Шръсбъри в родното си графство Шропшър и става близък с Двора. Освен това, заделя средства за да си осигури докторска степен по право от университета в Оксфорд, въпреки че формално не е завършил дори основното си образование. Същевременно урежда своите роднини със щедри годишни субсидии и плаща за реставриране на семейното имение Стич Хол по последните стандарти на епохата. През 1765 г., Клайв заминава за Индия за последен път.

Като губернатор на Бенгал от името на ИТК, Клайв се заема да се справи с поредното надигане на местните владетели в опит да се справят с британците. Подчинените му командири печелят няколко важни победи, а Клайв затвърждава успехите с дипломатически триумф – в замяна на върнатите на моголите земи, Великият Могол – владетелят Шах Алам II, издава ферман, с който узаконява британските вадения в Източна Индия и създава легалната основа за по-късния Британски Радж. С този брилянтен дипломатически ход, Робърт Клайв на практика създава Британската империя в Индия, завършвайки своето завоевателно дело, започнато с обсадата на Акот.

След общо три години в Индия, Клайв се завръща в Британия през 1768 г. Срещу него са свикани няколко дела в Парламента, насочени към начина, по който придобива своето състояние в Индия. Собствените му думи, когато се защитава са доказателство за етиката в британските колониални служби и по-специално в ИТК – „Не направих нищо, което не беше обичайно за Източноиндийската компания. Нещо повече, предвид отворилите се пред мен възможности, аз сам съм удивен от собствената си скромност.“ В крайна сметка е оправдан по всички обвинения и дори е издигнат в рицар от Ордена на Банята.

През последните години от живота си страда от тежки проблеми със жлъчката, които го подтикват да използва опиум за да притъпи болката. В крайна сметка, на 22 ноември, 1774 г., Робърт Клайв умира от инфаркт, причинен от свръхдоза опиум. Така приключва жизнения път на един от най-безпардонните и безскрупулни колониални дейци в цялата история на Европа.

 
 
Коментарите са изключени

Спят ли рибите?

| от |

То не е точно сън, а по-скоро безмоторно плуване, но повечето видове риби прекарват известно време в почивка подобна на сън. И като нас, ако не разполагат с достатъчно време за отмора, по-късно се опитват да компенсират.

Сънят има проста дефиниция, която включва затворени очи и конкретен модел мозъчни вълни в неокортекса. Благодарение на на тези белези за изследователите е сравнително лесно да определят дали човек, друг бозайник или птица спят.  

Това определение обаче не работи при рибите, тъй като те нямат нито неокортекс, нито клепачи. Затова изследователите са принудени да разчитат на директни наблюдения на поведението им, за да определят кога и дали спят.

Обикновено, когато една риба „спи“, се наблюдават четири явления: (1) неактивност за дълго време; (2) характерна поза за почивка (като, например, отпусната опашка); (3) повторение (почивка по едно и също време на денонощието и по със същите белези) и (4) намалена чувствителност към околната среда (трудно събуждане).

Oreochromis-niloticus-Nairobi

Тилапия

Различните видове риби дремят по различни начини. Например, тилапията е била наблюдавана според горните изисквания да спи на дъното на водата, както и кафявият сом, но той спи под ъгъл между 10 и 30 градуса спрямо дъното с отпусната опашка и разпънати перки. Освен това някои видове бас и костур спят върху или под трупи на паднали дървета, а рибите, които живеят около коралови рифове, често се крият в цепнатините на рифа през нощта, за да дремнат.

При много видове риби през този период на покой се наблюдава по-ниска сърдечна и дихателна дейност, както и по-малко движения на устата, хрилете и очите. За някои видове, като сините и сивите акули, намалената чувствителност е толкова дълбока, че изследователите могат да ги хванат с ръце и да ги местят из водата без да предизвикват никаква реакция.

Интересното е, че някои видове риби изглежда никога не спят. И скумрията, и леферът плуват постоянно и въпреки че плуват по-малко през нощта, отколкото през деня, те остават чувствителни към дразнения през цялото денонощие. Една нощна птица, калифорнийската рогова акула, е далеч по-активна през нощта, но това съвсем не означава, че прекарва деня си в сън. Други видове риби, които никога не изглеждат да спят, всъщност могат да си придремват от време на време, в това число много, които живеят на големи пасажи. Според една теория за съня при рибите, някои от тях забелват очи, когато спят, а други просто изпадат в нещо като нашето замечтано състояние по време на покой.

А някои риби пък въобще не дават признаци на сън, докато са млади, но до голяма степен като нас хората, започват да спят редовно, когато достигнат зряла възраст. Някои други риби, които обикновено спят през нощта, като тавтога, пък спират всякакви признаци на сън по време на периоди на миграция и хвърляне на хайвера.

Freshwater angelfish biodome

Скалариите са представители на цихлидите

Някои цихлиди и триигли бодливки напълно забравят за съня, докато инкубират яйцата си. Тогава те не само ги защитават, но и ги вентилират като по този начин осигуряват непрекъснато снабдяване с кислород за потомството.

Zebrafisch

Данио, известно още като Риба зебра

Някои видове риби, които обичат съня, ще предприемат целенасочени действия да си наваксат загубения сън. В проучване от 2007 г. няколко изследователи безмилостно изтормозват група рибки данио като редуват чукане по аквариума със звуци от подводен говорител, за да ги държат будни. Те остават напълно лишени от сън по време на стандартния си 6-часов тъмен период, а съответно на следващия ден изследователите оставят аквариума тъмен и след проведени екперименти забелязват, че рибките са значително по-трудни за екзалтиране, а нормалното количество движения в устата и хрилете спада наполовина.

Чукането по аквариума изглежда е популярна техника сред изследователите на съня сред рибите. През 2011 г. биолози от Университета в Ню Йорк използват тази техника, за да установят, че пещерните риби не спят много в сравнение с техните братовчеди, които живеят на повърхността.

Те наблюдават четири вида риби (от водите на североизточна Мексико): повърхностните риби от вида Astyanax mexicanu, както и три пещерни вида Pachón, Tinaja и Molino. И в крайна сметка откриват, че повърхностните риби спят около 4 пъти повече от пещерните (800 минути за 24 часа в сравнение със 110-250 минути).

Колкото и садистично да изглежда стореното на клетите рибоци (поне за тези от нас, които обичат съня), биолозите от Университета в Ню Йорк лишават мексиканската риба от сън и като местят аквариумите веднъж на минута. Със сигурност рибите будуват по-дълго, отколкото са свикнали и подобно на своите братовчеди данио, те си наваксват като на следващия ден спят повече.

В стремежа си да научат защо пещерните риби спят по-малко, учените в проучването от 2011 г. кръстосват пещерни риби с повърхностни риби, за да видят дали има наследствени фактори в съня. Забележителното е, че така създаденото поколение наследява нуждата за по-малко сън на пещерната риба и в резултат изследователите заключават, че има генетична основа, която регулира съня, а генът на пещерната риба е доминиращ.

 
 
Коментарите са изключени

Изкуството на бизнеса: Енцо Ферари – Живот на скорост

| от Десислава Михайлова |

Томас Карлайл е казал, че „Историята на света не е нищо друго освен биография на великите личности“. В средата на XIX в. шотландският философ е предизвикал съвременниците си със своята теория, че заобикалящият ни свят е плод на идеите, решенията, творбите и характерите на хората, които са имали влияние в обществото. Това не са само политиците и владетелите, но също така хората на перото, религиозните водачи и предприемачите.

Някои личности са оказали глобално влияние върху икономиката и бизнес отношенията, докато други са оставили траен отпечатък върху националната си история. В поредица от текстове ще ви запознаем с предприемчивите хора, които благодарение на своите идеи и действия са изиграли водеща роля в икономиката и историята на своята държава.

Италия е древна държава с богато минало и култура. Някои от историите й са познати на целия свят като вълчицата, кърмеща двамата близнаци Ромул и Рем или докосването до Бог, изрисувано на купола на Сикстинската капела. В други случаи нейните тайни са скрити в криволичещите малки улички, в старите сгради и в преданията. Вторият по богатство регион в Италия е Емилия Романия, впечатляващ със своята кухня, гостоприемство и красиви градове с многовековна история като Болоня и Модена. Последният е бил спасяван от хуните чрез свръхестествена мъгла, и днес произвежда балсамов оцет, който в миналото е бил смятан за лечебен, а в катедралата му има барелеф, на който са изобразени героите от Артуровия епос, датиран с поне 5 години по-рано от сборника с легенди за английския крал дело на Джофри от Монмот.

Модена обаче става известна по света с нещо коренно различно. Наричат я „Столицата на двигателите“, защото на територията на града са се помещавали и все още функционират едни от най-известните заводи за производство на автомобили, като Ламборджини, Де „Томасо“, „Пагани“ и „Мазерати“. Марката, чиито корени и развитие са неразривно свързани с Модена, обаче е „Ферари“. Нейният създател е не само родом от този град, но през годините става част от градската митология. Той никога не е пътувал със самолет, нито се е возил на асансьор, но е бил любител на високите скорости и се е състезавал за Алфа Ромео. Малкото пъти, когато някой журналист е успявал да вземе интервю от него, той винаги го е посрещал с тъмни очила, поставяйки по този начин параван между себе си и публичността. Друга негова странност е, че от 50-те години нататък започва да се подписва само с лилаво мастило, в памет на баща си, който правел копия на всички свои писма с мокър печат в ярко лилаво. Това са само част от привичките на Енцо Ферари, за които си спомнят неговите подчинени. Описват го още като взискателен, непреклонен, дори леко манипулативен. Поддържал е близки отношения със своите състезатели, но във фирмата му е имало ясна йерархия и отговорности, като в края на деня – негова е била последната дума. Ферари започва кариерата си като тестови пилот и я завършва като президент на една от най-известните автомобилни компании в света.

Enzo_Ferrari_-_Wheel_of_a_racing_car

Снимка: By Unknown – Originally transfered from it.wikipedia, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=23323187

Всичко започва в един снеговит ден през далечната 1898 г., когато в Модена се ражда малкият Енцо. Поради вихрещата се буря не е много ясно точно на кой ден се е случило това, но в регистрите е вписана датата 20 февруари. Той е второто дете в дома на Алфредо и Адалгиса, които вече имат едно по-голямо момче – Алфредо Джуниър, известен още като „Дино“. Въпреки че семейството му е сравнително обезпечено, тъй като баща му се занимава с бизнес, свързан с изработването на метални части, Енцо получава оскъдно образование.

Събитието което предопределя по-нататъшния път в живота му, е Гран При в Болоня, провелото се на 6 септември 1908 г.. Тогава 10-годишният Енцо става свидетел на победата на известния по онова време пилот – Феличе Назаро и започва да мечтае за кариера като автомобилен състезател. Бил е още дете и сред другите му идеи за бъдеща кариера са също така спортен журналист и оперен певец, както обаче показва историята впечатленията на малкото момче от състезанието в Болоня реално начертават житейския му път.

Piloti Alfa Romeo

Енцо Ферари (първият от ляво на дясно) с колеги от Alfa Romeo.

Снимка: By Prospero Gianferrari Archive owned by his son Vincenzo, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2681359

Последвалите години са тежки не само за семейство Ферари, но и за целия свят. През 1914 г. избухва Първата световна война, в която 70 милиона войници участват в един от най-тежките военни конфликти в световната история. Алфредо, Дино и Енцо са мобилизирани в армията, като последният е едва 16-годишен. През 1916 г. бащата и братът на Ферари умират от разразилия се Италиански грип , докато се сражават като част от екипа на военновъздушните сили. Самият Енцо също се разболява и едва оцелява, но поради тежкото му състояние е освободен от военна служба. Голямата война му отнема брата и бащата, а когато се завръща у дома разбира, че със семейния бизнес е свършено.

Първата работа, която си намира е в малка миланска компания – „КМН“, която се занимава с превръщането на употребявани камиони в малки пътнически коли. През 1919 г. дори става техен пилот, но не постига особени успехи. Преди едно тежко състезание Ферари е нападнат по пътя от вълци, които успява да отблъсне. Въпреки премеждията по-късно той успява да финишира сравнително добре и му предлагат работа в Алфа Ромео. Така започва неговата кариера като автомобилен състезател, а успехите не закъсняват. През 1923 г. Енцо печели първото си Гран При в Равена. Именно тогава той среща родителите на легендарния италиански ас, герой от Първата световна война – Франческо Барака. Впечатлени от куража и дързостта, с които се състезава те му предлагат да вземе герба на фамилията им – черен кон, изправен на задните си копита, който да му носи успехи и да го води към челните места. Оригиналното изображение е на буен червен мустанг върху бял облак, Ферари обаче решава конят да е черен, както са го рисували върху самолетите си бойните другари на Барака в знак на почит след преждевременната му смърт. Така Енцо се сдобива с бъдещата си емблема, която изпъква на яркия жълт фон, който е цветът на град Модена.

Дали заради черния жребец, но следващата година наистина се оказва най-успешната в състезателната кариера на Ферари както го орисва семейство Барака. Тя му носи три победи и върха на кариерата му – Голяма награда на Пескара. Повишен е в длъжност като пилот на последните модели коли, които Алфа Ромео произвежда и се очаква, че ще вземе участие в най-престижното състезание – Френското Гран При. И до днес не са напълно ясни причините, но именно тогава Енцо изживява нервен срив и не взема участие в състезанието. Възможно е да е бил повлиян от смъртта на един от състезателите в екипа Антонио Аскари, който загива по време на рали през 1925 г. По стечение на обстоятелствата, именно Енцо ще погребе 29 години по-късно синът му – Алберто, който носи първата световна титла за тима на Ферари (1952, 1953). Каквото и да стои зад този епизод от живота му, факт е, че кариерата на Ферари като пилот приключва още преди да е започнала. Той продължава да участва в по-малки локални надпревари до 1932 г., когато официално приключва кариерата му на състезател с раждането на обичния му син Алфредо.

Enzo_Ferrari_-_Monza,_1967

Снимка: By Rainer W. Schlegelmilch – Gianluca Gasparini (September 3, 2016). „Quando Ferrari andava in gita“. SportWeek (33 [797]): 61. Milan, Italy: La Gazzetta dello Sport., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=51286523

Както самият Енцо споделя по-късно: „Когато един мъж каже на една жена, че я обича, той просто й заявява, че я желае. Единствената неподправена любов на този свят е тази на бащата към сина.“ Той се жени за съпругата си Лаура Доминика Гарело през 1923 г., но бракът им не е особено успешен, въпреки че двамата остават заедно до смъртта й. Енцо дори има дългогодишна любовница – Лина Ларди, която го дарява с втория му син – Пиеро през 1945 г. Тъй като разводът е бил незаконен в Италия, той остава незаконно дете до смъртта на Лаура, когато Ферари го признава, а по-късно му остава и процент от компанията. Именно в личен план, Енцо понася вторият голям удар в живота си, когато първородното му дете – Алфредо умира от мускулна дистрофия едва на 24 години. Многообещаващ инженер и бъдещ наследник на баща си Дино си отива твърде рано и оставя огромна празнина в сърцето на Ферари.

В годините, когато Енцо намалява своите участия като състезател, той създава първата си фирма – „Скудерия Ферари“ (1929), което в буквален превод е „Конюшнята на Ферари“, под шапката на Алфа Ромео. Именно в нея той събира екип от 50-тина състезатели. Енцо сключва сделки с известни имена като Бош, Пирели и Шел с цел гарантиране техническата поддръжка на автомобилите. Скудерия Ферари е сензация – по онова време това е най-големият екип, събран от един човек. Пилотите не получават заплати, но им се полага процент от наградата, която спечелят. През 30-те години Алфа Ромео изпитват известни финансови затруднения и като един добър бизнесмен Ферари решава да се възползва от това. Той наема известни пилоти като Рене Драйфус и Тацио Нуволари, но някои от тях си спомнят, че усещането да си в екипа не Енцо не е било като да си част от семейството – „той беше мил и приятен човек, но не показваше открито чувствата си.“

По това време колите все още не носят името му и това става пределно ясно за всички през 1937 г., когато Енцо е понижен от шефовете на Алфа Ромео от поста Управител на Скудерията в длъжността Спортен директор. Той не може да понесе този удар и напуска компанията, но съгласно договора си няма право да се състезава срещу предходните си работодатели през следващите 4 години. Той използва това време, за да постави основите на своята собствена компания – Ауто Авио Конструкциони, която се занимава с производството на машинни части. През 1940 г. той произвежда първите си спортни коли модел „AAC 815“, а 7 години по-късно конструира и първата си кола за Гран При, за да участва в състезанието в Монако. За разлика от времето, когато ръководи Скудерията, в собствената си компания Ферари нито веднъж не присъства лично на състезанията, а получава информация по телефона. Това вероятно се е дължало отново на пословичното му желание да стои далеч от светлините на прожекторите, но в крайна сметка не се отразява добре на комуникацията с екипа му.

Рождената дата на компанията Ферари – 1939 е близка до тази на Формула 1 и тимът на Енцо е единственият, който участва в почти всяко нейно състезание. През 1951 г. пилотът му – Хосе Гонзалес печели първата титла за тима на Ферари във Формула 1, побеждавайки Алфа Ромео. Коментарът на Енцо е, че пилотът е „убил майка му“, отчитайки специалната връзка с компанията, която поставя начало на кариерата му. Паралелно с производството на състезателни коли, Ферари започват да произвеждат и пътни коли, чиято продажба всъщност финансира участията в надпревари. Компанията създава и най-екстравагантните коли в автомобилната история: или казано с думите на самия Енцо: „Ако ви харесва тази кола, ще ви я направим.“ През 50-те години той се насочва и към американския пазар, отваряйки автокъща в Ню Йорк. Сред известните личности, които са притежавали негови коли са: Стив Макуин, Клинт Истууд, Майлс Дейвис, Роберто Роселини и др. От Ривиерата, през европейския плейбой елит до Холивуд – Ферари привлича фенове на два континента.

Колкото до състезанията, самият Енцо споделя двуполюсното си отношение към тях: те едновременно са неговите „ужасни радости“ и „манията, за която човек трябва да жертва всичко“. Не е малка черната статистика от този златен период за компанията. По време на състезания под флага на Ферари загиват пилоти като Питър Колинс, граф Волфганг фон Трипс, Лоренцо Бандини и Жил Вилньов. През 1957 г. по време на състезание в Миле Миля колата на Ферари катастрофира и отнема живота както на нейните пилоти, така и на 9 души от публиката. Официалният печат на Ватикана оприличава Енцо на съвременен Сатурн, който жертва синовете си в името на победата.

Niki_Lauda,_1975_British_Grand_Prix

Снимка: By Gillfoto from Juneau, Alaska, United States – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=22577323

Особени са отношенията между Енцо и един от най-известните му пилоти – Ники Лауда, който едва не загива по време на състезание, но получава тежки обгаряния (1976). Състезателят си спомня, че собственикът на Ферари го е харесвал заради неговата прямота, но двамата са водили не малко спорове и кавги. Постепенно Ферари започва да изпитва сериозни финансови затруднения и е принуден да продаде половината дял от компанията на Фиат, но Енцо остава едноличен ръководител по състезателните дейности. През 70-те години като дясна ръка на Енцо се издига Лука Ди Монтедземоло, който е бил предпочитан от бизнесмена поради факта, че не е бил близък с конкретни пилоти или техници. Това запознанство чрез едно радиопредаване довежда до дългогодишно сътрудничество, издигайки Монтедземоло до поста президент на компанията, след смъртта на нейния основател.

Два месеца преди да почине, Енцо получава опрощение от Ватикана и разговаря по телефона с папа Йоан Павел ІІ. Историята на автомобилите Ферари, която започва с раждането на техния създател продължава и до днес като активите на компанията са оценени на над 4 млрд. евро през 2017 г. Кариерата на Енцо е най-добре обобщена от самия него: „Ако можеш да мечтаеш за нещо, значи можеш да го постигнеш“. Така и започва всичко – с един детски блян и любов към високите скорости, за да стигне до черния мустанг върху лъскава червена броня. В епоха, когато колите не са били особено привлекателни, Енцо е новаторът, който показва, че автомобилът може да е перфектната комбинация от технология и елегантност.

 
 
Коментарите са изключени