Едгар Алън По: тост с коняк и три червени рози

| от chronicle.bg |

На днешната дата през 1809г. се ражда един автор, чиито произведения вдъхновяват всички майстори на хоръра, начело със Стивън Кинг, занапред. Това е Едгар Алън По, когото познавате може би предимно от поемата му „Гарванът“.

По е известен най-вече със своите мрачни и зловещи разкази, изпълнени с  мистерии и е сред първите американски писатели, които пишат произведенията си под формата на разкази. Той е и създателят на детективския жанр в литературата. Неговото творчество спомага за възникването по-късно на научната фантастика. Освен това, Едгар Алън По е първият известен американски писател, който се опитва да изкара прехраната си само чрез писателска дейност. Разбира се, това го довежда до сериозни финансови затруднения.

Родителите му умират, когато той е невръстно дете. Отгледан е от Джон и Франсис Алън от Ричмънд, Вирджиния, но не е осиновен от тях. След като учи за кратко в университет и прави опити за военна кариера, решава да се отдаде на писателска кариера, която започва скромно с малката стихосбирка „Тамерлан и други поеми“ , подписана анонимно – „от жител на Бостън“.

После прави завой от поезията към прозата и прекарва следващите няколко години, работейки за литературни списания и вестници. Неговата работа го принуждава постоянно да се мести. Живее в Балтимор, Филаделфия и Ню Йорк. В Балтимор през 1835 година сключва брак с 13-годишната си братовчедка Вирджиния Елиза Клем По. През януари 1845 г. огромен успех му носи поемата „Гарванът“.

Две години по-късно, на 30 януари 1847 г., съпругата му умира от туберкулоза. На 7 октомври 1849 г. Едгар Алън По умира на 40-годишна възраст.

ORIGINAL-edgar_allan_poe-01

На 3 октомври 1849г. По е открит на улица в Балтимор „в ужасно състояние и… нуждаещ се от спешна помощ“, според думите на човека, който го намира – Джоузеф У. Уокър. Едгар е отведен до близката болница, където умира в събота, 7 октомври 1849г. в 5 часа сутринта. Той не успява да се съвземе достатъчно, за да обясни как се е стигнало дотам да е в такова окаяно състояние и, незнайно защо, носи дрехи, които всъщност не са негови. Съобщено е, че Едгар неколкократно извиква името „Рейнолдс“ през нощта преди да умре, макар че е неясно към кого се е обръщал с това име. Някои източници твърдят, че последните думи на По са: „Господ да помогне на бедната ми душа“ (Lord help my poor soul).

Цялата лекарска документация, включително и свидетелството за смърт, са изгубени. Вестниците по това време съобщават за смъртта на писателя като „мозъчна претовареност“ или „интелектуална възбуда“, често срещани тогава евфемизми за смърт поради петнящи репутацията причини като алкохолизъм.

Въпреки всичко истинската причина за кончината на Едгар По остава загадка.

Мистериозността, която забулва живота, и особено смъртта на Едгар По, продължава да витае и след неговата кончина. От 1949 г. насам, незнаен човек тайно посещава гроба на писателя всяка година на рождената му дата. Тази традиция продължава вече 50 години, поради което е най-вероятно посетителите да са повече от един. Независимо от това, ритуалът е винаги един и същ: всяка година в ранните часове на деня на 19 януари, загадъчната личност вдига тост с коняк при гроба на По и оставя три червени рози.

ORIGINAL-edgar_allan_poe-1

Писателят оказва силно и значително влияние както върху американската и световната литература, така и върху космологията и криптографията. На базата на неговото творчество са създадени редица музикални произведения, филми, видео игри и други. Днес някои от местата, където е живял, са превърнати в музеи.

В чест на неговата дата, сме ви приготвили някои цитати, с които да си припомните вечното му творчество:

„Границите, разделящи Живота и Смъртта, са сенчести и неясни. Кой може да каже къде свършва едното и къде започва другото?“

„И нощите ми – призрак кошмарен –
и – без теб! – мойте тягостни дни
ме зоват в онзи край легендарен,
дето твойта походка звъни.
О, в какъв ли пак танц лъчезарен!
Над какви ли въздушни вълни!“  – На една от Рая

„Най-хубавите неща в живота те карат да се потиш“.

„Полудях с дълги интервали на ужасяващо здрав разум“.

„Ако искате на мига да забравите нещо, напомняйте си да го запомните“.

„Тези, които мечтаят през деня, знаят неща, за които тези, които мечтаят само насън, дори не подозират“.

„Имам огромна вяра в глупаците – ще го нарека самочувствие“.

„Науката все още не е отговорила връх ли е на интелекта или не лудостта“.

„Никога не съм бил наистина луд, освен в случаите, когато беше намесено сърцето ми“.

„Никога да не страдаш означава никога да не си бил благословен“.

„Вярвай само на половината от това, което виждаш, и на нищо от това, което чуваш“.

„Годините любов се изтриват от само минутка омраза“.

 

„И стоях аз в него вгледан, а той върху бюста бледен

бе от лорд по-горд и важен, че започнах разговор:

„Нямаш ти качул разкошен, но не си страхлив, а мощен,

гост от край, де в мрак всенощем бродят Сенки странен хор.

Как те Сенките наричат в черния Плутонов хор?“

Той програкна: „Nevermore!“

 

Чух, но своя слух не вярвах и учуден, поглед впервах; —

не намирах — и пак дирех смисъл в този отговор. —

Никой смъртен — уверявам! — не е бивал посещаван

в късна полунощ от гарван, гост неканен с огнен взор;

на вратата му да кацне, да пронизва с огнен взор

и да грака: „Nevermore!“

 

Не последва грак повторно: тъй замлъкна тежко, морно,

сякаш своя дух упорно вля в тоз странен разговор.

Ала слаб да го разгатна, промълвих едва понятно:

„Той ще хвръкне безвъзвратно пак във синия простор —

както всичко — безвъзвратно! — пак далеч от моя взор!“

Грак отвърна: „Nevermore!“,

из „Гарванът“

 
 
Коментарите са изключени

По следите на съкровищата с радио звездата Елена Розберг

| от |

На улицата, в градския транспорт, у дома или в офиса, в кафенето или на брега на морето – вече навсякъде хората използват мобилните си устройства и все по-често правят това в съчетание с друга дейност. Независимо от професионалната сфера, смартфонът се е превърнал във верен спътник и партньор, който неотлъчно ни помага да отмятаме служебните си задачи.

За някои от нас обаче той е много повече от това. В поредицата от интервюта „През погледа на професионалиста“ с подкрепата на Samsung ще ви срещнем с интересни хора от различни области. Всеки от тях има дългогодишен професионален опит и вълнуващи истории, които да разкаже.

Днес сме на обяд с Елена Розберг. Не буквално. Просто се срещаме с дългогодишния музикален журналист по време на „Голия обяд“. Предаването, което се излъчва всеки делничен ден от 10 до 14 часа, е част от програмата на радио Z-Rock вече 13 години, а Елена е негов водещ, автор и продуцент. Познавате я като гласът, с който хиляди слушатели отиват на работа, обядват и какво ли още не. Английски филолог по образование, учил и библиотекознание, професионалният й път сочи към журналистиката вече повече от 15 години.

Когато не е заета с предаването, радиото или семейството, Елена Розберг търси съкровища. В това начинание й помагат Ива Дойчинова и Eвелина Павлова. Неотдавна трите решават да създадат собствена медия, която разказва за всички онези хора и истории, които се пропускат в оглушителния шум около политика, оставки, сложна икономика и негативизъм. Така се ражда Triple E.Y. E., която ни среща с хора, чиито истории вдъхновяват и вдъхват вяра.

Рокът звучи, прозорецът е отворен, чува се уличният шум на летния ден, а Елена Розберг разказва.

1170x1753 (1)

Докато си говорим с теб, тече предаването „Голия обяд“ в ефира на радио Z-Rock. Ти си водещ на предаването от самото му създаване преди 13 години. Какво кара един журналист да се задържи 13 години на едно работно място?

Любовта. Това, което аз правя, е страст и любов, то не е работа, не е само професия, много повече е. И е дълбоко емоционално и много съзнателно избрано. Както радиото срещна мен, така и аз го срещнах. Същото е с музиката. И когато си влюбен в музиката, много лесно е да стоиш, да живееш и да работиш 13 години на едно и също място. Още повече, че аз съм създала предаването. Като започнем от името. То идва от романа на Бъроуз. Твърди се, че тогава за пръв път се споменава като израз „хеви метъл“ и така направихме алюзия с това произведение. Името легна много хубаво, тъй като шоуто е между 10 и 14 часа. И когато казвам на световни звезди името на предаването, те много лесно го възприемат и много бързо реагират като се налага да записват ID-та и поздрави към слушателите.

С какво те привлича радиото като медия?

О, радиото е велико! Няма по-голяма медия от радиото. Предричаха му смъртта преди години, но това очевидно се отлага вече с десетилетия и аз не виждам в близките десетилетия как ще изчезне. Просто радиото върви със стъпките на технологиите, възползва се от тях, но то има толкова силна жизнена сила, че пред него се има много перспективи.

А в радиото ме привлича музиката, може би на първо място, тъй като това е медия, която те държи на вълната на музиката. После изключителната динамика, която отговаря на моя темперамент и на нуждата ми от непосредствени и бързи емоции. Радиото ме среща с невероятни хора. То е много честна и интимна медия, близка с аудиторията. Поти няма дистанцията, която поставят телевизията или печатната медия. Радиото много бързо достига до публиката. Даже има лаф: „Това, което ще чуете по радиото сутринта, вечерта ще го видите по телевизията и на другата сутрин ще прочетете в печата.“ Точно тази динамика ми е липсвала, когато правих телевизия за известен период от време… и музиката.

1170x781 (3)

Как навлязоха технологиите в радиото, откакто ти започна?

О, аз съм почнала в радиото преди много, много години. Сега като се сещам, сме минали през най-различни възможности за свирене на музика, за възпроизвеждане, за запис на интервюта. В началото, съвсем за кратко, съм ползвала ленти, които бяха навити на една пита. Ползвали сме така наречените DAT-касети. Те са много малки като размер, с много дълга лента. Те бяха преходът към новите технологии. Сега вече програмите са изцяло дигитални. Всичко е компютри в студиото. Ефирната програма е дигитална, имам два компютъра на които непрестанно съм във връзка с целия свят. Имам възможност да ползвам звуци, музика и информация от цял свят. Радиото е много повече от това, което беше, тъй като ползваме и картина. Ето,  ще ми идват на гости легендарната американска банда Skid Row. Когато дойдат, ще предложим на нашите слушатели лайфстрийм през социалните медии, без да чакат да се монтира предаване. Това е неподправено. Тази емоция която не е режисирана, монтирана и загладена, е жестока. Радиото е много повече от една ефирна звукова медия, която предава някакви съобщения, тя е непосредствена медия, която вече има и картина.

Ти като журналист как използваш смартфона в работата си?

Изцяло и непрестанно. Ползвам го първо, за да записвам интервюта, тъй като съвременните технологии ни дават едно много високо качество на звукозапис. Имам възможност на телефона да използвам аудиоредактиращи програми, което означава, че мога да си монтирам интервюто от телефона. Ползвам телефона и за снимки, тъй като в съвременния свят нещата вече  не се случват без образ и картина. Преди ден ми гостува Джоуи Демайо от Manowar, правихме си снимки, моментално споделих тази история в социалните медии във вид на картинка, защото радиото, както всяка друга медия, много активно е влязло в социалните медии. Телефонът ми постоянно е в ръка и имам многобройни приложения. Непрестанно ползвам Spotify, за да следя съвременната нова музика И това не е част само от професионалните ми ангажименти, но и засища глада ми като меломан. Имам всякакви приложения, всички възможни места, където има музика, или където мога да споделя музика. И най-различни журналистически апликации, които и ти сигурно ползваш.

1170x781 (5)

Технологиите промениха ли потреблението на музика?

Много го промениха. Аз съм постоянно с музиката до мен. Не чакам да се върна вкъщи или да дойда до студиото, за да слушам музика. Имам много хубави слушалки, за да си доставям удоволствието да слушам качествена музика с качествен саунд – основно през телефона в момента.  Днес вкъщи подарих за рождения ден на мъжа ми един Marshall блутут колона, която е жестока. Хубаво е, когато качеството на звука е много добро. Казах ти за Spotify, аз съм нон-стоп там. Цялото семейство има семеен акаунт и всеки си слуша неговата музика. Така че да, много е променено. Дискове обичам да получавам като подарък, бих купила и съм купувала, но по-сантиментални причини.

Има ли завръщане към ретрото, особено покрай винила?

Има, да. Но трябва да инвестираш в грамофон, който е хубав и скъп. Иначе почти не си заслужава. Има ренесанс на плочите в цял свят. Даже има статистика колко пъти се е увеличила продажбата на винил. Това е свързано с колекционерска страст, луксозното усещане да консумираш хубава музика, на винил. Това не е сладникава носталгия, а по-скоро е естетско, колекционерско и показва отношение към музиката. Наистина всичко в музиката вече е много достъпно.

Как слушате музика вкъщи и имаш ли си ритуали за слушане на музика?

Ние вкъщи плуваме в музика. Сега този Marshall вади страшен саунд, можеш с блутут да слушаш от телефона, пак през Spotify, където е океан от стилове, жанрове и артисти. Той интуитивно ти предлага нова и нова музика, която отговаря на вкуса ти. Вкъщи във всяка стая имаме плейър или някакъв вид устройство, на което свири музика. В хола има големи колони Marantz, където слушаме дискове. Всяка вечер някой от нас тримата пуска музика която на нас ни харесва – от класика до много тежък рок и джаз. Изобщо музиката е средата, в която живеем.

Когато ти се случи да видиш списък със световните личности, с които си се срещнала, какво си казваш? Какво означават за теб всички тези срещи?

Казвам си „Благодаря на Господ и на съдбата, че ме среща с такива невероятни хора!“ Наистина се чувствам много благодарна и удовлетворена, за възможността да споделя техните мисли и начин на възприемане на света с моята публика. И съвсем спонтанно заставам в ролята на медиатор на някаква изключително позитивна вълна. Нашето общество, пък и световното, има нужда от положителна енергия. Рокът е непримирим, рокът е бунтар. Рокът прави света едно по-добро място. Без да звуча грандомански, но аз се чувствам на моменти като рокендрол будител. Това е толкова здравословно и толкова вдъхновяващо, че освен благодарност, нищо друго не бих могла да изпитам.

Чувствам възхищение към всички личности, с които ме среща животът и за които имам честта да разказвам на моята публика. Неминуемо променям средата по този начин, в това съм убедена.

1170x1753

Как съчетаваш работата в радиото и проекта Triple E.Y. E., който започна преди време, и който смесва всички почти медийни форми?

Хармонично и удовлетворяващо, понеже сме в екип с Ива Дойчинова и Евелина Павлова. Ние сме хора в средата на своята кариера, натрупали много идеи и опит. Беше време да намерим собствената си независима медийна платформа, за да кажем на глас, това което мислим, да представим нашите стандарти и представи за професионализъм, за естетика, и да разкрием на хората, че има смисъл да правим с любов усилия да променим нещата, които не ни харесват. Това е личен наш онлайн проект, който се надявам да бъде припознат от повече партньори, за да го развиваме. Имаме амбицията да увлечем млади колеги, да им дадем възможност те да си кажат какво мислят и да представим техните журналистически изяви. Triple E.Y.E е независим медиен проект, който ни дава свободата да търсим и да показваме без никакви компромиси, че все пак моралът, професионализмът, естетиката и духовността стоят най-отгоре. Затова избрахме за девиз на проекта „Търсачи на съкровища“ – това правим ежедневно. Този проект е сърцето ни и изобщо не пречи на другото, което правим, напротив, много хармонира с това, което всяка от нас прави. Просто е наша волна територия.

Какъв е първият твой спомен, свързан с музиката?

Най-ранният е от вкъщи със звука на виолончелото. От три-четири годишна започнах да свиря на виолончело. Цялото ми семейство са хора с изключителен усет и интерес към музиката и по традиция аз почнах да уча класически инструмент. На обяд задължително слушахме класическа музика. И първият ми спомен може би е на  Камий Сен Санс едно магическо произведение – „Лебедът“. Тогава също исках да стана и балерина. И танцувах на Сен Санс в хола и ходех на уроци.

Снимки: Мира Дерменджиева

 
 
Коментарите са изключени

Възможно ли е да сме алергични към фитнеса

| от chronicle.bg |

Повечето мързели все някога са произнасяли думите „Не мога да тичам, защото след това имам чувството, че ще почина!“ Някои от тях може и на шега да казват, че са алергични към фитнеса…

Колкото и странно да изглежда, всъщност има едно за щастие рядко заболяване, което е именно алергия към физическо натоварване – анафилаксия при физически усилия (АФУ).

ana_655x492

Алергиите като цяло се проявяват по най-различни начини, които варират от почти незабележими до смъртоносни. За щастие смъртоностна алергична реакция – анафилаксия – е рядкост. Като цяло тя засяга около 2% от населението, а АФУ имат около 5-15% от тях. Интересно е да се отбележи, че за жените е два пъти по-вероятно страдат от заболяването, отколкото мъжете.

Упражненията сами по себе си може и да не са достатъчен стимул за анафилаксия – може да са необходими някои от стандартните алергени като храна, полени и лекарства. Най-често тя се проявява след комбинацията между физическо натоварване и храна – 30% до 50% от случаите. С две думи: тялото ни може да издържи алергенната храна, може да издържи и спорта, но двете заедно взривяват имунната ни система.

Какво точно се случва?

Имунната ни система е изключително сложна и има много видове клетки и молекули, които работят заедно, за да ни пазят от патогени. Всяка нейна реакция обикновено попада в една от две категории – вродена и адаптивна, всяка от които използва конкретен тип клетки. Всички тези клетки са събирателно известни като бели кръвни клетки.

Вроденият имунитет може да бъде активиран не само от патогени, но и от неща като студено/горещо време или физическо натоварване. Клетките, които ползва, са базофили, еозинофили, неутрофили, моноцити и мастоцити. Адаптивната имунна система от своя страна реагира само на специфични патогени. Нейните клетки са B и Т и се произвеждат от лимфна система. Имунитета ни може да произвежда бързо различни видове такива клетки според появилата се заплаха, които да я атакуват и унищожат.

B-клетките не нападат директно патогена, а произвеждат антитела – протеинови молекули, които атакуват конкретни патогени, наречени антигени. Тези антитела помагат на T-клетките (и на други болестоубийци – фагоцитите) да разпознаят заплахата и да я неутрализират. Самите T-клетки са няколко вида – едни произвеждат химикали, които задействат B-клетките да произвеждат плазма, други убиват клетки, които са инфекциозни или ракови, трети помагат регулират имунната система, за да не излезе извън контрол, а четвърти (подобно на B-клетките) остават в кръвта, за да „патрулират“ и ако заплахата се появи отново, да я атакуват.

800px-Angioedema2010

Ангиоедем на лицето

Когато имунната ни система реагира на алергии, това може да се прояви със симптоми, които могат да застрашат живота. По-слабите симптоми са треска, кашлица, течащ нос, сърбеж и болка – те не изискват специално ходене при доктора и могат да се третират със стандартните лекарства. Ако алергичната реакция продължи и се засили, тя може да се превърне в анафилаксия. Тя се приема за застрашаваща живота и включва няколко органа и системи, а симптомите са гадене, повръщане, коремни болки, замаяност, затруднено дишане, подуване на лицето, гърлото и дробовете. Вените и артериите на човек може да се разширят до степен, в която кръвното налягане става прекалено ниско и той припада. Всичко това може да премине в ускорено сърцебиене, аритмия и сърдечен арест.

Анафилаксия, предизвикана от спортуване, не се различава от всяка обикновена анафилактична реакция. В текст, публикуван в Journal of Allergy and Clinical Immunology (Журнал по алергии и клинична имунология) през 1979, авторите описват случай, в които пациент получава анафилактична реакция към миди, но тя се проявява, чак когато той излиза да потича. Без спортно натоварване алергичната реакция към храната на същия пациент е съвсем слаба, а ако не консумира миди, може спокойно да тича. Реакцията се проявява само при наличието на двете.

За да бъдете диагностициран с АФУ, трябва да бъде установена точно връзка между физическото натоварване и анафилаксията. Също така трябва да се има предвид, че реакцията може да се появи и при съвсем леко натоварване – не е задължително то да е интензивно или продължително.

Алергията може и да е непостоянна – един ден да се появява при определено упражнения, а на другия при същите условия да не се появи.

allergy-1738191_640

Та отново – какво точно се случва?

Конкретният фактор (или фактори) не е установен, но общото медицинско мнение е, че отделянето на хистамин е в основата на всичко. Хистаминът е автакоид, които се държи като хормон, но има по-место действие. Отделя се от базофилите и мастните клетки на вродена имунна система, а процесът се нарича дегранулация.

Хистаминът помага за абсорбирането на алергени от органите на тялото като например кожата. Веднъж там, други мастни клетки дегранулират имуноглобулин (IgE), за който е известно, че в комбинация с този тип клетки сочи за остра алергична реакция.

С по-прости думи: физическото натоварване ускорява абсорбирането на храна от стомашно-чревния тракт. Съответно алергените имат по-голям контакт с имунната система в корема. Така че – да, човек може да е алергичен към фитнес. Но явлението е изключително рядко.

 
 
Коментарите са изключени

Произходът на хляба

| от chronicle.bg |

Хапвахте ли сандвич днес? Какво по-хубаво от лютеница със сирене върху филия. Или пица. Или топла питка. За хляба се смята, че е първата преработена храна в историята на човечеството, а същевременно е и най-потребяваната – повече хора по света ядат хляб под някаква форма, отколкото който и да е друг хранителен продукт.

Повечето хляб попада в една от две категории: подквасен, който бухва с помощта на някаква съставка (най-често мая) и безквасен, който на практика е плосък. Много от плоските хлябове – например, мексиканската тортила, еврейския маца, норвежкия флатброд или индийския чапати – са същите, каквито са били преди хиляди години. Но историята на хляба всъщност е история на плоския хляб, който се променя и става подквасен.

bread-brown-close-up-162769

Всичко започва с дивото зърно. Някъде около 11 000 година преди Христа с отдръпването на глетчерите в югозападна Азия се появяват огромни полета със зърно и първоначално номадите приемат семената сурови (както всичко останало, което ядат).

До 8000 година пр. Хр. те вече се научават да садят тези семена и да се грижат за всякакви растителни култури, с които могат да изхранват семействата си. Това е и началото на селското стопанство и така номадският начин на живот постепенно се застоява, за да се гледа земята. Първият хляб е плосък и се появява след изобретяването на хаванчето и пестика, с които зърното се превръщало в брашно.

През следващите няколко хиляди години аграрният сектор вижда много подобрения, които помагат хляба да добие статут на основна храна. Около 4000 година пр. Хр. фермерите по река Ефрат създават плуговете и напоителните системи; шумерите имат сърпа, китайците култивират пшеница и ечемик, които са издръжливи на ниски количества валежи, а в източна Европа, където сезонът е прекалено кратък за отглеждане на пшеница, ръжта става основна култура.

Мехурчета въглероден двуокис по време на варене на бира

Около 2000 година пр. Хр. египтяните откриват подквасването (най-вероятно съвсем случайно). Квасът е микроорганизъм, който се среща в околната среда – по растения, по животни и в почвата. В подходящите условия (топла влага, с нишесте или захар, с която да се храни), този организъм расте и произвежда въглероден двуокис, който кара тестото да бухва. (Квасът също така кара захарите в зърното да ферментират. Така се получава алкохол, което прави възможна друга храна – бирата – която египтяните ценяли много високо.)

Те също така открили, че с два камъка зърното ще се стрие много по-фино, отколкото в хаванчето. 

Около 600 година пр. Хр. финикийски моряци донасят хлебните методи на египтяните в Гърция. Гърците вече имат практика в сферата, но бързо усвояват изложените им подобрения, а от себе си дават фурната с предно зареждане (тази от Египет се зарежда отгоре). От Гърция технологията за правене на хляб тръгва към западен Рим. Римляните считат хляба за по-важен дори от месото освен заради качествата му, и заради това, че с него лесно може да се изхранва голямо количество хора – войски, социално слаби и т.н. Развитието на Империята разпространява тези похвати из Европа, но с нейното угасване през 400 хлябът постепенно се връща към предишната си плоска форма.

През първата половина на средновековието (400 – 1000) историята на хляба става малко мъглява. След това обаче се твърди, че норманите възраждат квасения хляб в Англия през 12 век, а до 13 – из цяла Европа отново се съсредоточава върху качеството като ползва по-добро брашно и по-добри фурни.

Мелничарите и пекарите стават висококвалифицирани професионалисти , което им носи известна власт и богатство. Заради големите си пещи пекарните били много пожароопасни и затова се строяли далеч от магазините за хляб – най-често на феодална земя като за ползването им феодалът получавал такса или направо хляб. Постепенно пекарите направили собствени пещи (някои били обществени) и се организирали в гилдии, за да се защитават и да регулират производството си.

През 1266 в Англия се въвеждат набор от закони, с които се поставят норми около теглото и цената на хляба. Понеже той е толкова важна храна, производителите на хляб могат да злоупотребяват с цената. Законите обвързват цената му с цената на зърното и ако някой от пекарите ги наруши (те са в сила до 19 век), наказанията били сурови като дори може да му се забрани да пече хляб до живот.

964px-Prise_de_la_Bastille

Превземането на Бастилията

През следващите няколко века хлябът продължава да е основна храна в диетата на хората, но тъй като повечето от тях са бедни, по-консумираният хляб бил от по-евтино зърно – ечемик, овес или ръж. Добруването между власт и общество до голяма степен зависело от това дали правителството може да снабдява хората с достатъчно хляб… или дали може да контролира бунтовете, които произвежда липсата му. Превземането на Бастилията в Париж, например, с което тръгва Френската революция през 1789, първоначално започва с бунт за хляб.

В началото на 19 век повечето хляб се прави с домашна мая (или от пивоварна), която била времеемка за отглеждане и действала непредсказуемо. През 1825 немски пекари създават пакетирана мая, която позволява лесното домашно приготвяне на хляб и гарантира предвидими резултати. Двама австрийски братя, Чарлз и Макс Флайхман, купуват иновацията и я представят в Америка.

До края на 19 век Индустриалната революция вече работи с пълна пара и газифицираните печки заменят тези на дърва или въглища. С развитието и на мелниците, за първи път в историята белият хляб вече е достъпен за повечето хора. Същевременно новообразуваната централна област на Америка произвежда толкова много пшеница, че вече хлябът може да се пече в индустриални количества. Така до началото на 20 век белият хляб, какъвто го знаем днес, вече е навсякъде из Европа на съвсем допустими цени.

 
 
Коментарите са изключени

Лошите момичета на историята: Донка Ушлинова – забравеният герой от три войни

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

Първият орден в историята на новата българска държава е този „За храброст”. По немски образец, във формата на малтийски кръст, с лъв по средата и две преплетени саби, този орден се появява за първи път през 1880 г. и е открито неподчинение към постулатите на Берлинския договор, който забранява създаването на висши държавни отличия.

Една от неговите разновидности е войнишкият кръст „За храброст”, наричан още „знак на ордена „За храброст”. Този медал се връчва на български войници, които са проявили изключителен героизъм на бойното поле. Малцина са тези които го получават повече от веднъж, а още по-малко – тези, отличени с първа степен. Един от тях е Донка Ушлинова, известна още като Донка Войвода или Донка Комитката. Българка, съпруга и герой от три войни, която се е хвърляла самоотвержено в битки за свободата на България, а днес тъне в миглите на родната ни история.

Жена-войн, оцеляла в три войни. Това описание неизменно извиква в съзнанието образ, наподобяващ Бриен от „Игра на тронове” или женски вариант на Рамбо, въоръжен до зъби. Всъщност на външен вид Донка не е нито исполин, нито буди ужас и страх. Според спомените на нейни съвременници тя е ниска, мургава и с големи очи. По душа е любознателна, винаги готова да размени дума с всеки, даже доста бъбрива, никога не се оплаква, а преминава през тренировките, несгодите и изпитанията наравно с останалите, без да се оплаче нито веднъж. Когато човек чете спомените й, може да долови и част от страховете й, най-големият от които е, че някой може да я подцени и да не й даде възможност да се бие за България. Името й означава „безценна” и тя е точно такава за своите семейство, бойни другари и родина.

През 1885 г. българи и сърби се изправят едни срещу други, след като Княжество България се обединява с Източна Румелия. В тази динамична откъм политически събития година, в село Смилево, Битолско, откъдето е и небезизвестният боец за освобождение на Македония – Даме Груев, се ражда Донка Богданова. Останала полусирак от малка, баща й я омъжва едва 15-годишна за Ставре Христов Ушлинов от село Лера (Битолско). Вероятно не става дума просто за нагласен брак, а за дълбоки взаимни чувства, защото оттогава до края на живота й, Донка почти винаги е до мъжа си – и в битовото ежедневие, и на бойното поле. Единственият случай, когато се разделят, е в началото на брака им, когато Ставре заминава на гурбет в Цариград, а Донка остава при негови роднини в селото.

Лера е китно място, разположено в подножието на Пелистер планина, в което по онова време преобладава турското население. Макар и българите да живеят добре и да имат свое училище и църква, те са подложени на своеволия от страна на местните турци и най-вече на чифлик-сайбията Джелеп Реджо. Той будел страх и ужас сред местното население, особено сред нежната му половина, тъй като имал склонността често да разширява харема си. Под лукавия му поглед попада 18-годишната Сребра, съпруга на Апостол Ушлинов, която не само била етърва на Донка, но и нейна близка приятелка. Реджо Бей бил полудял от желание по нея, но и хвърлил око на тогава 16-годишната бъдеща войвода, поради което подложил на мъки семейството им, като дори тежко пребил Апостол. Тогава Сребра и Донка измислили хитър, но и ужасен план как да се отърват от зловещия „ухажор” и да спасят честта си. Заблудили Реджеп Бей, че ще станат част от харема му, но при условие, че той лично ги вземе. Така агата отишъл невъоръжен и без охрана в дома им, уверен в своята победа. Там той бил нападнат от Апостол, Сребра му чупи краката, а Донка – ръцете. Въпреки призивите му за милост, такава не последва и трупът му е скрит в християнското гробище.

Разбира се изчезването на толкова виден турчин не остава незабелязано и през следващите дни тече бурно разследване по случая. Малко преди да бъде открит трупът на Джелеп Реджо, Донка, Сребра и Апостол бягат, поемайки отговорност за случилото се, за което са осъдени задочно от османските власти, а къщата им е разрушена. Това убийство е знаково за Донка и полага началото на нейния боен път. В гората тримата намират четата на войводата Славейко Арсов, който след щателен разпит ги приема сред своите редици. Така едва 16-годишна, Донка става част от борбата на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). Голямото й бойно кръщение е Илинденско-преображенското въстание (1903), в което взима участие четата на Славейко Арсов. Донка участва в над 20 сражения при Смилево, Златаре, Ресен, Крушие, Лева река и др. Нейният боен дух и умения са толкова значими, че войводата я посочва за пример на останалите четници и я провъзгласява за подвойвода. След края на въстанието, тя е разпределена в дружината на Смиле Войданов и заедно с Апостол и Сребра, след множество битки при Демирхисар, Прилеп и Велес, стига до българската граница.

Тримата се установяват във Варна, където след толкова време Донка се събира отново със съпруга си, за да не се разделят никога повече. Липсва информация как и защо Ставре заживява в черноморския град, но предвид по-нататъшната им житейска история и неразделност, вероятно и двамата са се търсели един друг в тези размирни времена. Донка започва да следва във Варна, като същевременно помага на мъжа си в търговията с дървени въглища. Когато през 1912 г. е обявена Балканската война, двамата съпрузи веднага се записват доброволци. Това ще се превърне в семейна традиция през следващите години. Донка и Ставре са зачислени към Македоно-одринското опълчение, във Втора рота на Осма Костурска дружина, командвана от капитан Стоян Величков.

Донка е единствената жена в Македоно-одринското опълчение, но не се остава да бъде подценена, а се бие наравно с бойните си другари. Тя участва и в двете Балкански войни, отличава се при пленяването на Явер паша и в битката при Шаръкьой, както и в боевете срещу бившите съюзници при Руен и Султан Тепе. За тези подвизи Донка е произведена в ефрейторско звание и отличена с Войнишкият кръст „За храброст” IV-та и III-та степен. Тя получава тези отличия под името „Донка Ставрева”, производно от това на съпруга й.

Първата национална катастрофа нанася тежък удар на стремежите и очакванията на българите, но не сломява техния дух. Оцелелите войници се оттеглят в очакване на по-благоприятни времена, в които да изпълнят заветната цел – обединение на всички територии с българско население. Донка и Ставре са едни от тях, затова не е чудно, че когато през 1914 г. избухва Първата световна война (1914-1918), двамата съпрузи отново бързат да се запишат доброволци. Както става ясно по-късно от спомените й, Донка се явява „облечена с македонската си куртка, шапка, цървули и една лека рокля.” Тези, които не познават подвизите й веднага я приемат с насмешка и дори искат да я отпратят, тъй като армията не е място за жени, но какво е учудването на главнокомандващите, когато десетки войници се застъпват за нея и разказват в подробности за нейните геройства. Донка остава сред войниците, приета е с уважение и е подложена на същата подготовка като всички останали. По-късно тя признава, че отстъпва на останалите само в близките боеве с нож, но в теорията, стрелбата и останалите неща е наравно с тях.

Това се оказва истина, тъй като в последвалото развитие на бойните действия, тя нееднократно ще засвидетелства своите способности и бойни умения. Донка и Ставре са зачислени към Втори Македонски полк, по-късно преименуван на 60-ти полк на 11-та пехотна Македонска дивизия, командван от полковник Калоянов. Това е подразделение, съставено изцяло от доброволци от българските територии, останали извън пределите на независимата държава. Със своя полк Донка взима участие в сраженията при с. Войшанци и с. Бистренци. През 1917 г. главнокомандващият на Действащата армия генерал-лейтенант Никола Жеков прави обиколка на позициите и когато стига до 60-ти полк с почуда узнава, че в неговите редици има жена и то отличила се с множество геройства и подвизи. Лично той я издига в чин младши подофицер и след края на Голямата война й връчва Войнишки кръст „За храброст” I-ва степен.

До края на войната, Донка се отличава със своите качества в битките при с. Хума, Дойран и гр. Струмица. Тя е вдъхновение за останалите войници и както с гордост казва: „през цялата война бях в редовете и носех службата наравно с мъжете. И не само не ми дотегнаха трудностите на военния живот, но напротив, изпитвах удоволствие в стихийността на боевете. Когато се изпращаше охранение и секрети, била съм сякога в първите редове.”

Бойните звуци заглъхват, битките, макар и спечелени, са напразни, защото идва времето на Втората национална катастрофа, духът до голяма степен е сломен. След демобилизацията, Донка и Ставре получават еднократна помощ от държавата в размер на 10 000 лв., с която успяват да построят малка къща в Добруджанския квартал на Варна и да създадат дом и семейство. През 1924 г. се ражда и единственият им син – Александър, според някой кръстен на великия пълководец от Древността. Тринадесет години по-късно, на 27 юни Донка умира, а некрологът й гласял: „ Почина Донка войвода, жена революционерка, героиня, самоотвержен и смел боец за родните идеали… “

Донка е истинска бойна машина, вдъхновител за своите другари по оръжие и известна сред войниците със своите пламенни речи преди сраженията. Скромна, сладкодумна и самоотвержена, тя остава трайна следа в сърцата на своите съвременници. За съжаление в днешно време може да се прочете на места, че тя е била „терорист” или че гробът й е бил премахнат, тъй като не е била платена такса за вечни времена. Въпреки това споменът за нея и нейният героизъм не може да бъде заличен и днес един от върховете в Антарктида носи нейното име.

Както казва един английски офицер, когато я среща: „Докато българското племе ражда и жени като вас да се жертват за отечеството си, знайте, че то рано или късно от Дунава до Егея и от Черно море до Адриатика ще бъде ваше.”

 
 
Коментарите са изключени