„Да убиеш присмехулник“: какво се промени за 58 години?

| от Дилян Ценов |

Сутринта на 11 юли 1960 г. американският читател все още не знае какво ще му се случи. На него, на страната, на историята на литературата. Той не знае, че през последните две години и половина една млада авторка, по приятно стечение на обстоятелствата получава финансова подкрепа от приятелите си, за да се съсредоточи върху своя роман. Тази сутрин той вече е готов.

В началото книгата представлява голям сборник със сатирични разкази, вдъхновени от родния й град – Монровил, в щата Алабама. Когато започва да го пише, средата на 50-те години, почти никой не си позволява да говори за проблемите, породени от расовите различия. Америка сякаш е свикнала с всичко. Почти сто години от Гражданската война в някои южняшки щати отношението към афроамериканците не се е променило. Две години и половина авторката работи със своя агент, за да спои отделните елементи на историята и тя да се превърне в роман. Приятелят й, вече известен писател и нюйоркски бохем, Труман Капоти, я насърчава и е един от финансовите й покровители. Дългият процес е завършен и на 11 юли преди 58 години в ръцете на читателите попада „Да убиеш присмехулник“ от родената в добрия стар Юг Харпър Ли.

Романът става хит и среща достатъчна доза критика, за да се утвърди като едно от най-необходимите литературни произведения на САЩ от последните няколко десетилетия. Нерадостните критики на някои критици, че това е „детски роман“ и трябва да бъде разглеждан единствено като такъв бързо са заглушени от молбите на десетки издателства по света да получат правата за „Да убиеш присмехулник“. Само за първата година от появата си, той е преведен на 10 езика и е преиздаван няколко пъти. Харпър Ли се превръща в литературното откритие на десетилетието.

Harper Lee Smokes
Харпър Ли

Днес се навършват 58 години откакто светът за първи път се запознава с Джин Луиза „Скаут“ Финч, брат й Джем Финч и техният приятел Дил Харис. Романът на Ли вече е смятан за класика и продължава да бъде сред най-четените книги сред подрастващите в САЩ. Само преди малко повече от година книгата отпадна от програмите на някои американски училища, заради употребата на думата „негър“, говоренето за изнасилване и други подобни… да ги наречем неща от живота.

„Да убиеш присмехулник“ ще остане класика. Вечна, колкото самата литература. Не защото винаги ще  е актуална под една или друга форма. Не защото днес целия свят се надпреварва кой  по-силно да говори за толерантност. Не и защото всеки днес иска да бъде съдник без да има и капка компетенция за това. Романът ще бъде класика поради две причини: защото е написан  с гениалната лекота, която малцина писатели притежават. Ще усетите тази лекота, когато четете. Тя е като едва доловима вибрация, която ви казва, че четивото не е писано за неговия създател. Писано е за вас. То ви кани да влезете в този свят, а не го навира в лицето ви. В него няма творческия егоцентризъм, който е пагубен за всеки артист. Романът е велик, защото „е добър“.

Другата причина, както при всичките велики произведения, са темите. Не, не говорим за отношението към чернокожите, а цялостно. Мотивите, които пронизват историята в основата – стоманобетонът, на върха на който застават определените тематики. Те са вечни и ще продължават да изплуват в реалността периодично. Защото както героите в него, така и хората днес (навсякъде по света, но нека мислим за това в България), продължават да лекуват външните белези…

to_kill_mockingbird_1962_11_-_h_2016
Кадър от филма „Да убиеш присмехулник“, в ролята на Атикус Финч е Грегъри Пек

Какво се промени за тези 58 години? Какво е по-различно от времето, когато Скаут и компанията й се опитват да изкарат Бу Редли от дома му?

Вече учителките не бият учениците в първи клас, ако не се съгласяват напълно с тях. Не е никак трудно за едно 8-годишно момиче да отиде в съседния квартал и да си купи диригентска палка. Разбира се, днешната палка ще бъде таблет, или нов лаптоп или ховърборд. Нещо такова. Никой няма да го наказва да чете по два часа на ден на умираща старица, за наказание, че е било свръхемоционално. Младите момчета на 12 години не се вълнуват от новопоникналите косми на гърдите, защото много преди това вече са видели предостатъчно за възрастта си. Момиченцата не ги карат да носят рокли на всяка цена, а момчетата със сини очи и чувствителен характер много по-лесно могат сами да изберат дали да вървят по стъпките на бащите си традиционалисти. Лошата леля стара мома вече е в историята и най-вероятно е заместена от космополитна сексапилна жена, която на 33 не се приема за стара мома. Също така, ако си в семейство от средната класа със сигурност няма да имаш една Калпурния в кухнята, която да ти дърпа ушите. Можеш да крещиш каквото си искаш и против когото си искаш. Най-хубавото обаче е това, че повечето задължения свързани с продължаването, опазването и консервираното на семейните чест, история, положение, са минало. Поне така е в цивилизования свят, в който децата водят свой собствен живот и повечето съседи дори не ги познават.

Външно всичко е променено. А в същината?

Вътрешно и до днес Атикусите по света ще бъдат изправени пред обществения съд, ако застанат против злободневното в психологията на определен народ. Няма проблем да защитавате черни, но я се опитайте да защитите Кевин Спейси, например. Направете нещо на обществено място и само чакайте снимката ви да попадне в някоя социална мрежа, а отдолу стотици души да кажат мнението си. Кръчмите са безлюдни, все по-малко се говори по площадите. Но същата тълпа днес е в социалните мрежи. Разделена на хиляди малки групи, всяка от които има огромната енергия да раздава мнения на килограм, но не и да погледне отвъд полето си на съществуване. Точно както жителите на Мейкомб, които рядко напускат своето родно място.

ARS22XBE7BFVHFFECPIUPVGYQM
Харпър Ли и Мери Бадам, която играе Скаут Финч в екранизацията на романа от 1962 г.

Децата все още могат да тичат необременени и да усетят очарованието на кекса на съседката, някоя миси Моди Аткинсън. Те все още са така невинни и обществото все още ги подготвя за живот във вчерашния, вместо в утрешния ден. Все още се опитва да ги вкара в някакви рамки, под претекст че прави бъдещето им по-добро. Бащи като Атикус и днес се намират толкова рядко. Затова пък именно те възпитават най-стойностните хора. Може би затова този човешки вид все повече липсва.

И нещо друго не се е променило. Хората продължават безпощадно да убиват присмехулници. Образите, които се присмиват над останалите. Които имитират гласовете на другите птици, но не вредят на никого. Кои са тези присмехулници ли? Все трябва да се сещате за някой такъв. Това е вътрешният ви глас, който, подобно този на Скаут, най-вероятно е прав.

Парадоксално на тази съвременна реалност, съветът на Атикус Финч и мисис Моди Аткинсън продължава да бъде един от най-четените в литературата. Затова днешният ден не е случаен. В такива като него има смисъл. От „Да убиеш присмехулник“ винаги ще има смисъл.

Благодарим ти, Нел Харпър Ли! За това, че ни показа не само колко жестоки са възрастните, но и как да оцелеем в тяхната игра. 

 
 

Моделката, която гледа овце

| от chronicle.bg |

Хейда Асгеирсдотир живее насред зелената пустош. У тях е тихо, чува се  и само телевизорът, който мърмори в съседната стая при майка й. Хейда не е по разговорите с журналисти. Тя е фермерка в овцефермата в Лиотарстадир (Ljótarstaðir) – място толкова отдалечено, че самите исландци го наричат отдалечено.

Асгеирсдотир е бивш модел, но истава известна в Исландия за това, че се противопоставя на строежа на хидроелектроцентрала, която щеше да раздели и наводни земята й. След като се съгласява да помогне за написването на книга за опазването на околната среда заедно с журналиста Стейнън Сигурдардотир, Хейда открива, че въпросната книга е озаглавена „Heiða – Fjalldalabóndinn (което се превежда като „фермерът в долината“, това е прякорът й)“ и е за самата нея, а не за борбата й срещу централата. „Исках внимание заради централата, но после се оказа, че цялата книга е за мен. Исках да изчезна вдън земя, имах чувството, че ще получа инфаркт.“ обяснява тя пред сайта peoplewemet.org

Днес Хейда е на 40. Тя е била модел през късните си тийнейджърски и ранни 20 години.

908688

„Бях високо, кльощаво хлапе и един ден една жена ми каза, че мога да бъда модел. Изведнъж беше добре да изглеждаш смешно“, така тя описва пътят си към моделството.

Животът й обаче не се променя из основи – тя не харесва да седи редом с 50 други момичета и да се опитва да бъде най-красивата. Затова напуска моделството и започва работа като учител и полицай.

Когато е на 23, здравето на баща й се влошава и понеже сестрите й не се интересуват много, тя поема семейната ферма… 6464 хектара. Там тя гледа 500 овце, с които се оправя до голяма степен сама. През лятот овцете пасат навън и тя се възползва от свободното време, за да поправи каквото има за поправяне. Те я и много опитен овцестригач като направи фурор на тазгодишното световно първенство по стригане на овце в Нова Зеландия.

Трудна работа е да прехвърляш слама и да караш 20-тонни земеделски машини, но това, което Хейда никога няма да си признае и сигурно никога нямаше да знаем, ако не беше книгата за нея – тя е голяма феминистка и иска да покаже на всички жени, че могат да правят каквото си искат. Тя израства с жена президент в Исландия и има прическа и играчки подобни на мъжките.

Земята й е голямата й любов. След като публикуват книгата за нея през 2016 година, тя често намира бележки с окуражителни думи и бутилки с алкохол в пощата си. Последно намира бутилка коняк с надпис „С любов, от читатели“.

За Хейда връзката никога не е била приоритет. Във фермерската работа няма доходи за двама, пък и не обича да спори с някого и да й казват какво да прави.

 
 

Парадокс на шкембето

| от Емил Кирилов |

Скъпи читателю, ще започна с това, че самият аз не съм огромен почитател на шкембето, но в определени ситуации, при наличието на подходящи компания и настроение, се случва да изсипя 2/3 бурканче чеснов дресинг и още толкова люто в купа вряла чорба и да се отдам на момента. Толкова за мен и хранителните ми навици.

Нека Ви занимая с един особен парадокс, който ангажира мисълта ми от известно време насам. Условно му давам името „Парадокс на шкембето”. Но за да стигна до него, ще се наложи да започна от по-далеч.

Познавам немалко хора с огромни библиотеки в просторни, но уютни частни имоти в централните квартали на столицата ни или из други красиви български градове. Хора с музикален вкус и богата обща култура, потомствени интелектуалци. С тях бихте могли часове наред да коментирате теми като съвременно изкуство, международно положение, екологична криза и религия, без да се страхувате, че ще ви удавят в клишета и заучени от телевизора бързосмилаеми житейски постулати, които да ви изложат на риска да им повърнете в лицето  след петата минута опит за нормален разговор.

Хора с таланти, с образование и с родители, които също имат образование. И таланти. Хора, които извършват полезни за обществото ни дела. Лекари, музиканти, творци, бохеми. Хора, които се смеят от сърце, умеят да пътуват и да се наслаждават на живота с неголям бюджет, въпреки че имат добри финансови възможности. Хора, които обожават природата, имат разнообразно ежедневие, спортуват, четат, грижат се за себе си.

С такива личности можеш спокойно да се появиш на прием във Военния клуб или на представление във Виенската опера. С такива хора можеш да идеш да окосиш на вилата, както и да седнеш да удариш две ракии в някоя квартална кръчма, където да отопите заедно парчета бял хляб в мазното на дъното на купа с люти чушки с чесън, лук и оцет.

Не е изключено да ги чуете да се оригват над шише непретенциозна обикновена българска бира в градинката до тях, обути в 15-годишни кожени кецове adidas от тия, дето не се късат никога и вече не се произвеждат. Облечени в домашни дрехи с лекета, докато прехвърлят крупни суми пари от едната си сметка в другата си онлайн с помощта на китайския си телефон с разбит панел и разхождат кучето си.

Ще чуете от тях истории за маса, в които те са били или върху, или под нея, или са я обръщали. Ще спорите с тях за политика, ще слушате историите им за пътешествия из Азия и Австралия.

Ще ядете с тях суши, каквото майсторски ще ви приготвят. Но и шкембе. Ще ви е мило. Ще ви е добре. Ще си приличате.

Съвсем не е задължително обаче, някога да срещнете тези хора. Даже твърде вероятно е това никога да не се случи. Особено ако често доброволно посещавате места като мола, където ще се натъкнете само на хора с обноски, които ядат суши.

Те може и да идват от семейства, в които никой никога не е слушал Queen, камо ли да спори дали „Бохемска рапсодия“ се доближава по сюжет до обективната история на Фреди Меркюри и компания. Бащите им са ги отгледали със сръбско и са мечтаели да ги задомят за някой международен шофьор или айде, добре – лекар, ама да е от шефовете по болниците. Че едната култура без пари можеш да си я туриш на…

Както и да е.

Отидете в който и да било мол и питайте който и да е произволен човек на ескалатора, облечен в нов черен анцуг за 300 лева, с айфон последен модел на изплащане и с прическа: „Яде ли шкембе?“ и „Ерик Клептън певец ли е?“. И на двата ви въпроса ще отговори с „не, не“ и ще подмине. След това ще седне на маса до някой стъклен балкон, който никога не е огряван от слънчева светлина и ще се чуди как да завърши финансово месеца без да се изкуши от най-новата процедура за лице и шия с кристали и изсушени лайна от лама в студиото за красота отсреща.

След това ще й/му донесат салата за 15 лева с маракуя и бурата, която тя/той ще снима за Instagram. След това ще отиде и ще си купи последната книга на Вената Райкова, защото чете литература и се развива личностно. След това ще даде 2 лева на клошар пред мола и ще се снима и с него. Пак за Instagram. Добър човек.

След това, описаното дотук ще се повтори още безкрайно много пъти в безкрайно много дни през следващите 15-20 години от този иначе къс човешки живот. Ако не умрем всички накуп преди това, разбира се. И през цялото това време този човек никога няма да пророни и една сълза за спасението на собствената си душа над вряла купа люто шкембе. Разбирате ли? Никога. Това наричам аз „Парадокс на шкембето”.

 
 

„Everybody Knows“ трейлър: какво се случва с Пенелопе и Хавиер?

| от chronicle.bg |

Асгар Фархади е име, което не може да не ни накара да наострим уши. Особено когато става въпрос за най-новия му филм, в който главните роли са поверени на двамата гиганти в киното и двойка в живота – Пенелопе Круз и Хавиер Бардем. Носителят на „Оскар“ и режисьор на филмите „The Salesman“ и „Separation“ този път поставя Пенелопе и Хавиер в свят, напрегнат до краен предел.

„Everybody Knows“, за разлика от повечето филми на Фархади, които са на ирански, е испаноезичен филми и това е причината да не се класира тази година в предварителната селекция за „Оскар“ за най-добър чуждоезичен филм.

Официалният синопсис гласи:

Филмът проследява съдбата на Лаура (Пенелопе Круз), която пътува от Аржентина до малкия си роден град в Испания за сватбата на сестра си, като за повода води и двете си деца. По време на радостната среща и празниците, най-голямата й дъщеря е отвлечена. В следващите напрегнати дни, различни семейни проблеми изплуват на повърхността и се разкриват дълбоко пазени тайни.“

Още на първото си показване на кинофестивала в Кан през май, филмът на Фархади беше посрещнат с одобрение от критиците. След Кан, лентата беше показана и на другия голям фестивал, в Торонто.

Какво можем да очакваме от новия филм на иранския режисьор Асгар Фархади, вижте в пълния трейлър.

Световната премиера на филма е на 8 февруари 2019 г.

 
 

Най-добрите филми на 2018 г. според TIME

| от chronicle.bg, по Тime |

Годината върви към края си, а с това идват и неизбежните равносметки за това какво ни показа киното. Съвсем скоро различните асоциации, връчващи награди, ще започнат да обявяват своите списъци с най-добрите на годината.

При нас вече е първият подбор на 10-те най-добри заглавия на 2018 г. Зад него застава списание Time и неговият критик Стефани Закарек, която прави своя спорна според нас класация.

Списъкът е първият легитимен критически поглед над добрите заглавия, които се появиха през 2018 г. 

По наше скромно мнение, едва ли филмите в списъка ще оберат всички награди (с изключение на два или три от  тях). За да разберете защо, вижте кои са те в галерията горе. Филмите са подредени от „най-малко добрия“ до „най-добрия“ според Закарек.