„Чамкория“ на Милен Русков – пътуване до 20-те години на миналия век

| от chronicle.bg |

  В историята на 20-ти век няма по-бурно десетилетие от двадесетте години. Първата световна война току-що е приключила и следва период на бърз устрем и развитие.

САЩ го кръщават „Ерата на джаза“, Париж – „Лудите двайсет“. Киното, изкуствата, индустриализацията процъфтяват, във всеки аспект от ежедневието на хората се въвеждат революции.

Нещата в България обаче не протичат по този благоприятен сценарии. Страната ни губи войната, мъжете(тези, които са оцелели) се връщат от фронта озлобени. България претърпява териториални загуби и предстои дълги години да изплаща репарации на страните победителки. Цялото население влиза в порочен кръг, в който ожесточението е на преден план. Поражението във войната се пренася във вътрешния живот и не след дълго страната е в гражданска война. Правителствата се сменят, избухват революции.

Това е времето на Септемврийското въстание, Гео Милев, Червения и Белия терор и първия терористичен акт в световната история – в църквата Света Неделя.

За всичко това разказва новият роман на писателя Милен Русков, „Чамкория“. Двутомното издание излезе на 4 май и вече води класациите за най-търсени книги в книжарниците. Верен на своя стил, Милен Русков предлага на читателите една мащабна и пълнокръвна картина на историческата епоха, която „рисува“ в продължение на 4 години. Авторът бяга от съвременния изказ, той не го задоволява. Предпочита да гледа назад, към миналото, където лежат скрити безброй истории, които трябва да бъдат разказани. Затова той подробно изследва периода и прави точен портрет на народопсихологията от онова време и на хората, ожесточени от тежките политически и военни събития.

В дългоочакваната си четвърта книга авторът на „Възвишение“ разказва за бай Слави, шофьор на омнибус, който по силата на професията си се забърква в бурните събития на своето време. Действието се развива през 20-те години на миналия век, когато в България се борят две големи военнополитически групировки. Разказът се води от самия главен герой на език, близък до този на епохата. И макар самият той да не е политически пристрастен, характерът му го подхлъзва малко по-дълбоко в сенките.

Сюжета Русков намира случайно. „Като четох за обира на турската хазна в Арабаконак покрай „Възвишение“, попаднах на другото голямо събитие, което се е случило там – атентата срещу цар Борис III през 1925 г.“.

„Проучих историята на това десетилетие в България, която не е и много известна, защото е премълчавана и от двете страни. Тогава има много тежък сблъсък между военните, от една страна, и Единния фронт, където са комунисти, земеделци и анархисти, от друга. В буржоазна България, тъй като военните в края на краищата са нейни представители и охранители, всичко, което те са правили, се е премълчавало, дори и след като режимът им пада от власт. Или се е премълчавало, или се е разказвало с много недомлъвки. После, когато комунистите идват на власт, те изкарват мръсните ризи на другата страна, но премълчават много от своите собствени дела“, разказа авторът в интервю за „Дневник“. „Това е невероятна история. Тя е удивителна и смайваща, разбира се, и е много мрачна.“

 
 

Трейлър на The Aftermath: къде още ще гледаме Кийра Найтли?

| от chronicle.bg |

Докато гледаме как се представя Кийра Найтли в ‘“Колет“ (в програмата на CineLibri 2018), насочваме погледите си към следващия интересен проект на тази страхотна актриса.

Продуцентската компания Fox Searchlight пусна първия трейлър на филма „The Aftermath“ – драма, развиваща се в периода след Втората световна война, която разказва за любовния триъгълник между персонажите на Кийра Найтли, Александър Скарсгард и Джейсън Кларк.

Филмът е базиран на романа на уелския писател Ридиан Брук и е режисиран от Джеймс Кент. Сценарият е на Джо Шрапнъл и Ана Уотърхаус, екипът зад „Race“ и „Frankie & Alice“.

Ето какво гласи официалният синопсис: „В следвоенна Германия през 1946 г. Рейчъл Морган (Найтли) пристига насред руините в Хамбург, за да се събере със съпруга си Луис (Кларк), британски полковник, отговорен за възстановяването на разрушения град. Когато се нанасят в новия си дом, Рейчъл е поразена от решението на съпруга си: да делят къщата с предишните й собственици – немски вдовец (Скарсгард) и травмираната му дъщеря. В тази нажежена атмосфера емпатията и скръбта отстъпват място на страстта и предателството.

Очакваната премиера на филма е за края на април 2019 г. Сега спираме с приказките и ви оставяме в компанията на прекрасната Кийра и нейната приятна мъжка компания.

 
 

П. Г. Удхаус: „Човек не се смее много, когато е сам.“

| от chronicle.bg |

Никой никога не е сбъркал с четенето на сър Пелъм Гренвил Удхаус.

Английският писател хуморист в продължение на 70 години пише едни от най-остроумните и забавни романи на английската литература. 40 години след смъртта си, продължава да бъде четен и обичан.

Роден е на днешната дата в Англия през 1881 г. в семейство от висшата класа. По-голямата част от зрелия си живот прекарва във Франция и САЩ, но винаги основни персонажи в книгите му са членове на висшето английско общество от преди Световните войни.

Забавният англичанин е татко на чудесните персонажи Джийвс и Устър, в чийто обувки може да гледате Хю Лори и Стивън Фрай на екран, както и на безброй шеги с английските обноски и нрави.

Българският е чел и чете редица негови книги, сред които „Нещо свежо в Бландингс“, „Стрихнин в супата“, „Горе главата, Джийвс“… А днес, ние предлагаме няколко цитата на един от най-добрите хумористи на миналия век.

pg-wodehouse-01

„Най-лошото на гнева е, че те вкарва в потресаващи прояви на безразсъдство и после хладнокръвно те зарязва да се оправяш както можеш.“

„Знаете ли, колкото повече живея, толкова повече разбирам, че големият номер в живота е да си достатъчно убеден какво точно искаш и да не се оставяш да те разколебаят разни хора, които си мислят, че знаят повече от теб.“

„Това е животът – постоянна поредица от неразбирателства и прибързани действия.“

„Винаги съветвам хората, никога да не дават съвети.“

114120469-594x594

„Всичко забавно в живота е неморално, нелегално или те прави дебел.“

„Няма по-сигурна основа за добро приятелство, от еднакъв вкус за литература.“

„Има едно единствено средство за борба с белите коси. Било е измислено от французите. Казва се гилотина.“

„Понякога просто сядам на пишещата машина и псувам.“

515383808-594x594

„Най-ужасната работа в писането е, че никога не можеш да си сигурен дали написаното си струва.“

„Човек не се смее много, когато е сам.“

„За да откриеш истинския характер на един човек, поиграй голф с него.“

„В разговорите съм като играчка с часовников механизъм – трябва да бъда нагласен първо.“

2911212-594x594

„Никога не съм завиждал на друг писател. Такъв ненаситен читател съм, че винаги съм благодарен, когато си намеря нещо хубаво да чета.“

„И тя има мозък за двама, което е точно количество, което едно момиче трябва да притежава, за да се омъжи за теб.“

„Той беше точно толкова интелигентен, за да знае кога да си отвори устата, докато яде, но със сигурност не повече.“

„Ако има нещо, което не харесвам, е някой да ми споделя мъките си, когато аз искам да му споделя моите.“

 
 

Кои са по-опасни: кулагиновците или ричардовците?

| от Вучето |

Най-скандалният български гримьор стигна до края на пътя от “Осанна” до “Разпни го”. След като потроши малко продуцентска покъщнина, беше набит от “мецана” Костова с пластмасова бутилка и разби с неподозирана за крехката си физика сила вратата, водеща към външния свят, зрителите най-после се възмутиха и обърнаха палеца надолу. 70 и няколко процента дислайк изпратиха Кулагин да си лакира ноктите у дома, при баба и мама.

В Къщата ликуват, пият и пеят възрожденски песни, за да ознаменуват освобождението от тиранина. Сдружение “Майки срещу насилниците на жени” се обърнаха с искане към премиера да обяви 15 октомври, датата, на която Кулагин напусна шоуто, за национален празник. В няколко града на страната се канят да организират през уикенда всенародни тържества, на които да се раздава курбан за здравето на пострадалите от ръката на гримьора на ВИП-ове, Папи Ханс и Ваня Костова.

Главата на змията беше стъпкана и Доброто възтържествува. Както винаги.

А дали наистина?

Заради разиграващите се вече повече от месец циркове около Валентин Кулагин и несекващите коментари за безобразното му поведение, някак на заден план останаха други панаирджийски мечки. Именно те използваха интереса към главния дразнител в реалитъ предаването като параван, зад който да скрият собственото си безобразие. Думата ми е за Ричард Величков – “Ричи”.  И не конкретно за него, а за  всички немуподобни, които бродят из фитнес-клубовете на републиката и помпат мускули в очакване да станат известни. Ако не може утре, то поне вдругиден, че много им е спешно да почнат да ги спират хората по улиците и да ги молят да си направят селфи с тях  Междувременно се явяват на разни конкурси за Мистър Едикаквоси по слипчета Andrew Christian (дизайнерският надпис на ластика моментално прибавя поне десет точки отгоре). Освен това четат литература за самопознание и самопомощ: “Преди да се гръмнеш прочети тази книга” (подвеждащо заглавие – НЕ е книга за лов и риболов!), “Силата на духовната интелигентност” (висока топка!) и “ Лидерите винаги обядват последни”( още по-висока топка! Допълнително затруднение: от нея се огладнява…)

Ричардовците са непреклонни в амбицията си да станат милионери като правят…нещо. Представят си как след време някой ще напише книга за самопомощ, вдъхновена от техния светъл пример, със заглавие: “От Смолян до милиона”.

Друго нещо, с което ричардовците си запълват времето в очакване да се случи националната известност и първият милион, е като спят с жени, които не непременно харесват. Наричат тези жени не кифли, а “вафли”. Причината е, че като им се прияде нещо сладко и няма кифли, и вафлите стават. Жени – вафли, все тая. За тях сексът с манекенка в национален ефир или на страниците на жълт вестник с каракачанска овца е еднакво ефективен начин за постигане на заветната цел.

С ричардовците разговорът невинаги върви гладко, защото особеностите на диалектния им изказ често затрудняват събеседниците им.  Обаче ричардовците компенсират липсата на богат речник и бляскав интелект със солиден запас от 48 тениски с маркови етикети отзад на врата. Така де, нали по броя и бранда на тениските посрещат… По какво изпращат още не са го измислили.

Ричардовците са пример за подръжание за малките, които искат да станат като тях като пораснат. И как не! Казват “Добър ден” на влизане в аптека, кръстят се в черква и отстъпват място на бременни и баби в трамвая. Това последното е приятно допълнение към PR образа им, въпреки че е пълно фентъзи. Ричардовците не ползват трамвай, не защото не могат да се научат да го карат, а защото предпочитат да карат други… коли.

Ричардовците могат и да харесват кулагиновците, но могат и да не ги харесват. Те всъщност нямат нищо против да са приятели с “джендъри”, понеже на техен фон по презумпция изглеждат по… развити. А и джендърите не са им конкуреция за женското внимание. Виж, проблем са разните там интелектуалци, които хем не могат да вдигат 100 от лежанка, хем дрехите им не са италиански, но въпреки това ги водят ВИП. Нещо не излиза сметката. Изобщо, разсъждават ричардовците, ако продължават някакви сакати физици, дето говорят през лаптопа си, и други смешници без добре оформени трицепси да печелят възхищение, награди и риалити шоа, накъде изобщо  се е запътил този свят?

Накъдето и да се е запътила този свят обаче, ричардовците винаги ще се нагаждат към новата среда. Защото са нов биологичен  неунищожими вид хлебарки. Само че хлебарки с ЕГН. И се размножават. Но всички останали се правят, че не ги забелязват, понеже някак е срамно да кажеш, че домът ти е нападнат от гадините. Тогава не ти остава нищо друго освен  да се гръмнеш ПРЕДИ да прочетеш бестселъра “От Смолян до милиона”.

 
 

„Безкрайната градина“: не пипай нищо и бъди готов да видиш себе си

| от Дилян Ценов |

В продължение на десетилетия вече родното кино се надпреварва как най-добре да покаже на екран тежкия живот на малкия човек от Източна Европа. Докато някои режисьори и сценаристи все още си мислят, че това е интересно за световната публика, един от най-известните български режисьори в чужбина ни дава глътка свеж въздух. Това в няколко думи представлява филмът „Безкрайната градина“, с който театралният режисьор Галин Стоев дебютира в киното. Тази година заглавието заема специално място в програмата на CineLibri.

Всичко започва от пиесата на Яна Борисова „Приятнострашно“, която Галин Стоев поставя в Театър 199. В сценичната версия участват Радена Вълканова, Стефан Вълдобрев, Вежен Велчовски, Сженина Петрова и Владимир Пенев. Девет театрални сезона след премиерата на пиесата се появява и филмът по нейни мотиви. Режисьорът не взима нито един актьор от спектакъла. Тук всичките са млади актьори или натуршчици – Мартин Димитров, Димитър Николов, Глория Петкова, Елица Матева. Контрапункт на тази свежа група от млади хора е покойният Никола Анастасов, за когото това е последна роля в киното. Сценарият е дело на Яна Борисова и Галин Стоев. С кинематографията се захващат други двама майстори: Борис Мисирков и Георги Богданов.

maxresdefault (1)

За любителите на синопсисите, в които А среща Б, а В прави нещо трето, ще кажем, че историята разказва за двама братя, Виктор (Димитър Николов) и Филип (Мартин Димитров), които все още се справят с последствията от преживяна в миналото трагедия. Виктор работи в цветарница заедно с младата Ема (Елиза Матева), Филип е пиар на кмета на София и е обвързан със Соня (Глория Петкова) – успял мъж, който се опитва да помогне на брат си. В цветарницата, където Виктор работи обаче, има нещо специално – в задната част на помещението, скрита от околните, се крие тайната градина на Ема. И от тук започва всичко…

Най-прекрасното в „Безкрайната градина“ е неговата противоречива природа. По много параграфи не можем да наречем това добър филм – той има няколко основни недостатъка, които биха спънали всеки материал за киното. И въпреки това, той е натоварен с очарование и заряд, които нямат общо със сантименталността, или още по-малко със сляпото възхищение (което трябва да признаем, че върлува у нас) към режисьора, който идва от Франция и затова трябва да го хвалим. Не. Галин Стоев се справя добре с дебюта си в киното, просто защото е добър режисьор. И защото независимо от контекста или средствата, може да извади заспалото у нас.

4d21Infinite-Garden-filmstill-Color-01

Най-силната черта на филма е неговият образ. Картината. Това, което винаги е било най-важно в киното. Мисирков и Богданов успяват майсторски да представят всичките думи на Яна Борисова в картини. Тук не можем да не споменем и работата на Юлиян Табаков като художник и на сценаристите (Яна Борисова и Галин Стоев), които трансфомират всички условности в театъра и ги превръщат в конкретика, за да може добрият театрален продукт да се превърне в кино. В „Безкрайната градина“ декор, камера и режисьор са в перфектно взаимодействие, за да получи зрителят картина, която говори като персонаж. Няма да бъде пресилено да кажем, че някои кратки откъси във филма напомнят на филм на Уес Андерсън – контрастът, симетрията (или асиметрията), цветовете. За всичко това „Безкрайната градина“ може да бъде пример за добро българско кино, каквото от много време не бяхме виждали по екраните. Именно този ярък образ влияе на зрителя и работи в услуга на персонажите – показва ги по-добре, разкрива част от характера им. Доразказва вече намекнатото.

А намекнатото тук е прекалено много. Прекалено намекнато и недоизказано. Това е и моментът, в който „Безкрайната градина“ се препъва. Прекалено много образи, недостатъчно действие. Няма как да бъде казано по-кратко. Прекалено много хора с проблеми, но какво се променя като следствие на тези проблеми, не става ясно, освен при един от героите.

42426821_1382097705226170_6462877232934158336_n

Има и друг аспект на този въпрос обаче. Европейското кино (и особено френското) отдавна са доказали, че е възможно филм извън класическата драматургична рамка да бъде добър. Не е необходимо да има конфликт, действие, събития и всичко останало. Зависи от публиката. „Безкрайнта градина“ изисква друга настройка. Това е. Изисква отваряне на сетивата за красивото. Само тогава зрителят, заедно с актьорите, може да потърси убежище в някоя тайна градина. Да се спаси от демоните и от света, който е неприветлив. Просто трябва да бъдем готови да видим себе си там, да не пипаме нищо и да не бягаме, защото ще се събудим… И още няколко правила, с които ви съветваме да се запознаете като гледате.

„Безкрайната градина“ е хубав филм. Далеч не най-добрият, но определено най-обнадеждаващият от последните години. А нали това всъщност е смисъла на изкуството? Да излезеш променен, да събуди в теб дремещи усещания, лица, демони. „Безкрайната градина“ може да го направи. Това е хубав филм, след който виждаш света по различен начин. Някак по-плътен и по-смислен.

Информация за прожекциите на „Безкрайната градина“ на CineLibri 2018, вижте тук