shareit

#Bookclub: „В очакване на Боджангълс“ – любов, лудост и никога повече самота

| от Спонсорирано съдържание |

Те са Жоржет и Жорж. Жорж и Либърти. И ненавиждат онези ужасни сладки във формата на сърце, които се подаряват на Св. Валентин. За тях двамата празникът не свършва. Всъщност тя носи всеки ден различно име – онова, с което се е събудил мъжът й. Днес е Луиз, утре Констанс…

А когато се налага да избяга от клиниката за душевноболни, името й е Либърти. Либърти Боджангълс!

Всичко тръгва от песента на Нина Симон. Ако не сте я чували, тази книга ще ви накара да се пристрастите. А ако не сте срещали „на живо” героинята на този роман, ви предстои да се влюбите. Не защото съчетава нежността на лебед с грацията на див звяр. Заради всичко, което е. И защото умее да говори на „ти” със звездите”…

Историята на Оливие Бурдо, автора на романа „В очакване на Боджангълс”, сама по себе си е цял роман. Роден край Атлантическия океан през 1980 г., той дори не успява да завърши гимназия. Малко е да се каже, че е слаб ученик – Оливие е двойкаджия с главно Д. За свое оправдание казва: „Бях левак, отчасти глух и страдах от дислексия, така че твърде рано зачеркнах образованието си.”

Порасналият Бурдо изкарва прехраната си като брокер недвижими имоти в продължение на 10 години. После сменя още няколко занаята, докато накрая не го уволняват, тогава решава да пише. Първият му опит е провал, вторият се казва „В очакване на Боджангълс” и постига грандиозен успех. Сам писателят твърди, че докато го е писал, битовите сметки са се трупали на бюрото му. (Не е чудно, че романът недолюбва чиновниците!)

Разказът е дифоничен – спомените на сина на една безнадеждно влюбена двойка се редуват с тези на бащата. Последният е Жорж, някогашен „отваряч на гаражи” и настоящ нещо-като-писател, екстравагантен бохем с афинитет към опашатите (иначе невинни) лъжи. Разбира колко самотен е бил, едва когато я среща.

Тя е нещо като Дон Кихот в пола, рицар без доспехи със селадонено зелени очи, който всяка сутрин потегля в галоп да завладява далечните си мелници… Микс от кокотка от лудите години и шайенка под влияние на пейот. Тази неземна жена изпълва целия му ръждясал живот, приютява се във всяко ъгълче на душата му, окупира целия циферблат на часовника.

Жорж приема лудостта й с отворени обятия, навярно защото само той може да я понесе. Построяват си замък в Испания, а вместо със сестричка, даряват единствения си син с папагалка от Нумидия. Всичкият страх на Жорж се заключва в едно – че такава сладка двойна лудост няма как да е вечна…

После се случват разни неща. И хубави, и недотам хубави, но посрещнати смело. Докато един ден синът не възкликва: как другите деца успяват да живеят без моите родители? И това е голямото му, разтърсващо признание в любов и вярност към цял един свят. Свят на фантазми, партита и неутолима страст, който не следва каноните на нормалността. Какво пък – истината е зле платена дори когато е забавна като лъжа.

Някои от приятелите на двойката (например Боклука!) са не по-малко колоритни и смешни, даже когато скърбят:

Бе дошъл да сподели болката ни, а бе донесъл своята, това правеше твърде много болка на едно място и тогава, за да я облекчи, Татко отвори бутилка с толкова силен алкохол, че дори не бих го изсипал в подножието на бора. И аз ги гледах как пият и говорят, после пият и пеят. Припомняха си само весели неща, смееха се и аз се смеех с тях, защото човек не може непрекъснато да бъде нещастен.

Затова… направете си един коктейл с чадърче, пуснете си джаз и се отдайте на тази пееща книга – четете и споделяйте щастливи очаквания. Когато трябва да се понесе една беда, хората никога не са достатъчно много. Но не плачете за любимата на Жорж, току-виж размахала среден пръст! Танцувайте заради мистър Боджангълс – той сега се моли за нея.

 
 
Коментарите са изключени