shareit

#Bookclub: Откъс от романа „Софийски магьосници“

| от chronicle.bg |

В тази книга ще намерите безплатно заклинание за възстановяване на продупчен билет, на гърба й ще прочетете похвални слова от издания като „Магьосническо дело“ и имена на известни магове, които биха накарали всеки световен магьосник да се почувства недостатъчен. Това е книга, в която вълшебствата извират от неочаквани места, а София приема паралелен образ, невидим за непросветените.

„Софийски магьосници“ е дебютният роман на Мартин Колев, който има зад гърба си публикации в редица литературни издания, сборник с разкази („Кучето на терасата“) и колекция кратки разкази („Микро“). Носител е на наградата за къс разказ „Рашко Сугарев“ и на наградата за пиеса „Славка Славова” на Театър 199 (2017).

В първия си роман той смесва магията с гъстия софийски въздух, за да изгради напрегната обстановка, в която не е никак лесно да си софийски магьосник – браниш града от силите на злото, без в замяна да получиш дори една безплатна бира.
Докато маг-милицята губи времето си обискирайки сладкарници, мрачни сили пълзят през нощта и отвличат столичните магове. Начело на опитите да бъде разкрито какво се случва застава Свилен Воев. Той мрачен софийски магьосник, чийто помощник по неволя се оказва младият Бриян, който случайно открива, че столицата е много по-интересна, отколкото се вижда с просто око.

„Софийски магьосници” е шантава смесица от фентъзи, хумор и приключенски роман. В него ще срещнете познати и непознати столичани – от брадатия дюнерджия през неуверения тийнейджър и твърде разумния колега до фаталната красавица, която има.

В мрака бродят сенки, сива котка изниква на всяко местопрестъпление, а слънцето над София залязва ли, залязва…

Предлагаме ви да прочетете откъс от романа, а ако искате да научите повече за него или за автора Мартин Колев, премиерата на книгата ще се състои на 11 май Dada Cultural Bar (ул. Георги Бенковски” 10).
Градът като джаз

– Магията е музика. Свикнали сме да следваме потока на думите, които я контролират. Но ако пренебрегнем навика, можем да се отдадем на ритъма, да го оставим да ни води по течението. Знаеш ли какво чувам щом се заслушам в София?

– Какво?

– Джаз.

Бриян потръпна. Помисли, че му е студено въпреки одеялото и чая. След това дочу музиката. Наистина беше джаз – жив, самобитен, леко налудничав. Като града наоколо.

– Да – каза тихо, за да не заглуши ритъма.

– Сега ми кажи какво усещаш.

Бриян понечи да заговори, но ритъмът го изпревари. От устата му заизлизаха думи, свободни като танц и свързани като мелодия, нечии думи, които не можеше да контролира:

– Гледам града и го виждам. Затварям очи и го чувам. Светлините на сградите се размиват, завъртат се една около друга и стават на звуци. Бялото отеква дълго, а жълтото е постоянен, упорит ритъм. Червеното и за миг не може да остане на едно място. Музиката започва и вдигам ръце, очакванията са излишни! Вървя нанякъде, дишам.

Бриян потрепери под одеялото.

– Трамваят се клатушка по релсите и ту забавя, ту забързва темпо. Някой побягва към него – равни, къси крачки – наблизо притичват токчета и задават нов ритъм. В какофонията се включва клаксон на автомобил, аларма на друг, някой подвиква, дете заплаква, жена се смее. Щракане с фотоапарат, щракане с пръсти, звънче на велосипед и шумолящ пакет зрънчо, автоматичен глас от таблото на спирката, тряскане на врата на магазин, сирена на линейка и изпусната на плочките монета, наблизо каканиже просяк, а мъж говори по телефона…

Той вдиша дълбоко хладния въздух преди да продължи:

– Така разбираш, че слушаш истинска музика – заглушава мисълта ти, увлича те в съзвучие, същински празник! И наистина, работният ден свършва. Полицейски сирени, щракане на запалка, отваряне на вино, някой въздиша, друг киха, жена крещи, момче тананика, бастун по тротоара, трясък на врата от течението, последния слънчев лъч, отнякъде звучи „Аз съм Сънчо“, пронизителни разгонени котки, куче диша тежко, спускат решетките на бижутерия, местят пейка в парка, фонтанът пее, улични лампи пригласят, по стълби барабанят крачета, ръце ръкопляскат…

И изведнъж всичко утихва. Хората пред светофара чакат, чакат сякаш безкрайно. Най-сетне той надава вой, светва в зелено, зеленото на дръвче, на свобода, на бирено стъкло. Вървя нанякъде, дишам. Аз съм малка, недоловима, незаменима част от музиката…

Бриян млъкна и отново си пое дълбоко дъх. Щом отвори очи, с изненада видя отново познатия покрив, комина, лицето на Буря.

– Никога не бях усещал София по този начин! – промълви той изумен. – Имах чувството, че съм част от някакъв жив организъм.

Софийски магьосници_покана

 
 
Коментарите са изключени за #Bookclub: Откъс от романа „Софийски магьосници“