shareit

#BOOKCLUB: Наследството на Жан-Пол Сартр

| от chronice.bg |

На този ден през 1905 г. в Париж се ражда Жан-Пол Сартр. Френският писател, философ, есеист и драматург е сред знаковите фигури в литературата и политиката на ХХ век. Представител на екзистенциализма, с леви политически убеждения, защитник на най-онеправданата и бедна част от населението, той прекарва живота си в защитаване на нейните интереси. Затова и на погребението му през 1980 г. десетки хиляди души съпровождат ковчега по пътя към гробището в Монпарнас. Процесия, която се е повтаряла само веднъж преди – за Виктор Юго. Основна част от тези хора са младите, студентите, бедните – всичко онези, за които подкрепата му е била животоспасяваща.

Голяма част от творчеството му е посветено на свободата. Негова е теорията, че човек е „обречен да бъде свободен“. Но трябва да внимава, какво прави със свободата си – да знае, че нищо не е абсолютно и безкрайно. Когато е на 24 години, се запознава със Симон дьо Бовоар (друга знакова за Франция фигура) и двамата остават партньори до смъртта на Сартр. Връзката им е известна с това, че двамата не са се придържали към моногамията, а са си позволявали интимни отношения с много други партньори. Сартр и дьо Бовоар подкрепят марксистката идеология, опитват да водят социалистическа съпротива през Втората световна война и се занимават с издаването на вестници.

В края на живота си авторът казва, че едно от нещата, с които иска да бъде запомнен е книгата му „Погнусата“. През 1964 г. е награден с Нобелова награда, която отказва да приеме – според него писателят не трябва да се превръща в институция. Факт е обаче, че Сартр е повече от институция – той променя цяла една епоха и дава началото на следващата.

Предлагаме ви да погледнем към „Погнусата“ – неговата най-популярна книга. Творба-дневник за въртележката, в която всички попадаме рано или късно. За невъзможното бягство и границите, в които сме вкопчени. Но и за свободата в рамките на тези граници, която никак не е малка. Със значителна доза цинизъм.

Ето няколко знакови цитата от книгата: 

„Развълнуван съм, чувствам тялото си като измервателен уред в покой. Аз съм изживявал истински приключения. Никаква подробност не мога да си спомня, но съзирам непоклатимата верига от обстоятелства. Прекосявал съм морета, оставял съм зад себе си градове, плавал съм по реки или съм навлизал в гори, но всякога съм поемал към други градове. Обладавал съм жени, влизал съм в схватки с мъже и никога не съм могъл да се върна назад, както плочата не може да се върти в обратна посока. И докъде ме е довело всичко? До тази минута, до това канапе, до този светлинен мехур, в който жужи музика.“

„Исках миговете от живота ми да се следват и подреждат като мигове от живот, който си спомняш. Все едно да се мъчиш да уловиш времето за опашката.“

„Нищо не се е променило и все пак всичко съществува другояче. Не може да се опише; то напомня Погнусата и все пак е нейна противоположност — най-сетне ме е сполетяло приключение. Замислям се в какво се състои то и разбирам — в това, че аз съм аз и съм тук, че именно аз поря нощта. Щастлив съм като герой от роман.“

„Часовникът отмерва пет и половина. Ставам, студената риза се слепва о тялото ми. Излизам. Защо ли? Ами защото нямам причини да не го сторя. И да остана, и да се свра безмълвен в някой ъгъл, няма да забравя себе си. Ще бъда там, ще тегна върху пода. Съществувам.“

„Вече не ги слушам: дразнят ме. Ще спят заедно. Знаят си го. И всеки от двамата знае, че другият знае. Ала понеже са млади, неопорочени и благопристойни, понеже всеки от тях иска да запази себеуважението си и това на другия, понеже любовта е нещо велико и поетично и не бива да се осквернява, те по няколко пъти седмично ходят по вечеринки и гостилници да излагат на показ жалките си обредни и механични действия.“

„Притъмнява, лампи грейват в града. Божичко, колко естествен изглежда градът въпреки геометричните си форми и как вечерта сякаш го смазва! Оттук това е тъй… тъй очевидно; възможно ли е аз единствен да го съзирам? Нима другаде, навръх някой хълм, нова Касандра не гледа в нозете си град, потънал в глъбините на природата? Впрочем какво ме засяга? Какво бих могъл да й река?“

„Когато сега казвам аз, думата ми се струва някак куха. Тъй забравен съм, че вече ми е непосилно да имам ясна представа за себе си. Единственото останало реално у мен е съществуване, което съзнава, че съществува. Бавно и дълго се прозявам. Никой. За никого не съществува Антоан Рокантен. Забавно ми е. Та какво е Антоан Рокантен? Абстракция. Мержелее ми се смътен спомен от мен. Антоан Рокантен… И внезапно моят Аз избледнява и накрая угасва.“

„Тръгвам, чувствам се като в мъгла. Не смея да взема решение. Ако бях сигурен, че имам талант… Ала никога, съвсем никога не съм писал каквото и да било от този род, само исторически статии, и то криво-ляво. Книга. Роман. Ще има хора, които ще четат този роман и ще кажат: „Авторът е Антоан Рокантен, един такъв риж, дето се мъкнеше по кафенетата“, и за тях животът ми ще бъде като живота на негърката в моите представи — нещо скъпоценно и едва ли не приказно.“

 
 
Коментарите са изключени

Изкуството на бизнеса: Енцо Ферари – Живот на скорост

| от Десислава Михайлова |

Томас Карлайл е казал, че „Историята на света не е нищо друго освен биография на великите личности“. В средата на XIX в. шотландският философ е предизвикал съвременниците си със своята теория, че заобикалящият ни свят е плод на идеите, решенията, творбите и характерите на хората, които са имали влияние в обществото. Това не са само политиците и владетелите, но също така хората на перото, религиозните водачи и предприемачите.

Някои личности са оказали глобално влияние върху икономиката и бизнес отношенията, докато други са оставили траен отпечатък върху националната си история. В поредица от текстове ще ви запознаем с предприемчивите хора, които благодарение на своите идеи и действия са изиграли водеща роля в икономиката и историята на своята държава.

Италия е древна държава с богато минало и култура. Някои от историите й са познати на целия свят като вълчицата, кърмеща двамата близнаци Ромул и Рем или докосването до Бог, изрисувано на купола на Сикстинската капела. В други случаи нейните тайни са скрити в криволичещите малки улички, в старите сгради и в преданията. Вторият по богатство регион в Италия е Емилия Романия, впечатляващ със своята кухня, гостоприемство и красиви градове с многовековна история като Болоня и Модена. Последният е бил спасяван от хуните чрез свръхестествена мъгла, и днес произвежда балсамов оцет, който в миналото е бил смятан за лечебен, а в катедралата му има барелеф, на който са изобразени героите от Артуровия епос, датиран с поне 5 години по-рано от сборника с легенди за английския крал дело на Джофри от Монмот.

Модена обаче става известна по света с нещо коренно различно. Наричат я „Столицата на двигателите“, защото на територията на града са се помещавали и все още функционират едни от най-известните заводи за производство на автомобили, като Ламборджини, Де „Томасо“, „Пагани“ и „Мазерати“. Марката, чиито корени и развитие са неразривно свързани с Модена, обаче е „Ферари“. Нейният създател е не само родом от този град, но през годините става част от градската митология. Той никога не е пътувал със самолет, нито се е возил на асансьор, но е бил любител на високите скорости и се е състезавал за Алфа Ромео. Малкото пъти, когато някой журналист е успявал да вземе интервю от него, той винаги го е посрещал с тъмни очила, поставяйки по този начин параван между себе си и публичността. Друга негова странност е, че от 50-те години нататък започва да се подписва само с лилаво мастило, в памет на баща си, който правел копия на всички свои писма с мокър печат в ярко лилаво. Това са само част от привичките на Енцо Ферари, за които си спомнят неговите подчинени. Описват го още като взискателен, непреклонен, дори леко манипулативен. Поддържал е близки отношения със своите състезатели, но във фирмата му е имало ясна йерархия и отговорности, като в края на деня – негова е била последната дума. Ферари започва кариерата си като тестови пилот и я завършва като президент на една от най-известните автомобилни компании в света.

Enzo_Ferrari_-_Wheel_of_a_racing_car

Снимка: By Unknown – Originally transfered from it.wikipedia, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=23323187

Всичко започва в един снеговит ден през далечната 1898 г., когато в Модена се ражда малкият Енцо. Поради вихрещата се буря не е много ясно точно на кой ден се е случило това, но в регистрите е вписана датата 20 февруари. Той е второто дете в дома на Алфредо и Адалгиса, които вече имат едно по-голямо момче – Алфредо Джуниър, известен още като „Дино“. Въпреки че семейството му е сравнително обезпечено, тъй като баща му се занимава с бизнес, свързан с изработването на метални части, Енцо получава оскъдно образование.

Събитието което предопределя по-нататъшния път в живота му, е Гран При в Болоня, провелото се на 6 септември 1908 г.. Тогава 10-годишният Енцо става свидетел на победата на известния по онова време пилот – Феличе Назаро и започва да мечтае за кариера като автомобилен състезател. Бил е още дете и сред другите му идеи за бъдеща кариера са също така спортен журналист и оперен певец, както обаче показва историята впечатленията на малкото момче от състезанието в Болоня реално начертават житейския му път.

Piloti Alfa Romeo

Енцо Ферари (първият от ляво на дясно) с колеги от Alfa Romeo.

Снимка: By Prospero Gianferrari Archive owned by his son Vincenzo, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2681359

Последвалите години са тежки не само за семейство Ферари, но и за целия свят. През 1914 г. избухва Първата световна война, в която 70 милиона войници участват в един от най-тежките военни конфликти в световната история. Алфредо, Дино и Енцо са мобилизирани в армията, като последният е едва 16-годишен. През 1916 г. бащата и братът на Ферари умират от разразилия се Италиански грип , докато се сражават като част от екипа на военновъздушните сили. Самият Енцо също се разболява и едва оцелява, но поради тежкото му състояние е освободен от военна служба. Голямата война му отнема брата и бащата, а когато се завръща у дома разбира, че със семейния бизнес е свършено.

Първата работа, която си намира е в малка миланска компания – „КМН“, която се занимава с превръщането на употребявани камиони в малки пътнически коли. През 1919 г. дори става техен пилот, но не постига особени успехи. Преди едно тежко състезание Ферари е нападнат по пътя от вълци, които успява да отблъсне. Въпреки премеждията по-късно той успява да финишира сравнително добре и му предлагат работа в Алфа Ромео. Така започва неговата кариера като автомобилен състезател, а успехите не закъсняват. През 1923 г. Енцо печели първото си Гран При в Равена. Именно тогава той среща родителите на легендарния италиански ас, герой от Първата световна война – Франческо Барака. Впечатлени от куража и дързостта, с които се състезава те му предлагат да вземе герба на фамилията им – черен кон, изправен на задните си копита, който да му носи успехи и да го води към челните места. Оригиналното изображение е на буен червен мустанг върху бял облак, Ферари обаче решава конят да е черен, както са го рисували върху самолетите си бойните другари на Барака в знак на почит след преждевременната му смърт. Така Енцо се сдобива с бъдещата си емблема, която изпъква на яркия жълт фон, който е цветът на град Модена.

Дали заради черния жребец, но следващата година наистина се оказва най-успешната в състезателната кариера на Ферари както го орисва семейство Барака. Тя му носи три победи и върха на кариерата му – Голяма награда на Пескара. Повишен е в длъжност като пилот на последните модели коли, които Алфа Ромео произвежда и се очаква, че ще вземе участие в най-престижното състезание – Френското Гран При. И до днес не са напълно ясни причините, но именно тогава Енцо изживява нервен срив и не взема участие в състезанието. Възможно е да е бил повлиян от смъртта на един от състезателите в екипа Антонио Аскари, който загива по време на рали през 1925 г. По стечение на обстоятелствата, именно Енцо ще погребе 29 години по-късно синът му – Алберто, който носи първата световна титла за тима на Ферари (1952, 1953). Каквото и да стои зад този епизод от живота му, факт е, че кариерата на Ферари като пилот приключва още преди да е започнала. Той продължава да участва в по-малки локални надпревари до 1932 г., когато официално приключва кариерата му на състезател с раждането на обичния му син Алфредо.

Enzo_Ferrari_-_Monza,_1967

Снимка: By Rainer W. Schlegelmilch – Gianluca Gasparini (September 3, 2016). „Quando Ferrari andava in gita“. SportWeek (33 [797]): 61. Milan, Italy: La Gazzetta dello Sport., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=51286523

Както самият Енцо споделя по-късно: „Когато един мъж каже на една жена, че я обича, той просто й заявява, че я желае. Единствената неподправена любов на този свят е тази на бащата към сина.“ Той се жени за съпругата си Лаура Доминика Гарело през 1923 г., но бракът им не е особено успешен, въпреки че двамата остават заедно до смъртта й. Енцо дори има дългогодишна любовница – Лина Ларди, която го дарява с втория му син – Пиеро през 1945 г. Тъй като разводът е бил незаконен в Италия, той остава незаконно дете до смъртта на Лаура, когато Ферари го признава, а по-късно му остава и процент от компанията. Именно в личен план, Енцо понася вторият голям удар в живота си, когато първородното му дете – Алфредо умира от мускулна дистрофия едва на 24 години. Многообещаващ инженер и бъдещ наследник на баща си Дино си отива твърде рано и оставя огромна празнина в сърцето на Ферари.

В годините, когато Енцо намалява своите участия като състезател, той създава първата си фирма – „Скудерия Ферари“ (1929), което в буквален превод е „Конюшнята на Ферари“, под шапката на Алфа Ромео. Именно в нея той събира екип от 50-тина състезатели. Енцо сключва сделки с известни имена като Бош, Пирели и Шел с цел гарантиране техническата поддръжка на автомобилите. Скудерия Ферари е сензация – по онова време това е най-големият екип, събран от един човек. Пилотите не получават заплати, но им се полага процент от наградата, която спечелят. През 30-те години Алфа Ромео изпитват известни финансови затруднения и като един добър бизнесмен Ферари решава да се възползва от това. Той наема известни пилоти като Рене Драйфус и Тацио Нуволари, но някои от тях си спомнят, че усещането да си в екипа не Енцо не е било като да си част от семейството – „той беше мил и приятен човек, но не показваше открито чувствата си.“

По това време колите все още не носят името му и това става пределно ясно за всички през 1937 г., когато Енцо е понижен от шефовете на Алфа Ромео от поста Управител на Скудерията в длъжността Спортен директор. Той не може да понесе този удар и напуска компанията, но съгласно договора си няма право да се състезава срещу предходните си работодатели през следващите 4 години. Той използва това време, за да постави основите на своята собствена компания – Ауто Авио Конструкциони, която се занимава с производството на машинни части. През 1940 г. той произвежда първите си спортни коли модел „AAC 815“, а 7 години по-късно конструира и първата си кола за Гран При, за да участва в състезанието в Монако. За разлика от времето, когато ръководи Скудерията, в собствената си компания Ферари нито веднъж не присъства лично на състезанията, а получава информация по телефона. Това вероятно се е дължало отново на пословичното му желание да стои далеч от светлините на прожекторите, но в крайна сметка не се отразява добре на комуникацията с екипа му.

Рождената дата на компанията Ферари – 1939 е близка до тази на Формула 1 и тимът на Енцо е единственият, който участва в почти всяко нейно състезание. През 1951 г. пилотът му – Хосе Гонзалес печели първата титла за тима на Ферари във Формула 1, побеждавайки Алфа Ромео. Коментарът на Енцо е, че пилотът е „убил майка му“, отчитайки специалната връзка с компанията, която поставя начало на кариерата му. Паралелно с производството на състезателни коли, Ферари започват да произвеждат и пътни коли, чиято продажба всъщност финансира участията в надпревари. Компанията създава и най-екстравагантните коли в автомобилната история: или казано с думите на самия Енцо: „Ако ви харесва тази кола, ще ви я направим.“ През 50-те години той се насочва и към американския пазар, отваряйки автокъща в Ню Йорк. Сред известните личности, които са притежавали негови коли са: Стив Макуин, Клинт Истууд, Майлс Дейвис, Роберто Роселини и др. От Ривиерата, през европейския плейбой елит до Холивуд – Ферари привлича фенове на два континента.

Колкото до състезанията, самият Енцо споделя двуполюсното си отношение към тях: те едновременно са неговите „ужасни радости“ и „манията, за която човек трябва да жертва всичко“. Не е малка черната статистика от този златен период за компанията. По време на състезания под флага на Ферари загиват пилоти като Питър Колинс, граф Волфганг фон Трипс, Лоренцо Бандини и Жил Вилньов. През 1957 г. по време на състезание в Миле Миля колата на Ферари катастрофира и отнема живота както на нейните пилоти, така и на 9 души от публиката. Официалният печат на Ватикана оприличава Енцо на съвременен Сатурн, който жертва синовете си в името на победата.

Niki_Lauda,_1975_British_Grand_Prix

Снимка: By Gillfoto from Juneau, Alaska, United States – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=22577323

Особени са отношенията между Енцо и един от най-известните му пилоти – Ники Лауда, който едва не загива по време на състезание, но получава тежки обгаряния (1976). Състезателят си спомня, че собственикът на Ферари го е харесвал заради неговата прямота, но двамата са водили не малко спорове и кавги. Постепенно Ферари започва да изпитва сериозни финансови затруднения и е принуден да продаде половината дял от компанията на Фиат, но Енцо остава едноличен ръководител по състезателните дейности. През 70-те години като дясна ръка на Енцо се издига Лука Ди Монтедземоло, който е бил предпочитан от бизнесмена поради факта, че не е бил близък с конкретни пилоти или техници. Това запознанство чрез едно радиопредаване довежда до дългогодишно сътрудничество, издигайки Монтедземоло до поста президент на компанията, след смъртта на нейния основател.

Два месеца преди да почине, Енцо получава опрощение от Ватикана и разговаря по телефона с папа Йоан Павел ІІ. Историята на автомобилите Ферари, която започва с раждането на техния създател продължава и до днес като активите на компанията са оценени на над 4 млрд. евро през 2017 г. Кариерата на Енцо е най-добре обобщена от самия него: „Ако можеш да мечтаеш за нещо, значи можеш да го постигнеш“. Така и започва всичко – с един детски блян и любов към високите скорости, за да стигне до черния мустанг върху лъскава червена броня. В епоха, когато колите не са били особено привлекателни, Енцо е новаторът, който показва, че автомобилът може да е перфектната комбинация от технология и елегантност.

 
 
Коментарите са изключени

Легендарни битки от Средновековието са във фокуса на третата документална поредица на ЗАД „Армеец“ и „Българска история“

Премиерата на „Средновековна слава“ ще се проведе на 21 ноември от 19 часа в Националния археологически музей в София. Десет емблематични и придобили статут на „легендарни“ български победи от далечното минало на България са във фокуса на третата съвместна документална поредица на сдружение „Българска история“ и ЗАД „Армеец“ – „Средновековна слава“. Премиерата на образователния видеопроект ще се проведе на 21 ноември, от 19 часа, в Националния археологически музей в София.

След като през изминалите две години поредиците „Българско военно чудо“ и „Нашите пълководци“ заинтригуваха хиляди, сега третият образователен проект на ЗАД „Армеец“ и сдружение „Българска история“ ще се насочи към един още по-далечен период – Средновековна България. А целта му е да създаде вдъхновяващ и критичен поглед към онези бляскави моменти от историята на страната ни, които са поставяли България твърдо на картите на Балканите и Европа.

По време на премиерата ще бъдат представени част от анимационно-документалните видеа, а авторите ще разкажат какво предстои през годината. Входът за премиерата на „Средновековна слава“ е свободен.

 
 
Коментарите са изключени

Най-желаните коледни подаръци през годините: Монополи – 1936 година

Коледа е специален празник, в който децата трябва да получат своята доза щастие. Знаем историята за белобрадия старец, почитаме и раждането на Христос, но когато сме били малки, единствената голяма радост е какво ще открием под елхата. През годините всяко дете е имало най-желана играчка. Съревнованието е било сериозно и след като видяхте историята на йо-йо-то, както и на кърпичката с Мики Маус, препоръчваме да се запознаете с най-желания подарък за Коледа през далечната 1936 година – Монополи.

Историята на тази игра не е толкова лесна за проследяване, особено след като разберем, че до преди 4-5 години се смяташе, че зад създаването ѝ стои г-н Чарлз Дароу. Човекът е отговорен за представянето на играта пред света, както и за създаването на много главоболия в издания като „Стани богат“, където някои от въпросите са:
„От кой град са взаимствани първите четири гари?“
„Улиците на кой град са използвани за първи път на дъската на Монополи?“

Много участници са изгаряли по тази тема, но истината е, че Чарлз никога не е направил абсолютно нищо, освен да открадне играта от своя приятелка. Оригиналният създател е Лизи Магий. Идеята е била да покаже на света еднократния данък на Хенри Джордж. Идеята на Хенри е била да позвли на хората да притежават стойността на ресурсите, които изработват, но не и да притежават земята, която според самия него трябва да е справедливо разпределена. Връщайки се обратно на историята на Лизи, дамата патентова своята игра през 1904 година, името ѝ е „Играта на хазяйна“. Публикува и два вида правила, които могат да се играят на дъската. В първия случай, когато някой започне да печели, неговата печалба се разпределя между всички и във втория случай ще печелят само онези, които изграждат монопол и съсипват противника. Една вечер Лизи посреща Ещер Джоунс и Чарлз Дароу на гости.

BoardGamePatentMagie

Снимка: By Drawing for a Game Board, 01/05/1904. This is the printed patent drawing for a game board invented by Lizzie J. Magie. From the U.S. National Archives. Item from Record Group 241: Records of the Patent and Trademark Office, 1836 – 1973. Location: Civilian Records LICON, Textual Archives Services Division (NWCTC), National Archives at College Park, 8601 Adelphi Road, College Park, MD 20740-6001 PHONE: 301-837-3480, FAX: 301-837-1919, EMAIL: inquire@nara.gov Source – Brian0918, Image:BoardGamePatentMagie.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=286628

Всички изиграват няколко игри и на тръгване Дароу иска правилата за играта. Същата вечер започва да копира цялата идея и я кръщава „Монополи“. С това успява да спечели гнева на Лизи, както и много милиони от патента. Впрочем по-късно патентът е закупен за скромната сума от 500 долара, а притежател стават братята Паркър. Оригиналното издание на тази игра се появява на 31 декември 1935 година, когато първите улици са взети от центъра на Атлантик Сити. На следващата година става най-желаната игра за малки и големи и мнозина започват да изграждат своята финансова култура.

През Втората Световна война тръгва и една друга тенденция, Монополи започва да се изпраща с благословията на Британските тайни разузнавателни служби до различни военнопленниици. В кутиите били скрити карти на областта, в която се намират, пари, както и различни необходими средства за бягство. Фалшиви благотворителни дружества се занимавали с логистиката. Холандия в този момент е окупирана от нацисти и същите не били особено очаровани, че местното население играе с британски паундове върху английски улици. По тази причина бързо се изготвя холандска версия с улици и валута. До днес се използва точно немската версия поради простата причина, че никой не е сложил нацистки елементи. Малко след войната започва да изплува отново истината.

След като Лизи има патент, но е превърната в стара леля, която само кряка и не получава никакво внимание, братята Паркър продължават да използват документа си. Ралф Анспач публикува своя версия на Анти-Монополи през 1973 година, използвайки стария лиценз и практически доказва, че не нарушава авторското право на настоящите притежатели. Оказва се, че след като има стар патент и неговият собственик няма наследници, Анспач не би трябвало да нарушава закона. Единственият проблем е, че господата все пак не успяват да се възползват от правилата. Това официално оставя фирмата им Hasbro като отговорник на Монополи франчайза. С времето Ралф все пак успява да пусне своята игра, но не без да прави сериозни преговори с Hasbro.

Hasbro_4c_no_R

Снимка: By Hasbro (Uploaded by JMGav87) – Hasbro, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=40182113

През 1991 година Hasbro официално стават притежатели на правата и започват редица подобрения. Едно от тях е именно богатия г-н Пенибагс. Облечен е с костюм, папионка и бомбе. Неговата първа поява е върху някои елементи на дъската като „Безплатен паркинг“ и „Отидете в затвора“. Първата му поява обаче е върху картите „Шанс“ и „Общински съвет“. Негов автор е Дан Фокс, който остава неизвестен до 2013 година. Може да си мислите, че има монокъл, но се оказва, че оригиналният герой никога не е имал и грешката става с г-н Пийнът. Годината на неговото представяне е 1946 и е използван г-н Дж. П. Морган за модел. Днес играта продължава да има огромен публичен интерес и практически се използва за финансово възпитание на деца.

Мнозина могат да видят от първо лице какво точно причиняват данъците и таксите на хората, а най-важното е, че през 1936 година играта не е била особено трудна за закупуване – 2 долара и получавате оригиналното копие. Правилата обаче се променят значително през следващите години и дори се въвежда факторът „стареене“. В него след определени ходове играчът умира и се изчисляват неговите натрупани финанси. Един друг забавен въпрос от „Стани Богат“ по тази тема остава:
„Колко са всички пари в банката?“
И отговорът е твърде лесен – 20 580 долара, но само ако някога сте си направили труда ги преброите. Сумата не е променяна и до днес, особено след като парите така или иначе са най-често в банката, която по един или друг начин няма да банкрутира. И ако се чудите защо Монополи става толкова популярна игра, може да се замислите, че ентусиасти са играли около 70 последователни дена, до този момент е единствената игра, която е играна в подземие на затвор и атомна подводница – най-вероятно не се споделя за останалите.

Rich_Uncle_1946_Cover

Снимка: By Source, Fair use, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=19312121

Ако все пак искате да направите добро впечатление, най-скъпото издание на популярната игра струва около 2 милиона долара и е изработено от бижутера Сидни Мобел. Творението е представено през 1998 година и печели вниманието на аудиторията. И това далеч не покрива всичко. В последните години се провежда сериозен световен шампионат и домакини са градове като Токио, Монте Карло и Торонто. Първият шампионат се провежда през 1973 година, а американец не е печелил състезанието от 1974 г. И до този оммент трябва да знаете, че почевече от 5 милиарда малки къщички общо са били произведени за играта.

Класическата игра със сигурност може да научи мнозина на финансова култура, цената на риска, както и изграждането на бизнес нюх. Липсва статистика, която да покаже колко от познатите милионери днес са играли Монополи, но имайки предвид широката разпространеност – доста. И така, през далечната Коледа на 1936 г. е ясно, че децата са искали само едно: „Да отидат в затвора и да пропуснат три хода“!

 
 
Коментарите са изключени

Прическата или Световно първенство? Редондо предпочете първото

| от |

Една голяма част от съвременните футболни звезди нямаше да имат никакъв шанс да попаднат в отбор, воден от прочутия ексцентрик Даниел Пасарела.

И то не заради класата им на терена, а заради техните екстравагантни и постоянно променящи се прически.

Големият бивш защитник и двукратен световен шампион Пасарела застава начело на националния тим на родната си Аржентина през 1994 г. Той веднага показва стремеж да управлява с твърда ръка в един изключително сложен период за аржентинския футбол.

Мондиал 1994 е повратен момент за „гаучосите“, които първо губят от България с 0:2 в груповата фаза, а после отпадат още на 1/8-финал след поражение с 2:3 от Румъния.

Световното първенство в САЩ е и краят на ерата „Диего Марадона“ за Аржентина, а на Даниел Пасарела се пада тежката задача да набележи пътя напред.

С цялото си самочувствие на легенда на своята страна и с цялата твърдост на характера си, новият треньор започва с тежки рестрикции: забранява хомосексуалистите в отбора, обиците и… дългите коси.

Странно и даже някак лицемерно, при положение, че през 1978 г. Пасарела става световен шампион като капитан на Аржентина в един състав, в който дългите коси не липсват. Буйна грива развява и голмайсторът Марио Кемпес…

Така или иначе, в средата на 90-те забраната за дълги коси няма как да притесни футболисти като Хуан Себастиан Верон например, но е голям проблем за някои от основните фигури.

Голмайсторът Габриел Омар Батистута в началото се заинатява и отказва да се подстриже, но затова сяда на скамейката в квалификациите за Мондиал 1998. Вместо него титуляр е Ернан Креспо (който си пуска дълга коса по-късно през годините).

Дори инат като Батистута преценява, че мястото му в отбора е по-важно и се решава да скъси емблематичната си буйна коса.

Един от неговите съотборници обаче се оказва най-твърдоглав и това е халфът Фернандо Редондо.

Именно през 1994-а той преминава в Реал Мадрид и е сред най-силните дефанзивни халфове в света. Редондо елегантно диктува темпото на мачовете и владее центъра на терена, а косата му (която даже не е чак толкова дълга) е прибрана с диадема.

В периода 1995-2000 Редондо става два пъти шампион с Реал, два пъти печели Шампионската лига и веднъж Междуконтиненталната купа. Но успехите и качествата му няма да пречупят селекционера Пасарела, който не смята да наруши принципите си.

Пасарела даже лично моли Редондо да прежали косата си, за да може да го използва в квалификационния мач срещу Колумбия, но футболистът е непреклонен.

„Знам, че след 10 години ще съжалявам за това, но няма да направя компромис“, са думите на Редондо. “Явно ще гледам Световното първенство от дивана вкъщи“.

Точно това и се случва. Аржентина отива на Мондиал ’98 във Франция без Фернандо Редондо и без друг от най-талантливите играчи от това поколение, Клаудио Каниджа.

В отбора звезди все пак не липсват в лицето на Батистута, Верон, Клаудио Лопес, Диего Симеоне и Ариел Ортега. С тях Аржентина се представя добре в груповата фаза и взима три победи срещу Хърватия, Ямайка и Япония, а с тях и първото място в групата.

Soccer - World Cup Argentina 1978 - Final - Argentina v Holland - Estadio Monumental, Buenos Aires

Пасарела в златните си футболни години!

На осминафинала аржентинците елиминират Англия с дузпи в зрелищен двубой, завършил 2:2 в редовното време. После обаче идва един не по-малко звезден отбор на Холандия и отстранява Аржентина с незабравим гол на Денис Бергкамп в последната минута.

Попадението на нападателя е сред най-майсторските в цялата история на световните първенства, но гледайки го днес, няма как да не се запитаме – дали то щеше да се случи, ако на терена беше Фернандо Редондо?

Дефанзивен халф с такъв поглед върху играта и толкова добри дефанзивни реакции можеше да попречи на Франк де Бур да хвърли онзи изкусен извеждащ пас към Бергкамп.

Историята не свършва добре нито за Пасарела, нито за Редондо. Селекционерът напуска след Световното първенство, а играчът постига още успехи, но единствено в клубния футбол, с екипа на Милан, с който печели още веднъж Шампионската лига, както и Серия А и Купата на Италия.

С националния отбор обаче Фернандо Редондо приключва скоро след това. Новият треньор Марсело Биелса го вика за две контролни срещи и халфът даже е избран за играч на мача при победата с 2:0 над Бразилия в Буенос Айрес.

Но той отказва всякакви следващи повиквателни и предпочита да се концентрира върху клубния футбол. Накрая Редондо остава само с 29 срещи за Аржентина, престъпно малко за футболист от неговия калибър.

А проклетата му коса даже не беше чак толкова дълга…

 

 
 
Коментарите са изключени