Блага Димитрова и необходимите отклонения от пътя

| от chronicle.bg |

Светът на Блага Димитрова е идеална вселена. Той е райска градина, в която всичко е деликатно, красиво, нежно. Светът й е една невъзможна реалност, която остава неосъществена. Можем само да четем за нея, защото важните неща убягват на човека все повече днес.

Също както героят от романа „Отклонение“, Боян, кара бързо, устремен на някъде, не поглежда пътя, изпреварва, състезава се с времето и животът изтича между пръстите му, така и ние препускаме през ежедневието си и само за няколко кратки момента си даваме сметка, че трябва да забавим темпото. Малцина са тези като Неда – археолози не по професия, а по призвание. Те са чувствителни, несъзнателно улавят вибрациите във въздуха и живеят някъде на отклоненията от пътя. Там, където са скрити истинските неща и където шумът на суетния свят не достига. Те могат да ни кажат много, не само за женската природа.

Блага Димитрова може да бъде описана по много начини, но популярния и обиден по наше мнение етикет „женски автор“ не е за нея. Не можеш да затвориш такъв умопомрачителен талант в клетка. Блага Димитрова е гигант в българската литература. Тя е от задължителните автори за всеки един човек. Нежното описание на женската природа в поезията и прозата й е картина от свят, в който мъжкото и женското участват наравно, просто картината е погледната през женските очи. И именно това я прави задължителна.

„Пътуване към себе си“, „Лавина“, „Лице“, стотиците стихотворения, романът „Отклонение“ нареждат този автор сред най-големите таланти на българската литература. Днес се навършват 96 години от рождението й. А миналата година се навършиха 50 години от публикуването на „Отклонение“. Романът който всеки мъж и всяка жена трябва да прочете. За срещата на две противоположности. За случайно поетите отклонения, които ни вкарват в правилния път. Ако сами поискаме… Ето малка част от него.

„Вие ме осъждате с погледи за моята любов. Вместо аз да ви осъждам за вашата нелюбов и полулюбов.“

„Няма щастие, наготово поднесено като сладко от вишни на табличка!“

„Няма да позволя да хванат моята буйност в баражи и бентове. Няма да се оставя на сушата да ме изпие. Животът има нужда от свежест.“

„Не се страхувай от риска, страхувай се от сигурността!“

„Бягайки от любовта, ограбвам чувството и се самоограбвам. Светът обеднява… Нека си разбия главата. Да спя на гол камък. Но да не затъвам в това тресавище на полу-живот, полу-любов, полу-смелост. А какво ще постигнеш? Четвърт час, четвърт близост, четвърт сърце. Ти, която искаше или всичко или нищо…“

„Лицемерните не могат да простят искреността на чувствата ми. Те дебнат моите летящи стъпки, за да ги окалят и смъкнат долу. Още една усмивка в света искат да угасят. Да стане мрачно и студено като в затвор. Да облечем в черно-белите дни. Да няма нощ с голи, лунни рамене!“

„Случаят е материализирана наша воля, наш дълбок подсъзнателен вик.“

„Последна любов – тя причинява мъка, по-скъпа от всички радости на целия ти живот, взети заедно.“

„Ти ме чакаше, ей така приседнал на рухналите стъпала да късно. Почти в същата поза. Същият човек и съвсем друг. Изтъркано, окъсяло сако. Оръфани обуща. Видях отдалече силуета ти, очертан върху силуета на развалините. Бе някак двусмислен: сърдит и
радостен, нетърпелив и лениво отпуснат. И също двусмислена луна грееше над руините.“

„Любовта е по-свободна от птиците, защото не се подчинява на никого, дори и на себе си.“

„Хора, сърцето ви е като домашно куче, свикнало с късия синджир и кошарата. Колко сте виновни, хора, пред любовта, задето сте я оковали във вериги, затворили зад решетки, заключили в спални, затиснали в дебели законници, турили сте я на колене в студени църкви, под трънен сватбен венец, разпънали сте я на кръста на раздвоението, задушили сте я в маски на лицемерие и попско благоприличие. Колко сте виновни, хора, пред най-голямата чистота, висота и красота на живота!“

„Не искам да затворя живота си в странична, еднопосочна уличка. Искам да изляза на простор! Да се осъществя. Искам свободно да избирам и сменям посоките си!“

„Няма никога да си простя, че убих един ден!“

„Подсигуряване, обществено мнение, обвързаност, пресметливост, прикритост, принуда – всичко това убива чувството. А чувството е най-нежното цвете, виреещо на грубата земна кора.“

„Станали преди деня, ние двама държим целия огромен ден в ръцете си. Няма да го изтървем! Заедно с цялата ранобудна страна и ние сме на крак, по-бодри от всички.“

 

 
 

Хората, които преоткриха колелото!

| от chr.bg |

Днес по света има над един милиард велосипеда, което ги прави най-масово разпространеното транспортно средство. Първите велосипеди виждат бял свят в Европа още през XVIII-XIX век. На външен вид са се различавали от днешните, но като принципно устройство са били същите. Впоследствие се появяват веригата, спирачките, скоростите и най-различни други подобрения.

В много градове по света съществуват велосипедни алеи и велосипедни ленти, предназначени само за велосипедисти, които са специално обозначени и обикновено са разположени в най-дясната част на автомобилното платно (при дясноориентирано движение). Напоследък в някои по-големи градове се създават паркинги и спортни площадки за велосипеди.

Първият български велосипед, наречен „паяк“, е конструиран през 1880 г. от Гено Стоянов – Арабаджията, майстор-каруцар от Нова Загора.

Днес има всякакви адаптации на това велико изобретение. В галерията ни сме събрали само малка част от тях!

 
 

11 заглавия на CineLibri 2018, които не са изпускане

| от chronicle.bg |

Да живеят кинофестивалите! Във време, в което програмата на киносалоните изобилства от най-популярното в момента (разбирайте екшъни, трилъри, блокбъстъри с над 50 млн. бюджет и някоя друга анимация), тези събития са единствената възможност за зрителите да се докоснат до едни от най-добрите в художествено отношение заглавия в киното.

Един такъв скоро ще се проведе в София. В дните между  10 до 24 октомври за четвърта поредна година ще се случи CineLibri – единственият по рода си кинофестивал, посветен на взаимовръзката между две велики изкуства – киното и литературата.  – Над 300 прожекции и 45 актуални кинопродукции се обединяват тази година под мотото „Любов между редовете“.

Голяма част от филмите, които ви показваме в нашите галерии, включват заглавия на филми, които няма да може да гледаме по големите кина. Затова фестивали като CineLibri са нужни на българския зрител. А какво препоръчваме ние, вижте в галерията ни горе.

 
 

Истинското име на Жокера

| от chr.bg |

Жокерът е имал много „истински“ имена в различните истории разказвани за него. Сега вече знаем и как ще се казва в предстоящия филм за анархичния злодей на Тод Филипс.

В Инстаграм пост на режисьора виждаме Хоакин Финикс, който ще играе Клоуна принц на престъпленията, със странна прическа и без белези. Под снимката има единствено има: Артър


Вижте тази публикация в Instagram.

Arthur.

Публикация, споделена от Todd Phillips (@toddphillips1) на

Жокерът винаги е бил един от любимите ни и най-враждебни злодеи. Независимо кой го играе: Джак Никълсън, Хийт Леджър (който спечели постмортем Оскар за ролята си) или Джаред Лето. Затова очакванията за филма са много високи. Хоакин това не го притеснява: „Въобще не ме интересува. Не обръщам внимание какво мислят хората. Кой го интересува? Моят подход към всеки филм е един. Това, което ме интересува, е режисьора и персонажа.“

Финикс никога не е играл във филм за супергерой, както и някои други хора от актьорския състав на филма: Марк Марон, Зази Бийтз и Робърт Де Ниро. Ще видим как ще се справят на 4 октомври 2019 година.

 
 

София е дом

| от Антония Антонова |

Когато бях на 20, си мислех, че никога няма да заживея в този голям град, в който можеш да се изгубиш, можеш да изчезнеш или още по-страшното – да бъдеш незабележим.

Всеки 20-годишен човек е забележителен, всеки 20-годишен е огън и блясък, дори да е затворен, умълчан, проклет и тъжен, дори да бъде плах. Особено тогава. Да си на 20 е звезди и вечност само по себе си.

После спрях да пътувам всеки ден за лекции с влака от съседния малък град и се нанесох в празния люлински апартамент с една раница живот на рамо. Баба ми и дядо ми ми подариха пералня, събрах пари за легло.

Гледката от прозореца беше абсурдна, зловеща, постсоциалистическа, кафява, нямаща нищо общо с гледката ми дотогава, с планините ми, с дърветата ми, с живота ми, с любовите ми.

Харесвах я. Исках да викна една приятелка художник да ми я нарисува на стената в хола – всички тези панелни блокове – по-високи и по-ниски. Да гледа през прозореца, да попива цветовете и балконите им, прането, телевизорите, коледните лампички, цветните мушката, семейните скандали, литрите ракия, кучета и котки, всичко и да го налива у дома ми, да го рисува с шарена ръка, за да го прегръщам по-бързо и да го чувствам по-близък този град, в който ще живея.

После забелязах Западен парк – той се вижда като погледнеш надясно от балкона ми – зелен, огромен, страшен, влажен. Днес тичам там и го обичам, както обичам пазара „Димитър Петков” и всички малки улици в центъра на София от март до октомври, както обичам шумните барове в тъмните безистени, в широките подземия на града от ноември до февруари. И всички хора, които срещнах и останаха, и онези, които още не съм срещнала, но ще срещна в градския безкрай.

София е болезнено красива. Красотата – тя невинаги е пищна, нито нагласена, нито винаги зелена, нито винаги чиста или скромна, или някаква конкретна. Тя е красота и без грим, и без филтър, и без ред и с бетон, и с каруци, и с арматура и стъкло, и с лошия злокобен смог, от който искаме да я спасим, да я изтръгнем и да я притиснем към гърдите си, София, с отворени обятия и дробове, с пулсиращи сърца.

Никога не се превърнах в пребиваващ тук човек, който „си се прибира“ всеки уикенд, за да помъкне буркани, макар че само на 35 минути с влака от Централна гара е градчето ми – онова с другите гледки – в което обичам да се завръщам.

Не мисля, че мога да понесе да живея на място, което не обичам и не знам как хората с години прекарват работните си седмици и тревожните си нощи в град, който не ги приютява, който не им е дом.

Домът – той не е даденост. Човек може дълго време да се чувства бездомен у дома си.

Домът не е нито град, нито къща, нито човек, нито семейство. Домът усмихва и приспива като люлка. В него се случват неща, които не се случват другаде. Той пази тайни и сближава сърца. Ухае на храна и винаги нещо му е повредено, винаги нещо трябва да му се ремонтира. Защото домът не е изряден, нито конкретен, но е дом и това ни стига. Даже е много. Достатъчно.

София е дом.