shareit

Балада за Георг Хених: „Човек забравило себе си обича“

| от chronicle.bg |

През 1987 г. на бял свят се появява една „малка“ книга на българския пазар. Един роман за до болка познатите и изръркани най-важни неща – за музиката, майсторите, занята, изкуството, вдъхновението, любовта. През тази година Виктор Пасков издава може би най-доброто си произведените – „Балада за Георг Хених“.

Пасков е роден на 10 септември 1949 г. в София. Завършва гимназия в София, а после консерватория в Лайпциг. Работи като композитор, оперен певец, джаз музикант и музикален критик в Германия. В периода 1980-1987 г. е редактор в „София прес“ – в излизащия по онова време на чужди езици седмичен вестник „Софийски новини“. През 1987 г. става редактор в Студията за игрални филми „Бояна“.

Преди „Балада за Георг Хених“ излизат „Невръстни убийства“ (1986). Сред късните му произведения са „Германия – мръсна приказка“, „Алилуя“ (Събрани произведения, 2001), „Аутопсия на една любов“, „Гледната точка на Гоген“.

Преди 9 години на днешната дата си отиде Виктор Пасков – едно от наистина големите имена в българската литература на ХХ век. В българската литература изобщо. Ето една малка част от светлината, която ще ви озари от страниците на „Балада за Георг Хених“.

„Дали, след като напусне този свят, човек продължава да живее в съзнанието на другите? Дали — както красиво е казано — духът на майстора се преселва в неговите ученици, а изкуството му — в тяхната памет и дело.“

„Но ти, Георг Хених, щастлив ли си бил? Защо не си се завърнал в родната Чехия, при брат си Антон, за когото си ми разправял толкова много? Там, около потомствения замък, е имало зелени ливади, буйни коне са препускали по зелените ливади, тънка миризма на явор и лак се е носела в твоето ателие, където тихата Боженка те е гледала с любов, и какво от това, че сте нямали деца, когато на твоите цигулки са свирели в цяла Европа?“

„Това бе първата ми среща с него. Видяхме се отново след пет години. През цялото време аз често се сещах за стареца — нали всеки ден държах цигулката му в ръце. Спомням си мазето, иконите по стените, двата тезгяха. Боженка и най-много вълшебника гном с топлите ръце, които драскат, превитото му тяло, избледнелите очи, странните думи. Често ми се искаше да изтичам до мазето на улица „Волов“, да почукам на прозорчето, да вляза в уютната му, ухаеща на смола пещера и да чуя пак: „Малки цар! Инфант!“ Кой знае защо, не се решавах.“

„Мечтите ми бяха приземени и недетски. Мечтаех концертна зала и пълен касов сбор. Нямаше значение кому и какво свиря. Важното е, че след концерта тичах на касата, вадех чекмеджето с парите и тъпчех банкноти в пазва, джобове, в калъфа на цигулката, навсякъде. На вратата ме чакаха майка ми и баща ми; аз вадя столевките, давам им всичко и казвам: ето, хайде сега да купим бюфет! — после заспивах и сънувах този бюфет.“

„Той местеше поглед от лицето на баща ми към джезвето. — Никаква мисъл нямаше в този поглед, сякаш не правеше разлика между едното и другото. Ризата на гърба му бе покрита с ръждиви петна. Яка нямаше. Притегнатите му с тел панталони бяха без копчета.“

„За какво ли са се скарали бог и божията майка — мислех, заспивайки, — та ходи ту по земята, ту по небето?“

„Колко лесно! Ще науча езика на Сенките. Никой няма да разбира какво си говорим. И когато наистина вече няма как и дядо Георги тръгне с тях, те ще ме вземат със себе си.“

„После пристигаха Сенките. Настаняваха се удобно в мазето — вече бяхме стари познати и аз ги поздравявах на чешки — и започваха дълъг, тих разговор с Георг Хених. Аз седях напрегнат и го гледах в устата — да не би да изрази тя съгласие, да не стане и тръгне, накуцвайки с тояжката си подир Сенките.“

„Музиката задълго напусна нашия дом.“

„Не свири, защо забравило обича. Майстор забравило обича занаят. Клиент забравило обича цигулка. Цигулка забравило обича музикант. Човек забравило себе си обича.“

 
 
Коментарите са изключени