Антоан дьо Сент-Екзюпери: „Когато човек е много тъжен, обича слънчевите залези.“

| от chronicle.bg |

Той е роден на днешната дата преди 118 години. Загива в катастрофа, някъде над океана и останките му и до днес не са намерени. За него историкът Рене Шамт казва: „Той е от тези хора, на които би било тясно в гроба. Затова им е завещано да се разтворят в необятността на небето, земята, океана…“

И наистина, тези думи звучат точно на мястото си, когато говорим за създателя на приказката на миналия век – „Малкият принц“. Поводът за създаването на най-известната творба на Антоан дьо Сент-Екзюпери е от 1935 г., когато той й неговият механик и навигатор Андре Прево катастрофират със самолет в Либийската пустиня. Халюцинациите, които получава писателят и авиатор в тези няколко дена, са причина след 8 години на бял свят да се появи „Малкият принц“.

„Малкият принц“ е книга, която някои казват, че трябва да се чете три пъти в живота – когато сме деца, когато сме зрели хора, и когато остареем. Според други тя трябва да се чете всяка година, когато дойде онова време за прословутите равносметки. За да покаже колко всъщност не ни е равна сметката и как евентуално можем да я изравним.

Всъщност „Малкият принц“ не трябва да се чете. Тази книга не е задължение, тя е потребност. Потребност, която идва в най-подходящия момент. За да ни върне вярата. За да ни разтърси, за да ни разплаче и унищожи (в добрия смисъл). След нея ще погледнем към нашата роза и ще я оценим. Защото е единствена. Нашата. Ще бъдем по-отговорни към лисиците, които опитомяваме. Защото това е сериозно. После те стават нашите лисици – наши отговорности.

В живота на всеки човек идва време за „Малкия принц“ и Антоан дьо Сент-Екзюпери. Най-подходящото. Времето на „искам“. Времето на всички по-долу неща.

Portrait Of Antoine De Saint-Exupéey

Из „Малкият принц“

„Възрастните никога нищо не разбират сами, а за децата е уморително все да им обясняват и обясняват.“

„През живота си имах голям брой срещи с голям брой сериозни хора. Живял съм много при възрастни хора. Виждал съм ги съвсем отблизо. Това не ме накара да имам по-хубаво мнение за тях.“

„Тъжно е да забравиш един приятел. Не всички са имали приятел. И аз мога да стана като възрастните, които не се интересуват от нищо друго освен от цифри.“

„Човек трябва редовно да се принуждава да изскубва баобабите, щом ги разпознае измежду розовите храсти, с които много си приличат когато са още млади. Това е твърде досадна, но и твърде лесна работа.“

„Знаеш ли… когато човек е много тъжен, обича слънчевите залези…“

„Ако обичаш едно цвете, което съществува само в един екземпляр сред милионите и милиони звезди, стига ти да погледнеш звездите, за да бъдеш щастлив. Мислиш си: „Моето цвете е там някъде…“ Но ако овцата изяде цветето, за тебе сякаш всичките звезди угасват! И това не било важно, така ли?“

Saint Exupéry

То ме изпълваше с благоухание и със светлина. В никакъв случай не биваше да бягам! Зад жалките му хитрини трябваше да доловя неговата нежност. Цветята са изпълнени с толкова противоречия! Но аз бях много млад и не знаех как трябва да го обичам!“

„Аз се смятах богат, защото имам едно-единствено в света цветче, а съм притежавал една обикновена роза. Това и трите вулкана, високи до коляното ми, единият от които е угаснал може би завинаги — с всички тия неща аз не съм никакъв голям принц…“ И легнал на тревата, той заплака.“

„За тебе аз съм една лисица, която прилича досущ на сто хиляди други лисици. Но ако ти ме опитомиш, ние ще сме си потребни един на друг. За мене ти ще бъдеш единствен в света. За тебе аз ще бъда единствена в света.“

Antoine De Saint-Exupery And His Wife Consuelo Gomez Carillo De Saint-Exupery In Paris

„Вие сте хубави, но празни — каза им малкият принц. — За вас не може да се умре. Разбира се, някой обикновен минувач ще помисли, че моята роза прилича на вас. Но тя сама има много по-голямо значение, отколкото вие всички, защото тъкмо нея съм поливал аз. Защото тъкмо нея съм поставял под стъклен похлупак. Защото тъкмо нея съм пазил с параван. Защото тъкмо върху нея убих гъсениците (освен две-три, за да излязат пеперуди). Защото тъкмо нея слушах да се оплаква, да се хвали или дори понякога да мълчи. Защото тя е моята роза.“

„Хората са забравили тая истина — каза лисицата. — Но ти не трябва да я забравяш. Ти ставаш отговорен завинаги за всичко, което си опитомил. Ти си отговорен за твоята роза.“

„Хората, между които живееш ти — каза малкият принц, — отглеждат пет хиляди рози в една и съща градина… и не намират онова, което търсят…“

„Тъй като аз ще живея на някоя от тях, тъй като аз ще се смея на някоя от тях — когато погледнеш нощем небето, на тебе ще ти се струва, че всички звезди се смеят. Ти ще имаш звезди, които знаят да се смеят!“

 
 

Аурата на Карл Лагерфелд отдавна е безсмъртна

| от chronicle.bg, по Le Figaro |

Срамежливо дете, велик моделиер, фотограф, дизайнер, единствен по рода си илюстратор, мъж, който сам по себе си е марка… Трудно е Карл Лагерфелд да бъде облечен в един костюм. Тази сутрин светът загуби един от последните големи моделиери, които помнят времената, когато Ив Сен Лоран, Шанел, Живанши, Елза Скиапарели и Баленсиага пускат своите колекции. Самият той работи сред тези хора, живее сред тях и през годините умишлено създава около себе си мистериозната аура, която го прави… Карл Лагерфелд. Тайните са навсякъде – от рождената дата, през личния живот до редицата непотвърдени слухове, които кръжат около него. Карл Лагерфелд почина днес, 19 февруари 2019 г.

Лагерфелд е син на немски предприемач и продавачка на бельо. В юношеските си години напуска предградието на Хамбург, където живее, за да отиде в Париж и да завърши училище „Монтен“. От тогава, до края на живота си не напуска френската столица.

Живее на левия бряг на Сена, който е мястото на бохемите. Професионалният му път започва като асистент на Пиер Балмен, от когото научава тънкостите на занаята, които ще прилага през цялата си дълга кариера. Продължава образованието си в училището за мода в Париж, където се запознава с Ив Сен Лоран и двамата стават приятели. През 1954 г. обаче, и двамата печелят първа награда в конкурса за най-добра дреха от вълна на Националния департамент по вълна – Ив за рокля, а Лагерфелд за палто. Това слага началото на тиха вражда продължила 44 години. Всичко окончателно преминава от привързаност във враждебност, когато партньорът на Лагерфелд, дендито Жак дьо Баше, става любовник на Ив Сен Лоран. И до днес този конфликт остава един от най-известните в света на модата. Известен плейбой, Баше е олицетворение на гей лайфстайла от ерата непосредствено преди епидемията от СПИН, когато партитата, наркотиците, алкохола и секса са били в неограничени количества. Скарването между Лагерфелд и Ив Сен Лоран слага началото на разделението на лагери във френската мода, за което мнозина до края обвиняват Баше. След смъртта на мъжа през 1989 г. Лагерфелд създава парфюма „Жако“, посветен на единственият му партньор, за когото светът научава.

През 1962 г. Лагерфелд напуска Пиер Балмен и се присъединява към модната къща „Жан Пату“. Но едва през 1964 г. шансът наистина му се усмихва и той започва работа за „Клое“, където застава плътно до основателката на къщата Габи Агион.  Там дизайнерът създава митичните си голи рокли, вдъхновени от студентките от Латинския квартал, който той често посещава. Негова е и инициативата за успешните реклами на модната къща, за които наема големият фотограф Хелмут Нютън. Но най-знаковият период от живота на Лагерфелд започва през 1983 г., когато застава начело на модната къща, която Коко Шанел оставя преди 12 години, след смъртта си.

Лагерфелд става творчески директор на „Шанел“ в момент, в който брандът е на една ръка разстояние от фалита. Само за една година, той създава забележителния брой от 10 колекции за къщата на улица Камбон, а също и за „Фенди“. Преминава с лекота от едната естетика в другата и възражда най-характерните елементи от двете марки. На практика Лагерфелд успява да извлече най-уникалните и вечни запазени марки, направени от Коко Шанел и да ги адаптира в продължение на 35 години.

Опорните му точки са добре познатите костюми на Коко Шанел с симетричните сака четири джоба, туидът като материя за жените, малката черна рокля, двуцветните обувки и чантата с верига за дръжка. В последните години негова  е инициативата за създаването на кратки късометражни филми, в които да бъдат показани определени моменти от живота на Коко Шанел. В ролята на френския дизайнер влизат Кийра Найтли, Ванеса Паради и Кристен Стюарт.

Карл Лагерфелд е повече от творчески директор на една от най-влиятелните модни къщи. Също както нейната основателка, и той е звезда. Може би най-рапознаваемият от всички дизайнери: белите топирани коси, тъмни и големи очила, високи яки, рединготът. Начинът, по който говори с журналистите. Дори хранителният му режим, благодарение на който успява да отслабне с 40 килограма в началото на века, става еталон в стремежа към добра фигура.

Кайзерът, който не оставя потомство с изключение на своята котка Шупет, през годините се обгражда със своя собствена фамилия. Днес той се събира със своя партньор, Жак дьо Баше, който умира през 1989 г., завинаги. „Няма да има погребение. По-скоро просто ще умра.“ казва през 2018 г. в свое интервю. Едва ли това би имало значение, защото аурата на Карл Лагерфелд отдавна е безсмъртна.

 
 

Заешкото нашествие в Австралия

| от Радослав Тодоров |

За първи път в Австралия зайците пристигат вероятно още с корабите на първите заселници към края на 18 век. Първоначално те били отглеждани за храна в клетки и по нищо не личало в какъв огромен проблем за околната среда и стопанството ще се превърнат тези наглед безобидни пухкави създания.

Заешката кутия на Пандора била отворена през 1859 г. когато британският заселник и любител на лова Томас Остин решил да пусне на свобода в природата 24 заека с намерението те да се развъдят и да ги ползва като ловен обект. Проблемът обаче е, че този обект в съвсем кратко време придобил гигантски размери. Оказало се че условията в Австралия са идеални за зайците, а освен това меките зими позволявали целогодишно размножаване. Поради липсата на естествени врагове в Австралия зайците претърпели взривна популация и само няколко десетилетия по-късно тези 24 заека нарастнали на около 1 милиард!

Rabbits_MyxomatosisTrial_WardangIsland_1938

Годишно вече се отстрелвали по 2 милиона заека без това въобще да влияе върху популацията им. Биолозите считат, че основната причина за това е, че зайците на Остин са били подбрани да са от няколко различни породи. По този начин много бързо при произволните кръстоски помежду им се е селектирал идеалният вид заек като приспособимост към австралийските условия.

И така само за няколко десетилетия континентът се оказал надупчен като швейцарско сирене от заешки дупки. Редица уникални растителни видове били унищожени от безбройните пришълци. С това започнал да се клати балансът в биологичните ниши, което застрашавало от изчезване и някои местни видове животни. Опустошенията които заешките орди започнали да нанасят на посевите и земеделието били направо неизчислими.

Станало крайно наложително правителството да вземе крути мерки срещу този проблем.

Първоначално решили спешно да започнат изграждането на огради с обща дължина над 3000 километра за да ограничат разселването на популациите поне само до рамките на щата Виктория. Оказало се обаче че зайците се размножават по-бързо дори и от темпото, с което се строят оградите и още преди строежът им да бъде завършен те успявали да ги заобикалят и да плъзнат по останалите щати. Там където успяли да ги заградят напълно също нямало реален ефект, тъй като се оказало че те без проблеми изравят дупки под оградите. През 1887 г. правителството на щата Нов Южен Уелс обявило награда от 25 000 паунда за всеки, който предложи неизпробван до момента ефективен метод за изтребване на зайци.

rabbit-proof-fence-episode

След като акциите по отстрелване и заграждане завършили с пълен провал, през ХХ век дошъл ред и на учените и модерните технологии да опитат късмета си срещу заешката напаст. Така новите лабораторни противници на зайците първоначално ги атакували с химически оръжия, залагайки капани с отрови на фосфорна основа, които да не вредят на почвата, растителността и домашните животни. Нито те, нито другите разработени химически смеси (като соден флуороацетат и пиндон) обаче не могли да затрият гигантските заешки популации. След като химиците се провалили дошъл редът и на молекулярните биолози. Те започнали разработка на нова болест, която да доведе до епидемия сред зайците и да ги изтреби.

Но всички тези опити имали само временен ефект. Опитът да погубят зайците с птича холера например не дал почти никакви съществени резултати. Тогава през 50-те години учените по изкуствен начин пуснали в природата вирусът myxoma, който причинява миксоматоза, смъртоносно за зайците заболяване. Но дори и в този случай ефектът бил много далеч от очакваното. Макар и вирусът да успял да изтреби около половин милиард заека след пускането му, оцелелите удивително бързо се адаптирали и развили естествен имунитет към него.

Все пак на фона на щетите за милиони долари, унищожаването на редица местни растения, а с тях и животни, както и дори причиняването на ерозия на почвата, зайците понякога били и от полза за фермерите. По време на икономическите депресии в края на 19 век и през 30-те години на 20 век, както и по време на световните войни, ловуването на зайци се оказала безплатна опция за подобряване на тежкото положение с финансите. Те практически са неограничен ресурс на храна, а с продажбата на месото и кожите им фермерите си докарвали допълнителни приходи, както и погасявали с тях фермерските си заеми.

026_rabbits sopurce unknwon a

Но въпреки войната на австралийците срещу зайците, водена с всички възможни средства в продължение на близо 150 години, през 2000 г. броят на дивите зайци в Австралия отново е започнал да се увеличава и е достигнал до около 200 000 000. Съвременните учени продължават да разработват нови модификации на миксоматозата, които да са по-смъртоносни и по-трудни за адаптация към тях.  През 2017 г. такъв „подобрен“ вирус-убиец е пуснат в природата, но все още и от неговото действие не е установена някаква съществена ефективност.

Това всъщност е най-бързо развилата се популация на животно в историята на планетата. Както и никое друго животно не е отговорно за изчезването на толкова други видове местни животни, растения и дървета в Австралия колкото зайците.

И въпреки широката употреба на модерни биологически оръжия за масово поразяване войната продължава и до днес, без да има изгледи за категоричен успех в обозримо бъдеще.

 
 

Тъжният момент от пътуването, за който никой не говори

| от chronicle.bg, по Thought Catalog |

Никой не оспорва твърдението, че пътуването е единственото нещо, за което плащаш и което те прави по-богат. Но сещате ли се за онзи специфичен момент, за който малцина говорят и който дори е труден за описване. Моментът на завръщането.

Виждаш света, опитваш нови неща, срещаш нови хора, влюбваш се, разлюбваш, посещаваш страхотни места, изучаваш нови култури. И после всичко приключва. Много често се говори за заминаването, но как стоят нещата със завръщането у дома? Но не онова завръщане след едноседмичен престой във Венеция, Берлин или Занзибар. А завръщането след дълго пътуване, през което си пуснал корени на Онова място…

Винаги говорим за трудните моменти, когато сме далеч – намирането на работа, създаването на приятелства, личната безопасност, свикването със социалните норми, предателствата от хора, на които сме мислили, че може да се доверим. На практика през всички тези неща се преминава. Всички те биват изтрити от абсолютната еуфория на преживяването. Сбогуванията са трудни, но някак ги приемаш в момента, в който си купиш билета за връщане. Още повече, че мисълта за срещата с близките, която си чакал от мига на излитането, заличава до известна степен болката от всички раздели в чуждата земя.

След пристигането, идва моментът на сбирките със семейството, първите две седмици са непрестанни срещи с роднини и приятели, наваксвания, разказвания на истории, спомени… Първите няколко седмици се чувстваш едва ли не като Холивудска звезда и всичко е ново и вълнуващо. Старата входна врата, пътят към вкъщи, който сега изглежда по-тесен и по-кратък, ежедневието бавно приема някаква нова форма, но винаги подобна на онази, която си оставил при заминаването.

После всичко изчезва. У вас свикват да си си вкъщи, вече не си новодошлият обект и бавно започват въпросите: Намери ли си работа? Какъв е планът? Срещаш ли се с някого?

Тъгата идва, след като отметнеш всички задължителни посещения, след като те е нямало по-дълго време. Лежиш в старата си стая и осъзнаваш, че нищо не се е променило. Радваш се, че всички са живи и здрави, имат нови работи, нови гаджета, сгодили са се, някои имат деца. Но една част от теб крещи в лицата им, „не осъзнавате ли колко съм се променил“? И не става въпрос за коса, тегло, ръст, дрехи или нещо външно. Става въпрос за нещо дълбоко вътрешно, генерално изменено. Мечтите са се променили, начинът, по който приемаш отсрещния човек се е променил, навиците, които си изоставил, новите неща, които вече са важни. Иска ти се хората да видят всичко, което искаш да споделиш и да го обсъдите, но няма как да опишеш еволюцията на духа, която настъпва след като оставиш всичко зад себе си.

Ядосваш се. Чувстваш се изгубен. На моменти се питаш дали всичко си е струвало. Какво да правиш тогава? То е като да учиш чужд език, който никой около теб не говори.

Затова щом си пътувал за първи път, единственото, което искаш да правиш, е да заминеш отново. Наричат го „пътешественически бъг“ (travel bug), но на практика то е свързано с желанието да се върнеш на мястото, където хората говорят същия език като теб. Не английски, португалски или френски, а езикът на тези, които знаят какво е да напуснеш, да се промениш, да се сринеш и да израстеш, да преживееш, да научиш, после да се завърнеш у дома, където се чувстваш по-изгубен, отколкото в най-далечната земя, която си посещавал.

Това е частта от пътуването, за която никой не говори и за мнозина тя е мотивът отново да тръгнат на пътешествие.

 
 

Почина модният дизайнер Карл Лагерфелд

| от chronicle.bg |

Карл Лагерфелд почина, предаде сайтът Le Figaro, последван от други френските медии. Според тях информацията идва от източници близки до модна къща Chanel.

Иконичният дизайнер, който е и една от най значимите, талантливи и популярни личности в модната индустрия, си  отиде на 85-годишна възраст.

Модни личности от цял свят изказаха съболезнования след печалната новина.

Лагерфелд изпълнява длъжността творчески директор на Chanel от 1983 година.

Според френското списание Closer, дизайнерът  е починал след кратко боледуване. Лагерфелд работи почти до края на живота си, като дори е дал инструкции на персонала си за предстоящата колекция есен/зима на Fendi, която трябва да бъде представена в Милано тази седмица.

Очаквайте подробности.