„Алиса в страната на чудесата“: чудото на детската литература

| от chronicle.bg |

На днешната дата се ражда Луис Карол. Един британец, който светът ще запомни.

Той сътворява „Алиса в страната на чудесата“ и „Алиса в огледалния свят“: произведенията, които завинаги ще променят детската литература.

По случай рождения му ден, ви приканваме да си припомните част от „Алиса в страната на чудесата“. А защо не и да прочетете цялата книга? Тя далеч не е само детска.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ЗАЕКА ИЗПРАЩА ЕДНО ПЕРЦЕ

Беше Белия Заек, който бавно се връщаше и тревожно гледаше наоколо си, сякаш бе изгубил нещо. Тя чу как той измънка:

„Херцогинята! Херцогинята! О, мои мили лапи! О, мои косми и мустаци! Ще заповяда да ме обезглавят, няма що! Де ли може да съм ги изпуснал?“

Алиса веднага отгатна: той дири ветрилото и белите ярешки ръкавици, и тя услужливо почна да ги търси. Но ги нямаше никъде. Всичко изглежда се бе променило, след като падна във водата. Голямата зала със стъклената маса и с малката врата беше напълно изчезнала.

Скоро Заека забеляза Алиса, която диреше навред, и ядосано извика:

— Мери Ан, какво правиш тука? Веднага иди в къщи и ми донеси едни ръкавици и едно ветрило! Още сега!

Алиса така се уплаши, че завчас изтърча натам, накъдето той посочи, без да се опита дори да му обясни грешката.

„Той ме взе за своята прислужница — каза си Алиса, като търчеше. — Как ще се почуди, като разбере коя съм! Но аз ще постъпя добре да му занеса ветрилото и ръкавиците — разбира се, ако ги намеря.“

Като каза това, тя се озова пред една спретната къща. На вратата висеше лъскава медна плоча, на която бе издълбано името: Б. ЗАЕК.

Влезе, без да почука, и избърза нагоре по стълбите — боеше се истинската Мери Ан да не я завари, преди да намери ветрилото и ръкавиците.

— Колко чудно изглежда — рече Алиса — да изпълняваш поръчките на заек! Остава сега и Дайна да почне да ме праща на поръчки!

И тя си представи това:

— Госпожице Алиса, елате веднага тука и се пригответе за разходка!

— Ей сегичка, бавачко! Трябва да вардя пред тази миша дупка да не избяга мишката, докато Дайна се върне.

„Само че не вярвам — продължи Алиса — да я държат в къщи, ако почне така да заповядва на хората!“

Докато казваше това, тя беше вече влязла в малка хубава стая, дето имаше маса пред прозореца. На масата намери (както се надяваше) ветрило и два-три чифта малки бели ярешки ръкавици. Тя взе ветрилото и едни ръкавици и тъкмо щеше да напусне стаята, когато съзря близо до огледалото малко шише. Нямаше тоя път надпис: „изпий ме“, но все пак тя го отвори и приближи до устните си.

„Зная, все нещо ще се случи — каза си тя, — когато ям или пия. Да видя как ще ми подействува това шише. Надявам се пак да порасна. Омръзна ми да съм тъй мъничка!“

И наистина течността в шишето й подейства тъкмо тъй, и то много по-бързо, отколкото очакваше. Не беше изпила половината, а главата й се опираше вече о свода. Трябваше да се наведе, за да не й се пречупи шията. Като остави бързо шишето, тя си рече:

„Стига толкоз — дано не порасна повече! И без това не мога вече да мина през вратата. Не трябваше да пия толкова!“

Уви! — беше твърде късно. Тя продължаваше да расте… да расте… и скоро трябваше да коленичи. След миг — не можеше дори и тъй да остане. Опита се да легне, да опре единия си лакът о вратата и да обвие другата си ръка около главата. Но тя все още продължаваше да расте… и най-сетне трябваше да прокара едната си ръка през прозореца навън, и единия крак — нагоре в комина.

„Сега вече няма накъде — каза си Алиса. — Какво ще стане с мен?“

За нейно щастие силата на малкото вълшебно шише се бе изчерпала и тя спря да расте. Все пак й беше много неудобно. И тъй като изглежда нямаше никакъв изход от това положение, не е чудно, че тя се почувствува нещастна.

„У дома беше много по-хубаво — мислеше горката Алиса. — Ръстът ми не се изменяше така, нито пък ми заповядваха мишки и зайци. Колко по-хубаво щеше да бъде да не бях влизала в заешката дупка… и все пак… доста любопитен е, трябва да призная, тоя нов живот! Да можех само да разбера какво всъщност се е случило с мене! Едно време, като четях приказки, мислех, че такива работи никога не се случват, а ето, че сега сама съм героинята на една такава приказка. Някой трябва да напише книга за мене, непременно! Когато порасна, сама ще напиша — но аз съм вече пораснала — добави тя тъжно, — тука поне аз не мога вече да раста!“

„Но тогаз — все още разсъждаваше Алиса — никога ли няма да стана по-стара? Това поне ще ми бъде утеха… никога да не стана стара жена… но тогава… винаги ще имам уроци! О, само това не!“

„О, ти глупава Алиса! — си отговори тя сама. — Как можеш да учиш уроци тук вътре? Че то едва има място за тебе, къде ли пък и за твоите учебници!“

Тя продължи да говори тъй, като сама си задаваше въпроси и сама си отговаряше. Но след няколко минути чу глас отвън, спря да говори и се вслуша.

— Мери Ан! Мери Ан! — викаше гласът. — Веднага ми донеси ръкавиците!

Сетне се чуха ситни стъпки нагоре по стълбите. Алиса знаеше — това е Заека, който идваше да я търси. Тя се разтрепери (и разклати цялата къща), съвсем бе забравила, че сега беше близо сто пъти по-голяма от Заека и нямаше вече защо да се бои от него.

Заека застана пред вратата и се опита да я отвори. Но тя се отваряше навътре и тъй като Алиса я беше здраво затиснала с лакътя си, напразни бяха всички негови усилия. Алиса чу как той каза:

— Тогаз ще заобиколя и ще вляза през прозореца.

„И това няма да направиш!“ — помисли си Алиса. Почака. Когато й се стори, че Заека се намира вече под прозореца, простря ръка и замахна във въздуха.

Тя не улови нищо, но чу слаб вик и падане, и трясък от счупено стъкло. По това заключи, че може би Заека е паднал в някой цветарник или нещо подобно.

Сетне се чу разяреният глас на Заека:

— Пат! Пат, де си?

И после друг глас, който никога по-рано не бе чувала:

— Разбира се, тук съм. Изравям ябълки, ваше превъзходителство.

— Изравяш ябълки, тъй ли! — кресна Заека. — Ела тук и ми помогни да изляза!

(Наново дрънчене на счупено стъкло.)

— Сега кажи ми, Пат, какво е това на прозореца?

— Разбира се, ръка, ваше превъзходителство.

— Ръка — гъска такава! Кой е виждал такава грамадна ръка? Че тя е голяма колкото целия прозорец!

— Разбира се, колкото прозореца. Но все пак — ръка.

— Каквото и да е, не би трябвало да бъде там. Иди и го махни!

Последва дълго мълчание.

Сетне от време на време Алиса долавяше как си шепнат:

— Разбира се, и на мен не ми се харесва, ваше превъзходителство. Никак, никак!

— Направи, каквото ти казвам, страхливецо!

Алиса пак размаха ръка и се опита да улови нещо във въздуха. Тоя път се чуха два слаби крясъка и още по-силен трясък от счупено стъкло.

„Колко много цветарници трябва да има долу! — помисли Алиса. — Какво ли ще сторят сега? Да можеха само да ме издърпат навън, нямам нищо против! Не искам вече да стоя тука.“

Дълго време не можа да чуе нищо.

Най-сетне се чу тропот на малки колела и глъч от много гласове, които говореха едновременно. Тя можа да различи следните думи:

— Къде е другата стълба?

— Нали ми казахте да донеса само една. У Перцето е другата.

— Перце! Момче! Донеси я тук!

— Тука, опрете ги на този ъгъл!

— Не, първо ги вържете една за друга — не стигат така!

— О, ще стигнат! Недейте сега придирва!

— Ето, Перце, дръж това въже!

— Покривът ще издържи ли?

— Внимавай, тази хлабава керемида… хо-о-о-оп пада!

— Пазете си главите!

Чу се силен трясък.

— Кой направи това?

— Навярно Перцето!

— Кой ще влезе през комина?

— Не, аз няма! Ти иди!

— И аз не искам! Перцето да се изкачи. То е най-леко.

— Хей, Перце! Господарят казва ти да се изкачиш!

„А! Значи тъй: Заека изпраща Перцето да влезе през комина — рече си Алиса. — Изглежда всички се осланят на Перцето! Не бих искала да бъда на негово място. Коминът е тесен, вярно е, но все още мога да ритам малко.“

Тя дръпна крака си надолу, колкото можеше по-надолу, и почака, докато чу едно малко животно (тя не можа да отгатне какво е) да дращи и слиза надолу в комина.

„Това е Перцето!“ — рече си Алиса.

И силно ритна нагоре. Сетне се ослуша.

Първото нещо, което чу, бе хор от гласове, които дружно извикаха:

— Ето Перцето!

После само гласа на Заека:

— Уловете го, там, при плета!

После мълчание и пак объркани гласове:

— Повдигнете главата му!

— Сега коняк!

— Ще се задави!

— Е, как беше, стари приятелю? Какво ти се случи? Разправи ни!

Най-подир се чу нежен, квичащ гласец. („Това е Перцето“ — помисли си Алиса):

— Сам не зная — не, стига, благодаря! Сега ми е по-добре… но… малко съм развълнуван, не мога ви разправи… зная само, нещо ме удари като пружина… и хвръкнах като ракета…

— Тъй значи, стари приятелю! — рекоха всички.

— Трябва да изгорим къщата! — каза Заека.

Тогаз Алиса с все сила извика:

— Ако направите това, ще пусна Дайна срещу вас!

Последва мъртвешко мълчание. Алиса си помисли:

„Какво ли ще сторят сега?! Ако бяха малко по-умни, щяха да махнат покрива.“

След миг-два те пак почнаха да се движат насам-натам и Алиса чу Заека да казва:

— Отначало стига една кола.

„Една кола какво?“ — помисли Алиса.

Но те не я оставиха дълго да мисли. След миг порой от камъчета се изля върху прозореца, а някои от тях я удариха по лицето.

„Ще туря край на това“ — рече си тя и извика:

— Да не сте посмели да хвърлите още веднъж!

Последва повторно мъртвешко мълчание.

Алиса забеляза не без почуда, че всички камъчета, тъй както стояха на пода, се превръщаха в малки банички. И тогаз чудесна мисъл й дойде на ум.

„Ако изям една от тия банички — помисли тя, — няма съмнение, ръстът ми някак ще се измени. Тъй като вече не мога да стана по-голяма, вярвам, бездруго ще ме направи по-малка.“

Тя глътна една — и се зарадва, като видя, че почва да намалява. Щом стана доста малка и успя да мине през вратата, тя изтича навън.

Пред къщата се бяха насъбрали множество малки животни и птици.

Горкият малък гущер, Перцето, беше в средата. Две гвинейски прасета го държаха и му даваха да пие нещо от едно шише.

Всички се спуснаха срещу Алиса. Но тя побягна с всичка сила и скоро се намери в безопасност сред гъста гора.

„Първото нещо, което трябва да направя — каза си Алиса, като скиташе из гората, — е да стигна пак обикновения си ръст. И второ, да вляза в оная хубава градина. Мисля, това е най-доброто.“

Намерението, разбира се, изглеждаше чудесно — ясно и просто замислено. Единствената мъчнотия беше, че Алиса не знаеше как да го приложи в изпълнение. И като гледаше загрижено между дърветата — изведнъж остър лай се разнесе точно над главата й. Тя бързо вдигна глава.

Едно грамадно кутре я гледаше отгоре с големи кръгли очи и плахо протягаше лапа да я пипне.

— Горкото — каза Алиса галено и се опита да му свирне. Но всъщност тя се боеше да не е гладно кутрето — както го галеше, да не я изяде.

Без да знае защо, тя взе една пръчица и я насочи насреща му. Тогава кутрето скочи с радостно джафкане и се хвърли върху пръчката — престори се на раздразнено.

Алиса избяга зад един трън, за да не я смачка кутрето. Но когато тя се показа от другата страна, то отново скочи върху пръчката и в бързината се преметна презглава. Алиса, на която това се видя като игра на кон, и която се боеше всеки миг кутрето да не я премаже, пак се затича около тръна. Тогава кутрето почна да напада пръчката — всеки път се хвърляше много малко напред и много по-силно отстъпваше. То лаеше дрезгаво; най-сетне седна доста надалече, запъхтяно, с изплезен език и с полузатворени очи.

Удобен случай за Алиса да избяга. Тя тичаше, докато съвсем се измори и загуби дъх; едвам се чуваше вече лаят на кутрето в далечината.

„Все пак какво мило кутренце беше то! — каза си Алиса, като се облегна на едно лютиче и почна да си вее с едно листо. — Щях да го науча на толкоз много работи, да бях само достатъчно висока! О, боже! Забравих, трябва пак да порасна. Чакай да видя: как ли ще стане това? Навярно трябва да изям или изпия нещо. Но какво?“

Въпросът наистина беше: какво? Алиса разгледа наоколо всички цветя и треви, но не можа да види нещо подходящо за ядене или пиене. Една голяма гъба растеше наблизо, висока току-речи колкото нея. След като надзърна под гъбата, от двете й страни и отзад, на Алиса й хрумна, че може да погледне отгоре и да види какво има там.

Тя се повдигна на пръсти и погледна над ръба на гъбата. Веднага очите й срещнаха погледа на една голяма синя гъсеница, която седеше на върха със скръстени нозе, спокойно пушеше от дълго наргиле и не обръщаше никакво внимание нито на Алиса, нито на каквото и да е наоколо.

 
 

Досиетата CHR: 100 години от края на Първата световна война

| от Радослав Тодоров |

Този месец се навършват 100 години от края на Първата световна война, с капитулацията на Германия на 11 ноември 1918 г., а последни подписват капитулацията унгарците на 13 ноември.

Тенденциозно тази война е по-малко популярна и позната на съвременния читател, отколкото, например, Втората световна война. Това се дължи най-вече на факта, че втората е значително по-мащабна във всички отношения от предходната. По-скорошна хронологически, а вероятно и по-интересна с идеологическите си сблъсъци и по-развитите технологии, които се използват в нея. Но пък и покрай Първата световна война има ред любопитни обстоятелства, повечето от които са малко известни на широката общественост.

първа световна война

Ето някои от тях:

Поводът за избухването на войната е един малшанс, който е можело и да се размине, но съдбата сякаш тласка събитията към конфликт. Когато австро-унгарският престолонаследник, ерцхерцог Франц Фердинанд е на посещение в Сараево, в наскоро анексираната Босна, тайните националистически организации „Млада Босна” и „Черната ръка”, без знанието или одобрението на Белград, решават да го убият. Първоначално опитът за покушението пропада. Вместо принца, бомбата им ранява шофьора на автомобила му. Повечето от заговорниците са заловени или пребити от тълпата. Един от тях, студентът ултранационалист Гаврило Принцип, успява обаче да избяга, след което отива в първата кръчма да утешава мъката от провала си с алкохол. Ерцхерцога вдига луд скандал на австрийските наместници задето са допуснали атентата, след което се отправя към болницата на посещение при ранения си шофьор. Новият му и неопитен шофьор обаче обърква пътя и давайки на заден ход по една от уличките спира точно пред кафенето, в което Принцип вече се пропива, буквално пред масата му. При този невероятен втори шанс, подхвърлен му от съдбата, Гаврило Принцип съобразява бързо, вади пистолета и този път не пропуска.

първа световна война

- При влизането си във войната България обхваща територия от 114 хиляди квадратни километра (малко повече отколкото е сега) и население от 4.9 милиона души. Въпреки наскоро преживяната национална катастрофа от 1913 г., икономиката на страната успява да се възстанови напълно до нивото от преди Балканските войни за по-малко от година.Към средата на 1915 г. износът на стоки превишава с 1/3 размера на вноса, като в днешно време е точно обратното – разчитаме на вноса. Макар и тогава да сме без Добруджа, обемът на производството в селскостопанския сектор позволява изхранването на до половинмилионна армия без това да задъхва икономиката. Мирновременната армия в началото на войната е 90 000 души, като до края й нараства до над 800 000 души, което е най-високото мобилизационно напрежение в света по това време – близо 21% от цялото население, или буквално всеки здрав мъж в активна възраст е на фронта.

Въпреки че Втората световна война е известна като Войната на танковете, те всъщност са изобретени през Първата и още тогава масово навлизат в действие. През този период те все още са доста големи и тромави, като първоначалната им концепция е била просто да закарат пехотата невредима до вражеските окопи.

Срещу българите съюзниците не използват танкове през войната, като изключим няколко британски бронирани коли, които се появяват в руската армия на Добруджанския фронт.

първа световна война

Самолетът се превръща в боец малко преди началото на войната. Италианците (в Итало-турската война, 1911 г.) и българите (в Балканската, 1912 г.) вече хвърлят гранати от самолет, но първите истински бойни самолети (изтребители и бомбардировачи), конструирани точно и само за това, се появяват през Първата световна война. Поради все още ниското техническо ниво, късия обхват на действие и множеството технически повреди, маневрените боеве между изтребителите (тогава моторни биплани и триплани) се водят непосредствено над линията на фронта и пред очите на пехотата. Поради което имат и голямо психологическо значение за общия боен дух.

Тогава за пръв път се появяват бойните отровни газове (химически оръжия за масово поразяване) и съответно противогазите към екипировката. Такива масово са използвани срещу българите на Солунския фронт.

Изключително много нараства и силата на артилерията през тази война, реално тя прибира над 80% от всички жертви паднали по бойните полета. Немците конструират така нареченото „Парижко оръдие”, с което обстрелват Париж директно от фронта, намиращ се тогава на 160 км от града. Първият 120-килограмов снаряд (с калибър 211 мм) изстрелян от това оръдие е и първият предмет създаден от човека, който напуска атмосферата на планетата и достига стратосферата преди да падне в Париж с огромна парабола.

първа световна война

Противно на схващанията, че тогава сме преживели национална катастрофа и сме дали много тежки жертви в борбата за национално обединение, загубите ни всъщност не са толкова големи колкото на останалите участници. Всички жертви, които даваме през Първата световна война (загинали в бой, безследно изчезнали, убити цивилни, умрели от болести) са около 180 000 души и представляват само около 3% от населението на страната.
За сравнение съюзниците ни от Германия дават 2 800 000 жертви (4.3% от населението й), Австро-Унгария – 2 млн (4% от населението), Османската империя – близо 3 млн (15%).

Дори и държавите от победилата Антанта – Англия, Франция и Русия дават по над 1 милион жертви всяка.

От Балканските страни само Гърция дава по-малко жертви от нас – около 160 000 жертви (3.5%), при положение обаче, че нейното участие във войната е съвсем кратко, но въпреки това като процент от населението жертвите им са повече от нашите. Румънците дават цели 600 000 жертви (8%) – над три пъти повече от нас. А сърбите дават близо 1 200 000 (27%), или почти седем пъти повече от нас.

 
 

Енио Мориконе: Тарантино е кретен, а филмите му са боклук

| от chronicle.bg |

Енио Мориконе поддържа смесените си чувства към Куентин Тарантино, с когото работиха заедно по „The Hateful Eight“ – и дори спечелиха награда на Академията. В интервю за немския Playboy известният композитор нарича режисьора „кретен“, а филмите му „боклук“.

„Човекът е кретен“, казва Мориконе. „Той просто краде от другите и накрая само сглабя всичко. Не прави нищо оригинално. И не е и режисьор. Така че не може да се сравнява с Джон Хюстън, Алфред Хичкок или Били Уайлдър. Те бяха велики. Тарантино просто претопля стари неща.“ Той признава, че не е фен на филмите на Тарантино и ги нарича „боклук“. Тарантино присъства на церемонията, когато Морикона получава звезда на алеята на славата през февруари 2016.

Част от проблемът се корени в работните им отношения: „Обажда ти се отникъде и иска музиката за филма да е готово за няколко дни, което е невъзможно. Това ме влудява!“, продължава Мориконе. „Защото това просто не е възможно. Затова не се занимавам повече. Така му казах и последния път. Следващия път обаче ще съм твърд. Може да ми помаха за чао.“

Едни от най-популярните парчета на италианския композитор са към филмите „The Good, the Bad and the Ugly“, „Days of Heaven“ и „Once Upon a Time in the West“, както и много други. Вчера той стана на 90 години.

 
 

„Ве4ната Сали“ ще ни покаже как да се забавляваме и как да прекалим

| от chronicle.bg |

Миналата седмица ви показахме 5 сериала, които ще владеят телевизионния ефир този месец. Сред тях беше и сериалът „Ве4ната Сали“, който от днес вече може да бъде гледан и у нас, в ефира на HBO и онлайн на HBO GO. 

Носеща типичния хаплив заряд на британския хумор, историята за нестандартна любовна афера между две жени, която бързо излиза извън контрол, е едно безстрашно изследване на любовта, секса и вманиачаването в половинкатa ни. Взривоопасна комбинация, излизаща изпод „ужасяващия“ ум на Джулия Дейвис, която освен че облича с лекота образа на щурата Ема е продуцент, сценарист и режисьор на 7-те епизода от по 30 минути.  Джулия Дейвис, макар не много позната у нас, е едно от най-известните комедийни британски лица. Тя влиза в полезрението на HBO с „Къмпинг“ и е съсценарист с Лена Дънам и Джени Конър на американската му версия с Дженифър Гарднър, която в момента тече по HBO у нас.

Комедийният сериал проследява живота на Сали (Катрин Шепърд от „Падингтън“), маркетинг специалист в очакване на повишение. В продължение на 10 години тя живее удобен и спокоен живот в предградията с меко казано невзрачния си приятел Дейвид (Алекс Маккуин от „Бръсначите“).

Вечерта, в която той й предлага брак, Сали изпада в размисли за живота, които я подтикват към непривична спонтанност. Тя започва дива връзка със съблазнителната Ема (Джулия Дейвис от „Наистина любов“, Nighty Night).

Ема е всичко, което Дейвид не е – харизматична и спонтанна личност. Преди Сали да се усети, Ема вече се е пренесла при нея, пренаредила е мебелите, както и живота й. Но дали наистина това е нещото, което Сали иска, или е направила грешка?

Джулия Дейвис и HBO забъркват романтична комедия за манипулациите и паразитните взаимоотношения, в които хората попадат, дори когато виждат как положението се влошава още повече от действията им. Това е концепция, която всеки, запознат с работата на Дейвис, ще схване почти веднага – влечението й да взима най-лошите аспекти от всеки човек и да ги завърта до комична крайност.

 
 

Стан Лий: Развлечението е едно от най-важните неща в живота на човека

| от chronicle.bg, по The Atlantic |

 

Да се пише за тази точно загуба, е нещо, което определено би се харесало на Стан Лий. Въпреки че феновете на комиксите трудно могат да повярват. „Стан Лий – мъртъв! Не! Не, не може да бъде“.

Човекът, който пръв разбира, че с голямата сила идва и голямата отговорност? Човекът, който заедно с другите величия в комиксите, Джак Кърби и Стив Дитко създава половината от най-популярните комиксови персонажи? Спайдърмен, Фантастичната четворка, Хълк, Железният човек, Черната пантера, Тор… списъкът може да продължи.

Истинското му име е Стенли Лийбър, син е на румънски емигранти от еврейски произход и мечтае да напише „Великият американски роман“. По-късно споделя, че приема псевдонимът Стан Лий от срам: „Хората не изпитваха никакво уважение към комиксите. Повечето родители не искаха децата им да ги четат.

След близо 80-годишна кариера, абсолютната икона и еталон в света на комиксите, Стан Лий почина вчера на 95-годишна възраст. В днешно време, когато 4 от 10 най-печеливши филма на всички времена, са базирани на комикси на „Марвъл“, е трудно да си представим каква е била сцената в началото – през 40-те. Идеята за нещо наречено „комикс“ е едва на една година, когато Лий започва първата си работа.

Spider-Man Movie Premiere In Westwood
Getty Images

Стан Лий започва да работи в комикс индустрията през 1939 г., когато е едва на 16 години. Присъединява се към компанията „Timely Comics“, нова поредица, която принадлежи на издателя Мартин Гудман. Първоначалните му задължения са да пълни мастилниците и да изпълнява поръчките за обед. Бързо усвоява уменията да коригира и редактира, а първата си история пише през 1941 г. в третия брой на „Captain America Comics“. Работи с легенди като Джо Саймън, Джак Кърби, Бил Евърет и Сид Шорс преди да постъпи в армията през 1942 г. След завръщането му „Timely Comics“ вече се казва „Атлас“ и супергероите вече не са на пода. Затова Лий чинно работи над популярните през 50-те жанрове – романтиката, уестърните, научната фантастика. Но скуката става нетърпима.

До края на 50-те вече конкурентите на Atlas, DC Comics, успешно възраждат някои от старите си герои, сред които Светкавицата и Лигата на справедливостта. Заинтригуван от успеха, Гудман дава задачата на Лий и Кърби да създадат свой собствен комикс. Тук версиите не са точни, тъй като самият Лий е казвал, че благодарение на жена си започва да пише комикси, тъй като тя го насърчава да създаде комикса, който би искал да прочете. Двамата заедно с Кърби създават Фантастичната четворка (квартетът от хора със свръхестествени сили) през 1961 г.

Четворката става сензация, заради новия облик на супергероите. До този момент те са представяни еднопланово – като служители на справедливостта, стожери на честта, служещи винаги и единствено на възвишени каузи. Фантастичната четворка обаче, е склонна към измами, преминава през любовни драми и всеки от тях има своите отрицателни черти.

Лий и Кърби работят заедно върху 102 истории за Четворката.  Освен това създават и други култови персонажи като Х-Мен, Хълк, Отмъстителите, Ник Фюри, Тор. В колаборация с наскоро починалия Стив Дитко пък, Лий създава другите любимци на публиката Спайдърмен и Доктор Стрейндж. С Дон Хек и Кърби създава Железния човек, а с Евърет – Деърдевил.

Stan Lee Portrait
Getty Images

Авторът разчита на техниката, която сам нарича „Методът Марвъл“. Той пише синопсиса на разказа, от там художникът рисува персонажите, след това се измислят ситуациите и накрая Лий пише диалозите.

Този метод води до редица конфликти между него и сътрудниците му. Въпреки че Кърби и Дитко също са заслужавали точно толкова заслуги за създаването на героите, колкото Лий, последният невинаги ги е давал. Точното му участие, в който и да било комикс на Marvel, не може да бъде определено с точност, но едно е сигурно – този автор има огромна роля в изграждането на комиксовия разказ такъв, какъвто го познаваме днес. Той акцентира както на действието, така и на изграждането на самия персонаж – фен е на дългите истории и обратите в сюжета и се опитва да постави героите си в злободневна ситуация, която би могла да се случи в момента на създаване на комикса.

През 1972 г. Лий спира да пише комикси и става издател на Marvel. Постепенно заема главна роля в компанията и все по-рядко се занимава с писане. Въпреки това приносът му към Marvel не намалява, а просто преминава под друга форма. През 2008 г., когато от компанията решават да поемат рисковия ход да създадат свой собствен сериал с Железния човек, Лий е този, който се появява като статист за кратко, напомняйки на публиката за себе си и миналото на Marvel.

Spider-Man 40th Birthday Celebration
Getty Images

Беше ме срам, защото бях просто автор на комикси, докато други хора строяха мостове и правеха кариери в медицината.“ казва по-късно Лий. „И постепенно осъзнах: Развлечението е едно от най-важните неща в живота на човека. Без него той би ударил дъното. Мисля, че ако умееш да развличаш, значи правиш добро. Когато видя щастието на феновете при срещата с хората, които разказват истории, които ги рисуват,  и които се показват по телевизията, осъзнавам колко велико нещо е да развличаш хората.