„Алиса в страната на чудесата“: чудото на детската литература

| от chronicle.bg |

На днешната дата се ражда Луис Карол. Един британец, който светът ще запомни.

Той сътворява „Алиса в страната на чудесата“ и „Алиса в огледалния свят“: произведенията, които завинаги ще променят детската литература.

По случай рождения му ден, ви приканваме да си припомните част от „Алиса в страната на чудесата“. А защо не и да прочетете цялата книга? Тя далеч не е само детска.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ЗАЕКА ИЗПРАЩА ЕДНО ПЕРЦЕ

Беше Белия Заек, който бавно се връщаше и тревожно гледаше наоколо си, сякаш бе изгубил нещо. Тя чу как той измънка:

„Херцогинята! Херцогинята! О, мои мили лапи! О, мои косми и мустаци! Ще заповяда да ме обезглавят, няма що! Де ли може да съм ги изпуснал?“

Алиса веднага отгатна: той дири ветрилото и белите ярешки ръкавици, и тя услужливо почна да ги търси. Но ги нямаше никъде. Всичко изглежда се бе променило, след като падна във водата. Голямата зала със стъклената маса и с малката врата беше напълно изчезнала.

Скоро Заека забеляза Алиса, която диреше навред, и ядосано извика:

— Мери Ан, какво правиш тука? Веднага иди в къщи и ми донеси едни ръкавици и едно ветрило! Още сега!

Алиса така се уплаши, че завчас изтърча натам, накъдето той посочи, без да се опита дори да му обясни грешката.

„Той ме взе за своята прислужница — каза си Алиса, като търчеше. — Как ще се почуди, като разбере коя съм! Но аз ще постъпя добре да му занеса ветрилото и ръкавиците — разбира се, ако ги намеря.“

Като каза това, тя се озова пред една спретната къща. На вратата висеше лъскава медна плоча, на която бе издълбано името: Б. ЗАЕК.

Влезе, без да почука, и избърза нагоре по стълбите — боеше се истинската Мери Ан да не я завари, преди да намери ветрилото и ръкавиците.

— Колко чудно изглежда — рече Алиса — да изпълняваш поръчките на заек! Остава сега и Дайна да почне да ме праща на поръчки!

И тя си представи това:

— Госпожице Алиса, елате веднага тука и се пригответе за разходка!

— Ей сегичка, бавачко! Трябва да вардя пред тази миша дупка да не избяга мишката, докато Дайна се върне.

„Само че не вярвам — продължи Алиса — да я държат в къщи, ако почне така да заповядва на хората!“

Докато казваше това, тя беше вече влязла в малка хубава стая, дето имаше маса пред прозореца. На масата намери (както се надяваше) ветрило и два-три чифта малки бели ярешки ръкавици. Тя взе ветрилото и едни ръкавици и тъкмо щеше да напусне стаята, когато съзря близо до огледалото малко шише. Нямаше тоя път надпис: „изпий ме“, но все пак тя го отвори и приближи до устните си.

„Зная, все нещо ще се случи — каза си тя, — когато ям или пия. Да видя как ще ми подействува това шише. Надявам се пак да порасна. Омръзна ми да съм тъй мъничка!“

И наистина течността в шишето й подейства тъкмо тъй, и то много по-бързо, отколкото очакваше. Не беше изпила половината, а главата й се опираше вече о свода. Трябваше да се наведе, за да не й се пречупи шията. Като остави бързо шишето, тя си рече:

„Стига толкоз — дано не порасна повече! И без това не мога вече да мина през вратата. Не трябваше да пия толкова!“

Уви! — беше твърде късно. Тя продължаваше да расте… да расте… и скоро трябваше да коленичи. След миг — не можеше дори и тъй да остане. Опита се да легне, да опре единия си лакът о вратата и да обвие другата си ръка около главата. Но тя все още продължаваше да расте… и най-сетне трябваше да прокара едната си ръка през прозореца навън, и единия крак — нагоре в комина.

„Сега вече няма накъде — каза си Алиса. — Какво ще стане с мен?“

За нейно щастие силата на малкото вълшебно шише се бе изчерпала и тя спря да расте. Все пак й беше много неудобно. И тъй като изглежда нямаше никакъв изход от това положение, не е чудно, че тя се почувствува нещастна.

„У дома беше много по-хубаво — мислеше горката Алиса. — Ръстът ми не се изменяше така, нито пък ми заповядваха мишки и зайци. Колко по-хубаво щеше да бъде да не бях влизала в заешката дупка… и все пак… доста любопитен е, трябва да призная, тоя нов живот! Да можех само да разбера какво всъщност се е случило с мене! Едно време, като четях приказки, мислех, че такива работи никога не се случват, а ето, че сега сама съм героинята на една такава приказка. Някой трябва да напише книга за мене, непременно! Когато порасна, сама ще напиша — но аз съм вече пораснала — добави тя тъжно, — тука поне аз не мога вече да раста!“

„Но тогаз — все още разсъждаваше Алиса — никога ли няма да стана по-стара? Това поне ще ми бъде утеха… никога да не стана стара жена… но тогава… винаги ще имам уроци! О, само това не!“

„О, ти глупава Алиса! — си отговори тя сама. — Как можеш да учиш уроци тук вътре? Че то едва има място за тебе, къде ли пък и за твоите учебници!“

Тя продължи да говори тъй, като сама си задаваше въпроси и сама си отговаряше. Но след няколко минути чу глас отвън, спря да говори и се вслуша.

— Мери Ан! Мери Ан! — викаше гласът. — Веднага ми донеси ръкавиците!

Сетне се чуха ситни стъпки нагоре по стълбите. Алиса знаеше — това е Заека, който идваше да я търси. Тя се разтрепери (и разклати цялата къща), съвсем бе забравила, че сега беше близо сто пъти по-голяма от Заека и нямаше вече защо да се бои от него.

Заека застана пред вратата и се опита да я отвори. Но тя се отваряше навътре и тъй като Алиса я беше здраво затиснала с лакътя си, напразни бяха всички негови усилия. Алиса чу как той каза:

— Тогаз ще заобиколя и ще вляза през прозореца.

„И това няма да направиш!“ — помисли си Алиса. Почака. Когато й се стори, че Заека се намира вече под прозореца, простря ръка и замахна във въздуха.

Тя не улови нищо, но чу слаб вик и падане, и трясък от счупено стъкло. По това заключи, че може би Заека е паднал в някой цветарник или нещо подобно.

Сетне се чу разяреният глас на Заека:

— Пат! Пат, де си?

И после друг глас, който никога по-рано не бе чувала:

— Разбира се, тук съм. Изравям ябълки, ваше превъзходителство.

— Изравяш ябълки, тъй ли! — кресна Заека. — Ела тук и ми помогни да изляза!

(Наново дрънчене на счупено стъкло.)

— Сега кажи ми, Пат, какво е това на прозореца?

— Разбира се, ръка, ваше превъзходителство.

— Ръка — гъска такава! Кой е виждал такава грамадна ръка? Че тя е голяма колкото целия прозорец!

— Разбира се, колкото прозореца. Но все пак — ръка.

— Каквото и да е, не би трябвало да бъде там. Иди и го махни!

Последва дълго мълчание.

Сетне от време на време Алиса долавяше как си шепнат:

— Разбира се, и на мен не ми се харесва, ваше превъзходителство. Никак, никак!

— Направи, каквото ти казвам, страхливецо!

Алиса пак размаха ръка и се опита да улови нещо във въздуха. Тоя път се чуха два слаби крясъка и още по-силен трясък от счупено стъкло.

„Колко много цветарници трябва да има долу! — помисли Алиса. — Какво ли ще сторят сега? Да можеха само да ме издърпат навън, нямам нищо против! Не искам вече да стоя тука.“

Дълго време не можа да чуе нищо.

Най-сетне се чу тропот на малки колела и глъч от много гласове, които говореха едновременно. Тя можа да различи следните думи:

— Къде е другата стълба?

— Нали ми казахте да донеса само една. У Перцето е другата.

— Перце! Момче! Донеси я тук!

— Тука, опрете ги на този ъгъл!

— Не, първо ги вържете една за друга — не стигат така!

— О, ще стигнат! Недейте сега придирва!

— Ето, Перце, дръж това въже!

— Покривът ще издържи ли?

— Внимавай, тази хлабава керемида… хо-о-о-оп пада!

— Пазете си главите!

Чу се силен трясък.

— Кой направи това?

— Навярно Перцето!

— Кой ще влезе през комина?

— Не, аз няма! Ти иди!

— И аз не искам! Перцето да се изкачи. То е най-леко.

— Хей, Перце! Господарят казва ти да се изкачиш!

„А! Значи тъй: Заека изпраща Перцето да влезе през комина — рече си Алиса. — Изглежда всички се осланят на Перцето! Не бих искала да бъда на негово място. Коминът е тесен, вярно е, но все още мога да ритам малко.“

Тя дръпна крака си надолу, колкото можеше по-надолу, и почака, докато чу едно малко животно (тя не можа да отгатне какво е) да дращи и слиза надолу в комина.

„Това е Перцето!“ — рече си Алиса.

И силно ритна нагоре. Сетне се ослуша.

Първото нещо, което чу, бе хор от гласове, които дружно извикаха:

— Ето Перцето!

После само гласа на Заека:

— Уловете го, там, при плета!

После мълчание и пак объркани гласове:

— Повдигнете главата му!

— Сега коняк!

— Ще се задави!

— Е, как беше, стари приятелю? Какво ти се случи? Разправи ни!

Най-подир се чу нежен, квичащ гласец. („Това е Перцето“ — помисли си Алиса):

— Сам не зная — не, стига, благодаря! Сега ми е по-добре… но… малко съм развълнуван, не мога ви разправи… зная само, нещо ме удари като пружина… и хвръкнах като ракета…

— Тъй значи, стари приятелю! — рекоха всички.

— Трябва да изгорим къщата! — каза Заека.

Тогаз Алиса с все сила извика:

— Ако направите това, ще пусна Дайна срещу вас!

Последва мъртвешко мълчание. Алиса си помисли:

„Какво ли ще сторят сега?! Ако бяха малко по-умни, щяха да махнат покрива.“

След миг-два те пак почнаха да се движат насам-натам и Алиса чу Заека да казва:

— Отначало стига една кола.

„Една кола какво?“ — помисли Алиса.

Но те не я оставиха дълго да мисли. След миг порой от камъчета се изля върху прозореца, а някои от тях я удариха по лицето.

„Ще туря край на това“ — рече си тя и извика:

— Да не сте посмели да хвърлите още веднъж!

Последва повторно мъртвешко мълчание.

Алиса забеляза не без почуда, че всички камъчета, тъй както стояха на пода, се превръщаха в малки банички. И тогаз чудесна мисъл й дойде на ум.

„Ако изям една от тия банички — помисли тя, — няма съмнение, ръстът ми някак ще се измени. Тъй като вече не мога да стана по-голяма, вярвам, бездруго ще ме направи по-малка.“

Тя глътна една — и се зарадва, като видя, че почва да намалява. Щом стана доста малка и успя да мине през вратата, тя изтича навън.

Пред къщата се бяха насъбрали множество малки животни и птици.

Горкият малък гущер, Перцето, беше в средата. Две гвинейски прасета го държаха и му даваха да пие нещо от едно шише.

Всички се спуснаха срещу Алиса. Но тя побягна с всичка сила и скоро се намери в безопасност сред гъста гора.

„Първото нещо, което трябва да направя — каза си Алиса, като скиташе из гората, — е да стигна пак обикновения си ръст. И второ, да вляза в оная хубава градина. Мисля, това е най-доброто.“

Намерението, разбира се, изглеждаше чудесно — ясно и просто замислено. Единствената мъчнотия беше, че Алиса не знаеше как да го приложи в изпълнение. И като гледаше загрижено между дърветата — изведнъж остър лай се разнесе точно над главата й. Тя бързо вдигна глава.

Едно грамадно кутре я гледаше отгоре с големи кръгли очи и плахо протягаше лапа да я пипне.

— Горкото — каза Алиса галено и се опита да му свирне. Но всъщност тя се боеше да не е гладно кутрето — както го галеше, да не я изяде.

Без да знае защо, тя взе една пръчица и я насочи насреща му. Тогава кутрето скочи с радостно джафкане и се хвърли върху пръчката — престори се на раздразнено.

Алиса избяга зад един трън, за да не я смачка кутрето. Но когато тя се показа от другата страна, то отново скочи върху пръчката и в бързината се преметна презглава. Алиса, на която това се видя като игра на кон, и която се боеше всеки миг кутрето да не я премаже, пак се затича около тръна. Тогава кутрето почна да напада пръчката — всеки път се хвърляше много малко напред и много по-силно отстъпваше. То лаеше дрезгаво; най-сетне седна доста надалече, запъхтяно, с изплезен език и с полузатворени очи.

Удобен случай за Алиса да избяга. Тя тичаше, докато съвсем се измори и загуби дъх; едвам се чуваше вече лаят на кутрето в далечината.

„Все пак какво мило кутренце беше то! — каза си Алиса, като се облегна на едно лютиче и почна да си вее с едно листо. — Щях да го науча на толкоз много работи, да бях само достатъчно висока! О, боже! Забравих, трябва пак да порасна. Чакай да видя: как ли ще стане това? Навярно трябва да изям или изпия нещо. Но какво?“

Въпросът наистина беше: какво? Алиса разгледа наоколо всички цветя и треви, но не можа да види нещо подходящо за ядене или пиене. Една голяма гъба растеше наблизо, висока току-речи колкото нея. След като надзърна под гъбата, от двете й страни и отзад, на Алиса й хрумна, че може да погледне отгоре и да види какво има там.

Тя се повдигна на пръсти и погледна над ръба на гъбата. Веднага очите й срещнаха погледа на една голяма синя гъсеница, която седеше на върха със скръстени нозе, спокойно пушеше от дълго наргиле и не обръщаше никакво внимание нито на Алиса, нито на каквото и да е наоколо.

 
 

Човек, който разбира от всичко по фейсбук: Не разбирам въпроса ви

| от Интервюто взе Антония Антонова |

Стамат Хаджитошев не се определя като инфлуенсер и даже се подиграва на това явление във виртуалната реалност, но все пак е човек, който получава по поне 300 реакции под всеки свой пост във фейбсук, без значение за какво става дума в него.

От шега за някой в парламента, през шега за Илон Мъск как пуши трева, до нещо, което не е шега и никой не разбира, но всички си мислят, че явно е шега или пък просто картинка със зайци, които гледат залеза в Люлин планина.

През 2014 година личният профил на Хаджитошев се прочува с критичните, саркастични и веселяшки статуси, засягащи различни наболели въпроси от политическия и обществен живот в страната, но днес той вече е уморен и намразен от всички свои близки човек, тъй като едва ги различава един от друг, защото не е бил офлайн от 4 години и съответно ги е виждал само на селфи.

Въпреки това популярността му расте главоломно. Срещаме се два дни след като достига рекордните три милиарда и осемстотин хиляди реакции под пост със следното съдържание: „Ето пост по-тъп от виц на Къци“, за да научим как се постига подобен безпрецедентен успех в страна с има-нема 7 милиона жители, повечето от които – функционално неграмотни.

Здравейте, вие сте известен политически анализатор, но във фейсбук профила си коментирате също литература, кино, театър, наука, бъдеще, роботика, хранене, всичко това разбира се – с хумор и закачка. В смисъл – нямате нито един сериозен статус, дето да не си умреме от смях на него. Има ли нещо, от което не разбирате?

Не разбирам въпроса ви.

Чувствам се глупав и по-малко остроумен от вас. Кажете един въпрос, който ще разберете. Не искам да ви противореча или нещо…

Обикновено публикувам толкова двусмислени, саркастични, завъртяни, неясни, но винаги хипер смешни и мега забавни статуси, че досега никой за нищо не е дръзвал да ми противоречи.

Стараете ли се да измисляте наистина смешни неща? И има ли смисъл? Когато хората решат, че някой в интернета е много популярен, готин и забавен, все тая е какво публикува той в крайна сметка.

Ако трябва да съм честен – една година пусках истински смешки и се стараех, в момента всичко, дето ми мине през ума, го публикувам и пак имам милиони лайкове и реакции.

Какъв тип съдържание публикувате на стената си?

Обикновено се подигравам на хората и ги хейтя, но толкова завоалириано и привидно дълбокомислено-хумористично, че те ми харесват статусите, защото искат да се причислят към тези, които хейтим тъпите, без да осъзнават, че те самите са тъпите и реално визирам тях.

Понякога пускам клипове на гаражни пуерторикански мелодик метал групи, които пак се радват на завиден успех, повече дори, отколкото в официалните страници на самите групи, защото хората обичат да изглеждат сякаш харесват неща, които другите не разбират. Това ги прави много умни, освободени и готини на вид. Особено ако не са.

Ако някой ме пита какво е това му се подигравам тънко и го карам да се комплексира, че има ниска музикална култура за разлика от мен.

Виждаме, че сте си приятел с други хора, които останалите смятат за умни и известни в социалната мрежа.

Да, имаме негласна договорка да си шерваме неща един на друг, да се подкрепяме, да се тагваме, да коментираме един на друг статуси по всякакви въпроси – от футбол, през Биг Брадър, международно положение, кулинария и най-вече колко тъпи са другите хора, ама пак отдалече и завоалирано, и да не е злобарско.

Не е ли уморително човек денонощно да е оригинален, забавен, креативен, нестандартен, продуктивен?

Понякога ме мързи да следя всяка простотия, която се случва в държавата и да си правя забавен колаж с нея за корица, ма к’во да направя. Някои хора на полето работят, мойта е лесна.

Наистина ли чак толкова живо ви интересува всичко извън вашия личен живот? Кога успявате хем да си уредите битово-семейните въпроси, хем да знаете какво е казал Бойко Борисов на среща с китайци утре?

Случвало се е да отпушвам сифон с едната ръка в гумена ръкавица, а с другата – да пускам статус как отпушвам сифон с препратки към хора от парламента, Валентин Кулагин, движението по пътищата, фиминзма, филе Елена и какво ли не. Просто комбинирам нещата. Всяка ситуация от личния ми живот може да бъде повод за публикация по някаква по-мащабна тема.

Роднините ви как приемат това?

Те вече знаят, че писането на супер остроумни статуси през час и двайсе минути и печеленето на лайкове от хора, които нямат никакво значение, ме кефи повече от тях и са го приели, какво да правят? Какво по-конкретно да правят, не разбирам?

Ок, сега пак се чувствам глупав, все едно съм задал неуместен въпрос.

Ами да, ако това беше коментар под мой статус демонстративно нямаше да ви го лайкна, но щях да отговоря нещо свръх остроумно, с което да ви затапя и то да събере пет милиона лайка от мои фенове, и да изпитвате тревожност цяла седмица, че нещо не сте достатъчно як и повече никога да не коментирате на стената ми тъпи неща. Нещо, свързано с шеги за смърт и политици.

Някои хора ви сравняват с инфлуенсера ИванOFF, но вие му се подигравате и се разграничавате от него по типичния за вас начин – никой нищо не може да ви каже, защото колкото сте забавен, толкова сте пасивно – агресивен и хората ги е страх.

Да, така е. Но, вижте, аз съм си нормален човек. И аз се храня, и аз ходя до тоалетната и аз бях на юбилея „10 дена бар Среда“…. Какво да ви кажа за ИванOFF… Там, където той е тръгнал, аз….

Научете какво казва Хаджитошев за ИванOFF в дебютния му роман “Хаджитошев 2.0“, който излиза на пазара утре и се очаква да бие Венета Райкова по продажби, което е вече прекалено.

 
 

11 заглавия на CineLibri 2018, които не са изпускане

| от chronicle.bg |

Да живеят кинофестивалите! Във време, в което програмата на киносалоните изобилства от най-популярното в момента (разбирайте екшъни, трилъри, блокбъстъри с над 50 млн. бюджет и някоя друга анимация), тези събития са единствената възможност за зрителите да се докоснат до едни от най-добрите в художествено отношение заглавия в киното.

Един такъв скоро ще се проведе в София. В дните между  10 до 24 октомври за четвърта поредна година ще се случи CineLibri – единственият по рода си кинофестивал, посветен на взаимовръзката между две велики изкуства – киното и литературата.  – Над 300 прожекции и 45 актуални кинопродукции се обединяват тази година под мотото „Любов между редовете“.

Голяма част от филмите, които ви показваме в нашите галерии, включват заглавия на филми, които няма да може да гледаме по големите кина. Затова фестивали като CineLibri са нужни на българския зрител. А какво препоръчваме ние, вижте в галерията ни горе.

 
 

Трейлър на Beautiful Boy: задава ли се „Оскар“ за Тимъти Шаламе?

| от chronicle.bg |

„Имах такива големи планове. Да завърша колежа. Да направя нещо невероятно. А сега… просто искам да не умра.“

Киното си има ново любимо момче. Беше ясно, че това е така още миналата година. Тази обаче, вече ще е сигурно. Той се казва Тимъти Шаламе и неколкократно сме ви разказвали за него. Думите горе ги произнася той в ролята на Ник от филма „Beautiful Boy“, която, съдейки по трейлъра, ще изпрати 22-годишния Тимъти отново на първите места за „Оскар“ (само  че този път за най-добра поддържаща роля). Поне така говорят критиците, гледали вече филма на  кинофестивала в Торонто.

Младият актьор участва заедно със Стийв Карел в първия англоезичен филм на белгийския режисьор Феликс вон Грьонинген.  „Beautiful Boy“ е базиран на мемоарите на Ник Шеф и баща му, Дейвид Шеф. Първият (в ролята е Шаламе) е тийнейджър, попаднал в капана на наркотичната зависимост. Стийв Карел влиза в ролята на баща му, който се опитва всячески да помогне на сина си в битката с наркотиците. В състава влизат също и Ейми Раян и Маура Тиърни.

След триумфът на Шаламе в „Призови ме с твоето име“ сега му предстои следващо голямо заглавие, а в бъдеще очакваме „The King“ и адаптацията на романа „Малки лъжи“ от Грета Гъруиг.

Премиерата на „Beautiful Boy“ е на 12 октомври.

 
 

10 филма с Джеръми Айрънс, които да гледате по случай рождения му ден

| от chronicle.bg |

Той може да ви заведе навсякъде. В огромното имение на свой приятел, където приятелството приема най-различни форми. В Шекспировия свят на скъперничеството. При 12-годишната Лолита. Джеръми Айрънс е всепризнат гигант и можем само да се отдадем на влиянието на тъмния и поглъщащ поглед.

За дългата си кариера е спечелил почти всяка възможна награда – „Оскар“, „Златен глобус“, SAG, „Еми“, „Тони“, наградите на редица асоциации на филмови критици, и има и номинация за „Грами“. Играл е почти всичко – от злодей в екшън, гостуваща звезда в сериали, Шекспиров герой и роля, достойна за „Оскар“.

Като повечето велики актьори, Джеръми Айрънс започва кариерата си в театъра. Дебютира в Лондон в пиесата „Godspell“ (1973), а 11 години по-късно вече има награда „Тони“ за бродуейската постановка „The Real Thing„. Дебютът му в киното е във филма „Нижински“ (1980), а големият успех идва с две следващи заглавия – филмът „Жената на френския лейтенант“ и сериала „Завръщане в Брайдсхед„, по романа на Ивлин Уо. Оттам нататък той не спира да приема предизвикателства и да подбира ролите си. Затова и го обожаваме – защото в най-върховите си години прави най-малък брой филми и приема само прецизно избрани роли – винаги сме твърдели, че това е по силите само на наистина големите.

В чест на един от любимите ни мъже от екрана, който днес става на 70 години, подбрахме 10 прекрасни негови филма – вижте ги в галерията горе.