shareit

„Алиса в страната на чудесата“: чудото на детската литература

| от chronicle.bg |

На днешната дата се ражда Луис Карол. Един британец, който светът ще запомни.

Той сътворява „Алиса в страната на чудесата“ и „Алиса в огледалния свят“: произведенията, които завинаги ще променят детската литература.

По случай рождения му ден, ви приканваме да си припомните част от „Алиса в страната на чудесата“. А защо не и да прочетете цялата книга? Тя далеч не е само детска.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ЗАЕКА ИЗПРАЩА ЕДНО ПЕРЦЕ

Беше Белия Заек, който бавно се връщаше и тревожно гледаше наоколо си, сякаш бе изгубил нещо. Тя чу как той измънка:

„Херцогинята! Херцогинята! О, мои мили лапи! О, мои косми и мустаци! Ще заповяда да ме обезглавят, няма що! Де ли може да съм ги изпуснал?“

Алиса веднага отгатна: той дири ветрилото и белите ярешки ръкавици, и тя услужливо почна да ги търси. Но ги нямаше никъде. Всичко изглежда се бе променило, след като падна във водата. Голямата зала със стъклената маса и с малката врата беше напълно изчезнала.

Скоро Заека забеляза Алиса, която диреше навред, и ядосано извика:

— Мери Ан, какво правиш тука? Веднага иди в къщи и ми донеси едни ръкавици и едно ветрило! Още сега!

Алиса така се уплаши, че завчас изтърча натам, накъдето той посочи, без да се опита дори да му обясни грешката.

„Той ме взе за своята прислужница — каза си Алиса, като търчеше. — Как ще се почуди, като разбере коя съм! Но аз ще постъпя добре да му занеса ветрилото и ръкавиците — разбира се, ако ги намеря.“

Като каза това, тя се озова пред една спретната къща. На вратата висеше лъскава медна плоча, на която бе издълбано името: Б. ЗАЕК.

Влезе, без да почука, и избърза нагоре по стълбите — боеше се истинската Мери Ан да не я завари, преди да намери ветрилото и ръкавиците.

— Колко чудно изглежда — рече Алиса — да изпълняваш поръчките на заек! Остава сега и Дайна да почне да ме праща на поръчки!

И тя си представи това:

— Госпожице Алиса, елате веднага тука и се пригответе за разходка!

— Ей сегичка, бавачко! Трябва да вардя пред тази миша дупка да не избяга мишката, докато Дайна се върне.

„Само че не вярвам — продължи Алиса — да я държат в къщи, ако почне така да заповядва на хората!“

Докато казваше това, тя беше вече влязла в малка хубава стая, дето имаше маса пред прозореца. На масата намери (както се надяваше) ветрило и два-три чифта малки бели ярешки ръкавици. Тя взе ветрилото и едни ръкавици и тъкмо щеше да напусне стаята, когато съзря близо до огледалото малко шише. Нямаше тоя път надпис: „изпий ме“, но все пак тя го отвори и приближи до устните си.

„Зная, все нещо ще се случи — каза си тя, — когато ям или пия. Да видя как ще ми подействува това шише. Надявам се пак да порасна. Омръзна ми да съм тъй мъничка!“

И наистина течността в шишето й подейства тъкмо тъй, и то много по-бързо, отколкото очакваше. Не беше изпила половината, а главата й се опираше вече о свода. Трябваше да се наведе, за да не й се пречупи шията. Като остави бързо шишето, тя си рече:

„Стига толкоз — дано не порасна повече! И без това не мога вече да мина през вратата. Не трябваше да пия толкова!“

Уви! — беше твърде късно. Тя продължаваше да расте… да расте… и скоро трябваше да коленичи. След миг — не можеше дори и тъй да остане. Опита се да легне, да опре единия си лакът о вратата и да обвие другата си ръка около главата. Но тя все още продължаваше да расте… и най-сетне трябваше да прокара едната си ръка през прозореца навън, и единия крак — нагоре в комина.

„Сега вече няма накъде — каза си Алиса. — Какво ще стане с мен?“

За нейно щастие силата на малкото вълшебно шише се бе изчерпала и тя спря да расте. Все пак й беше много неудобно. И тъй като изглежда нямаше никакъв изход от това положение, не е чудно, че тя се почувствува нещастна.

„У дома беше много по-хубаво — мислеше горката Алиса. — Ръстът ми не се изменяше така, нито пък ми заповядваха мишки и зайци. Колко по-хубаво щеше да бъде да не бях влизала в заешката дупка… и все пак… доста любопитен е, трябва да призная, тоя нов живот! Да можех само да разбера какво всъщност се е случило с мене! Едно време, като четях приказки, мислех, че такива работи никога не се случват, а ето, че сега сама съм героинята на една такава приказка. Някой трябва да напише книга за мене, непременно! Когато порасна, сама ще напиша — но аз съм вече пораснала — добави тя тъжно, — тука поне аз не мога вече да раста!“

„Но тогаз — все още разсъждаваше Алиса — никога ли няма да стана по-стара? Това поне ще ми бъде утеха… никога да не стана стара жена… но тогава… винаги ще имам уроци! О, само това не!“

„О, ти глупава Алиса! — си отговори тя сама. — Как можеш да учиш уроци тук вътре? Че то едва има място за тебе, къде ли пък и за твоите учебници!“

Тя продължи да говори тъй, като сама си задаваше въпроси и сама си отговаряше. Но след няколко минути чу глас отвън, спря да говори и се вслуша.

— Мери Ан! Мери Ан! — викаше гласът. — Веднага ми донеси ръкавиците!

Сетне се чуха ситни стъпки нагоре по стълбите. Алиса знаеше — това е Заека, който идваше да я търси. Тя се разтрепери (и разклати цялата къща), съвсем бе забравила, че сега беше близо сто пъти по-голяма от Заека и нямаше вече защо да се бои от него.

Заека застана пред вратата и се опита да я отвори. Но тя се отваряше навътре и тъй като Алиса я беше здраво затиснала с лакътя си, напразни бяха всички негови усилия. Алиса чу как той каза:

— Тогаз ще заобиколя и ще вляза през прозореца.

„И това няма да направиш!“ — помисли си Алиса. Почака. Когато й се стори, че Заека се намира вече под прозореца, простря ръка и замахна във въздуха.

Тя не улови нищо, но чу слаб вик и падане, и трясък от счупено стъкло. По това заключи, че може би Заека е паднал в някой цветарник или нещо подобно.

Сетне се чу разяреният глас на Заека:

— Пат! Пат, де си?

И после друг глас, който никога по-рано не бе чувала:

— Разбира се, тук съм. Изравям ябълки, ваше превъзходителство.

— Изравяш ябълки, тъй ли! — кресна Заека. — Ела тук и ми помогни да изляза!

(Наново дрънчене на счупено стъкло.)

— Сега кажи ми, Пат, какво е това на прозореца?

— Разбира се, ръка, ваше превъзходителство.

— Ръка — гъска такава! Кой е виждал такава грамадна ръка? Че тя е голяма колкото целия прозорец!

— Разбира се, колкото прозореца. Но все пак — ръка.

— Каквото и да е, не би трябвало да бъде там. Иди и го махни!

Последва дълго мълчание.

Сетне от време на време Алиса долавяше как си шепнат:

— Разбира се, и на мен не ми се харесва, ваше превъзходителство. Никак, никак!

— Направи, каквото ти казвам, страхливецо!

Алиса пак размаха ръка и се опита да улови нещо във въздуха. Тоя път се чуха два слаби крясъка и още по-силен трясък от счупено стъкло.

„Колко много цветарници трябва да има долу! — помисли Алиса. — Какво ли ще сторят сега? Да можеха само да ме издърпат навън, нямам нищо против! Не искам вече да стоя тука.“

Дълго време не можа да чуе нищо.

Най-сетне се чу тропот на малки колела и глъч от много гласове, които говореха едновременно. Тя можа да различи следните думи:

— Къде е другата стълба?

— Нали ми казахте да донеса само една. У Перцето е другата.

— Перце! Момче! Донеси я тук!

— Тука, опрете ги на този ъгъл!

— Не, първо ги вържете една за друга — не стигат така!

— О, ще стигнат! Недейте сега придирва!

— Ето, Перце, дръж това въже!

— Покривът ще издържи ли?

— Внимавай, тази хлабава керемида… хо-о-о-оп пада!

— Пазете си главите!

Чу се силен трясък.

— Кой направи това?

— Навярно Перцето!

— Кой ще влезе през комина?

— Не, аз няма! Ти иди!

— И аз не искам! Перцето да се изкачи. То е най-леко.

— Хей, Перце! Господарят казва ти да се изкачиш!

„А! Значи тъй: Заека изпраща Перцето да влезе през комина — рече си Алиса. — Изглежда всички се осланят на Перцето! Не бих искала да бъда на негово място. Коминът е тесен, вярно е, но все още мога да ритам малко.“

Тя дръпна крака си надолу, колкото можеше по-надолу, и почака, докато чу едно малко животно (тя не можа да отгатне какво е) да дращи и слиза надолу в комина.

„Това е Перцето!“ — рече си Алиса.

И силно ритна нагоре. Сетне се ослуша.

Първото нещо, което чу, бе хор от гласове, които дружно извикаха:

— Ето Перцето!

После само гласа на Заека:

— Уловете го, там, при плета!

После мълчание и пак объркани гласове:

— Повдигнете главата му!

— Сега коняк!

— Ще се задави!

— Е, как беше, стари приятелю? Какво ти се случи? Разправи ни!

Най-подир се чу нежен, квичащ гласец. („Това е Перцето“ — помисли си Алиса):

— Сам не зная — не, стига, благодаря! Сега ми е по-добре… но… малко съм развълнуван, не мога ви разправи… зная само, нещо ме удари като пружина… и хвръкнах като ракета…

— Тъй значи, стари приятелю! — рекоха всички.

— Трябва да изгорим къщата! — каза Заека.

Тогаз Алиса с все сила извика:

— Ако направите това, ще пусна Дайна срещу вас!

Последва мъртвешко мълчание. Алиса си помисли:

„Какво ли ще сторят сега?! Ако бяха малко по-умни, щяха да махнат покрива.“

След миг-два те пак почнаха да се движат насам-натам и Алиса чу Заека да казва:

— Отначало стига една кола.

„Една кола какво?“ — помисли Алиса.

Но те не я оставиха дълго да мисли. След миг порой от камъчета се изля върху прозореца, а някои от тях я удариха по лицето.

„Ще туря край на това“ — рече си тя и извика:

— Да не сте посмели да хвърлите още веднъж!

Последва повторно мъртвешко мълчание.

Алиса забеляза не без почуда, че всички камъчета, тъй както стояха на пода, се превръщаха в малки банички. И тогаз чудесна мисъл й дойде на ум.

„Ако изям една от тия банички — помисли тя, — няма съмнение, ръстът ми някак ще се измени. Тъй като вече не мога да стана по-голяма, вярвам, бездруго ще ме направи по-малка.“

Тя глътна една — и се зарадва, като видя, че почва да намалява. Щом стана доста малка и успя да мине през вратата, тя изтича навън.

Пред къщата се бяха насъбрали множество малки животни и птици.

Горкият малък гущер, Перцето, беше в средата. Две гвинейски прасета го държаха и му даваха да пие нещо от едно шише.

Всички се спуснаха срещу Алиса. Но тя побягна с всичка сила и скоро се намери в безопасност сред гъста гора.

„Първото нещо, което трябва да направя — каза си Алиса, като скиташе из гората, — е да стигна пак обикновения си ръст. И второ, да вляза в оная хубава градина. Мисля, това е най-доброто.“

Намерението, разбира се, изглеждаше чудесно — ясно и просто замислено. Единствената мъчнотия беше, че Алиса не знаеше как да го приложи в изпълнение. И като гледаше загрижено между дърветата — изведнъж остър лай се разнесе точно над главата й. Тя бързо вдигна глава.

Едно грамадно кутре я гледаше отгоре с големи кръгли очи и плахо протягаше лапа да я пипне.

— Горкото — каза Алиса галено и се опита да му свирне. Но всъщност тя се боеше да не е гладно кутрето — както го галеше, да не я изяде.

Без да знае защо, тя взе една пръчица и я насочи насреща му. Тогава кутрето скочи с радостно джафкане и се хвърли върху пръчката — престори се на раздразнено.

Алиса избяга зад един трън, за да не я смачка кутрето. Но когато тя се показа от другата страна, то отново скочи върху пръчката и в бързината се преметна презглава. Алиса, на която това се видя като игра на кон, и която се боеше всеки миг кутрето да не я премаже, пак се затича около тръна. Тогава кутрето почна да напада пръчката — всеки път се хвърляше много малко напред и много по-силно отстъпваше. То лаеше дрезгаво; най-сетне седна доста надалече, запъхтяно, с изплезен език и с полузатворени очи.

Удобен случай за Алиса да избяга. Тя тичаше, докато съвсем се измори и загуби дъх; едвам се чуваше вече лаят на кутрето в далечината.

„Все пак какво мило кутренце беше то! — каза си Алиса, като се облегна на едно лютиче и почна да си вее с едно листо. — Щях да го науча на толкоз много работи, да бях само достатъчно висока! О, боже! Забравих, трябва пак да порасна. Чакай да видя: как ли ще стане това? Навярно трябва да изям или изпия нещо. Но какво?“

Въпросът наистина беше: какво? Алиса разгледа наоколо всички цветя и треви, но не можа да види нещо подходящо за ядене или пиене. Една голяма гъба растеше наблизо, висока току-речи колкото нея. След като надзърна под гъбата, от двете й страни и отзад, на Алиса й хрумна, че може да погледне отгоре и да види какво има там.

Тя се повдигна на пръсти и погледна над ръба на гъбата. Веднага очите й срещнаха погледа на една голяма синя гъсеница, която седеше на върха със скръстени нозе, спокойно пушеше от дълго наргиле и не обръщаше никакво внимание нито на Алиса, нито на каквото и да е наоколо.

 
 
Коментарите са изключени