Албер Камю и посланията в „Чужденецът“

Френската литература може да се похвали с някои от най-великите творби на миналия век. Тук са Жан-Пол Сартр, Симон дьо Бовоар, Франсоаз Саган, Реймон Кьоно, Марсел Пруст, Антоан дьо Сент Екзюпери и Албер Камю – абсурдистът на XX век. „Чужденецът“, пиесите „Калигула“ и „Недоразумението“, „Митът за Сизиф“, посмъртно публикуваната „Щастливата смърт“ и „Разбунтуваният човек“, който окончателно скъсва връзката между него и Сартр. И още трудове, които променят литературата.

Карл Виджани казва за „Чужденецът“, че ще е необходим труд, дълъг почти колко самия роман, за да може да бъдат обяснени идеите и посланията вътре. Затова най-добре всеки сам да прочете романът, който слага началото на философията на абсурда и се превръща в културно събитие за една нощ.

На 7 ноември 1913 година в Мондови, Алжир е роден френският философ, писател, драматург и журналист Албер Камю. Един от представителите на екзистенциализма (макар и самият той да отрича това твърдение) и основоположник на философията на абсурда. Защитник на правата на човека, противник на смъртното наказание, деец с леви политически убеждения, който в даден момент отхвърля комунизма, редактор на вестниците Soir republicain, Paris soir, Combat и участник във френската съпротива през Втората световна война.

Нищо добро и лесно не те очаква, ако откажеш да участваш в играта, която играят всички. Това е едно от посланията на „Чужденецът“. Убийството, връзката на детето с неговата майка и познатото на много хора чувство да си сам сред тълпата – това и още много е Камю. Тук изваждаме малка част от посланията на романа, публикуван за първи път през 1942 г. Те говорят повече и от най-изчерпателния анализ.

„Помислих си, че е минал още един неделен ден, че сега мама е погребана, че пак ще подхвана работата си и че в крайна сметка нищо не се е променило.“

„Изказа предположението, че сигурно съм твърде нещастен, откакто мама е починала; не отговорих. Тогава старецът ми издума бързо и стеснително как знаел, че в квартала ме осъждали, задето съм изпратил майка си в приют, но той ме познавал и знаел, че много обичам мама. Отвърнах, и сега не знам защо, че не ми е било известно досега да са ме осъждали по този повод, но че приютът ми се бе сторил нещо естествено, защото не съм имал достатъчно пари, за да задържа мама.“

„Цялото ми същество се изпъна, стиснах конвулсивно револвера… Спусъкът поддаде, докоснах полираната извивка на скобата и точно тогава с рязък и оглушителен шум започна всичко. Отърсих потта и слънцето. Разбрах, че съм разрушил равновесието на деня, изключителната тишина на един плаж, където бях изпитал щастие. Тогава стрелях още четири пъти по едно безжизнено тяло, в което куршумите потъваха, без да личи. И те бяха като четири кратки удара, с които почуках на вратата на нещастието.“

„Следователите научили, „че съм проявил безчувственост“ в деня на погребението на мама. „Разбирате ли — рече ми моят адвокат, — стеснявам се донякъде да ви питам. Но това е много важно и ще бъде силен аргумент за обвинението, ако не намеря какво да отговоря.“ Искаше да му помогна. Попита ме дали в онзи ден ми е било мъчно.“

„Когато ме прибраха в затвора, взеха ми колана, връзките за обуща, вратовръзката и всичко, което беше по джобовете ми, също и цигарите. Щом се озовах в килията, поисках да ми ги върнат. Но ми казаха, че е забранено. Първите дни бяха много тежки. Може би това ме смаза най-много. Смучех късчета дърво, които отчеквах от дъската на леглото си. През целия ден непрекъснато ми се гадеше. Не проумявах защо ме лишават от нещо, което никому не вреди. По-късно схванах, че това е също част от наказанието.“

„Пак ще кажа, главното беше да се убива времето. От момента, в който се научих да си припомням, вече никак не се отегчавах.“

„Познах го, беше същият, който от много дни вече отекваше в ушите ми, и разбрах, че през цялото време съм си говорил сам. Тогава си спомних какво бе казала болногледачката на погребението на мама. Не, нямаше изход и никой не може да си представи какво са вечерите в затвора.“

„Заседанието беше закрито. Когато излязох от съдебната зала, за да се кача в колата, за миг преоткрих дъха и цвета на лятната вечер. В мрака на моя подвижен затвор улавях, като че ли от дъното на умората си, един по един всички познати шумове на града, който обичах и в който ми се бе случвало понякога да се чувствувам доволен.“

„Не ми остана време, защото председателят ми каза в някаква странна форма, че главата ми ще бъде отсечена на публично място в името на френския народ. Стори ми се, че тогава разпознах чувството, което четях по всички лица. Мисля, че беше чувство на уважение.“

„Но естествено човек не може да бъде винаги благоразумен.“

„Всъщност бях съвсем наясно, че самият факт дали ще умреш на тридесет или на шестдесет години има малко значение, защото естествено и в двата случая други мъже и други жени ще живеят, и то в продължение на хиляди години. В края на краищата нищо не беше по-ясно. Дали сега или след двадесет години — аз все пак щях да умра.“

„Мисля, че спах, защото се опомних със звезди по лицето си. До мен достигаха шумове от полето. Мирис на земя, на сол, на нощ освежаваше слепоочията ми. Чудното спокойствие на заспалото лято навлизаше в мен като прилив. В този миг, на границата между нощта и зората, завиха сирени. Те известяваха отпътуванията към един свят, който сега завинаги ми беше безразличен.“