Яж, пий и презаверявай с Луфтханза

| от |

Трикът с постоянния достъп до Lufthansa Business Lounge на летището Мюнхен понякога може и да сработи. Поне докато авиокомпанията не влезе в следите на измамника, съобщава dir.bg.

Общо 36 пъти един жител на Мюнхен е използвал услугата за презаверяване на билети на Lufthansa, за да се възползва безплатно от предимствата на бизнес салона. При това дори не си е и мислил да пътува. И затова сега трябва си плати прескъпо за дяволъка, предава DPA.

IMG_0830
По данни на Окръжния съд в Мюнхен (дело № Z 213 C 31293/13) „хитрият паразит“ си е купил билет за самолет на Lufthansa за полет от Мюнхен до Цюрих на стойност 745 евро. В цената влиза и ползването на бизнес салона на летище Мюнхен, от което той се е възползвал нашироко. Безплатните услуги включват не само закуска, обяд и вечеря на шведска маса, както и напитки и дребни закуски, но също така и ползване на душове и конферентни зали.

За периода от една година мъжът е чекирал билета си общо 35 пъти и след това е прекарвал доста време в бизнес салона. След това е презаверявал безплатно билета си за нова дата. Когато след една година авиокомпанията го анулира, той си купува нов билет и отново започва своята игра.

Но междувременно авиокомпанията е влязла в следите му. Вместо да предприеме ново презаверяване на полета, на касата му възстановяват цената на билета и в същото време му предоставят фактура за общо 1980 евро за 36-те посещения в салона.

След като хитрецът отказал да плати, случаят се появява под формата на дело пред Районния съд в Мюнхен. В защитата си ответникът посочва, че броят на презаверките на билета е неограничен за закупените от него билети. Предложението е насочено към бизнес пътници, които се нуждаят от по-гъвкаво разпределение на техния полет, твърди обаче в защита авиокомпанията.

Районният съд в Мюнхен взел страната на авиокомпанията и наредил мъжът да плати по 55 евро за всяко посещение на бизнес ложата. В становището на съда се казва, че пътниците имат задължението да сътрудничат при изпълнението на услугите – следователно мъжът е трябвало да лети. Още повече че като домакин на обвиняемия авиокомпанията е имала разходи и преди самия полет.

 
 

П. Г. Удхаус: „Човек не се смее много, когато е сам.“

| от chronicle.bg |

Никой никога не е сбъркал с четенето на сър Пелъм Гренвил Удхаус.

Английският писател хуморист в продължение на 70 години пише едни от най-остроумните и забавни романи на английската литература. 40 години след смъртта си, продължава да бъде четен и обичан.

Роден е на днешната дата в Англия през 1881 г. в семейство от висшата класа. По-голямата част от зрелия си живот прекарва във Франция и САЩ, но винаги основни персонажи в книгите му са членове на висшето английско общество от преди Световните войни.

Забавният англичанин е татко на чудесните персонажи Джийвс и Устър, в чийто обувки може да гледате Хю Лори и Стивън Фрай на екран, както и на безброй шеги с английските обноски и нрави.

Българският е чел и чете редица негови книги, сред които „Нещо свежо в Бландингс“, „Стрихнин в супата“, „Горе главата, Джийвс“… А днес, ние предлагаме няколко цитата на един от най-добрите хумористи на миналия век.

pg-wodehouse-01

„Най-лошото на гнева е, че те вкарва в потресаващи прояви на безразсъдство и после хладнокръвно те зарязва да се оправяш както можеш.“

„Знаете ли, колкото повече живея, толкова повече разбирам, че големият номер в живота е да си достатъчно убеден какво точно искаш и да не се оставяш да те разколебаят разни хора, които си мислят, че знаят повече от теб.“

„Това е животът – постоянна поредица от неразбирателства и прибързани действия.“

„Винаги съветвам хората, никога да не дават съвети.“

114120469-594x594

„Всичко забавно в живота е неморално, нелегално или те прави дебел.“

„Няма по-сигурна основа за добро приятелство, от еднакъв вкус за литература.“

„Има едно единствено средство за борба с белите коси. Било е измислено от французите. Казва се гилотина.“

„Понякога просто сядам на пишещата машина и псувам.“

515383808-594x594

„Най-ужасната работа в писането е, че никога не можеш да си сигурен дали написаното си струва.“

„Човек не се смее много, когато е сам.“

„За да откриеш истинския характер на един човек, поиграй голф с него.“

„В разговорите съм като играчка с часовников механизъм – трябва да бъда нагласен първо.“

2911212-594x594

„Никога не съм завиждал на друг писател. Такъв ненаситен читател съм, че винаги съм благодарен, когато си намеря нещо хубаво да чета.“

„И тя има мозък за двама, което е точно количество, което едно момиче трябва да притежава, за да се омъжи за теб.“

„Той беше точно толкова интелигентен, за да знае кога да си отвори устата, докато яде, но със сигурност не повече.“

„Ако има нещо, което не харесвам, е някой да ми споделя мъките си, когато аз искам да му споделя моите.“

 
 

„Безкрайната градина“: не пипай нищо и бъди готов да видиш себе си

| от Дилян Ценов |

В продължение на десетилетия вече родното кино се надпреварва как най-добре да покаже на екран тежкия живот на малкия човек от Източна Европа. Докато някои режисьори и сценаристи все още си мислят, че това е интересно за световната публика, един от най-известните български режисьори в чужбина ни дава глътка свеж въздух. Това в няколко думи представлява филмът „Безкрайната градина“, с който театралният режисьор Галин Стоев дебютира в киното. Тази година заглавието заема специално място в програмата на CineLibri.

Всичко започва от пиесата на Яна Борисова „Приятнострашно“, която Галин Стоев поставя в Театър 199. В сценичната версия участват Радена Вълканова, Стефан Вълдобрев, Вежен Велчовски, Сженина Петрова и Владимир Пенев. Девет театрални сезона след премиерата на пиесата се появява и филмът по нейни мотиви. Режисьорът не взима нито един актьор от спектакъла. Тук всичките са млади актьори или натуршчици – Мартин Димитров, Димитър Николов, Глория Петкова, Елица Матева. Контрапункт на тази свежа група от млади хора е покойният Никола Анастасов, за когото това е последна роля в киното. Сценарият е дело на Яна Борисова и Галин Стоев. С кинематографията се захващат други двама майстори: Борис Мисирков и Георги Богданов.

maxresdefault (1)

За любителите на синопсисите, в които А среща Б, а В прави нещо трето, ще кажем, че историята разказва за двама братя, Виктор (Димитър Николов) и Филип (Мартин Димитров), които все още се справят с последствията от преживяна в миналото трагедия. Виктор работи в цветарница заедно с младата Ема (Елиза Матева), Филип е пиар на кмета на София и е обвързан със Соня (Глория Петкова) – успял мъж, който се опитва да помогне на брат си. В цветарницата, където Виктор работи обаче, има нещо специално – в задната част на помещението, скрита от околните, се крие тайната градина на Ема. И от тук започва всичко…

Най-прекрасното в „Безкрайната градина“ е неговата противоречива природа. По много параграфи не можем да наречем това добър филм – той има няколко основни недостатъка, които биха спънали всеки материал за киното. И въпреки това, той е натоварен с очарование и заряд, които нямат общо със сантименталността, или още по-малко със сляпото възхищение (което трябва да признаем, че върлува у нас) към режисьора, който идва от Франция и затова трябва да го хвалим. Не. Галин Стоев се справя добре с дебюта си в киното, просто защото е добър режисьор. И защото независимо от контекста или средствата, може да извади заспалото у нас.

4d21Infinite-Garden-filmstill-Color-01

Най-силната черта на филма е неговият образ. Картината. Това, което винаги е било най-важно в киното. Мисирков и Богданов успяват майсторски да представят всичките думи на Яна Борисова в картини. Тук не можем да не споменем и работата на Юлиян Табаков като художник и на сценаристите (Яна Борисова и Галин Стоев), които трансфомират всички условности в театъра и ги превръщат в конкретика, за да може добрият театрален продукт да се превърне в кино. В „Безкрайната градина“ декор, камера и режисьор са в перфектно взаимодействие, за да получи зрителят картина, която говори като персонаж. Няма да бъде пресилено да кажем, че някои кратки откъси във филма напомнят на филм на Уес Андерсън – контрастът, симетрията (или асиметрията), цветовете. За всичко това „Безкрайната градина“ може да бъде пример за добро българско кино, каквото от много време не бяхме виждали по екраните. Именно този ярък образ влияе на зрителя и работи в услуга на персонажите – показва ги по-добре, разкрива част от характера им. Доразказва вече намекнатото.

А намекнатото тук е прекалено много. Прекалено намекнато и недоизказано. Това е и моментът, в който „Безкрайната градина“ се препъва. Прекалено много образи, недостатъчно действие. Няма как да бъде казано по-кратко. Прекалено много хора с проблеми, но какво се променя като следствие на тези проблеми, не става ясно, освен при един от героите.

42426821_1382097705226170_6462877232934158336_n

Има и друг аспект на този въпрос обаче. Европейското кино (и особено френското) отдавна са доказали, че е възможно филм извън класическата драматургична рамка да бъде добър. Не е необходимо да има конфликт, действие, събития и всичко останало. Зависи от публиката. „Безкрайнта градина“ изисква друга настройка. Това е. Изисква отваряне на сетивата за красивото. Само тогава зрителят, заедно с актьорите, може да потърси убежище в някоя тайна градина. Да се спаси от демоните и от света, който е неприветлив. Просто трябва да бъдем готови да видим себе си там, да не пипаме нищо и да не бягаме, защото ще се събудим… И още няколко правила, с които ви съветваме да се запознаете като гледате.

„Безкрайната градина“ е хубав филм. Далеч не най-добрият, но определено най-обнадеждаващият от последните години. А нали това всъщност е смисъла на изкуството? Да излезеш променен, да събуди в теб дремещи усещания, лица, демони. „Безкрайната градина“ може да го направи. Това е хубав филм, след който виждаш света по различен начин. Някак по-плътен и по-смислен.

Информация за прожекциите на „Безкрайната градина“ на CineLibri 2018, вижте тук

 
 

Ницше, който дейно участва в убийството на Бог

| от chr.bg |

Фридрих Вилхелм Ницше е роден на 15 октомври 1844 година в Рьокен, село близо до град Лютцен в Прусия. Кръстен е на крал Фридрих Вилхелм IV, който навършва 49 години в деня на неговото раждане, но по-късно се отказва от средното си име.

През 1865 година Фридрих Ницше се запознава в дълбочина с работите на Артур Шопенхауер, а през следващата година прочита „История на материализма“ на Фридрих Алберт Ланге. И двамата, най-вече Шопенхауер, оказват значително влияние върху развитието на философските му възгледи. С публикацията си през 1878 г. на „Човешко, твърде човешко“ (книга с афоризми на теми вариращи от метафизиката до моралността и от религията до половете) реакцията на Ницше срещу песимистичната философия на Вагнер и Шопенхауер става очевидна, както и влиянието на „Мисъл и реалност“ на Африкан Спир.

Понеже болестта му го кара да намери по-благоприятен климат за здравето си, Ницше пътува често и живее до 1889 г. като независим автор в различни градове. Той прекарва много лета в Силс Мария, близо до Санкт Мориц в Швейцария и много зими в италианските градове Генуа, Рапало, Торино и френския град Ница. През 1881 г., когато Франция окупира Тунис, той планира пътуване до Тунис за да види Европа отвън, но по-късно се отказва от тази идея. Ницше от време на време се връща в Наумбург за да види семейството си. През това време той има повтарящи се периоди на конфликт и помирение със сестра си. Той живее от пенсията си в Базел.

На 3 януари 1889 г. Ницше преживява психически срив. Двама полицаи го приближават, след като нарушава обществения ред по улиците на Торино. Какво се е случило остава неизвестно, но често разказвана история твърди, че Ницше вижда удрянето с камшик на кон, притичва до него, прегръща врата му, за да го защити и се срива на земята.

През следващите няколко дни Ницше изпраща кратки писма до няколко стари приятели (включително Косима Вагнер и Якоб Буркхарт). На бившия си колега Буркхарт Ницше пише: „Накарах Каяфа да бъде поставен в окови. През последната година бях разпънат на кръст от германските лекари. Вилхелм, Бисмарк и всички антисемити бяха премахнати“. Освен това той нарежда германския император да отиде до Рим, за да бъде застрелян и призовава европейските сили да предприемат военни мерки срещу Германия.

 
 

Без визия за Евровизия 2019: България няма да участва в състезанието

| от chronicle.bg |

Не че ако се беше случило, щеше да мине без обичайните недоволства. В общи линии музикалното състезание „Евровизия“ всяка година е повод за избълването на стабилна доза недоволство към музиката (наша и чужда), към политическите обстановки и актуалните социални течения. Но когато, дори и при сегашния вид на конкурса, стане ясно, че България няма да участва, наистина разбираме, че „има нещо гнило в Дания“.

България няма да участва на следващото издание на „Евровизия“, което ще се проведе в Тел Авив. Това съобщава управителния съвет на БНТ, който е взел решението. Причината е „оптимизиране на публичните разходи“.

„През последните две години БНТ организира българското представяне в международния конкурс с подкрепата на партньори – продуцентски компании или професионални екипи, които участваха и във финансирането. Независимо от това, разходите за подготовката на българския участник, създаването и продуцирането на песен, сценичното представяне, производството на телевизионен клип и включване в събитията от програмата на конкурса значително надхвърлят разумните разходи, които обществената телевизия би могла да си позволи. Освен преките разноски за подготовка на съответния представител, държавите участнички си поделят и част от разходите за самото провеждане на конкурса, които тази година са в размер на 5 300 000 евро“, се казва в съобщението на БНТ.

От него не става ясно какви са бюджетните средства, които са отделяни за българското участие в Евровизия в последните години.

В тазгодишното издание на „Евровизия“ България се класира на 14-то място. Страната беше представена от групатa Equinox с песента „Bones“.

Това беше най-слабото представяне на български музиканти за последните 3 години. През 2017 г. Кристиян Костов успя да стигне до 2-ро място с парчето „Beautiful Mess“, а през 2016 г. Поли Генова се класира четвърта с песента „If Love Was a Crime“.