shareit

Предколедни проблеми по летищата

| от |

Множество стачки във въздушния транспорт, компаниите за чистота и градски транспорт в португалската столицата Лисабон и Порто белязаха навечерието на Коледа в страната.

Заради стачни действия на 43 пилоти на „Easyjet” в Лисабон, полетите към Мадрид, Берлин и Ливърпул закъсняват, но компанията уверява, че повечето от планираните за 24 и 26 декември курсове няма да бъдат засегнати и в крайна сметка ще бъдат изпълнени.

Пилотите настояват за по-добри условия на труд и спазване на португалските закони и планират още 2 стачки – на 31 декември и 1 януари.

Наземните служители на летищата в Лисабон, Порто и Мадейра също стачкуват. В резултат почти всички полети от Лисабон закъсняват с повече от час, като се очаква положението да се влоши до края на деня, предава „Фокус“.

gatwick_2233818b

Ветрове със скорост от 135 километра в час връхлетяха Великобритания. Заради проливните дъждове много реки излязоха извън коритата си, образувани са огромни задръствания, нарушен е железопътният и въздушният трафик.

В Англия и Уелс, където започнаха дейностите по отстраняване на последствията от бурята, стотици влакове са спрени. Железопътните компании, опериращи в Източна Англия, Кент, Съри, Съсекс и Хемпшир обявиха, че се отлага възобновяването на движението на влаковете, заради почистването на железопътните линии от паднали дървета.

Затруднено е достигането до ключови летища. Първият влак „Станстед Експрес” отпътува за Лондон с четири часа закъснение. Всички влакове до летище „Гетуик” са спрени до 11.00 часа местно време.
Достигането до „Гетуик” е само първият от проблемите за хиляди пътници. Наводнения причиниха спиране на тока в някои райони на летището, което е наложило закъснения в полетите. От 53 планирани полета от Терминал Север между 06.00 и 09.00 часа, само три са излетели и то със закъснения от един до два часа. Около 7000 пътници очакват останалите 50 полета.

Днес сутринта въздушният трафик от и към френския град Лил е възпрепятстван заради силните ветрове, които засегнаха северната част на Франция. Не се позволява пристигането и заминаването на самолети на летището в града. Очаква се по-късно през деня полетите да бъдат подновени.

 
 
Коментарите са изключени

Улици на историята: Борис Руменов – зевзекът, обичан от всички

| от |

Ако се движите по бул. „Черни връх“ и преминете ул. „Филип Кутев“ на юг, следващите две пресечки ще бъдат ул „Джон Атанасов“ и „Борис Руменов“. Подозираме, че няма човек, който да не е чувал за Джон Атанасов. Българския учен е дал много на човечеството, а в замяна е получил не само име на столична улица, а и световно призвание. Кой тогава е Борис Руменов? Кратка справка в Уикипедия ще покаже, че става въпрос за Борис Николов Руменов. Той е известен повече с псевдонима си „Борю Зевзека“ – известен хуморист, актьор и издател на едно от първите хумористични списания в България.

Борю е роден в Цариброд на 27 декември 1884 година. Там израства, завършва Първа мъжка гимназия в София и следва литература в Софийския университет. Благодарение на щедрата си баба, заминава във Виена, където иска да продължи обучението си, но за беда театралната школа печели неговото внимание и губи уважението на баба му, която спира издръжката. След като липсва силния финансов гръб, Борю завършва драматургия в Загреб.

Започва своята актьорска кариера в Народния театър, но винаги намира време, за да помага на хумористичните страници в печата. Вниманието му е насочено към списание „Барабан“, което за наша голяма радост вече може да се разглежда и в онлайн формат – тук. Писателите в скромното издание наричат себе си „Барабанистите“. Хумористичното перо е наказвало редица дръзки личности, а когато за него се грижат хора като Чудомир, Александър Божинов, Райко Алексиев, Димчо Дебелянов, Димитър Подвързачов, Христо Смирненски, Йордан Сливополски, Сава Злъчкин и Никола Костов, хуморът е не само гарантиран, но и брониран.

За разлика от днешните хапещи шеги, екипът на г-н Зевзека не се е опитвал да удуши всичко, до което се допре. В повечето случаи можете да видите лек и приятен хумор, забавни истории, някоя друга алкохолна вечер пълна с бисери и всичко това само в 20-на страници, както и доста приятни карикатури. Един от върховете на илюстрациите е в юбилейния брой 100 на изданието от 1911 година. Точно там се крият нарисуваните лица на всички, които бият барабана. Добрата новина е, че все още може да притежавате това парче история на символична сума и цялата карикатура може да видите тук. Към края на годината ще стане ясно, че идва време за оръжие и за по-малко усмивки. Балканската война ще мобилизира всички редактори, а вместо перо ще им бъдат зачислени пушки.

Борис Руменов излиза на преден план, оставяйки своето прозвище за списанието и надеждата за по-добри дни. Участва в трите предстоящи войни: Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. След демобилизацията се завръща обратно и възстановява изданието „Барабан“. Бившият главен редактор и вече издател установява с мъка, че огромна част от хората, с които се е смял на своята юбилейна карикатура няма да се завърнат. Всички войни отнемат много повече от смешките на Зевзека – разделят го с приятели като Димчо Дебелянов, Страшимир Кринчев, Август Розентал, Петър Стоянов, Поручк Христо Донев, Александър Константинов, Стоян Шакле и Неделчо Василев. Въпреки тежкият удар, Борю не се предава и продължава да развива изданието си. Впрочем трябва да се признае, че дори и по време на войната се стреми да бъде полезен на изкуството и не случайно създава един от първите фронтови театри в – Полевия военен театър към Първа пехотна софийска дивизия. Автор е на „Балканска комедия“, където познати герои като Ганю Балкански, Газда Джуро и Хасан ага.

Ясно е, че мотивът е обвързан около балканската война и след като сърбинът и черногорецът получават своя дежурен бой, българинът се оттегля от сцената, пък дори и изгубил, той запазва достойнството си. За Зевзека казват, че е човек, който не може да се обвърже с титли и внимание. Той разсмива хората и точно този смях е неговата достатъчна награда. По тази причина може да бъде забелязан сред елита, но и сред обикновените хора. За него всеки човек е интересен. Освен това, покрай всички шеги, Борю е запален на тема „Птицевъдство“. Редактира и същата рубрика във вестник „Заря“. Точно по тази линия променя и хумористичните страници на в-к „Утро“ и „Дневник“ на „Кукуригу“ и „Кудкудяк“. През Втората световна война, Борю вече е насочил таланта си в една друга посока – радиото.

През цялото време зад микрофона се стреми да остане далече от политическия живот. И до някаква степен успява да го прави, докато не идват чуждите стремежи. На 10 октомври 1944 г. пред дома на Борю се появяват двама души. Те заявяват на хумориста, че е арестуван, да вземе минимално количество вещи и да тръгне след тях. Застрелян е в Борисовата градина, а тялото му е хвърлено в Перловската река. Много по-късно ще стане ясно, че никой не е смятал Борю за враг на когото и да било. Неговият единствен опонент се казва Станислав Бъчваров, който сам се прекръства на Вихров. Докато Руменов работи в „Заря“, „Утро“ и „Дневник“, Вихров се опитва да пробие и носи свои творби. За разлика от скромните артисти, Станислав Бъчваров се смята за следващия Шекспир и точно това създава една безумна омраза. Именно Руменов отхвърля огромна част от неговите предложения. Станислав Бъчваров така или иначе искал да разчисти още интелектуални сметки, но за жалост вторият враг Елин Пелин така и не успява да бъде намерен. Безумията на този пишман творец продължават и след разчистването на сметките. Един ден влиза с кон в радио „София“, за да предаде своите творби, които да се четат в ефир. Човешката злоба убива Борис Руменов, а по думите на г-н Вихров/Бъчваров, няколко питиета са помогнали допълнително за тази цел.

 
 
Коментарите са изключени

Как да не се излекуваме от Голямата чума в Лондон

Възникнала между 1665 и 1666, Голямата чума не е точно първият път, в койтоЛондон преживява такава ужасна епидемия на болестта – периодични случаи в града има от много време. Въпреки това, Голямата чума определено оставя отпечатък. Според смъртните листове от тази година, през 1665 умират 68 596 души в резултат на чумата. Смята се обаче, че този брой е силно занижен, тъй като групи като квакерите, например, не съобщават за смъртните си случаи, а много бедни просто са изхвърлени в масови гробове без смъртта им да бъде регистрирана. В крайна сметка между 25% и 50% от населението на Лондон умира от чумата без никой да знае какво я предизвиква. В един момент се забранява събирането на трупове през деня, защото когато гражданите виждат колко са много, наставала паника. Това довежда до някои интересни методи за превенция…

Например, по това време се смята, че чумата се причинява или поне се предава по-лесно от „лош въздух“. В резултат на това, се палят огньове из целия град по заповед на властите; в домовете също огньовете се поддържат ден и нощ, независимо от температурата навън, а мнозина започват да пушат тютюн, за да поддържат въздуха в дробовете си без зараза. Това довежда до нетипичната за нас ситуация, при която хора от всички възрасти, включително деца, са принудени да пушат. А. Дж. Бел няколко десетилетия след чумата пише:

..когато той беше учител в Итън през годината, в която беше бушувала Голямата чума, всички деца пушеха в училище по задължение, а той самият никога не е бил бит толкова много в живота си, колкото една сутрин, когато го хванали да не пуши. 

Друго нещо, което лондончани вярват, че помага за разпространението на чумата, са многобройните бездомни котки и кучета по улиците на града им. Дотолкова, че с официален указ от крал Чарлз II се нарежда да „не се допускат свине, кучета, котки или домашни гълъби да преминават по улиците или да ходят от къща на къща“. В резултат хиляди животни са убити и незабавно заровени или изгорени. Въпреки че кучетата и котките са пренасяли бълхи, заразени с чума, смята се, че цялата операция всъщност помага на чумата, тъй като същите бездомни котки и кучета са контролирали много по-опасните разпространители на чумата – плъховете.

Wenceslas Hollar - Plan of London before the fire (State 2), variant

Карта на Лондон, 1665

Може би най-съмнителното нещо, което лондончани предприемат като мярка за ограничаване разпространението на болестта, е карантината на всяка къща, в която живее жертва на чумата, за 40 дни. Вратите на тези къщи се заключат и се маркират с голям червен кръст, над който пише думите: „Господи, се смили над нас“. За да се гарантира, че никой няма да избяга, пред къщата често се слагала охрана.

Тъй като е било нормално да се запечатва къща с всичките й обитатели все още вътре, независимо дали са болни или не, лондончани започват да подкупват инспекторите, които ходят по домовете да търсят признаци на чума, да игнорират всякакви такива признаци в техния дом. Това е и една от причините записаните смъртни случаи да са толкова малко. Когато не ставало с подкуп, някои направо бягали от домовете си, оставяйки цялото си имущество, като предпочитали да живеят на улицата вместо да се заразят от чумавия в дома им или да умрат от глад затворени.

Някои пробивали най-тънката стена на къщата си, за да избягат, а един мъж дори взривява входната врата със самоделна бомба от фойерверки. Но вероятно най-гениалният метод за бягство е ловът на пазачи. При него обитателите на дома внимателно спускат бесилки през прозореците, за да ги сложат около врата на пазача долу пред къщата и да го издърпат нагоре, докато не го обесят, или просто да го душат, докато не им предаде ключовете. В първия случай, тялото на стражата ще бъде дискретно изхвърлено, като се увие в чаршаф (така изглежда като тялото на жертва на чумата и съответно никой не би го проверявал и пипал прекалено много) и се изхвърли безцеремонно в преминаващата количка с мъртви. Удивително, но в историческите извори пише, че поне „партида“ охрани, което за нас днес означава около 20, са били убити по този начин от отчаяни граждани.

За щастие и на гражданите, и на охраните, чумата премина през есента на 1666 г. и абсолютно нищо страшно не се случва с Лондон някога отново… Освен ако не броим огромния пожар, който изпепелява града едва година по-късно, като унищожава приблизително 85% площта му в рамките на стените. Около 65 000 души са оставени без дом, а огънят изгаря и страшно много архиви, свързани с неотдавнашната чума, което затруднява уточняването на неща като точната смъртност и колко хора се заразяват, но успяват да се възстановят. След това, разбира се, и друг път са се случвали ужасни неща в Лондон през неговата много пъстра история. Но кой брои.

 
 
Коментарите са изключени

Великите любовни истории: Чарли Чаплин и Ууна О’Нийл: Една любов в изгнание

| от Вучето |

“Току що се запознах с Чарли Чаплин. Какви сини очи има само!” Това пише 17-годишната Уна О’Нийл на своя приятелка  през 1942 г. Изумително красивото момиче е дъщеря на известния драматург Юджийн О’Нийл и писателката Агнес Болтън. Когато среща великия Чаплин за първи път, самата тя е начинаеща актриса, на която предвиждат голямо бъдеще в киното. Две години преди съдбоносната среща хубавелката е влюбена до уши не в кого и да е, а в Дж. Д. Селинджър, който тогава обаче е световно неизвестен, защото все още не е написал “Спасителят в ръжта”.

Само че писателят е с, меко казано, неприятен характер, а тя – негова пълна противоположност: кротка, свенлива и сдържана. Затова и романсът между двамата е обречен на провал още от самото си начало. Пред бурните страсти със суетния мегаломан Джери тя избира сигурността с 37 години по-възрастния Чарли, на когото ражда осем деца! И ако Чаплин е първият и единствен съпруг за Уна, за него тя е съпруга номер четири.

Преди Уна

Чарли Чаплин може и да е световна звезда, обожавана от хора по целия свят, но на любовния фронт далеч не е толкова успешен. Още при първия брак нещата тръгват на зле. Когато е на 29, се жени за 16-годишната актриса Милдред Харис, понеже тя го забаламосва, че е бременна от него. Алармата се оказва фалшива и бракът, разбира се, не просъществува дълго. Покрай него обаче старлетката успява да намаже дебело, тъй като  я затрупват с оферти да се снима във филми.

Чарли очевидно си пада по тийнейджърки, защото и втората съпруга е на 16, когато се жени за нея. Този брак е придружен от грандиозен обществен скандал. Актрисата Лита Грей, която участва във филма на Чаплин “Треска за злато” oт 1925 г., твърди, че Чаплин я принудил да се омъжи за него, забременявайки я “неочаквано”. Въпреки че публично го нарича “манипулативен плейбой”, Грей издържа в оковите на този брак цели три години (с година повече от предишната съпруга) и дори ражда двама сина на Чаплин. След това обаче следва шумен развод, съдебното дело по което се разпростира на повече от 50 страници.

Lita_Grey

Снимка: By studio work for hire – [2], Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=21572834

Разочарован от провалените си връзки до този момент, Чаплин се въздържа да забременява млади актриси в продължение на девет години. После обаче среща 22-годишната звезда от Бродуей Полет Годар. Този път тя е тази, която успява да го завлече пред олтара, лъжейки го, че е на 17. Двамата са заедно цели седем години преди ревността да сложи прът в колелата на брачната кола. За разлика от предишните съпруги, Годар е горда и независима жена и се дразни от опитите на мъжа си да контролира живота и кариерата й. Това е и основната причина да си тръгне от семейното имение през 1940 г., скоро след премиерата на общия им филм “Големият диктатор”.

Но четири се оказва щастливото число на Чаплин. На 53 той е вече прочут и преуспял актьор и режисьор, когато се случва най-щастливото събитие в живота му, както сам определя срещата си с Уна.

NPG P283; Charlie Chaplin by Strauss-Peyton Studio

Снимка: By Strauss-Peyton Studio – National Portrait Gallery, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=24576869

ФБР и други главоболия

Когато двамата се женят през 1943 г., Уна не подозира, че заради политическите пристрастия на съпруга си и съдебните проблеми, причинени от озлобена бивша любовница, ще им се наложи в най-скоро време да напуснат Щатите. Всичко започва, когато актрисата Джоан Бари заявява на всеослушание, че е бременна от Чаплин. Той отрича и Бари завежда съдебен иск за бащинство. Поредният скандал около  актьора става повод директорът на ФБР Едгар Хувър, който от години подозира Чаплин в подривна прокомунистическа дейност, да организира кампания за целенасочено очерняне на обществения му имидж. Компроматите буквално заваляват. Обвиняват го в неблагодарност към САЩ – държавата, която го е приютила като 19-годишният млад британски актьор през 1908г., а цензурата спира от прожекция филма му “Мосю Верду”, в който Чаплин остро критикува капитализма и световната надпревара във въоръжаване със средства за масова унищожение.

ФБР обвинява Чаплин по четири параграфа, най-сериозният от които е нарушаване на Конвенцията за трафика на бели роби от 1910 г., криминализиращ извеждането през щатската граница на жени за сексуални цели. Въпреки че липсват каквито и да е сериозни доказателства в подкрепа на обвиненията, Чаплин е изправен пред съда през март 1944 г. и при евентуална присъда, го грозят 23 години затвор. Бедите обаче не свършват дотук. Когато Джоан Бари ражда дъщеря си Керъл Ан през октомври същата година, съдът отсъжда в нейна полза, въпреки че не е допуснал като доказателство кръвни проби за установяване бащинството на Чаплин. Актьорът е осъден да изплаща издръжка на Керъл Ан до навършване на 21 години.

Chaplin_City_Lights_still

Снимка: By United Artists – www.creativelydifferentblinds.com/TVStageandFilm/CharlieChaplin/CityLights, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=19983420

В такава нажежена обстановка Чаплин не вижда друга алтернатива освен да заживее в изгнание в чужбина. Добър случай за това се удава, когато през септември 1952 г. семейството заминава за Лондон за премиерата на “Светлините на рампата”.  Намерението им е повече да не се върнат в Америка. Въпреки че още на другия ден от Правосъдното министерство заявяват, че Чаплин е свободен да се върне в страната и че няма да бъде подложен на политически гонения, той отказва. Вместо това праща Уна да сложи в ред нещата му. След това двойката се установява за постоянно в Корсие-сюр-Веви, в имението Маноар дьо Бан край Женевското езеро.

Живот в Швейцария

Изглежда, че най-после трудните времена са отминали и вече на територията на политически най-неутралната страна в света, любовта между Чарли и Уна разцъфтява с пълна сила. Чаплин никога не е бил по-щастлив, а и не може да бъде по-благодарен за безусловната любов, с която Уна, в своята ненатрапчива тиха смиреност, не престава да го обгръща през последните години. Тя се движи около него, не, рее се около него с лекотата на небесен ангел и прави всичко да изглежда по-добро и по-красиво.

“Всеки ден от живота си с Уна,” пише Чаплин в автобиографичната си книга, “не преставам да се удивлявам и да преоткривам дълбокия й и красив характер. Дори понякога, както си върви пред мен  по тесните градски улички с това нейно простичко достойнство, изпъната като струна крехка фигура и пригладени назад тъмни коси, в които проблясват сребърни нишки, чувствам как буца засяда в гърлото ми и ме връхлита вълна от безкрайна любов и възхищение заради всичко, което е тя.”

Oona_O'Neill_-_1943

Снимка: By Associated Press – Ebay, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=29088723

Въпреки всички изгледи в миналото, че би могла да има блестяща филмова кариера, Уна предпочита да прекара остатъка от живота си в сянката на мъжа, когото обича безгранично. В редките интервюта, които дава, казва, че е удовлетворена от ролята си на съпруга и майка на осемте им деца и не би желала нищо повече за себе си в този живот. “Чарли е целият ми свят”, признава тя през 1960 г. Затова, когато на 88-годишна възраст Чаплин издъхва в съня си в дома им на Коледа, тя предпочита да прекара остатъка от живота си ту в Швейцария, ту в Ню Йорк в усамотение и почти в пълна изолация от външния свят. Сама тя си отива от този свят 14 години по-късно, през 1991 г., от рак на панкреаса. Погребана е до съпруга си в Корсие-сюр-Веви.

Днес семейното имение е превърнато в музей. Във всяка стая има голям екран, на който се прожектират домашни видеа от семейния архив, както и откъси от документални филми от времето, когато Чаплин е обявен за персона нон грата от американското правителство. В съседство на къщата има музей с восъчни фигури, пресъздаващи различните му филмови роли, както и ресторант, кръстен на най-известното му екранно превъплъщение – Скитника.

 
 
Коментарите са изключени

Защо жените през 19 век припадат толкова

Като начало, през целия 19 век (както и през други времена) дамите често носели корсети. Целта им е различна – понякога да придаде по-плосък силует, понякога да придаде допълнителни извивки. Именно последното, особено през Викторианската епоха, се смята от мнозина за причината за поне някои дамски припадъци. Корсетите често се затягали силно (понякога до крайност) и в резултат на това, с течение на времето телата на дамите се деформирали: ребрата им се изместват, белите им дробове се свиват, някои от органите им се притискат към гръбначния стълб, а други се изместват в долната част на корема. Това затрудняват дишането, сърцето се мъчи да изпомпва кръв, а за вътрешностите става трудно да усвояват храна. Както се казва една викторианска дама: „изядох само две хапки от бисквитата си, нямаше място под корсета за трета“.

Друга теория, основана на модата, е, че добре облечена жена от тази ера носи огромно количество дрехи и дори през летните жеги една такава дама има върху себе си освен корсета, бельо, подплънки, цяла пола, поддържана от кринолин, фусти (понякога със стоманени обръчи) и шапка. Някои дами може да са припаднали от прегряване, докато други може просто да са се сринали под огромната тежест на тоалета си. (Тази претруфеност може да бъде опасна и по други причини: Например, съпругата на прочутия поет Хенри Уодсуърт Лонгфелоу загина трагично, когато случайно изпуска кибриттена клечка върху огромната си полата. Облеклото й избухна в пламъци и дори след като огънят е потушен, не е лесна задача да се свали всичко от тялото й.)

Друга потенциална причина за припадъците може да е системно отравяне. През 19 век, въпреки че хората знаят колко арсена е отровен, изглежда не си дават сметка (или не ги е грижа), че излагането на неговите изпарения също може да има вредно въздействие. По онова време арсенът се използва при производството на всичко – от тъкани през бои до хартия, в която е опакована храната; всъщност до края на 19 век 80% от всички тапети са били с арсен. Натравянето с това вещество има различни симптоми: главоболие, студено изпотяване и припадъци. Освен това, арсенът заедно с олово, живак и други подобни токсични вещества, често се срещат в грима през Викторианската ера. Оловото също е често срещана съставка в боите за коса и във виното (заедно с арсен и мед). Тези токсини допринасят за припадъците на по-заможните викторианци, докато по-бедните не могат да си позволят подобни луксове.

Всичко това настрана, много е вероятно някои (дори повечето) от тези замалявания всъщност да са били престорени. Освен потенциалните странични ефекти от облеклото или токсините в тапетите, за известно време, припадането при най-малкия шок става очаквано и дамско. По това време се очаква от жените, особено от тези от висшата класа, да бъдат нежни цветя, докато мъжете се очакваха да са твърди като машини. Припадъкът е просто един метод жената да се покаже колко е деликатна пред обществото. По подобен начин хората рядко се смеят, когато са сами, дори да намират нещо за невероятно смешно и всъщност повечето гласен смях не е свързан толкова с хумора, а по-скоро със социални взаимодействия. Така и през 19-ти век, припадането е просто друга форма на социална адекватност, което дамите трябва да имат в инструментариума си, независимо дали наистина припадат, или просто да правят шоу.

Също така дамите имат и друг потенциален стимул за припадане. По онова време добре устроените жени често са имали „стая за припадъци“ – място, където дамата да се възстанови от припадък или други прояви на така наречената истерия. Освен че там може да се отпусне на удобен стол, жената има и друга полза – при нейно желание лекар или акушерка могат да бъдат повикани за жена като освен всичко останало грижите им включват и масаж на тазовата област с ръцете или с воден масажор. Това продължава, докато въпросната дама не се облекчи и излекува от истерията си. Това също е и добре за лекарите по онова време, които инак са избягвани от хората, освен ако не са им абсолютно необходими. Лечението на женската истерия обаче е нещо, което жените, които разполагат с пари, често правят.

Това обаче отнема много време и може да окаже известно физическо натоварване върху акушерката или лекаря, особено ако посетят няколко дами в един и същи ден. В такъв краен случай съпругът може също да бъде повикан да помогне. По-късно специално срещу истерия в Европа и Северна Америка ще бъдат изобретени специални устройства за по-бързо облекчаване.

 
 
Коментарите са изключени