Google пуска безпилотен самолет

| от |

Технологичният гигант Google показа прототипа на своя безпилотен самолет. Той ще бъде използван за доставки на стоки. Компанията работи върху концепцията от две години, но изпитанията на безпилотните летателни машини започнаха в средата на август. Те летят на височина между 40 и 60 м.

Досега са извършени повече от 30 успешни полета за доставка на различни предмети. В завършен вид безпилотните летателни машини ще летят по програмирани маршрути и ще имат софтуер, който да се справя с непредвидени метеорологични условия.

Проектът представлява последното усилие на Google да разшири своята дейност. Досега компанията създаде автомобили, които се управляват без шофьор и захранвани със слънчева енергия балони. Google обаче не е единствената компания, разработваща програма за безпилотни самолети.

Amazon също разработва свои самолети- куриери.

 
 

Най-добрите филми на Тарантино

| от chr.bg |

Куентин Тарантино е режисьор, сценарист, актьор и продуцент с един от най-уникалните стилове в света на киното.

Той е известен и с щедра употреба на насилие, театрални количества кръв и дълги бойни сцени, супер саундтраци и придирчивост към актьорите, с които работи.

Тази година стават 25 години от „Reservoir Dogs“ и по този случай ще погледнем наза към творчеството на Тарантитно. Ще видим какво е направил от тогава до днес и ще подредим работата му по качество.

Кой филм ли е номер 1?

 
 

Дебора от Big Brother: в тинята, където й е мястото

| от Цветелина Вътева |

Това, че шоуто „Big Brother“ в същината си напомня „Игрите на глада“ и е способно да срине нечий живот изобщо не е новина, но въпреки това някои случки, които се разиграват в Къщата и на телевизионния екран, раздвижват обществената перисталтика.

Поредната жертва на Големия брат, е певицата Дебора – мис Видин, мис Северозападна България, фолк певица, известна с песента „Буба лази“ (според собствените й твърдения). Снощи тя бе изгонена от Къщата, след като поиска да напусне, обидена от дадения й прякор Мис Махмурлук, и в състояние на афект напсува Big Brother. А днес се появи в предаването „На кафе“ при Гала с тъмни очила, под тях – насинено око, разплакана, с твърдението, че трима души са я пребили пред дома й и признанието, че алкохолът й помага да се справи с паническите атаки, от които страда.

Цялата псевдотерапевтична среда, в която видяхме певицата – първо в изповедалнята на Big Brother, а и после и в „На кафе“, увеличава с телевизионната си лупа проблемите на една жена, които никак не са уникални. Псувнята по Големия брат може и да е безпрецедентна, но паник атаките, наливането с алкохол в опит за преодоляването им, истериите и насилието над жени са ужасно далеч от безпрецедентността. Те са ежедневие.

Ако има някакъв позитив от това, че една жена, която очевидно се нуждае от помощ и подкрепа, бе стъпкана в телевизионната кал, то това е прозрението, което може да удари някои хора, че Дебора е съвършено оформен прототип на жената-жертва на насилие.

Тя е слаба, психически неуравновесена, кастрирана от самоувереност, неспособна на самоуважение, емоционална лабилна, готова да каже „Обичам те“ на някой, когото не познава. Все неща, които карат човека да страда, и то да страда зверски. Неща, за които страдащият няма вина. И които го превръщат в лесна мишена за всички агресори, насилници и садисти, които надушват психичния дисбаланс у жените както акулите надушват кръв.

Онова, което видяхме при Гала, с изключение на самата Гала, която реагира искрено съчувствено и адекватно, е една показателна миниатюра за това с какво се сблъскват хората с чести психични проблеми у нас: пълно и тотално неразбиране, стената на Пинк от „Пинк Флойд Стената“, уж състрадателни, но всъщност укоризнени погледи. Докато певицата се изсипа емоционално и тотално се разля от рамките на приемливото поведение, коментаторите на Big Brother се държаха като набори на 90-годишен покойник на погребението му: с едно тихо, но натрапчиво внушение: „Много ми е мъчно, но повече се радвам, че не съм аз в ковчега“.

Това е и големият проблем с домашното насилие. Не насилниците и не жертвите, а третите лица: съседите, които чуват виковете, но мълчат. Минувачите, които виждат, но не се обаждат. Зрителите, които гледат и се тюхкат, но след това си лягат с онази същата мисъл: „Много ми е мъчно, но повече се радвам, че не съм аз“.

Не ме разбирайте погрешно: Дебора е на социалното дъно. Тя не се вписва в нито един шаблон на „успеха“. Тя е простовата, хистерична, невъздържана и не особено интелигентна. Но с извинение за популизма, преди да бъдем прости или софистицирани, хистерични или непоклатими, невъздържани или обрани, интелигентни или тъпи, ние сме първо хора.

И когато някой човек страда, не е ли здравата, първосигнална реакция да изпитаме емпатия? Явно не.

Шоуто си гледа рейтинга и това е нормално: разбира се, че Big Brother ще покаже Дебора как пие чаша след чаша вино, разбира се, че ще й даде прякор „Мис Махмурлук“. Всяка пукнатина в някой от съквартирантите, през която може да влезе провокация на кукловода, трябва да се използва. И това не е подсъдимо (дори морално), защото това е същината на това риалити и всеки, който влиза в него трябва да е наясно с рискове, които поема.

Голямата драма с Дебора не е в Big Brother, а в това, че нейният случай бързо надникна в мозъка на обществеността и през коментарите във Facebook и заглавията на жълтите медии стана ясно каква свинщина е вътре. Какъв примитивизъм, удобно заключен в позицията „Тя си е виновна, мани я тая пияница“.

Много обичаме да си чешем езиците за това колко е важно да се ограничи домашното насилие, колко е разпространено сексуалното насилие, и как хората не бива да бъдат стигматизирани заради временни психични разстройва, през които минават. Но ето че на ТВ екрана излезе една Дебора, с всичката си простота и антипатичност, и бързо ни показа, че можем само да си чешем езиците.

Но когато пред нас се появи жертва на насилие и на психичен проблем, всичко, което можем да направим е словесно да я смачкаме в тинята. Където й е мястото, нали.

 
 

Интервю с госпожица Юлия

| от Цветелина Вътева |

Отдавна следим с интерес и отразяваме какво се случва на сцената на единствения у нас лабораторен театър „Сфумато“. И съвсем закономерно в една от любимите ни актриси се превръща талантливата Албена Георгиева.

Но не просто и не само, защото е една от ученичките от експерименталния клас на основателите на „Сфумато“ професрорите Маргарита Младенова и Иван Добчев, а заради таланта си, заради завлядяващото си присъствие на сцената, заради външната лаконичност и вътрешната огненост, с които извайва героините си.

Вече сме писали за играта й в „Жули, Жан и Кристин“ от А. Стриндберг и в „Стъклената менажерия“ от Т. Уилмяс, предстои ни да я гледаме в „Идиот“ по едноименния роман на Ф.М. Достоевски.

Поводът за днешния ни разговор е малко по- различен. На 29.11. 2017 г от сцената тя и колегите й Христо Петков и Мирослава Гоговска ще кажат сбогом на публиката на един изящен спектакъл, играл се на български и европейски сцени едно цяло десетилетие, и чествал наскоро юбилейното си стотно представление – „Жули, Жан и Кристин“. Спектакъл, който не спира да вълнува, и за който ще се говори дълго време.

албена георгиева

В последните десет години госпожица Юлия е била част от живота Ви поне веднъж месечно, няма да е пресилено, ако кажа, че не си представям друга актриса да я играе. С какви чувства се разделяте с тази мечтана от всяка актриса, и вероятно знакова за вас, роля?

Толкова дълго сме били заедно със Жюли, че имам чувствтото, че тя е пуснала корени в мене. Така че аз се разделям не с Жюли, а с възможността да съм нея в релаността на спектакъла и на сцената, иначе тя си остава с мене. Странното е, че толкова много пъти, над сто, пък и повече, абсолютно хладнкокръвно на финала вдигам ръката си с бръснача към шията ми/й, толкова пъти съм изричала тази фраза „Аз съм последната“ и сега, колкото повече наближава 29.11 се улавям, че изпитвам някакъв странен смут, вълнение, което трудно овладявам, и естествено- тъга. Но Жюли е момиче, а актрисата вече не е, уви. Закономерно.

Поразява силата на общото изпъление, ансамбловата работа в представлението. Нито един от тримата герои не изпъква над останалите. Как постигнахте тази почти музкална хармония в играта си с колегите Ви Мирослава Гоговска и Христо Петков?

Когато започнахме репетиции ние с Мира и с Христо се познавахме като партньори от два предишни спектакъла, в които бяхме работили заедно, но този път имахме действително редкия шанс да сме част от един наистина творечески процес, който ни даде време без да бързаме да се открием по друг начин един друг, да открием език, на който да говорим на сцената. Работейки по цял ден ние тримата на сцената, Грети (Маргарита Младенова) и Дани (Даниела Олег Ляхова) в залата, беше трудно, естествено, но смислено – да се караме, да се обичаме, да си вярваме, да не си вярваме, да си имаме доверие. А по – нататък във времето, в годините, в които сме били заедно, ние минахме оттатък представата за актьорско партньорство. Аз мисля, че ние сме повече от това. И сега позлвам случая да кажа, че много ги обичам и съм им безкрайно благодарна.

23376256_531143450557696_1241563254635714243_n

Визията на спектакъла също е един от компонентите, за които си заслужава да се спомене. Хиперреалната среда и костюмите са дело на наистина талантливата, многократно награждавана, и за съжаление, рано напуснала ни художничка Даниела Олег Ляхова. Разкажете малко за работата си с нея.

Дани имаше уникалната човешка способност да присъства едновременно тихо и твърдо. Това, което се нарича твърда ръка с нежни пръсти. Спомням си как ден преди премиерата на „Жюли, Жан и Кристин“ в цялата лудница тя беше намерила време да ми направи, да ми подари тениска със снимка от спектакъла. Помня как ме убеждаваше, че именно това е роклята на Жюли и никоя друга. Помня как с малките си пръстчета правеше мехурчето с кръвта на птичката, която Жан убива. Помня турнетата, в които сме били заедно с нея в една стая, и как в едно от тях ме извади от тотален човешки и актьорски срив, само с няколкото думи, които ми каза. Рядко талантлив и скромен човек…А, спомям си как отидох в болницата и й занесох домашно приготвен шоколад, и тя ми се обади да ми каже колко е вкусен. Много тънък човек, винаги съм й се доверявала на усещането за театър, питала съм я какво мисли и тя ми е казвала. И винаги е била страшно точна. Дани…Дани липсва.

DSCF0119

Трудно ли се репетира с Маргарита Младенова? Това, че сте нейна ученичка и асистентка в актьорските й класове в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“ дава ли Ви специални привилегии, или обратното, още по- взискателна е към Вас?

Когато репетирам с Грети аз се чувствам като човек, на когото някой дрържи ръката, в най – високия и в най- пълния смисъл на думата, като ученичка, и съм й завинаги благодарна за това усещане. Грети е първият режисьор, който ми се довери и продължава да ми се доверява повече, отколкото аз се доверявам сама на себе си. Това, че съм й асистентка и ученичка не ми дава никакви специални привилегии, обратно – повишава нивото на трудност и на отговорност, естествено. Но ние работим толкова отдавна, че аз вече я разбирам от половин дума. От това не ми е по- лесно в репетициите, но изпитвам някакво особено удоволствие. Не спирам да се въхищавам на търпението, на максимализма, и на любовта към актьора, с която работи. Винаги ще се уча от нея. Грети е незаменима.

И за финал: Усещахте ли Вие и колегите Ви през всичките тези години разлика в начина, по който българската и чуждестранна театрална публика възприема, реагира, оценява спектакъла?

У нас трудно се снема предубеждението на т.нар театрална и „изкушена“ публика, което никак не пречи да се случват онези най- скъпоценни за актьора мигове. Мигове, в които аз съм тя, и тя е аз. Когато публиката ти вярва и върви заедно с теб, тя ти се отблагодарява не с аплодисменти, а с едни тишини, в които се случва невъобразимо нещо, заради които всички ние продължаваме да искаме да сме актьори.

След представлението е предвидена среща на творческия екип с публиката. Побързайте да се сдобиете с билети от касата на театъра на ул. „Димитър Греков“ 2, на тел. 02/944 01 27 и 02 /943 38 90 всеки ден без неделя от 14.00 до 19.00 часа, както и онлайн тук.

ЖУЛИ, ЖАН И КРИСТИН
от Аугуст Стриндберг
Адаптация и постановка: Маргарита Младенова
Сценография и костюми: Даниела Олег Ляхова
Участват: Албена Георгиева, Христо Петков, Мирослава Гоговска
Снимки: Симон Варсано

 
 

Как разбрах, че не трябва да шофирам пияна

| от Евелина Бонева |

Ако трябва да съм честна, да пия по две-три бири или по две-три чаши вино и да шофирам ми се случваше редовно. „Случваше се“ е тъп израз. Да пиеш алкохол и да шофираш след това не е нещо, което „ти се случва“, а нещо, което решаваш и зависи от теб.

И ако си го правил няколко пъти и не е имало последствия, рискът да помислиш, че това е ОК, е доста голям. Защото всички билбордове с надписи „Не карай пил“, Facebook кампании с ужасяващи снимки на катастрофи и доброжелателни съвети на близки и приятели, няма да разубедят човека, който е решил, че няма никакъв проблем да се прибере вкъщи с колата след две бири.

Седях на пейката в районното редом до един симпатичен травестит, прибран за кражба. Предвид хелоуинския ми костюм, за редовите полицаи представляваше затруднение да преценят колко точно са травеститите на пейката. Беше студено като „на Вала“, вонеше на пикня, отегченият полицай във фоайето не искаше да си говори с мен, а травеститът фъфлеше, че много го било страх да не го помислят сега за педераст. Умирах от скука, а телефонът ми беше заключен заедно с другите ми вещи в някакъв шкаф с катинар. От едната килия се чуваха пиянски стонове на някакъв бедстващ човек, портиерът упорстваше, че в районното не се пуши, а една руса полицайка, която изобщо не приличаше на Камерън Диас, крещеше, че „й писнАло с тоя Хелоуин, немало ли останАли българи в тая държавата“.

Няколко часа по-рано…

Беше 30 октомври и по улиците бродеха вещици. Чудовища, Франкенщайни, булки-трупове, проститутки от 60-те пр. Аз лично се бях пременила като 70-тарска кокаинова майка с прическа a la Петя Буюклиева, сребърна блуза, златни гуменки, спортен клин и скандално нескопосан, но за сметка на това обилен грим. С мен беше и „синът ми“ – безумно млад колега, който също бе предрешен в сребърна блуза с голи рамене, впит панталон и сини сенки. Отивахме на седемдесетарско служебно парти, на което виното се лееше като на някой от купоните на Пан.

Няколко часа песни, танци и селфита по-късно, реших да си взема drink&drive, за да не рискувам. Още един час по-късно си казах „Абе нищо ми няма, ще си ходя с колата, не ми се вози сега в таксита, а и трябва да й плащам зелена зона утре…“

На булевард „България“ забелязах, че зад мен кара полицейска кола с включени светлини. Нямат ли си друга работа тия…

Последва банален сценарий: „Добър вечер, аз съм еди кой си…ще духате“. „Опааа, не е добър резултатът от дрегера, госпожа“, „А ще може ли нещо тука да измислим…“

И последната капка вино се беше отекла от мозъка ми, когато акостирахме в Окръжна болница, където учтиво се съгласих да ми вземат кръвна проба и полегнах на зелената постелка на едно легло, точно до окървавен пимп с уплашена физиономия. Явно проститутките го бяха изоставили, а полицаите не бяха поискали да ги менажира.

След кръвната проба – районното. Трябва да кажа, че се вълнувах от факта, че имам възможността да се возя в патрулка и все пак бих предпочела да съм си вкъщи и да спя. В районното ми беше интересно, признавам. Първите два часа. Забавлявах се на отчаянието, което предизвиках у полицайката, която ме обискира и трябваше да опише поотделно всичките ми гримове, и се възмущавах на отказа на дежурния да ми каже коя зодия е. Обясних на всички присъстващи как в районното е отвратителна мизерия и трябва да си поискат пари от държавата за ремонт, вдигнах скандал, че става течение и тормозих полицая във фоайето с въпроси дали дежурният, който трябва да ме освободи е буден.

После обаче се отегчих. А и се сетих, че телефонът ми е изключен, а близките ми може да звънят и да се разтревожат. Нямам нищо против да прекарам една нощ в районното, но не искам мъжът ми да пропуши крек, защото в 2 съм му писала, че си тръгвам, а в 5 още ме няма.

Затова се налагаше да си тръгна. След кратка театрална постановка, придружена от грозни заплахи, се озовах навън в 6 сутринта, в ранната първоноемврийска сутрин, по лежерна блуза от сребърен брокат и златни гуменки със скъпоценни камъни и махнати връзки.

Направих най-логичното. Не, не се обадих на някой да ме вземе. Нито се прибрах с първия трамвай. Тичах в свежия, режещ въздух, бодра и трезва като репичка, докато не стигнах до колата си. Качих се, прибрах се с нея и заспах.

Новият ден донесе нови знания, събрани в шепа думи: адвокат, разследване, досъдебно производство, газхроматичен анализ, затвор, „ГРОЗИ ТЕ затвор“, над едно и две, под едно и две, присъда, лаборатория, акт т.н.

След вълната „майкавишбнавсчките“ се поуспокоих и се замислих. Ами ако Вселената, Бог, ангел-хранителят ми са били плътно зад мен и са накарали катаджиите да ме спрат малко преди на пътя пред мен да изскочи още някой пиян хелоуинец? Или секунда преди да се разсея и да не видя, че от пряката вдясно с бясна скорост изхвърча друг автомобил? Или минута преди куче да пресече булеварда? Май извадих късмет.

Не само. Май извадих дяволски късмет. Е, известно време ще опознавам отблизо прелестите на градския транспорт и ще тормозя хората, които съм возила преди да ми връщат услугата, но какво пък…На фона на това, което можеше да се случи, двайсетина минути в тролея не звучат като плаване по водите на Стикс.

И със сигурност знам, че повече няма да се кача зад волана на няколко чаши вино. Най-малкото защото ако ме хванат, ще вляза в затвора, а перпективата да съм един своеобразен Граф Монте Кристо в Сливенския, който стърже с жълтите си, дълги нокти чертички за календар по стената на килията, докато отвън го чакат отривисти лезбийки с кол, не ми допада.

Но не само заради това. А защото осъзнах, че да караш след като си пил е не само тъпо, но и рисковано. Толкова рисковано, че като го правиш залагаш на червено човешки животи: и твоят, и този на близките ти, и този на други хора. А може да ти се падне черно. И нищо не си струва този риск. Абсолютно нищо.

Билбордите и кампаниите няма да ви го кажат, така че да го разберете. Но аз ви го казвам, защото минах през това. В районното е студено. В градския транспорт е криво. Таксиметровите шофьори са неприятни.

Но ако това не може да ви убеди, се замислете за друго. Както казваше една моя приятелка: „Куцо е да пукнеш“. Не по-малко куцо е да убиеш някой друг. А таксита и drink&drive…дал Бог.

Ползвайте ги.