shareit

Полет по време на хипохондрия

| от Цветелина Вътева |

Идва момент в живота на всеки човек, когато се налага да сгъне страховете в някоя салфетка, да я пъхне в джоба, да напусне работа, да замине за Бразилия и да сключи брак.

Ще започна това писание с уговорката, че мразя пътешествия. И пътеписи. И нови неща. И когато се оказа, че съм се съгласила да замина за Южна Америка, за да сключа брак, очаквах тръгването със същия ентусиазъм, с който бих очаквала очна операция.

Денят на заминаването започва спокойно, със съзерцаване на любимите ми пердета у дома и доизкупуване на всички лекарства в аптечната мрежа, които все още не са в багажа ми. Лека полека напрежението започва да ескалира до момента, в който времето за тръгване към летището вече е отминало, куфарът се оказва с 10 кг по-тежък от разрешеното, баба ми насилствено ми бута банани в чантата за из път, а моят спътник псува куфарите, кантара, времето, самолетите и себе си.

Все пак самолетът успява да излети, заедно с иконите и амулетите ми за късмет, с които спокойно мога да отворя средно голям магазин за сувенири в Рио. Или дори малка църква.

На летището в Мюнхен правя последна проверка на важните неща – червен конец със синьо око, червен конец със седем възела, червен конец със знака за безкрайност, планински кристал, киснат в светена вода, лекарства за главоболие, гърлобол, зъбобол, гадене, повръщане, подуване, изтръпване, задух, сърцебиене, главозамайване, настинка, хепатит, бъбречна, хипертонична и сърдечна криза, болки в краката, ръцете, подмишниците, брадичката, пръстите, костите, космите. Плюс традиционните медикаменти, които си нося по принцип. Добре.

На влизане в самолета за презокеанския полет, се вълнувам от високите си очаквания. Чувала съм, че самолетите за такива полети са огромни, широки, комфортни. И наистина! Обстановката изглежда чудесно и в салона има само двама души.

Продължавайки напред обаче, разбирам, че това е било бизнес класата и се озовавам при човешката каша от тъмни физиономии, ревящи бебета, огромни кърмещи зърна и миризма на повече от двайсет човека в едно помещение. Оказва се, че там ми е мястото. Разбира се, това не е в състояние да сломи духа ми. Полетът ще мине добре.

Десет минути след излитането.Страдам от сърцебиене и потни длани.

Двайсет минути след излитането. Мисля, че имам разстройство, а пред тоалетната има опашка от хора по чорапи.

Трийсет минути след излитането. Турбуленцията люшна опашката пред тоалетната и няколко души нападаха по стълбите, което леко ме разведри.

Шейсет и осем минути след излитането. До кацане остават единайсет часа. Не мога да повярвам. Според миниатюрния екран пред очите ми, самолетът дори не се е изнесъл от Европа.

Три часа и двайсет минути след излитането. Опитах да спя, но краката ми се сгъват в седалката отпред, жената на задната седалка очевидно се опитва да открадне бъбрека ми с коляно, а детето пред мен хълца с триста децибела. Незнайно защо се промъква мисълта, че май получавам дисекация на аортата.

Триста часа, двеста минути и безброй секунди след излитане. За добро или за лошо, не получих дисекация на аортата. Стюардесата обяви, че самолетът каца в Сао Пауло. Не мога да повярвам. Краката ми са топузи, очите – цепки, а косата – гнездо. Пътуванията са чудесно нещо. Очаквам с нетърпение да ме ограбят на летището в Сао Пауло, което вероятно ще е първата празнична част от това пътешествие.

Южна Америка ме изненадва. Не ме ограбиха на летището, а единственият по-странен човек, когото виждам, е жена с боядисано негърско лице, която държи бебе-кукла. Това, като се замисли човек, не е толкова странно – все пак ние си имаме Луна, Къци Вапцаров, Николай Бареков и въобще доста по-странни хора.

След петчасов престой на летището, вече знам – хората, които опяват по интервюта, социални мрежи и дори в личен контакт, че обожават да пътуват, са много по-странни от Луна, Къци, Бареков и боядисана с кукла накуп.

След кратка схватка с бразилска стюардеса на тема „що е то крем „Здраве“ и течност ли е това“, яхвам последната летателна машина за това денонощие. Докато сърцето вибрира в гръдния ми кош от налягането, ушите ми заглъхват, а потта под мишниците ми започва да се втвърдява, знам че съм готова да се сблъсквам с чудесата на пътуването из Бразилия. Поемам въздух , сещам се за Кубрат Пулев и продължавам напред.

 
 
Коментарите са изключени