shareit

AirAsia стартира директни полети до Южна Индия

| от CHR Aero |

AirAsia се стреми да проникне на индийския пазар с пускането на пет директни полета седмично до Бангалор.

Главният изпълнителен директор на Thai AirAsia г-н Тасапон заяви: „Убеден съм, че за директната линия Банкок-Бангалор ще има голям интерес, тъй като Бангалор е един от най-важните градове на юг в Индия. Добре известен е със своето образование и привлича много ученици и студенти, особено такива по медицина.“

„Новият ни полет предоставя чудесна възможност едновременно за туризма и инвестициите. Също така работим и с AirAsia India, която има богата вътрешна мрежа и това ще подпомогне индийските туристи, желаещи да посетят Тайланд. През изминалата година пътуващите от Индия са в ТОП 10 най-чести посетители на Тайланд.“

„Също така туристите от Тайланд ще могат да открият много индийски дестинации с полетите на AirAsia India до Кочи, Гоа, Пюн Сити, Джайпур, Чандигар, Ню Делхи и Вишакхапатнам.“, допълни г-н Тасапон.

 
 
Коментарите са изключени

Нортън I – единственият император на САЩ

| от |

Неговото императорско величество Джошуа Ейбрахам Нортън I е роден някъде между 1811 и 1818 г. в Англия. Свидетелствата за датата му на раждане варират значително, но най-вероятно последната дата да е правилната. Семейството му имигрира в ЮАР, където баща му оглавява малка еврейска общност, когато е съвсем малък. Като млад той се опитва да създаде собствен бизнес в Кейптаун, но бързо фалира и вместо това започнал работа в магазина за свещи на баща си.

Към 1848 г. император Нортън вече остава сам – майка му, баща му и двамата му братя почиват – и без останали други роднини, наследява всичките 40 000 долара, спестени от баща му. Нортън е изкушен от американската мечта и по-специално на Златната треска в Сан Франциско. Той нямаше търпение да умножи богатството си, но нямаше и намерение да копае за злато, а вместо това започва бизнес с търговия и купува кораб, на който отдава под наем помещения като складове.

Само няколко години след като пристига в Сан Франциско, Нортън вече се справя изключително добре като състоянието му се беше увеличило на около 250 000 долара (днес около 6,5 милиона долара). Той беше добавил към бизнесите си и фабрика за пури, оризова мелница и офис сграда. Но късметът му нямаше да продължи дълго.

В Китай настава глад и пратките с ориз са прекъснати, което кара цената му да скочи от 10 до 80 цента за килограм. Нортън вижда възможност да направи още повече пари, когато разбира от мъж на име Уили Силем за кораб, превозващ перуански ориз. Ако го купи, ще може да подбие значително цените на пазара, тъй като перуанският ориз е само 30 цента на килограм.

За съжаление, след като дава депозит от 2000 долара за кораба, който би му струвал общо 25 000 долара, се появяват все повече и повече перуански кораби с ориз. Цената съответно спадна до 7 цента за кг, което означава, че Нортън не само няма да реализира печалба, но и ще загуби значителна сума пари. Той се опита да разтрогне договора с мотива, че Силем го е подвел – това довежда до двугодишна съдебна битка, която завършва в полза на Силем. Така Нортън трябваше да плати останалите 23 000 долара.

На този етап Нортън беше близо до фалита. Банката наложи възбрана на няколко от бизнесите и имотите му и той вече не можеше да отсяда в хубави хотели, общественият елит не искаше да има нищо общо с него и на всичкото отгоре отново има проблеми със съда, когато е обвинен в присвояване на средства от свой клиент. До 1859 г. някога богатият търговец вече живееше в пансион за работници.

Банкнота от 10 долара, издадена от император Нортън I

Но в Америка културата е специфична още от тогава. Когато живеете на изпарения и няма какво да губите, какво правите? Обявете се за император на САЩ, разбира се!

Виждате ли, Нортън открай време е критичен към правителството на Съединените щати и същевременно симпатизира на Британската империя. Имаше чувството, че Америка е управлявана от корупция, неефективност и лични интереси и не  само заради неговите загуби. През 1859 г. в Калифорния дебатите относно робството довеждат до Гражданската война, а икономиката на Сан Франциско като цяло не вървеше много добре, защото Златната треска вече умираше. На този политически фон Нортън казва на свой приятел, че нещата биха вървели много по-добре, ако той е главен на държавата.

За разлика от милионите, които мислят по същия начин, Нортън всъщност прави нещо по въпроса. На 17 септември 1859 г. в San Francisco Bulletin е публикувана една необичайна история:

По искане на голяма част от гражданите на тези Съединени щати, аз, Джошуа Нортън, от залива Алгоа, нос Добра надежда, сега за последните 9 години и 10 месеца живеещ Сан Франциско, Калифорния, се провъзгласявам за император на тези Съединени щати, и по силата на предоставената от мен власт, заставям и насочвам представители на различните щати на Съюза да се съберат в Музикална зала на Сан Франциско, на 1-ви февруари, тогава и там да направим промени в съществуващите закони на Съюза, които могат да облекчат злините, по които страната работи и по този начин да създадем увереност както у нас, така и в чужбина, в нашата стабилност и цялост.

Emperor Joshua A. Norton I

Можеше хората просто да го обявят за луд, но San Francisco Bulletin продължи да публикува исканията и постановленията му. Нортън I призова за прекратяването на конгреса и премахването на Върховния съд. Той уволни губернатора на Вирджиния, Хенри А. Мъдър, защото беше изпрати на бесилото Джон Браун, борец за свободата на робите, а Нортън бе категорично за равни права за всички. Но той не можа да остави Вирджиния без губернатор, затова назначава Джон Брекинридж от Кентъки, който по същото време е вицепрезидент на САЩ.

През 1860 г. Конгресът на САЩ се събира, въпреки заповедите на император Нортън I. Като отмъщение той заповядва на „Главнокомандващия на армиите … да изчисти залата на конгреса.“ Човекът, когото имаше предвид, беше генерал Уинфийлд Скот, който е бил командир на армии преди 15 години, а сега е на 74. Същата година император Нортън I обяви САЩ за абсолютна монархия, а през 1869 г. премахна демократичната и републиканската партия.

Очевидно никой от указите на император Нортън I никога не се реализира. Като самопровъзгласил се император без армия и пари, които да подкрепят прокламациите му, той нямаше реална законова власт да създава монархия, да уволнява когото и да е или пък да разпусне Върховния съд. Въпреки това, колкото и да е странно, той в крайна сметка придобива известна власт. Император Нортън I бързо се превръща в легенда и е изключително популярен сред хората в Сан Франциско. Политиците бяха принудени да му обръщат внимание, защото да ако покажат някакво неуважение към него, щяха да загубят гласове.

Като пример за неговата популярност император Нортън I веднъж беше арестуван, но не заради някаква конспирация за свалянето му, а по обвинения в скитничество като по-късно е обвинен и в лудост. Арестът му предизвика протести – вестниците веднага призовават масите да отидат на изслушването на императора и да протестира срещу несправедливостта, която го застига. Това дава желания ефект: император Нортън I бе освободен с извинения, а шефът на полицията, Патрик Кроули, заповяда на всички полицаи да отдават почести на императора, когато го видят на улицата, където той между другото често можеше да бъде забелязан да общува с поданиците си.

За съжаление, след 21 години управление на тези Съединени щати в един тъжен ден през януари 1880 г. императорът внезапно падна на тротоара по време на вечерната си разходка и почива преди да може да бъде откаран в болница. Тихоокеанският клуб в Сан Франциско събира средства, за да купи ковчег от розово дърво от най-висок клас, както и да покрие останалите разходи за погребението на Нортън, който почина почти без стотинка.

Смъртта му се оплакваше из цялата държава. Около 10 000 души изказаха съболезнованията си по време на погребението му, като някои вестници твърдят, че около 30 000 души, или 13% от населението на Сан Франциско по онова време, излизат на улицата за шествието до гроба му.

 
 
Коментарите са изключени

Сурогатните внучки на Марк Твен

| от |

Излиза, че Самюъл Клемънс (известен още като Марк Твен) „събирал“ момичета на възраст между 10 и 16 години.

На 12 февруари 1908 г. Клемънс казва: „Предполагам, че всички сме колекционери… Що се отнася до мен, аз събирам домашни любимци: млади момичета – момичета от 10 до 16 години; момичета, които са хубави и сладки, наивни и невинни – млади създания, за които животът е радост и на които все още не е донесъл никакви рани, горчивина и сълзи.“

Mark Twain by GH Jones, 1850 - retouched

Самият Марк Твен на 15

Добре, ситуацията не е толкова плашеща, колкото звучи в първия момент и в някои отношения е дори сладка. Самюъл обичаше да забавлява младите момичета. Към края на живота си той претърпява доста неприятни моменти – дъщеря му, Сузи, почива през 1896 г., съпругата му, Оливия – през 1904 г., а последвана от втора му дъщеря, Жан – през 1909 г. Клемънс изпада в депресия в началото на 20 век и казва, че вече стигнал до стадия на дядо, нямаше внуци, на които всъщност да бъде дядо.

Затова той се сприятелява с млади момичета, към които се отнасяше като към сурогатни внучки.

Въпросните момичета бяха дъщери на двойки от социалния му кръг. Често ги срещаше на лодките, които го караха напред-назад от и към Англия и Бермуда, какъвто беше в случая с Хелън Алън. Алън беше едва на 12 години, когато Клемънс остава със семейството й в Бермуда. Баща й беше американският заместник-консул, а баба й беше приятелка със съпругата на Клемънс като дете. Писателят казва, че Алън има „перфектен и прелестен характер и пленителен поглед“.

Freshwater angelfish biodome

Скалария

Тази групата момичета бяха наречени „Скалариите“ или „Клубът на аквариума“. Името произлиза от рибата, която Клемънс за първи път вижда на Бермудите. Той избира това име, защото скаларията „е най-красивата риба в морето“. Той дори им купува брошки с рибката. От около 10 от тези брошки е запазена поне една, която в момента е в библиотеката на Марк Твен в Рединг, Кънектикът.

И така, какво точно направи един мъж в края на седемдесетте си с куп тийнейджърки? Всякакви невинни, дядовски неща всъщност. Клемънс кани момичетата на концерти, театър и в собствената си къща за игри с карти, билярд и четене. Докато беше в Бермуда, няколко от неговите скаларии се забавляваха като се возят в каручка, теглена от магаре, заедно с него. Иначе той поддържаше връзка с тях с писма, когато не можеха да се видят, но винаги държеше по една свободна стая на разположение и се надяваше в нея да има по една скалария „толкова често, колкото провидението позволи“.

Преди да ситуацията да ни се стори прекалено тип „Майкъл Джексън“, трябва да се отбележи, че момичетата винаги са били придружавани от член на семейството им. В стаята дори има две легла – за някои от родителите или придружителите им.

Освен стаята, къщата на Клемънс имаше и билярдна зала, която беше преустроена по темата с клуба на момичетата. Над вратата имаше надпис „Аквариумът“, а вътре стените бяха окичени с рамкирани снимки на всеки от членовете на „Клубът“.

По онова време (за разлика от днес) подобно нещо не е някакъв скандал, въпреки че единствената останала дъщеря на Клемънс, Клара, не се радваше особено на поведението му, може би от ревност. Когато се връща в дома на баща си от пътешествие из Европа и открива, че той е събрал група млади момичета, за да се забавляват заедно, тя забранява на прислугата да пази писма от рибките. (Днес пълната колекция на всяко оцеляло писмо е публикувана в книгата „Mark Twain’s Aquarium: The Samuel Clemens-Angelfish Correspondence“.)

Фактът, че децата бяха с придружител би трябвало да успокои Клара, но писмата, които Клемънс пише на момичетата, определено биха повдигнали веждите ни днес. Малко след четиринадесетия рожден ден на Дороти Харви той й пише: „Иска ми се да отпътуваме някъде и единственото, което да правя, е да те гледам“. На Дороти Куик (друга Дороти), само на 11 години, той пише след едно от посещенията си: „Легнах веднага, след като си замина, нямаше за какво да живея след това и цялото слънце се скри. Как ще съм спокоен без теб?“ Писмата показваха неговата любов и преданост към момичетата и удоволствието, което изпитваше, когато прекарваше време с тях, но днес родителите вероятно биха използвали тези писма като доказателство в съда.

Клемънс умира на 21 април 1910 г. от сърдечен удар, само няколко години след създаването на „Клубът на аквариума“. Като цяло имаше около 10 членa на този клуб, които посещаваха Клемънс редовно до смъртта му, но ентусиазмът му скалариите намалява в последната година от живота му – той се оплака, че момичетата му растат прекалено бързо, оплакват се от гаджетата им и дори изключва едно от тях, когато навършва 16. В крайна сметка, неговата привързаност към тях главно се криеше в тяхната невинност, като нещо като глътка свеж въздух в циничния свят.

 
 
Коментарите са изключени

Джейн Елиът и расисткият й експеримент с третокласници

| от |

На 4 април 1968 г. Джейн Елиът, бяла учителка на трети клас в Рисвил, щата Айова, включва телевизора си, за да научи повече за убийството на Мартин Лутър Кинг, и остава ужасена от това, което чува от белия репортер. С микрофон, насочен към един от лидерите на чернокожите, репортерът попита: „Когато нашият лидер (Джон Ф. Кенеди) беше убит преди няколко години, неговата вдовицата ни поддържаше обединени. Кой ще контролира вашите хора?“

EyesAmber1

Според самата Джейн в интервю за документалния филм „A Class Divided“ на Frontline, планът за уроците й за 5 април 1968 г. се променя в нощта на 4 април 1968 г., след като чува какво казва репортера. Тя заявява:

В деня, след като Мартин Лутър Кинг беше убит, един от учениците ми влезе в стаята и каза: „Снощи застреляха един крал, госпожо Елиът, защо го застреляха?“ Знаех още предната нощта, че беше време да се отнеса към това обстоятелство конкретно, а не само да говорим за него, защото бяхме обсъждали расизма още от първия учебен ден. Но за стрелбата по Мартин Лутър Кинг, който беше един от нашите герои на месеца през февруари, не можеше просто да се говори. Нямаше начин да обясня това на малките третокласници в Рисвил, Айова.

Докато слушах коментаторите по телевизията, които бяха бели, на 4 април, чувах неща от типа на „Кой ще обедини хората ви“, докато те интервюираха чернокожите лидери. „Какво ще правите? Кой ще контролира хора ви?“ Все едно ситуацията беше – тези хора бяха диви и някой ще трябва да се намеси и да ги контролира. Казаха неща като когато загубихме нашия лидер, вдовицата му ни помогна да се държим заедно. Кой ще ги държи заедно? А отношението им беше толкова арогантно и снизходително и толкова безбожно, че си мислех, че ако белите възрастни мъже реагират по този начин, какво ли ще направя третокласниците ми? Как ще реагират на такова нещо? Гладех шатрата – изучавахме индианската култура, правихме шатри всяка година. Първата година учениците щяха да направят шатрата от парчета плат, щяхме да ги зашием заедно. А на следващата година ще я украсим с индийски символи.

Гладeх шатрата от миналата година, подготвях я да бъде украсена на следващия ден. И се сетих за това, което бяхме направили с индианците. През тези 200, 300 години не сме постигнали голям напредък. И аз реших, че сега е моментът да ги науча на сийската индианска молитва, в която се казва: „О, велик дух, възпри ме да съдя човек, докато не съм ходил в мокасините му“. И спрямо урока, който щяхме да проведем утре, знаех, че децата ми ще ходят в чужди мокасини за един ден. Независимо дали им харесва или не, те ще трябва да ходят в чужди мокасини.

Реших в този момент, че е време да пробвам нещото с цвета на очите, за което съм мислила много, много пъти, но никога не съм прилагала. Затова на следващия ден въведох упражнението в класната си стая и разделих класа според цвета на очите им. И веднага създадоха микрокосмос на обществото ни.

Heterochromia plos

Тя първо пита третокласниците си дали смятат, че би им било интересно да преценяват хората по цвета на очите им и дали искат да пробват. Те се съгласяват с ентусиазъм и Джейн им каза, че тъй като тя самата е със сини очи, синеоките хора ще са над тези с кафявите очи. След това казва на класа си, че синеоките са по-добри и по-умни от хората с кафяви очи. Едно синеоко дете се опитва да защити баща си, който е с кафяви очи, като казва, че той не е глупав. Джейн отговаря като му напомня, че наскоро то й е казало, че баща му го рита. Тя питала детето дали смята, че ако баща му имаше сини очи, щеше да рита детето си. След това посочва, че синеоките татковци на други две деца от класа никога не са ги ритали и казва, че това доказва, че синеоките хора са по-добри от кафявооките хора.

Джейн определя следните правила за деня: Синеоките деца ще получат 5 допълнителни минути почивка. На кафявооките не е позволено да използват чешмите, за да пият вода, те трябва да използват само диспенсъра за вода. На хората с кафяви очи също не е позволено да играят със синеоките, защото те не са толкова добри, колкото синеоките. Хората с кафяви очи трябваше също да носят специални яки, така че цветът на очите им да може да се идентифицира от разстояние.

В междучасието двама нейни ученици се сбиват. Ученик с кафяви очи удря синеок в корема, защото го е нарекъл кафявоок. На въпроса какво не е наред с това да имаш кафяви очи, отговорът му е, че това означава, че е по-глупав. Едно от другите деца казва, че това е еквивалента както при чернокожите, които са наричани с обидни думи. Джейн пита и синеокия ученик защо е нарекъл така другарчето си – той отговаря, че това е само защото той има кафяви очи. Тя посочва, че той и предния ден е имал кафяви очи, но тогава не е изпитвал нужда да му подчертае този факт. В крайна сметка, разбира се, момчето признава, че просто е искал да го обиди. След това Елиът коментира: „Гледах как едни прекрасни, съдействащи си и мислещи деца се превърнаха в гадни, порочни, дискриминиращи, малки третокласници за 15 минути“.

На следващия ден тя обърна местата на двете групи и вече децата с кафяви очи бяха по-умните и добрите. Тя каза, че вчера се е объркала и, че хората с кафяви очи не са толкова добри и умни, колкото синеоките. Сега вече на синеоките деца не беше позволено да играят с другите, защото не бяха толкова добри като тях, и така нататък.

За да демонстрира на децата как обществените нагласи и малтретиране могат да повлияят на психиката на човек, тя им дава тест. Първия ден, когато на кафявооките им беше казано, че не са толкова добри, колкото синеоките, те решават теста  за пет минути и половина. На следващия ден им отнема само две минути и половина. Същото се случва и със синеоките ученици.

Елиът, както и други хора, провеждат подобни експерименти и с възрастни и получават много сходни резултати, като отбелязват и, че възрастните са склонни да бъдат много по-жестоки по отношение на такъв расизъм от децата.

 
 
Коментарите са изключени

Историята и мотивите на обрязването

| от |

Антрополозите не са наясно за точния произход на обрязването, но най-ранните солидни доказателства идват от първите древноегипетски мумии около 2300 г. пр. н. е. Египетски рисунки обаче датират процедурата векове по-рано, изобразявайки обредно обрязване като част от ритуал по ръкополагане на свещеници.

Макар да е популярно сред елита в Египет, пленените финикийски и еврейски роби  са били насилственото обрязвани като символ на безчестие, по-практично или по-скоро по-малко смъртоносно от кастрацията.

Какъвто и да е първоначалният му произход, през 1800 г. пр. н. е. евреите вече са правили обрязвания по религиозни причини – подобно на заповед на Бог към Авраам, за която пише в Тората.

Ето Моя завет, който трябва да пазите между Мен и вас и потомците ти след тебе: всеки между вас от мъжки пол да се обрязва.

Битие 17: 10-11

Koceks - Surname-i Vehbi

Традиционен танц при церемония по обрязване

Въпреки че религиозният мотив остава един и същ в продължение на хиляди години, самата процедура се променя доста рязко. Първоначалната практика е само отстраняване на върха на препуциума. Решението да се изрязва по-голяма част идва в следствие на културния сблъсък между гръко-римската и еврейската култура. Докато евреите гледаха на обрязването от теистична гледна точка, гърците го разглеждат от естетическа. Понеже елинската култура става на мода в цялата Римска империя, евреите, които искаха да избегнат дискриминация и да се състезават в римските игри, се стремяха да подражават на своите домакини.

Тъй като обрязването придоби ясно изразена еврейска конотация, това става основание за антисемитска дискриминация. Историята е обсипана с примери, като селевкидския цар Антиох, който прави пълното обрязване наказуемо със смърт. Римският автор Светоний пък описва едно съдебно дело, в което 90-годишен мъж, заподозрян в избягване така нареченият еврейски данък, е бил съблечен гол, което в представите на римляните е строго наказание.

След 50 г. пр. н. е. обрязването остава, поне в голяма степен, еврейска традиция, докато не се разпалва конфликт с ранните християни. По това време все още не е ясно дали Евангелието изисква обрязване сред новоприетите християни, което по този начин би ограничило достъпа до християнската вяра най-вече до евреи или езичници. В крайна сметка е решено, че обрязването не е необходимо условие за покръстване.

Когато Великобритания пораства до империя, изследователите, които жадно развиват британската търговия и колониализъм, се завръщат в родината с безочливи разкази за варварските племена, които живеят в края на империята, и за разновидностите на обрязването, практикувани сред тях. Сър Ричард Бъртън пише за една такава процедура, при която „се откъсва епидермиса след порязвания [около слабините] и се одират тестисите и пениса, завършвайки с ампутация на препуциума.“

ASC Leiden - W.E.A. van Beek Collection - Dogon markets 39 - Eleven boys in white clothing with bonnets at Tireli market, just after circumcision, Mali 1990

Млади момчета след процедурата

Някои ислямски народи, като тези от Могулската империя, показват на британците обрязването по доста безцеремонен начин: като взимат препуциумите на победени британски войници още на бойното поле. Въпреки многото си конфликти с много различни култури, британците в крайна сметка си променят мнението по отношение на обрязването.

Частично вдъхновени от усещането за културен космополитизъм, както и заради страха войските да не избягат от бойното поле заради заплаха от ножа, британците започват до го въвеждат постепенно. Социалните и хигиенни плюсове от процедурата бяха добре посрещнати през викторианската ера като британският кралски особи започват да прилагат практиката върху наследниците си, а след тях и простолюдието. Така постепенно се поражда промяна в нагласите към орязването в цялата империя.

Това не означава, че религиозният елемент на обрязването изчезват. Всъщност и по време на двете световни войни политическият и расовият подтекст на обрязването отново се появява и то с кървави последици. Принудителното обрязване съпровожда клането на арменци от Османската империя, и по-късно, съвсем очаквано, отново служи като потенциално смъртоносен белег на еврейската идентичност в нацистка Германия.

Mangbetu Beschneidungsmesser Museum Rietberg RAC 15

Кама за обрязване 

В по-модерни време обаче расовите и класовите спорове относно обрязването изстиват. Независимо от това, демографските модели и медицинският консенсус относно процедурата все още будят разногласия. Количеството обрязани британци спада рязко от 30% в своя разцвет, до приблизително 4% днес. Съединените щати от своя страна са стабилни с цифрите си като обрязаните са над половината от мъжкото население, а Израел, неизненадващо, е световната столица на обрязването с почти 100%.

Критиците на процедурата обаче посочват, че липсват доказателства по отношение на предполагаемите ползи за здравето от нея и изброяват недостатъци й като болка, инфекция, уринарни усложнения, повишен риск от различни заболявания, а в изключително редки случаи дори смърт от усложнения (1 на 500 000 или около 8 бебета годишно в САЩ конкретно умират в резултат на тази процедура). Защитниците на практиката, включително Американската академия по педиатрия, обаче твърдят, че ползите за здравето силно надвишават рисковете. Те изтъкват по-засилен имунитет към полово предавани болести и рак на гениталиите, както и избягване на определени общи хигиенни проблеми. Тези дебати са засилени от религиозни и антирелигиозни страни сред медицинската общност.

Подобно на мъжкото обрязване, културни, религиозни, митични, медицински и естетически мотиви се изтъкват и за женското обрязване. Някои защитници на обрязването на жените са толкова отдадени, че през 1930 г. бъдещият кенийски премиер казва, че процедурата е неразделна част от оцеляването на етническата институция на Кения. По-късно в средата на 50-те години на миналия век, когато клитордектомията вече е забранена, младите кенийски момичета организират тайни групи със свои приятели, в които извършват процедурата сами помежду си.

Въпреки привържениците на женското обрязване, тази практика се приема широко за варварски и международният протест срещу нея от 60-те години насам все повече набира скорост. Докато дебатът за ползите за здравето от обрязването на мъжете го поддържа в очите на някои медицински институции, Световната здравна организация обяви, че при жените няма полза за здравето, а Организацията на обединените нации приема резолюция, насърчаваща държавите да се откажат от нея. Тя е забранена в няколко африкански и западни страни като Кения (2001), Египет (2007), Швеция (1982), Обединеното кралство (1987) и САЩ (1992).

Въпреки ограничителните и забранителни политики, мъжкото обрязване почти със сигурност ще остане двигател на гордост и традиция предимно по религиозни причини, но и в много по-малък мащаб от естетически причини; гледна точка, трогателно представена от героя на Илейн в „Seinfeld“, когато след като е видяла необрязан пенис казва: „Нямаше лице, нямаше личност. Беше като марсианец“.

Днес обрязването при мъжете все още остава изключително популярно в Израел, както и в страните от Близкия Изток и Северна Африка, откъдето изглежда и, че произхожда, но в западните страни процедурата замира бързо като някои прогнозират увеличаване на разпространението на болестта в резултат на това, макар че мнозина смятат, че тези опасения са прекалено преувеличени. Що се отнася до обрязването на жените, забележително данните сочат, че се увеличава сред имигрантското население в Запада.

 
 
Коментарите са изключени